Александра Маринина
Откраднатият сън (3)

Глава 2.

В кабинета на следователя от градската прокуратура Константин Михайлович Олшански Настя влизаше за пръв път. Познаваха се отдавна, но се бяха виждали само на „Петровка“, където Олшански идваше често. Той беше умен човек и опитен следовател, грамотен, добросъвестен, мъжествен, но Настя, кой знае защо, не го обичаше твърде. Неведнъж се бе опитвала да проумее отношението си към него, но така и не разбра причините, поради които Олшански не й беше симпатичен. Нещо повече — тя знаеше, че много хора изпитват към него същата неприязън, макар открито да признават неговия професионализъм и висока квалификация.

Външно Константин Михайлович правеше впечатление на непохватен неудачник: смутен поглед, омачкано сако, върху всяка вратовръзка — задължително по някое петънце с неясен произход, далеч невинаги лъснати обуща, очила с чудовищно старомодни рамки. Освен това Олшански се отличаваше с твърде жива мимика и изобщо не контролираше лицето си, особено когато пишеше нещо служебно. Страничният наблюдател едва се сдържаше да не прихне, като гледаше тези невероятни гримаси и изплезения му език. Същевременно следователят беше рязък и неучтив, макар и не често, и колкото и да е странно — най-вече към експертите. Беше луд по криминалистиката, четеше всичко най-ново, включително дисертации и материали от научно-практически конференции, а по време на оглед висеше над главите на експертите със своите немислими изисквания и ги засипваше с най-неочаквани въпроси.

Кабинетът на Олшански беше доста точно отражение на стопанина си: върху полираната повърхност на масичката, долепена до бюрото — кръгове от горещи чаши, върху самото бюро цари пълен хаос, пластмасовият абажур на настолната лампа тъне във вековен слой прах и се е превърнал от яркозелен в мътносив. С една дума — кабинетът не хареса на Настя.

Олшански я посрещна дружелюбно, но веднага я попита за Ларцев. През първите девет дена, от 3 до 11 ноември, Владимир Ларцев и Михаил Доценко бяха изпълнявали поръченията на следователя по делото за убийството на Виктория Ерьомина и Константин Михайлович бе очаквал да види някого от тях. В отдела на Гордеев се знаеше, че Олшански особено цени Ларцев и признава умението му да води разпити. Той често му възлагаше работата със свидетелите и обвиняемите и винаги подчертаваше, че Володя получава много по-добри резултати при тази работа от самия него.

— В момента Ларцев е зает — отвърна уклончиво Настя, — възложиха му друга задача. По случая с Ерьомина ще работя аз.

На следователя трябваше да му се признае, че дори да беше разочарован, не го показа. Извади делото от касата и настани Настя на масичката.

— Чети си тука. Аз трябва да завърша едно обвинително заключение. След четирийсет минути имам очна ставка, така че ще трябва да те изгоня. Постарай се да успееш.

Оказа се, че документите в папката не са много. Заключение на съдебномедицинския експерт: причина за смъртта — асфиксия, настъпила вследствие удушаване, най-вероятно с пешкир (частици от влакна от тъканта са открити по заострените краища на обицата във форма на цвете с пет листенца). По тялото на убитата са открити многобройни кръвонасядания в областта на гърба и гърдите, причинени от удари с дебело въже или каиш. Време на образуването на кръвонасяданията — от две денонощия (най-ранните) до два часа (най-късните) преди настъпването на смъртта.

Протоколът от разпита на началника на Ерьомина, генералния директор на фирмата, гласеше:

„Вика много пиеше, но идваше на работа редовно. Вярно, в поведението й имаше странности, като при всяка пиеща жена. Можеше например да замине за два-три дена с почти непознат мъж. Но при това никога не забравяше да се обади на прекия си началник, при което без притеснение, открито заявяваше за какво са й нужни тези два-три дена. Напоследък много се промени, стана затворена, непредсказуема, често отговаряше напосоки, дълго седеше с поглед, вперен в една точка, и понякога дори не чуваше, когато се обръщахме към нея. Създаваше се впечатление, че е сериозно болна.“

Протоколът от разпита на Борис Карташов, любовника на Ерьомина:

„Абсолютно съм сигурен, че Виктория беше болна. Преди около месец я обзе натрапчивата идея, че някой й въздейства по радиото и краде сънищата й. Много й говорех да се консултира с психиатър, но тя категорично отказваше. Тогава аз разговарях с познат лекар и неговото категорично мнение беше, че Вика страда от остра психоза и се нуждае от незабавно хоспитализиране. Но Вика не ме послуша. Понякога се държеше крайно лекомислено, завързваше някакви случайни познанства и се събираше с подозрителни типове, особено когато се запиеше. Случваше се да изчезва по няколко дни с поредния любовник. Аз заминах в командировка на 18 октомври, върнах се на 26 октомври, започнах да търся Виктория, защото се опасявах, че в нейното болезнено състояние би могло да й се случи нещо лошо. Нищо не знам за някакви нейни намерения да заминава някъде. Не съм получавал никакви съобщения от нея.“

Протоколът от разпита на Олга Колобова, приятелката на Ерьомина:

„Познавам Вика откак се помня, израснахме заедно в детския дом. Естествено познавам и Борис Карташов. Преди около месец Борис ми каза, че Вика се е разболяла, обзела я натрапчивата идея, че някой й краде сънищата чрез радиото. Борис ме помоли да поговоря с Вика, да я убедя да отиде на лекар. Вика категорично отказа, заяви, че се смята за абсолютно здрава. Когато я попитах вярно ли е, че е казала на Борис как й крадели сънищата, тя каза, че е вярно. За последен път разговарях с Вика вечерта на 22 октомври, към 23 часа, обадих й се по телефона вкъщи. Разбрахме се да се видим в неделя. Оттогава нито съм виждала Ерьомина, нито съм разговаряла с нея.“

Протоколът от разпита на кандидата на медицинските науки Маслеников, лекар психиатър, с когото се консултирал Карташов:

„Преди две-три седмици, в средата на октомври, към мен се обърна Борис Карташов по повод на своя позната, която имала натрапчиви идеи. Описаните от него симптоми ми позволиха да стигна до извода, че младата жена се намира на ръба на твърде сериозно заболяване и се нуждае от незабавно хоспитализиране. Състояние като нейното се нарича синдром на Кандински-Клерамбо. В състояние на остра психоза тези болни са изключително опасни, тъй като чуват «гласове» и тези «гласове» може да им наредят да направят какво ли не, включително да убият случаен минувач. От друга страна, такива болни лесно могат да станат жертва на престъпление, тъй като не са в състояние адекватно да преценяват обстановката, особено ако в такъв момент «гласът» ги «посъветва» нещо. Обясних на Карташов, че неговата позната не може да бъде хоспитализирана без нейно съгласие, докато нарушенията в психиката й не доведат до явни нарушения в поведението й и не се стигне до намеса от страна на милицията. Карташов ми каза, че тя категорично отказвала дори просто да я види специалист и смятала, че е напълно здрава. За съжаление в такива случаи нищо не може да се направи, принудително хоспитализиране е възможно само ако от поведението на болната се заинтересува милицията.“

Още няколко протокола с показания на служители във фирмата, където е работила Ерьомина, както и на познати на загиналата и на нейния приятел Карташов. Настя не намери нищо ново в тези протоколи. Заинтересува я един лист със списък на местата и адресите, където Виктория обикновено се напивала. Към листа бяха прикрепени шест служебни бележки, от които следваше, че в периода от 23 октомври до 1 ноември никой не е виждал Ерьомина на посочените места. Оставаха непроверени още два адреса.

