Александра Маринина
Откраднатият сън (17)

Глава 16.

Преди осем години… Обади се Арсен и с доволен тон й съобщи:

— Наташенка, намерих ви очарователен малък негодник. На тринайсет е, умен, абсолютно здрав физически и морално, в детската му главица няма никакви глупости и интелигентски лиготии. Тръгвайте, директорката ви чака.

Наталия Евгениевна веднага скочи и полетя с колата си към детския дом, който се намираше в друга област. Директорката, която предварително бе получила възнаграждение, за да бъдат допуснати до момчето специално пристигнали от Москва лекари и психолози, посрещна Наталия с отворени обятия и с готовност й показа всички документи на Олег Мешчеринов.

— Той е от много добро семейство — засуети се директорката на детския дом, защото твърде прозрачно й бяха намекнали, че ако Дахно се съгласи да осинови Олег, това събитие няма да остане без внимание и поощрение. — Родителите са били научни работници, кандидати на науките, загинали са преди две години при високопланинска експедиция на Памир. Никой в семейството не е имал хронични заболявания, не са употребявали алкохол. Момчето е било възпитавано правилно, оформен е прекрасен характер, спокоен, сговорчив. Изобщо Олег е нашето най-възпитано и учтиво момче. Искате ли да го повикам?

— Повикайте го — кимна Дахно.

Тя много се вълнуваше. Наталия Евгениевна беше достатъчно умна и беше съвсем наясно: длъжна е да вземе това дете дори то категорично да не й хареса, защото това е заповед, издадена от Арсен. И макар че това на пръв поглед приличаше на искрена грижа за нея, и макар да бе представено като помощ при търсенето на дете за осиновяване, Наталия не се опитваше да се самозалъгва. Тя прекрасно разбираше как стоят нещата.

Ако момчето не й хареса, тя пак ще го осинови, но това ще се превърне в тежък кръст, който ще мъкне цял живот.

Вратата внимателно се отвори, в директорския кабинет влезе едро, широкоплещесто момче със светла коса, прям поглед и волева брадичка.

— Добър ден — без ни най-малко смущение каза то. — Аз съм Олег Мешчеринов. Директорката каза, че сте искали да ме видите.

Наталия Евгениевна моментално видя и мъчителното напрежение, и далеч не детското усилие на волята, с което момчето се опитваше да потисне вълнението си или поне да го скрие.

— Здравей, Олег — усмихна се тя. — Сигурно са ти казали, че искам да те осиновя. Но естествено трябва и ти да си съгласен. Затова решавай — искаш ли да дойдеш у нас за известно време и да опознаеш мен и мъжа ми или ще ти бъде достатъчно още тук и сега да отговоря на всички твои въпроси.

— Имате ли деца? — ни в клин, ни в ръкав попита Олег.

— Не — поклати глава Дахно.

— Значи ако ме осиновите…

— … ти ще бъдеш нашето единствено дете — завърши вместо него Наталия Евгениевна.

— Съгласен съм да ме осиновите — решително отговори момчето.

— Но ти изобщо не ме познаваш — слиса се тя. — Не попита дори как се казвам, с какво се занимавам, къде работя. Сигурен ли си, че можеш да вземеш решението още сега?

— Много ми се иска да ви нарека мама — тихо каза Олег и смело я погледна право в очите.

И в този момент Наталия Евгениевна разбра много неща за тринайсетгодишния Олег Мешчеринов. Може би не всичко, но много. „Не току-така Арсен те нарече малък негодник. Ти наистина си негодник, и то вече не малък. Ти си умен, начетен, рано пораснал негодник. За своите тринайсет години доста разбираш от хора. Явно си се чувствал много добре с родителите си в твоето семейство, било ти е удобно и комфортно, обичали са те, галили са те, глезили са те с подаръци. Или може би не са те глезили и галили, а са се отнасяли с уважение към твоите увлечения и малки странности, не са ти натрапвали нравоученията си, не са те тормозили с прекалено опекунство, не са ти стояли над главата, не са те занимавали с глупости. Израсъл си спокоен и волеви, знаеш абсолютно точно какво искаш от живота и си готов да се бориш за него, каквото и да ти струва това. Не си обичал родителите си безразсъдно и безогледно, просто защото са ти били баща и майка. Обичал си ги, както се обича вкусна храна, удобен фотьойл, хубава книга. Те са били за тебе източник на удобство и комфорт, а когато са загинали и ти по волята на съдбата си се озовал в детския дом, си решил, че ще направиш всичко възможно, за да можеш колкото може по-скоро отново да заживееш в семейство, отново да получиш своята чиния с домашна супа, мекото легло и дрехи, които не са държавни. Попита ме има ли в моето семейство деца. Разбира се, за теб е важно да бъдеш единствен, та нашето внимание и любов да не се делят между теб и някой друг. Ние не сме благотворители, ние сме бездетни съпрузи и това означава, че правилата на играта ще диктуваш ти, а ние покорно ще ги спазваме. Искаш да ме наричаш «мама», така ли? Това е хубаво, само не си мисли, че съм се разтопила от тези думи и съм изгубила способността си да разсъждавам трезво. Прекалено умен си за своята възраст. И малко в повече негодник, отколкото е редно за тази възраст. Но въпреки това аз ще те осиновя. Защото чувствам: с тебе сме от една кръвна група…“