Настя затвори папката с делото и погледна Олшански. Следователят бързо тракаше на машината, извърнат с гръб към Настя и прегърбен на неудобния стол.

— Константин Михайлович! — повика го тя.

Той рязко се извърна към нея, като бутна с лакът високата купчинка листове на бюрото. Документите се разхвърчаха на различни страни, някои паднаха на пода. Това обаче никак не смути Олшански.

— Да? — спокойно отвърна той, сякаш нищо не се бе случило, свали очилата си и ожесточено заразтрива с пръсти очите си.

— Имам към вас три въпроса. Единият е по случая и двата — не по случая.

— Започни от онези, които не са по случая — добродушно каза следователят, навел по птичи глава настрани и стиснал носа си с пръсти. Като всички хора, страдащи от силно късогледство, без очила той изглеждаше объркан и безпомощен. Нещо неуловимо се бе променило и Настя изведнъж осъзна, че лицето на Олшански е удивително красиво и че той има огромни очи с дълги ресници като на младо момиче. Дебелите стъкла на „късогледите“ очила смаляваха очите му, а поправяните безброй пъти рамки с многобройни следи от залепване загрозяваха следователя до пълна неузнаваемост.

— Стига ли ви заплатата?

— Зависи за какво — сви рамене Олшански. — За да не пукна от глад под някой стобор — напълно, дори ми е много. А за да се чувствам добре — не ми стига.

— Какво означава за вас „да се чувствам добре“? — продължи да пита Настя.

— За мен лично ли? Ама ти си била нахална, Каменская! Сега ще започна да ти отговарям, а ти ще се вмъкнеш в душата ми. Ще трябва да ти разказвам за вкусовете си, за пристрастията си, за хобитата, за семейните си проблеми и бог знае още за какво. От къде на къде? Каква си ми ти — роднина, сестра, близка приятелка? Давай втория въпрос.

Следователят откровено грубиянстваше, но същевременно весело се усмихваше, при което ослепителните му равни зъби святкаха и не можеше да се разбере шегува ли се или се сърди.

— Недоволен ли сте, че вместо Ларцев, по случая с Ерьомина ще работя аз?

Усмивката на лицето на Олшански стана още по-широка, но той не отговори веднага.

— Обичам да работя с Володя, той е отличен специалист, истински майстор. И изобщо той ми е дълбоко симпатичен. Винаги се радвам и като следовател, и като човек, когато имам възможност да общувам с него! Колкото до тебе, Анастасия, никога не сме работили заедно и почти не те познавам. Гордеев много те хвали, но за мен това не означава нищо. Свикнал съм сам да си съставям мнение за хората. Отговорът ми задоволява ли те?

— Честно казано, не. Но нали няма да има друг отговор?

— Няма да има.

— Тогава третият ми въпрос е: къде е бизнесменът, който е откарал Ерьомина вкъщи в петък, 22 октомври, след банкета?

— За съжаление заминал си е за Холандия. Но той май не е влизал в апартамента на Ерьомина. Ти прочете ли протокола от огледа на апартамента?

— Още не съм. Прочетох само свидетелските показания. А там липсва протокол от разпит на този бизнесмен. Защо така, не са ли го разпитали?

— Не. Взел е самолета, преди да открият трупа и преди да е било възбудено делото. Но когато са започнали да издирват Ерьомина, той още е бил в Москва и генералният директор на фирмата му се е обаждал и го е питал за момичето. Тъй че за събитията от вечерта на 22 октомври ние знаем само от думите на началника на Ерьомина. Та така, в апартамента няма открити пръстови отпечатъци от въпросния бизнесмен.

— Откъде се знае това? С какво са сравнявали? — учуди се Настя.

— С отпечатъците от документите, които е подписвал този богат джентълмен.

— Пак генералният директор ли е предоставил документите?

— Точно така.

— Слабичко — усъмни се Настя.

— Слабичко е — с готовност се съгласи Олшански. — Но може би ще те утеши обстоятелството, че въпросният господин в 22:30 същата вечер се е обаждал от хотел „Балчуг“ в Париж и това обаждане е съответно регистрирано от телефонистките. А Ерьомина, ако си спомняш, към единайсет вечерта е била жива и здрава и е разговаряла по телефона с приятелката си. И изобщо е малко вероятно този холандец да има отношение към убийството, защото нали то е извършено най-рано на 30 октомври. Вярно, добре би било да го разпитаме, но нали разбираш, това е вече съвсем друга работа — чрез Министерството на външните работи, посолството и така нататък, още повече че е напълно възможно той да не е в Холандия, да пътува по своите бизнес задачи. Няма да го гоним по целия свят я.

— Константин Михайлович, по вашите версии ли да работя или да мисля сама?

— Ами аз имам засега само две версии. Първата е, че убийството на Ерьомина е свързано с някакви тъмни сделки на фирмата. Втората — че наистина е била психично болна и е станала жертва на някой случайно срещнат изверг. Още не сме започнали да проверяваме първата версия, по втората е направено доста, но за съжаление безрезултатно. Не успяхме да намерим никакви следи от придвижванията на загиналата през няколкото дни от момента на изчезването й до откриването на трупа.

— И как виждате моята задача? — попита Каменская.

— Искам да помислиш как още може да се поработи по втората версия. Искам да помислиш къде и как да открием следи от Ерьомина, ако допуснем, че тя наистина е била в състояние на остра психоза. Поговори със специалисти, посъветвай се с психиатри, разпитай как се държи болният в такова състояние, помисли къде и защо би могло да отиде момичето.

— Ами първата версия? За машинациите във фирмата? Няма ли да я проверяваме?

— Анастасия, направо ме разнежваш, ей богу! — размаха ръце Олшански. — Нима си в състояние да вършиш едновременно и едното, и другото? Искам да работиш по версията, която, съдейки по материалите, ми се вижда най-перспективна. Ако можеш в същото време да работиш по още една версия, само ще се радвам. Но ще ти кажа честно: не ми се вярва да можеш, докато си сама. Гордеев смята ли да задели хора за това дело или не? Къде се е видяло сам човек да работи по дело за убийство?

Настя мислеше как ли да отговори на следователя, та да не подведе началника си, Житената питка. Така де, нали не можеше да каже на Олшански, че Гордеев е получил информация за нечестността на някого от детективите и затова не иска да възлага делото на никого освен на нея, на Настя, тъй като в това може да са замесени интересите на мафията. Но за щастие Константин Михайлович не спря задълго вниманието си върху намеренията на началника на отдела за борба с тежките насилствени престъпления. Само изрази негодуванието си и сметна въпроса за изчерпан. Още повече че бе дошъл часът за насрочената очна ставка.

* * *

Като се взираше напрегнато в краката си, за да не хлътне до глезените в някоя локва, Настя Каменская бавно крачеше от автобусната спирка към къщи. През последните дни ужасно се уморяваше, защото както беше свикнала с кабинетни размисли, изведнъж се захвана с обичайната работа на детектив: кръстосване из цяла Москва в търсене на нужни адреси и хора, разговори с тях, и то не просто разговори — често се налагаше не само да пита, а да ги моли за отговор. Какво да се прави, малко хора разговарят с милицията с удоволствие.

А резултатът от усилията на Настя беше плачевен: Ерьомина сякаш бе потънала вдън земя след 22 октомври. Не я беше виждал никой от хората, с които тя обикновено е прекарвала времето си както в приятелски разговор, така и при запиване. Кръгът на тези хора не беше особено широк, но освен това постоянно „ядро“ от стари познати, имаше и доста голяма група от хора, участвали в алкохолните мероприятия не редовно, а от време на време. Всички те бяха издирени и разпитани и всички като един уверено твърдяха, че не са виждали Вика Ерьомина след 22 октомври и не са говорили с нея по телефона. С много от тях никак не беше лесно да се общува: вместо да разказват за своята трагично загинала позната, те се мъчеха да доказват, че употребата на спиртни напитки си е тяхна лична работа и не е повод за намеса от страна на милицията.

Но от всичките тези разговори Настя извлече важна информация: колкото повече се напивала Вика, толкова по-силна потребност изпитвала да се обади на някого по телефона. По време на запоите, които продължавали понякога по два-три дена, тя едва ли не през два часа звъняла на Борис Карташов, за да му съобщи, фъфлейки, че с нея всичко е наред, че всички мъже са глупаци и гадове и нямат право да й казват как трябва да живее, колко и с кого да пие. Освен на Борис, обаждала се и на приятелката си Льоля, същата, с която била израснала в детския дом. Нещо повече — успявала по два-три пъти да се обади и в службата си, за да обещае, че утре непременно ще бъде на работа. Тъй като и началникът на Ерьомина, и приятелката Льоля, и Борис Карташов твърдяха, че в периода на изчезването си Вика не им се е обаждала, от това можеше да се направи извод, че през това време момичето поне не е било в запой. С известна уговорка: ако и тримата казваха истината. А пък ако и тримата, които живееха на различни места и нямаха много общо помежду си, дружно лъжеха, значи за това имаше сериозна причина. И Настя се опитваше да реши какво трябва да направи най-напред: дали да търси тази тайнствена причина, ако, разбира се, има такава, или все пак да се опита да открие дирите на Ерьомина.

Заедно с Настя по делото за убийството работеше Андрей Чернишов от областното управление на вътрешните работи. Андрей беше симпатично момче, умно, чевръсто, а най-важното — имаше собствена кола, благодарение на която успяваше за един ден да свърши три пъти повече работа от Настя. Той обожаваше кучетата, а овчарката си гледаше не като писано яйце, а като дете-вундеркинд — постоянно се безпокоеше, че неправилното хранене и грижи може да се отразят на умствените й способности. Обаче трябваше да му се признае: овчарката със странното име Кирил беше идеално дресирана, безпрекословно изпълняваше всички команди и разбираше стопанина си не само от половин дума, а от половин поглед и половин въздишка, с което Андрей ужасно се гордееше. И Настя знаеше, че качествата на Кирил ни най-малко не са преувеличени. Преди година и половина, при задържането на наемния убиец Гал, именно това куче, подчинявайки се на незабележимите команди на стопанина си, осигури на Настя възможност, без престъпникът да заподозре нещо, да се отдалечи от опасното място и да не пречи на хората, които го очакваха в засада. Кирил се преструваше, че се кани да я захапе за гърлото, а Настя, на свой ред, се преструваше, че много се страхува от това, но в крайна сметка с една цицина на главата, разбито коляно и счупен ток успя благополучно да се измъкне от огневата линия.

Външно Настя и Андрей Чернишов си приличаха като брат и сестра: и двамата високи, слаби, светлокоси, с фини черти на лицето и сиви очи. Но докато Андрей беше красив, едва ли някой би казал това за Настя. Тя не беше нито красавица, нито грозница, просто беше никаква, незабележима, безцветна, с незапомнящо се лице и повехнал цвят на очите. Не страдаше от това, защото знаеше, че с помощта на умело положен грим и елегантни дрехи може да стане просто неотразима — и понякога го правеше. А в останалото време беше невзрачна сива мишка, не изпитваше и най-малката потребност да я харесват и да буди възхищение. Това не й беше интересно.

Разбира се, заедно с Чернишов успяваха да свършат много работа, но каква ли полза от това, да си кажем правичката… Делото не помръдваше и на йота. Служителите от отдела за борба с икономическите престъпления нямаха никакви данни за машинации във фирмата, където бе работила убитата, а когато Настя изрази съмнение, че в наше време има търговски фирми, които работят абсолютно чисто, й отговориха:

— Навсякъде е пълно с мръсотия, сигурно и при тях е така. Но не е по паричната част, проверихме.

Оказа се, че Гордеев вече е успял да ги попита по този въпрос. И все пак Настя реши лично да посети фирмата.

Въпреки очакванията й, генералният директор не се опита да избегне разговора, прие Каменская, както се казва, от първо поискване и изрази готовност още веднъж да отговори на всички въпроси.

— Защо сте се отнасяли с такава търпимост към една често пияна и недисциплинирана секретарка? — попита го Настя.

— Вече казах това на вашия колега — сви рамене генералният директор. — Вярно е, това не изглежда красиво, но не виждам смисъл да крия, още повече че вече нищо не може да навреди на Вика. Нейните задължения бяха да седи в приемната, да обслужва телефона, а също да поднася чай, кафе и други напитки, особено когато в кабинета ми имаше чуждестранни партньори. Разбирате ли ме?

— Не — сухо отвърна Настя.

— Странно. Добре, ще го кажа без заобикалки: понякога, за да придумаш един партньор, трябва да го напиеш и да му пробуташ хубаво момиче, та да се размекне. Е де, защо ме гледате така? За пръв път ли чувате такова нещо? Не се преструвайте, Анастасия Павловна, не сте дете. Всички правят така. И аз държах Вика именно за тази цел. Тя беше просто фантастично красива, никой мъж не можеше да остане равнодушен, какъвто и вкус да е имал. Ако трябваше, пусках я с нужния човек за няколко дена, тя придружаваше чужденците, ако пожелаеха да отидат до Питер или да направят обиколка по „Златния пръстен“ или друга екскурзия. Вика никога не проявяваше капризи, винаги изпълняваше молбите ми, за който и мъж да се отнасяше. В замяна на това аз й прощавах запоите и самоотлъчките. Между другото, въпреки пиянството, тя имаше чувство за отговорност. Няма да повярвате, но ако я предупредях, че например в сряда ще имам важни преговори и тя ще ми трябва, в колкото и дълбок запой да беше, колкото и да беше пила, в сряда Вика пристигаше в офиса в прекрасна форма. Нито веднъж, чувате ли, нито веднъж не ме е подвеждала. Затова е напълно естествено, че й прощавах много неща.

— С други думи държали сте Ерьомина като щатна проститутка — тихо сложи чертата Настя.

— Да! — избухна генералният директор. — Щом искате така да го наречете — да! Къде виждате престъпление? Тя работеше като секретарка, получаваше заплата за това, а да спи с клиентите й харесваше, правеше го доброволно и, забележете — безплатно. Погледнато отстрани, това ще изглежда така и по никакъв друг начин! А другото, което ви разказах, са пълни глупости.

— Тоест вие се отричате от думите си? — уточни Настя.

— Боже мой, не, разбира се. Казах ви истината, но само за да ви помогна да намерите убиеца на Вика, а далеч не за да ми четете морал тука. И ако ще ми размахвате пръстче и ще ме упреквате в безнравственост, ще отрека всичко, още повече че не виждам да водите протокол. Ако искате да знаете, живял съм достатъчно и не се нуждая от вашите нравоучения. А убийството е нещо сериозно и аз не смятам, че имам право да крия каквото и да било. Надявах се обаче, че ще бъда правилно разбран. Явно съм сгрешил. Много жалко, Анастасия Павловна.

— Не, не, не сте сгрешили. — Настя се усмихна колкото можа по-приветливо, но не го направи успешно, усмивката й излезе смутена, засрамена и някак разкаяна. — Благодаря ви за откровеността. Кажете ми, възможно ли е някой от тези… клиенти да е пристигнал в Москва през октомври и да се е опитал, без да се обади на вас, отново да се срещне с Ерьомина?