— Много се радвам, че се харесахме — меко се усмихна Наталия Евгениевна. — Надявам се, че ще успея бързо да се справя с всички формалности и ако ти не се откажеш, след два-три дена ще заживеем заедно. Но знаеш ли, Олег, аз се страхувам от такива скорострелни решения. Все пак помисли си още малко. И ако се откажеш, аз ще съумея да те разбера и няма да ти се разсърдя.

— Няма да се откажа — тихо и сериозно отговори момчето.

— Ами добре, щом е така, сега ще си кажем довиждане и аз ще започна да подготвям документите за осиновяването. Много скоро ще те вземем оттук. Довиждане, Олег.

— Довиждане… мамо — с известно усилие издума той и вече по-свободно каза: — Може ли да ви целуна за довиждане?

„Ах, мерзавецо! — с възхищение си помисли Дахно и подаде на Олег бузата си за целувка. — Къде ли си се научил на това? Едно е ясно: държиш се като въплъщение на мечтата. Всяка жена, която иска да осинови дете, мечтае това дете да се държи точно като тебе.“

Тя уверено караше колата по шосето, обмисляйки предстоящия разговор с мъжа си. Трябваше да му създаде впечатлението, че се съветва с него, макар вече да бе взела решението: ще осинови Олег. Сърцето й не се устреми към момчето, както си бе мечтала някога — тя си бе представяла къдрокосо ангелче с трапчинки на бузите и сини очички, лъхащо на мляко и детска невинност.

От Олег лъхаше на воля, хладен ум и опасност. Но изобщо не беше задължително мъжът й да знае това.

Когато влезе вкъщи, мъжът й се бе захласнал по футболния мач на телевизионния екран.

— Къде беше? — равнодушно попита той, без да откъсва очи от телевизора.

— Всичко ще ти разкажа — загадъчно се усмихна Наталия Евгениевна. — Да почакаме да свърши полувремето, после ще си поговорим. Дотогава ще вечерям.

Планът й беше правилно премислен: мъжът й ще бъде любезен и сговорчив от благодарност, задето бе проявила разбиране и не го бе откъснала от футболните му страсти.

— Днес ходих в един детски дом — внимателно започна тя, когато съпругът й дойде в кухнята по време на почивката.

— Защо без мен? — недоволно възкликна съпругът. — Струва ми се, че не само ти искаш да осиновиш дете. Това засяга и мен.

— Извинявай, мили, но нали каза, че днес имаш сложна операция. Реших да не те разсейвам. Знаеш ли, момчето, което видях, е необикновено. Умно, самостоятелно, здраво, добре възпитано. Но, от друга страна, понесло е страшна трагедия, изгубило е и двамата си родители, така че душевността му е доста сложна… С една дума, не знам какво да реша. Ти какво ще кажеш? Както кажеш ти, така ще постъпим.

— На колко години е детето?

— На тринайсет.

— Толкова голямо? — учуди се съпругът.

— Да се намери малко дете е доста по-трудно — търпеливо му обясни Наталия. — Нали си спомняш колко се изтормозихме, докато търсехме по-мъничко детенце. А на тази възраст се намират по-лесно, семействата не ги вземат с голямо желание. Е, какво е твоето мнение?

Съпругът зададе много въпроси, на които Наталия даде обстойни отговори. В един момент тя внезапно разбра, че го е вкарала в задънена улица: той, както обикновено, се старае да й угоди и да й каже това, което тя иска да чуе, но не може да разбере какво именно иска жена му. Харесва ли й момчето или не? Иска ли да го осинови или търси претекст да се откаже от идеята си? Тя пък, на свой ред, не проявява по никакъв начин истинското си отношение към Олег, за да не би съпругът й, не дай си боже, да заподозре, че го притиска и му натрапва решението си. Всъщност дали Олег Мешчеринов наистина й харесва? Наталия знаеше със сигурност, че момчето няма нищо общо с образа на онзи син, когото тя бе създала и отгледала в своята измъчена от несбъднати надежди душа. Ала знаеше и друго: лично Арсен бе избрал това момче и го бе избрал за една абсолютно определена съдба.

Нейната задача беше да възпита момчето така, както й нарежда Арсен, да го превърне отначало в помощник, после в съмишленик, после в съратник. И няма никакво значение дали Олег й харесва или не, иска ли тя да му стане майка. Само едно има значение: годно ли е момчето за съдбата, предначертана за него от Арсен. И тя бе отишла в детския дом не да си избира син — това бяха просто ритуални игри на тема „помощ при осиновяването“, — а за да прикрие поне до известна степен чудовищния цинизъм на съюза си с Арсен. Тя бе отишла да оцени един кандидат за длъжността служител на органите на вътрешните работи, който работи за криминалните структури. Какво пък, кандидатът получи висока оценка. Сега трябва да изиграе още една ритуална игра, този път с мъжа си, по сценария „ти си водачът в нашето семейство, ти трябва да вземеш решението“. В никакъв случай не биваше да оскърбява мъжа си, Арсен категорично бе натъртил на това, а и Наталия прекрасно го разбираше. Съпругът ни е слабичък душевно, лесно се поддава на влияние, само като си припомним как тя с енергия и устрем бе оженила за себе си този красив, безволев, замислен младеж. И това тя, една от най-непривлекателните, за да не кажем грозни, студентки в курса, момиче без пари и без московско жителство! Така че със съпруга трябва да се държим извънредно внимателно, да не го отблъскваме, да не го оскърбяваме, за да не стане лесна плячка за друга жена. Съпругът знае твърде много, за да бъде изпуснат навън от семейството, а по-точно — от костеливите ръчички на Арсен. Освен това съпругът има полезна, ценна специалност — анестезиолог-нарколог. Без такъв специалист Арсен не може, а да се търси и купува нов е сложна и далеч не безопасна работа.

„Трябва да му дам да разбере, че момчето ми е харесало, инак той никога не ще може да вземе каквото и да било решение“ — помисли си Дахно и каза:

— Знаеш ли, семейството трябва да се държи много внимателно с това момче, за да му помогне да се възстанови след такава душевна драма. Мисля, че аз бих съумяла да направя това. Ти как мислиш?

И съпругът облекчено въздъхна…

 

 

… Преди шест години… Тя тича по заледения тротоар, задъхва се от вълнение и нежност. На гърдите й, под астраганената шуба, шава мъничка топла топчица — кученцето, което е купила днес. От цялото потомство тя избра именно него, защото само от един поглед към това кученце в гърдите й се разля топла вълна от безразсъдно обожание.

— Виж какво донесох! — тържествуващо възкликна тя още с втурването си вкъщи и разтвори шубата.

По лицето на Олег се чете равнодушно недоумение, после — учтив интерес. Той не обича кучета. Но само след половин час заедно с Наталия пълзи на колене около кученцето, гука му, изпада във възторг, гъделичка животинката по коремчето, целува го по високото челце и влажното носленце.

— Мамо, а може ли да го разхождам?

— Може, синко, но чак след няколко месеца. Още е съвсем мъничък, не може да излиза на улицата, първо трябва да го ваксинираме.

— А може ли аз да го храня? Ще купя специални книжки и ще правя всичко строго според науката. Може ли?

— Разбира се, синко — усмихна се Наталия Евгениевна, забелязала внезапната промяна в настроението на момчето.

Първо, той не обича кучета, това се знае отдавна, и в първите минути не можа да скрие недоволството си от появяването на нов член на семейството. Второ, иска да бъде единствен обект на любов и внимание, тъй че в никакъв случай не може да му е харесало появяването на още едно същество, изискващо грижи и обич. Но той го преодоля. Успя. На своите петнайсет години съумя да потъпче истинския себе си и да стане такъв, какъвто искаше да го види неродната му майка. Имитатор. Въплътена мечта. Ще излезе нещо от него…

 

 

… Преди четири години… Наталия Евгениевна се връща от лов, помъкнала на гърба си огромна раница. Съпругът й открай време не одобряваше нейното увлечение. Всъщност му беше дълбоко безразлично за какви хобита си губи жена му свободното време, но виж, последствията… Докараното от лова месо иска обработка, зайците се дерат, патиците се скубят. Това е тежка, мръсна, кървава работа, след която цялата кухня от пода до тавана е оплескана с кръв и късчета вътрешности. Миризмата на прясно месо също е доста специфична, към нея трябва да се привиква дълго. Съпругът никога не помагаше на Наталия при обработването на месото, той просто излизаше от къщи — отиваше у приятели или предварително се уговаряше в болницата да го оставят дежурен по отделение за този ден.