— Разбира се. Но аз веднага щях да науча. Вика работи… работеше при мен отпреди повече от две години. През това време аз много пъти съм ползвал услугите й, но далеч невинаги партньорите бяха нови. Някои толкова я харесваха, че искаха да се срещнат с нея и при следващите си посещения тук. Някои наистина го правеха зад гърба ми. Но Вика никога не криеше подобни неща от мен, нали това беше работата й, не личният й живот. Тя прекрасно разбираше, че ако чуждестранният партньор е в Москва и не ми се е обадил поне да разменим приятелски две думи, това е показателно за отношението му лично към мен, към фирмата и към съвместния ни бизнес. Разбираше, че трябва да знам за тези факти, пък и аз неведнъж съм й го казвал. Не, не мисля, че е решила да скрие нещо от мен.

— Значи през октомври не се е случвало нищо подобно?

— Не. Между другото онзи холандец, който на 22 октомври закара Вика вкъщи, спеше с нея вече две години, при всяко идване тук.

— Трябва ми списъкът на всички клиенти на Ерьомина — каза Настя.

Този списък, доста дълъг, й бе предоставен и сега Настя чакаше отделът по визите и регистрациите да провери дали някой от изброените в списъка мъже не е бил в Москва през периода, когато Виктория Ерьомина е изчезнала. Настя много разчиташе на тази версия, но разбираше, че ще трябва да чака дълго…

Когато се добра до вкъщи, тя се просна на дивана изнемощяла и блажено се протегна. Гладна беше, но не й се ставаше, мързеше я да отиде до кухнята. Изобщо Настя Каменская казваше за себе си, че мързелът й се е родил много преди самата нея.

Излежава се на дивана до късно вечерта, после събра сили и се довлече до кухнята. В хладилника имаше съвсем малко храна, нямаше от какво да избира: твърдо сварено яйце и риба консерва. Потънала в мислите си, Настя не усети вкуса на нито едното от двете. Много й се пиеше кафе, но тя мъжествено се бореше с желанието си, защото знаеше, че и без това трудно ще заспи.

Измъчваше я усещането за безполезност на свършеното дотук, липсата и на най-незначителни стъпки към разкриването на убийството. Имаше чувството, че действа съвсем неправилно, и се страхуваше, че Житената питка ще бъде разочарован. За пръв път работеше самостоятелно, вместо да се занимава с анализ на информацията, получена от други сътрудници, и да им дава умни съвети. Сега сама си издирваше информацията и нямаше никакви съветници.

Освен това я измъчваше състраданието към началника й, Виктор Алексеевич Гордеев, който бе научил отнякъде, че сред подчинените му има нечестен човек, а може би и не един, и сега не вярваше на никого от тях, но беше принуден да се преструва, че нищо не се е случило и той уважава и обича всички, както преди. Прилича на театър, помисли си Настя, като си припомни репетицията при Гриневич. Само с тази разлика, че от сега нататък, чак докато ситуацията се проясни, целият живот на Житената питка се превръща в спектакъл, той по цял ден трябва да бъде актьор на сцената. А истинският живот е само онова, което е вътре в него, в душата му. И докато актьорът, изиграл спектакъла, може да се разгримира, да се прибере вкъщи и да поживее истинския си живот, Житената питка няма тази възможност, защото дори вкъщи той никога не забравя, че някой, когото обича и на когото вярва, го мами. Как ли ще живее с това бреме?

Кой знае защо, Настя изобщо не се сещаше, че от днес нататък със същия камък на сърцето ще живее и тя…

* * *

Полковник Гордеев беше почти неузнаваем. Този обикновено енергичен, подвижен човек, който в моменти на размисъл обичаше бързо да кръстосва кабинета си, сега сякаш се бе вкаменил, седеше неподвижно зад бюрото си с ръце, обхванали главата му. Сякаш емоциите у него бушуваха и той се страхуваше, че направи ли едно непредпазливо движение — всичко, което му е накипяло, ще се изплиска навън. За пръв път, откак работеше на „Петровка“ 38, Настя се почувства толкова неловко в присъствието на началника си.

— Как върви делото за Ерьомина? — попита Виктор Алексеевич. Гласът му беше равен, безцветен. В него нямаше дори любопитство.

— Зле, Виктор Алексеевич — честно отговори Настя. — Засега не се справям. Абсолютно задънена улица.

— Ясно, ясно — избуча Житената питка, загледан някъде над главата й. На Настя й се стори, че началникът не я слуша, а си мисли за нещо друго. — Трябва ли ти помощ? — изведнъж попита той. — Или засега се справяте двамата?

— Ще ми трябва, ако измисля нови версии. До днес от тези, които имам, са проверени.

— Недей — все така равнодушно я прекъсна Гордеев. — Вярвам ти, че не работиш през куп за грош. Отношенията ти с Олшански нормални ли са?

— Не се караме — кратко и сухо отвърна Настя, усещайки как у нея се надигат обида и недоумение.

— Ясно, ясно — кимна полковникът и на Настя отново й се стори, че той й задава въпроси само за да имитира ръководна роля. Отговорите й не го интересуват, през това време той си мисли за свои работи.

— Нали не си забравила, че от първи декември при нас трябва да дойде стажант от Московското милиционерско училище?

— Не съм.

— Май не личи. Остават десет дена, а ти още не си ходила там. Защо протакаш?

— Още днес ще се обадя и ще се разбера с тях. Не се тревожете, Виктор Алексеевич.

Настя се стараеше да говори спокойно, макар че най-много от всичко на света в момента й се искаше да хукне презглава навън от кабинета на Гордеев, да се заключи в своя и да ревне. Защо разговаря така с нея? В какво се е провинила? През всичките години, откак работеше тук, не бе давала повод да я упрекнат, че е забравила да свърши нещо. Да, тя не умееше много неща, не можеше да борави с огнестрелно оръжие, не знаеше хватки за самоотбрана, не знаеше как да установи, че е следена, и как да се отърве от преследвача, не я биваше да тича, но паметта й беше феноменална. Анастасия Каменская никога нищо не забравяше.

— Не отлагай — продължи междувременно Гордеев. — Избирай стажанта за себе си, а не за филанкишията. Ще го включиш в случая с Ерьомина. Струва ми се, че и без това за десет дена няма да разкрием убийството. Така че ще можеш хем да работиш с него, хем да го обучаваш. Ако не сгрешиш с избора, ще го вземем на работа, нямаме достатъчно хора. Сега друго. През пролетта ни посети делегация от служители на италианската полиция. През декември е планирана ответна визита. И ти заминаваш.

— Защо? — смая се Настя. — От къде на къде аз?

— Не си блъскай главата защо. Пътуваш и толкоз. Смятай, че това е компенсация за провалената отпуска. Аз те придумах да отидеш в санаториума, аз ти издействах картата и се чувствам донякъде отговорен, задето не можа да си починеш добре. Заминаваш за Рим.

— Ами Ерьомина? — глупаво попита Настя.

— Ерьомина ли? Какво Ерьомина? Щом не го разкри по горещите следи, по-късно вече пет-шест дена не играят роля. Летиш за Рим на 12 декември. Ако дотогава не намериш убиеца на Ерьомина, никога няма да го намериш. Това е очевидно. И после, животът няма да спре без теб. Ако нещо трябва да се прави — ще го свърши Чернишов. А ще имаш и стажант.

Виктор Алексеевич се отнасяше твърде сериозно към подбора на кадрите, не пренебрегваше и випускниците от висшите учебни заведения на МВР. Всяка година, преди да започнат стажовете, по негласна уговорка с началника на учебния отдел при Московската висша милиционерска школа той делегираше Каменская да избере студент, когото да им изпратят на практика. За целта съществуваше удобно прикритие — каненето на практици за провеждане на отделни занятия, особено по криминалистика, наказателно дело и оперативно-издирвателна дейност. Настя провеждаше семинарно занятие или упражнение в две-три групи от горните курсове, след което Гордеев се обаждаше в училището и казваше името на студента, когото би искал да види като стажант в отдела си. Разбира се, това се правеше в разрез с всички правила, но на Житената питка рядко му отказваха. Той беше известна личност, а имаше и много добри познати. Именно по този начин беше дошъл в Московското управление най-младият детектив в отдела — Миша Доценко, когото Настя беше „изкопала“ чак от Омската школа, когато беше ходила там в командировка. Самият Гордеев преди десетина години беше харесал в Московската школа, бе проверил по време на стажа и довел в отдела Игор Лесников, който сега вече беше един от най-добрите оперативници на Житената питка.

Настя се обади в учебния отдел на школата, където й предложиха да си избере от няколко теми, по които в близките дни трябваше да се състоят семинарни занятия и упражнения. Тя помоли да й дадат упражнението по психологически особености на показанията, дадени от очевидци.

— Тъкмо навреме — зарадваха се в учебния отдел. — Преподавателят, който трябва да провежда тези занятия, е болен, така че няма никакви проблеми. И за нас ще е по-лесно: няма нужда да му търсим заместник.

Настя имаше точни критерии, според които щеше да подбира стажанта. Тези критерии й бяха подсказани от известния графически тест на Равен. Тестът се състоеше от шейсет задачи, петдесет и девет от които бяха съставени по един и същ принцип и се различаваха само по степента на сложност: докато първите шест бяха примитивно прости, то от петдесет и четвъртата нататък за намиране на верния отговор се изискваше значително напрежение, свързано с необходимостта да се държат под внимание и проследяват няколко показателя едновременно. По този начин петдесет и деветте задачи проверяваха способността на изпитвания да концентрира вниманието си и бързо да взема решение в условията на ограниченото време. Освен всичко друго, тестът на Равен показваше дали изпитваният умее да се съсредоточава и да не изпада в паника при цайтнот. Обаче последната, шейсетата задача, беше много коварна, защото макар и удивително проста, имаше в основата си съвършено друг принцип. Ако изпитваният успееше да реши последната задача, това означаваше, че е съумял да я погледне отстрани, да се издигне над нея и да потърси нови пътища, а не да продължава в същата посока и тъпо да се опитва да отключи вратичката с предишния ключ, разчитайки само на обстоятелството, че предишните брави са се отключвали с лекота именно с този ключ. Разбира се, казваше си Настя, от гледната точка на един физик петдесет и девет експеримента са напълно достатъчни, за да се направи извод за шейсетия. А от гледна точка на математиката това далеч не е така. И Настя търсеше измежду студентите оногова, който притежаваше именно математическо мислене.

Тя се порови в старите си записки, обади се на двама познати служители от КАТ и най-сетне състави задачата, върху която щеше да проведе упражнението.

* * *

— Как е? — усмихна се Олшански на влязлата в кабинета му Настя.

— Лошо, Константин Михайлович. Трябва да започна всичко отначало.

Тя седна до масата и се приготви за дълъг разговор. Но по всичко личеше, че следователят не споделя намеренията й. Той хвърли поглед към часовника си и въздъхна.

— Защо трябва да започваш отначало? Защо не можеш да продължиш започнатото?

Настя не отговори на въпроса, защото отговорът беше труден и за самата нея, и за Олшански.

— Нуждая се от нов разпит на Борис Карташов.

Следователят бавно вдигна глава и впери в нея немигащ поглед. Заради дебелите стъкла на очилата очите му изглеждаха малки и това правеше лицето му неприятно, а погледа — пронизващ.

— Защо? Открила си нещо, което те кара да го подозираш ли?

Настя наистина беше открила нещо, но първо, това не й даваше основание да подозира Борис Карташов, и второ, изобщо не беше сигурна, че онова, което бе открила, представлява някакъв интерес. За да конкретизира идеята си, тя се нуждаеше от повторен разпит.

— Много ви моля — упорито повтори тя, — моля ви, разпитайте отново Карташов. Ето списък на въпросите, чиито отговори трябва непременно да получите.

Настя извади от чантата си сгънат лист и го подаде на следователя. Той обаче не взе листа, а извади от чекмеджето си бланка за отделно поръчение.

— Добре, разпитай го — каза сухо, докато бързо попълваше бланката.

— Мислех, че ще го направите вие.

— Защо? Въпросите към Карташов са се родили в твоята глава, а не в моята. Най-малкото, ще можеш да ги задаваш дотогава, докато получиш отговор, който те задоволява. Защото представи си, че резултатите от моя разпит не ти харесат…

— Е, защо говорите така, Константин Михайлович — каза с укор Настя. — Не съм казала, че предишният разпит е проведен лошо. Просто в делото изникнаха нови обстоятелства…

— Какви? — Той рязко вдигна глава.

Настя не отговори. Беше свикнала да се доверява на своите макар и неясни усещания, но никога не ги обясняваше на други, докато не получеше в ръцете си факти. Делото за убийството на Виктория Ерьомина далеч не беше заплетено, в него нямаше много противоречива информация. Всичко, което Настя бе успяла да научи, беше логично и стройно, но не хвърляше ни най-малка светлина върху местонахождението на загиналата между 22 октомври и 1 ноември, когато очевидно е била удушена. Ако момичето наистина е било в състояние на остра психоза, то може да е отишло или заминало къде ли не, да се запознае с кого ли не и нейните постъпки да не са се подчинявали на никаква нормална логика. Когато един човек е с ума си, можеш да го търсиш у роднини или познати и въпросът се свежда само до възможно най-пълното установяване на този кръг от хора. А да се опитваш да отгатнеш възможните маршрути, по които се е движил луд човек, е направо безсмислено. Човекът излиза от къщи без документи и тръгва накъдето му видят очите… Трупът е открит от местни жители случайно, сезонът на гъбарите и малинарите е минал, през ноември хората нямат никаква работа в гората. Пак добре, че са успели да я идентифицират, и то само благодарение на заявлението за издирване. Не, убийството на Ерьомина не беше заплетен случай. В делото имаше поразително малко информация, а това беше още по-лошо.

Отговор от Отдела по визите и регистрациите още нямаше, Настя мислено се бе сбогувала и с тази версия, а толкова бе разчитала на нея преди два дена. „Нещото“, което бе открила, й подсказваше, че Вика не е била убита от някакъв чуждестранен любовник, че тук работата е съвсем друга…

— Та какви обстоятелства са се появили, казваш? — тихо и много студено попита Олшански, като й подаваше бланката с поръчение за разпит на Борис Карташов. — Не ми отговори на въпроса.

— Може ли да ви отговоря след разпита?

— Добре, после ще ми отговориш. Но имай предвид, Каменская, нямаш право да укриваш информация от мен, дори да смяташ, че тя не е важна за делото. С тебе работим за пръв път, затова те предупреждавам с добро, че при мен тия номера не минават. Науча ли, ще те изхвърля като мръсно коте. И вече никой няма да те пусне да припариш до дело, разработвано от следователи на градската прокуратура. Аз ще се погрижа за това. Не си мисли, че си най-умната и можеш да решаваш какво върши работа за делото и какво — не. И не забравяй, че процесуалното лице съм аз, а не ти, затова ще играеш по моите правила, а не по онези, които сте възприели на „Петровка“. Ясно ли е?