С появяването на Олег всичко се промени. Той живо се интересуваше от разказите й за лова, задаваше въпроси, съпреживяваше вълненията й, охкаше на особено драматични места, също като възрастен я утешаваше, когато веднъж Наталия по погрешка в тъмното бе убила лебед и толкова се бе разстроила, че дори не бе докарала застреляния дивеч, а го бе оставила всичкия на егерите. Но най-важното — той не бягаше от мръсната кухненска работа, помагаше на Наталия в насичането на месото и неговото почистване, търпеливо скубеше козина и пера, миеше локвите кръв, търкаше стените и кухненските мебели. Понякога тя успяваше с крайчеца на окото си да зърне Олег, когато той се отпускаше и не следеше физиономията си — тогава разбираше какви усилия му струва да не покаже отвращението си от вида и миризмата на кръвта. Той беше мъжествен, самоотвержен помощник на майка си в ловджийското й увлечение…

Този път Наталия Евгениевна бе докарала диво прасе. Огромният нерез бе изскочил право срещу нея. Наталия стреля от двайсет крачки и улучи звяра в челото, но той бе набрал такава скорост, че продължи да препуска напред и половинтонното му туловище неминуемо щеше да смаже жената. Дахно не си спомняше как бе стреляла втори път и изобщо не разбираше как буквално в несвяст от ужас бе съумяла да уцели животното право в окото. За сметка на това прекрасно си спомняше преживения страх. Усещаше краката си да треперят дори сега, когато седеше в кухнята и пиеше чай с Олег. Разбира се, вместо чай би предпочела нещо по-силно, но не си представяше, че е възможно да пие пред очите на седемнайсетгодишно момче. Кой знае защо, тя се стесняваше да издаде слабостта си.

— Много ли се уплаши, мамо? — попита Олег и се опита да срещне погледа й.

— Да, синко, защо да крия! Още не мога да се съвзема — честно отговори Наталия.

Олег стана, отвори хладилника и извади начената бутилка водка.

— Я да ударим по чашка, а, майче? Трябва да се поотпуснеш, инак няма да можеш да заспиш — каза синът, делово извади чашки от бюфета и направи сандвичи за мезе.

— Благодаря ти, Олежка — въздъхна тя. — Ужасно ми се искаше да пийна малко, но се стеснявах.

Олег остави ножа, отиде при Наталия и притисна буза до бузата й.

— Аз съм ти син. Никога не бива да се стесняваш от мен, чуваш ли? Защото ти си моя майка и винаги ще бъдеш за мен най-добрата, най-достойната, най-мъдрата, каквото и да направиш.

— Благодаря ти, момчето ми. — Тя нежно погали светлата му коса, шията, раменете. — Ценя отношението ти към мен. Но може би не бива да пиеш и ти?

— Първо, не е прилично човек да пие сам, това е признак на алкохолизъм — засмя се Олег. — И второ, аз се уплаших не по-малко от теб, когато си представих какво е можело да се случи. Ти си ми храбра, мамо, но все пак се пази. Не искам да остана без тебе.

Наталия Евгениевна физически усещаше как се раздвоява душата й. Едната половина разбираше, че всичко това е умела игра, имитация на поведението, което във всеки определен момент очаква от Олег събеседникът му. Рядко интелигентно момче, невероятен психолог, който долавя настроението на другите хора и моментално настройва линията на поведението си в съответствие с най-взискателните очаквания, с най-високите стандарти. Неслучайно всички без изключение го обожават. За четири години — нито една постъпка, нито една дума, за които някой би могъл да го порицае.

Но другата половина на душата й толкова искаше да вярва, че всичко това е истина, че Олег наистина е нежен, грижлив, чувствителен син, който боготвори майка си, че е талантливо, целеустремено, честно, почтено момче!

„Не се разнежвай — постоянно си стягаше юздите Наталия Евгениевна, — не бива да му се вярва, ти прекрасно разбираш какво представлява той. Той е твой възпитаник и никога няма да ти стане син. Играе на такъв само за да те накара да бъдеш грижовна майка.“ Но толкова й се искаше да вярва във въплътената мечта…

 

 

… Преди две години… Наталия за пръв път взе Олег със себе си на стрелбището. Обикновено тя ходеше да тренира сама, синът й живееше по собствен график и се занимаваше със стрелба по друго време и на други места. Наталия Евгениевна научаваше за спортните успехи на Олег само от неговите разкази, както и от грамотите и купите, които той често носеше вкъщи. Освен стрелбата, момчето тренираше плуване, борба и шах.