— Всичко е ясно, Константин Михайлович — промърмори Настя и бързо се измъкна от кабинета на следователя. „Неслучайно не ми е симпатичен — помисли си ядосано. — Я го вижте как се развилня! Грубиян такъв!“

Трябваше да се обади на Карташов, за да си уговорят среща. Настя слезе на втория етаж, където знаеше, че се намира кабинетът на един неин състудент, сега старши помощник-прокурор. Ще се обади оттам, на уличните телефони трудно можеше да се разчита: те или не работеха, или пък можеха да поискат точно такива монети, каквито тя нямаше да намери в джоба си.

* * *

Настя никога не си съставяше мнение за хората от пръв поглед. Но Борис Карташов й хареса веднага.

Когато й отвори вратата — огромен, почти два метра висок, с дънки, бархетена риза на сини и бели каренца и тъмносив пуловер от камилска вълна, Настя се опита да сдържи усмивката си, но не успя и прихна да се смее. Сълзи се стичаха от очите й и докато се тресеше от смях, успя да си помисли, че слава богу, днес не си беше боядисала клепките, инак лицето й щеше да бъде цялото в браздулици от туш.

— Какво ви е? — уплашено попита домакинът.

Настя само махна с ръка. Разкопча якето си и докато го подаваше на Карташов, той също се разтресе от конвулсиите на див смях. Настя беше облечена със същите като неговите дънки, със също такава синьо-бяла риза, а пуловерът й от камилска вълна беше мъничко по-светъл от Борисовия.

— С вас сме като от един инкубатор — каза Карташов, щом успя да си поеме дъх. — Не бях предполагал, че се обличам като ченгетата. Влезте, моля.

Докато оглеждаше жилището на художника, Настя недоумяваше защо Гордеев го бе нарекъл „бохем“. У любовника на Вика Ерьомина нямаше нищо бохемско — нито във външността, нито в облеклото. Късо подстригана, доста гъста, но започнала леко да оредява на темето коса, добре поддържани мустаци, едър, може би въздълъг нос, атлетична фигура на спортист. Никаква небрежност нито във външния вид, нито в обстановката. Напротив, стаята беше обзаведена с удобни и съвсем традиционни мебели. До прозореца — голямо писалище, на което Настя видя много ескизи и завършени рисунки.

— Искате ли кафе?

— С удоволствие — зарадва се Настя, която не можеше да живее и два часа без чашка кафе.

Разположиха се в кухнята, чиста и уютна — тук господстваха бежовият и светлокафявият цвят и това също хареса на Настя. Тя с удоволствие забеляза, че кафето е вкусно и силно, а домакинът действа с джезвето ловко и бързо и въпреки внушителната си фигура, се движи грациозно и леко.

— Разкажете ми за Вика — помоли го тя.

— Какво по-точно? Как се разболя ли?

— Не, от самото начало. Още от причината да се озове в детски дом.

Тригодишната Вика Ерьомина се озовала в детския дом, след като майка й била изпратена на принудително лечение от алкохолизъм. Няколко месеца по-късно в лечебно-трудовия профилакториум Ерьомина старша починала, отровена с взел се неизвестно откъде денатуриран спирт. Майката на момичето никога не се била омъжвала, други роднини не се намерили, тъй че Вика останала в дома завинаги. Пораснала, завършила ПТУ със специалност „бояджия-мазач“, започнала работа, получила място в общежитие. В работно време се трудела, в извънработно — най-широко използвала своята ярка, необикновена красота. Така живяла доста дълго, докато преди около две години и половина прочела във вестника обява, че в някаква фирма търсят момиче до 23 години за работа като секретарка. Вика била достатъчно цинична, за да се сети защо в подобна обява е обявена възраст. Купила няколко рекламни вестника, внимателно ги прочела и избрала предложенията, адресирани до млади, привлекателни момичета. И така станала служителка във фирмата.

— Кога се запознахте с нея?

— Отдавна, още когато беше бояджийка. Боядисваше в съседния апартамент. Отначало се отбиваше при мен за чаша чай, когато беше в почивка. После предложи да ми сготви, каза, че готвела чудесно и ужасно й се искало да сготви обяд на мъж, а не на приятелките си в общежитието. Аз не се възпротивих, Вика ми харесваше, видя ми се симпатична и открита. Е, и рядка красавица, разбира се…

— Борис… — Настя се посмути. — Вие не бяхте ли против работата, която Вика е вършела за фирмата?

— Не бях във възторг, но не от ревност, а по чисто човешки съображения. Когато една млада жена се издържа с проституция не защото това страшно много й харесва, а защото не умее нищо друго, а пък иска да има много пари — това е печално във всяко отношение. Но не можех да й говоря на тази тема.

— Защо така?

— А какво можех да й предложа в замяна? Фирмата веднага я настани в апартамент, купиха й мебели. И й плащаха, колкото аз печеля за цяла година. Докато беше бояджийка, й правех подаръци, глезех я. А през последните две години всичко се промени, вече Вика ми правеше подаръци. Отначало това страшно ме притесняваше, после разбрах много неща…

— Какво именно? — напрегна се Настя.

— Детският дом. Опитайте да се поставите на нейно място, да си представите как се е чувствала и тогава и вие ще разберете. В нейното детство не са съществували много от нещата, които имат децата, израсли в семейства. И Вика постоянно изпитваше нужда някак да компенсира това, да си „довземе“ от живота. Гледаше да не си спомня за дома, поддържаше отношения само с Льоля Колобова. Беше скъсала всякакви връзки и с приятелките си от общежитието. Искаше й се да има не общи, а свои, индивидуални приятелки, свой собствен кръг от приятели, които да избере сама, а не такива, които съдбата случайно е събрала в един клас, в една група или в една стая. Искаше сама да избира какво да прави и с кого да общува. Вярно е, че изборът й не беше много добър, но… Човек не може да си избере и главата. За нея беше важно единствено, че си избира познатите по своя воля и желание, а че понякога те бяха някакви съмнителни личности — това не я вълнуваше. Същото е и с готвенето и подаръците: искаше й се да си избере обект и да се грижи за него, жадуваше за семейство. Всичко това се стовари изцяло върху мен и с времето дори започна да ми харесва.

— Тя искаше ли да се омъжи за вас?

— Може би. Беше достатъчно умна да не говори за това. Можеше ли да предложи себе си за съпруга — със своя начин на живот?

— Защо, нима се е налагало непременно да продължи по този начин?

— Нали ви казах, Вика искаше да има много пари. Разберете, не че беше алчна, тя не пестеше парите, а ги харчеше наляво и надясно. Неудържимият й стремеж към богатството също беше компенсация за сиромашкото детство в дома. Така че е трябвало да избира какво й се иска повече — да се омъжи или да има пари.

— А вие, Борис? Вие имахте ли желание да се ожените за нея?

— Е, аз съм бил женен два пъти, плащам издръжка на дъщеря си. Разбира се, бих искал да имам нормално семейство, деца. Но не от Вика. Тя пиеше прекалено много, за да роди здраво дете и да бъде добра съпруга и майка. Харесваше й да си поиграе на съпруга тук, при мен, но два, най-много три дена в седмицата, на повече не беше способна. Останалото време прекарваше или с поредния клиент, или с приятелите си, или просто се излежаваше на дивана и мечтаеше. Още кафе?

Борис сипа зърна в кафемелачката и продължи разказа си за лекомислената и безпътна Вика Ерьомина.

Дълги години, всъщност вероятно откак се помнела, тя периодично сънувала един страшен сън. Понякога често, понякога с прекъсване от няколко години, този сън се връщал при Вика и я карал да се събужда и да трепери от страх. Сънувала окървавена ръка. Някакъв човек, чието лице тя не виждала в съня си, избърсвал ръката си о бяла варосана стена и оставял на нея пет червени ивици. Появявала се друга ръка, чийто притежател тя също не виждала, и напряко на петте ивици рисувал с нещо нотен ключ „сол“. Чувало се гадно хихикане, постепенно прерастващо в отвратителен злобен кикот, и под звуците на този кикот Вика, ужасена, се събуждала.

В края на септември Вика отишла при Карташов и още от прага му казала:

— Някой е проникнал в съня ми и го разказва по радиото.

В първия момент Борис се объркал. „Ето ти на — помислил си. — Докъде само я докара пиенето!“ Не знаел какво се прави в такива случаи. Дали трябвало да й обясни, че това не може да бъде, че е проява на болезнена психика, или пък да се съгласява и да се прави, че й вярва? Борис избрал трети вариант, съчетаващ, както си мислел, лечебния момент и привидното съгласие. След като натрапчивата идея не напуснала момичето и след седмица, той предложил:

— Хайде да опитаме да нарисуваме съня ти. Ако съществува сила, която краде сънищата ти, това трябва да я уплаши.

Въпреки опасенията му, Вика не отказала и Борис направил няколко ескиза, докато не се получило нещо, близко до съня й. Но това не помогнало. Вика все повече потъвала в идеята си, но отричала болезненото си състояние и категорично отказвала да отиде на психиатър. Тогава Карташов решил той да се консултира със специалист. Лекарят признал, че външните симптоми приличат на начало на остро психическо заболяване, че идеята за въздействие върху човек по радиото е характерна за синдрома Кандински-Клерамбо, но нищо не може да се твърди със сигурност. Диагнози не се поставят задочно. Щом момичето отказва категорично да отиде доброволно на лекар, има само един изход: той, лекарят, може да отиде на гости на Карташов, уж че му е приятел, когато Вика си е вкъщи, да остане с тях час-два, да пият чай и той да види с очите си болната, нейното поведение. Уговорили се веднага щом Борис се върне от командировка, непременно да организират това посещение. И всъщност това е всичко. Когато на 27 октомври се върнал от Орел, където правел ескизи за книга, подготвяна от тамошно издателство, Борис научил, че Вика е изчезнала и вече трети ден не ходи на работа.

— Вие знаете какво стана по-нататък. Търках праговете на милицията, започнах да звъня на всички приятели на Вика. Без никакъв резултат.

— А да сте се опитвали да поговорите с друг лекар? Или се задоволихте с мнението на един?

— Ами аз се затрудних дори с намирането на един. Нямам познати лекари, нали разбирате, кръгът на познатите ми е различен.

— Къде намерихте този психиатър?

— Чрез познат, и то случайно. Той веднъж беше споменал, че имал много приятели медици и ако имам проблеми със здравето, винаги ще се радва да помогне. Именно към него се обърнах, а той ме свърза с въпросния лекар.

Настя чу как в стаята зазвъня телефонът, но Борис остана на мястото си, сякаш не беше го чул.

— Няма ли да вдигнете? — попита тя учудено.

— Имам телефонен секретар. Ако трябва, после ще се обадя.

Когато тръгваше за Борис Карташов, Настя искаше да провери дали заболяването на Ерьомина не е измислица на самия художник. Световната практика, казваше си тя, познава случаи, когато злонамерени хора ловко внушават на човека, че психиката му не е в ред, за да използват това за собствените си интереси. Лекарят дори не е виждал Вика, на практика всичко, което знаем за заболяването на момичето, го знаем от думите на Карташов. Ами ако той лъже? Наистина съществуват показанията на Олга Колобова, приятелката от детския дом, че тя била разговаряла с Вика за нейния откраднат сън, не изразила учудване и не се опитала да я разубеждава. Но нали и Колобова може да лъже, да са се наговорили с Борис. Защо ли? Ами може да има безброй причини. Например да са решили да се отърват от Вика и да са съчинили тази психиатрична балада. Мотивите? Засега не са ясни, но нали тази версия още не е била разработвана. Може и да има такива мотиви, може дори те да са очевидни, просто никой не ги е търсил.

За да провери тази версия, трябваше да се опита да открие противоречия или поне несъответствия в показанията на Карташов, Льоля Колобова и психиатъра Маслеников. Беше се появил и още един потенциален свидетел — познатият на Борис, който му препоръчал лекаря. Нали Борис е трябвало да му обясни някак за какво му е нужен психиатър.

Същевременно плахо се зараждаше надежда за още една версия.

— Когато заминавахте за Орел, включихте ли телефонния секретар?

— Разбира се. Аз съм свободен художник, тъй че възложителите се обръщат непосредствено към мен. Ако изпускам телефонни обаждания, може да изгубя добри поръчки.

— Значи когато се върнахте, прослушахте записаното през десетте дена?

— Да, естествено.

— И там нямаше никакво обаждане от Вика?

— Не. Сигурен съм, че ако е възнамерявала да замине за дълго време, тя непременно щеше да ме предупреди. Нали ви казах — чувството, че някой се тревожи за нея, че на някого не му е безразлично къде е и какво става с нея, й беше много скъпо. Тя не е имала това в детството си.

— Какво стана с онази касета? Изтрихте ли я?

Настя беше абсолютно сигурна, че ще чуе утвърдителен отговор, попита просто така.

— В чекмеджето ми е. Аз не изтривам касетите, знам ли какво може да ми потрябва по-късно.

— Какво например?

— Ами миналата година имах такъв случай: бяха се обадили от някакво провинциално издателство с предложение да оформя сборник с анекдоти, бяха оставили адрес и телефон. Не съм бил вкъщи, когато са се обадили. Аз не им се обадих, илюстрирането на анекдоти не е мой профил, пък и в момента имах няколко поръчки, така че не седях без работа. И скоро мой приятел карикатурист се оплака, че нямал пари, тогава си спомних за онова обаждане. Намерих записа на касетата, дадох му координатите на издателството — и всички бяха доволни.

— Значи касетата с обажданията, записани, докато сте били в Орел, е запазена?

— Да.

— Нека я чуем — предложи Настя.

Някакво напрежение докосна лицето на Карташов. Или така й се стори?

— Не ми ли вярвате? Честна дума, там няма съобщение от Вика. Кълна ви се.

— Моля ви — твърде сериозно каза Настя. Домакинът й мигновено престана да й харесва и тя се приготви за атака. — Хайде все пак да я чуем.

Отидоха в стаята и Борис веднага извади касетата от чекмеджето. Включи я и подаде на Настя една от рисунките, прибрани в папка върху бюрото.

— Ето вижте. Това е сънят на Вика.

Настя разглеждаше рисунката и същевременно слушаше гласовете, долитащи от касетофона.

„Борка, не забравяй, че на втори ноември е четирийсетият рожден ден на Лисаков. Ако не го поздравиш, ще ти се обиди ужасно.“

„Борис Григориевич, здравейте, тук е Князев. Ако обичате, обадете ми се, когато се върнете. Трябва да се направят леки промени в ескиза за обложката.“

„Кучи сине Карташов! Къде е конякът, който си спечелих от баса с тебе?“

„Боря, не ми се сърди. Не бях права, признавам. Извинявай.“

— Кой е това? — бързо попита Настя, натискайки копчето „стоп“.

— Льоля Колобова — неохотно отговори Карташов.

— Скарани ли сте били?

— Как да ви кажа. Това е стара история, която понякога дава рецидиви. Няма отношение към Вика. Свързано е със съпруга на Льоля.

— Аз трябва да знам — настоятелно каза Настя.

— Добре тогава… — Той въздъхна. — Когато Льоля се запозна с бъдещия си съпруг, аз веднага й казах, че тоя няма да пропусне нито една фуста. Когато след сватбата започна да го хваща в изневери, Льоля много страдаше. А аз като пръв глупак, макар да си знам, че човек не бива да се меси в хорския живот, постоянно й натрапвах съветите си да го зареже. Според мен той е гадно човече, затова ми беше жал за Льоля. Но тя възприемаше думите ми много болезнено, тъй че в отговор на предложенията ми да зареже мъжа си все гледаше да ме нагруби. Например, че така можел да разсъждава само импотент или хомосексуалист, или че аз просто съм завиждал на мъжа й, задето имал съпруга и семейство, или някоя друга глупост. Всички наши разговори на тази тема завършваха със скандал, после естествено се сдобрявахме.

— И какво ви каза последния път? За какво ви е искала прошка?

— Каза ми, че макар да бил женкар, мъжът й се стараел по възможност да го крие от нея и това поведение било много по-прилично от поведението на Вика, която открито се шляела с всякакви мъже и не смятала за нужно да се срамува.

— И каза това за близка приятелка? — смая се Настя.

Карташов сви рамене.

— Жени… — неопределено отвърна той. — Можеш ли ги разбра? Хайде да продължим да слушаме.

„Борис, аз съм, Олег. С момчетата сме намислили да идем за Нова година във Вороново. Ако искаш да се присъединиш, обади се до десети ноември, местата трябва да се запазят предварително…“

„Борка, забравил съм у вас една кибритена кутийка, на която е записан много важен телефонен номер. Ако я намериш, не я хвърляй…“

„Боря, много ми липсваш. Целувам те, мили…“

— А тази коя е? — Настя спря лентата.

— Позната. — Карташов я погледна предизвикателно в очакване на следващи въпроси и предварително готов да се озъби.

— Но определено не е Вика, така ли?

— Не е Вика. Ако не ми вярвате, ще ви пусна други касети, с нейния глас.

— Вярвам ви — каза неискрено Настя и отново пусна касетата.

Обаждания от възложители, от приятели, от родителите на Борис, от жени… И изведнъж настъпи пауза.

— Какво е това? — Настя рязко изключи касетофона, откъдето вече се чу поздравът на следващия човек.

— Не знам — смутено отвърна Карташов. — Не съм обърнал внимание, когато я слушах. Нали знаете как става — включиш секретаря и през това време започваш да вадиш багажа от сака или да си готвиш вечерята… Вниманието постоянно се превключва от това, което слушаш, към това, което вършиш.

— Кой се беше обадил преди паузата?

От напрежение ръцете на Настя се разтрепериха. Тя разбра, че е напипала някаква нишка.

— Солодовников, един състудент.

— А след паузата?

Борис включи записа и изслуша обаждането до края.

— Това е Татяна, една моя братовчедка.

— Обадете им се и ги попитайте кога, в кой ден и по възможност в колко часа са ви се обадили. Трябва да го направите веднага.

Художникът покорно седна до телефона, а Настя отново заразглежда рисунката, на която бе изобразен откраднатият сън на Вика Ерьомина.

— Всичко е много неточно — обърна се към нея Борис. — Минал е почти месец, хората са започнали да забравят подробностите. Солодовников казва, че се е обаждал някъде в края на седмицата, на 21 или на 22 октомври, но със сигурност си спомня, че не е било по-късно от петък вечерта, 22 октомври, защото тогава заминал за Петербург. Всъщност ми се е обадил именно във връзка с това заминаване, искал да му кажа телефонния номер на наш общ познат от Петербург. А братовчедка ми се е обаждала, след като видяла по телевизора първата ми жена: интервюирали я на улицата като случайна минувачка. Тя изобщо не си спомня кой ден е било, но казва, че грабнала телефона веднага след предаването, искала да ми съобщи, че Катя била отново в Москва.

— А за вас сигурно е много важно да знаете, че първата ви съпруга е отново в Москва, така ли?

— Разбирате ли, Екатерина има сложен характер. Тя е вятърничава и сприхава, смята, че аз съм виновен за всичките й нещастия, не може да ми прости развода и много обича да ми погажда разни дребни мръсни номера. Миналия път например не й се е досвидяло загубеното време, седяла цяло денонощие на стълбището над моя апартамент, за да издебне кога от къщи ще излезе някоя жена, а когато най-сетне дочака, я спря и й наприказва такива гадости за мен, че аз се видях направо в чудо.

— Жената, с която е разговаряла бившата ви съпруга… Вика ли беше?

— Не — бързо отговори Карташов. Май твърде бързо, отбеляза си Настя.

— А коя?

— Не беше Вика — натъртено каза Борис, втренчен право в очите й. — А коя беше конкретно — това не трябва да ви засяга.

— Братовчедка ви спомня ли си кое е било предаването, след което се е втурнала към телефона?

— „Свободни завои“, по четвърти канал.

Настя се замисли. Трябва да изземе касетата, очевидно е. Паузата може да се е появила по две причини: или някой след сигнала на телефонния секретар не е пожелал да каже нищо и просто е мълчал в слушалката, или записът е бил изтрит. В първия случай това не добавяше нищо ново към делото, а във втория даваше солидни основания Борис Карташов да бъде заподозрян, че е изтрил нечие обаждане и не е изключено това обаждане или да е било от самата Ерьомина, или да е имало някаква връзка със смъртта й. Житената питка я беше предупредил, че убийството на Вика може да е свързано с мафиотски далавери, а както е известно, мафията разполага с най-силните адвокати, ето защо просто да изземе касетата би било непростима грешка: върви доказвай после, че записът не е изтрит в милицията с цел Карташов да бъде компрометиран. Трябва да спази всички формалности: да получи бланка и да оформи изземането. Но как да го направи? Ако Борис е честен, в което Настя много се съмняваше, може да дойде утре сутринта с протокол и поемни лица. Ами ако е замесен в убийството и паузата на лентата е свързана по някакъв начин с това? Кой знае каква лента ще получи утре и в какъв вид ще бъде тя? Но въпреки това не бива да я иззема: ако записът е бил изтрит, на лентата няма да има шумов фон, който непременно остава, дори телефониралият да е мълчал. Само експерти трябва да отговорят на въпроса за странната пауза. Какво да прави?

Тя погледна часовника си: един и половина. Просветна й безумната надежда Андрей Чернишов да е прескочил до вкъщи по обяд, за да нахрани кучето. Може пък…

Провървя й. Седемгодишният син на Андрей добросъвестно докладва, че тате обещал да си дойде в един, за да нахрани Кирил и да го разходи. Един часът отдавна минал, така че тате щял да си дойде всеки момент, защото ако е решил изобщо да не идва, вече щял да му е изкомандвал от кои пакетчета и буркани да даде обяда на кучето. Настя остави на хлапето телефона на Карташов и помоли татко му да се обади веднага щом си дойде.

— Разкажете ми за онзи ваш познат, чрез когото сте намерили лекаря — помоли Настя.

— Аз почти не го познавах. Запознахме се в една компания, той ме заговори, каза, че работел в издателство, въпреки че навремето учил медицина, тъй че имал много познати медици и в случай че имам проблеми със здравето, винаги бил готов да помогне. Остави ми визитната си картичка. Това ни е цялото познанство.

— Трябват ми координатите му. Пазите ли визитната картичка?

Докато Борис преглеждаше картончетата в бележника си, Настя отново погледна рисунката с петте кървавочервени ивици.

— Кажете, Борис, защо нотният ключ на рисунката е в салатен цвят?

— Такъв го е сънувала Вика. И аз се чудех, но тя категорично твърдеше, че нотният ключ бил бледозелен във всичките й сънища и никога в друг цвят. Ето, намерих я! — Той подаде на Настя визитна картичка на Валентин Петрович Косар с домашен и служебен телефон.