Резултатите от съвместната им тренировка я смаяха. Олег стреляше не просто добре. Той стреляше по-добре от нея. Ала Наталия Евгениевна беше още по-потресена от непознатото дотогава чувство на възторг, че някой умее да стреля по-добре от нея. В нейната среда тя никога не бе имала равни на себе си, открай време беше винаги първа, беше шампионка, еталон.

Мисълта, че рано или късно ще се намери човек, който ще бие рекордите й, й беше неприятна. Съвсем неочаквано такъв човек се намери и още по-неочаквано беше желанието й да заплаче от радост. Само истинските учители и любещите родители са способни да се радват, че някой е надминал майсторството им.

— Благодаря ти, синко — смотолеви тя, докато прегръщаше Олег и криеше лицето си, за да не види той очите й, пълни със сълзи.

— За какво ми благодариш? — учуди се той.

„Задето ми даде възможност да изпитам това невероятно чувство на радост и гордост, че те имам. Задето май наистина те обичам“ — помисли си Дахно, но на глас се пошегува:

— Задето не посрами честта на майка си, шампионката.

— Стига, мамо, ти можеш къде-къде повече от мен. Днес просто страшно ми провървя, дяволски късмет. Втори път няма да покажа такъв резултат. Но много се постарах, честна дума. Винаги съм искал да приличам на тебе, така че твоите резултати са за мен идеал, към който трябва да се стремя.

 

 

… Преди една година… За пръв път от много години Наталия Евгениевна изневери на мъжа си. И то не просто му изневери, а се влюби безумно, влюби се толкова силно, че понякога ставаше непредпазлива.

Рано или късно това трябваше да се случи. Отидоха с любовника й на вилата, когато тя беше сигурна, че мъжът й е на дежурство, а синът й — на лекции във Висшата милиционерска школа. Когато по външното стълбище затропаха крака и се чуха гласове, Наталия се вцепени. Мъжът й не биваше да научи за любовника, това можеше да се превърне в катастрофа за всички. Още като студентка Наталия умело му бе внушила, че има необикновени сексуални качества, и като свиреше на тази струна, бързо бе превърнала състудента си отначало в любовник, после в годеник, а накрая — и в съпруг. Всъщност той не беше особено силен, но което беше още по-лошо — не беше умел партньор и не искаше на нищо да се научи. А и за какво всъщност да се учи, щом жена му го уверява, че всичко е толкова прекрасно, та няма накъде повече.

Попаднала в мрежата на собствената си лъжа, Наталия търпеливо понасяше ритуала на съпружеските задължения, като неизменно изиграваше възторг и упоение, защото никога не забравяше: всичко друго, само не и разрив и развод. Не, не, в никакъв случай не бива да допусне това, той знае твърде много за кантората и твърде много е нужен на Арсен. В случай на конфликт ще се наложи да го премахнат.

Събрала цялото си завидно мъжество, Наталия Евгениевна наметна пеньоара си и изскочи от спалнята в хола. На прага бяха застанали Олег и симпатична госпожица с дълго кожено палто и небрежно метнат отгоре му изумруденозелен шал. По лицето на госпожицата бе изписана нескрита насмешка. Наталия беше дошла тук с колата на любовника си и обстоятелството, че пред къщата стоеше чужда кола, а от спалнята изскочи чорлава жена на средна възраст с едва прихлупено пеньоарче и изкривено от паника лице, не оставяше възможност за двояко тълкуване. На госпожицата явно й беше смешно, че тази грозничка и вече немлада жена прави любов също както го правят младите притежатели на стройни и красиви тела.

— Олег, заведи гостенката в хола, предложи й нещо за пиене и ела в кабинета на татко ти. Трябва да поговорим — хладно произнесе Наталия Евгениевна.

Тя седна в дълбокото кресло в кабинета на мъжа си и опита да се съсредоточи. Налагаше се на всяка цена да привлече Олег на своя страна, да му обещае всичко, което той пожелае, само и само да си осигури мълчанието му. Дали да не спретне на бърза ръка някоя лъжа, уж че изпълнява задание от Арсен?

Олег влезе в кабинета и мълчаливо застана пред нея.

Само няколко мига те се гледаха, без да си продумат, но тези мигове му бяха достатъчни, за да разбере настроението на майка си и бързо да се ориентира. Той падна на колени пред креслото и хвана ръката на майка си.

— Мамо, много се радвам за тебе. През тези седем години никога не бях те виждал толкова красива, с горящи очи! Ти си необикновена жена, а какво виждаш от този живот? Скучния татко, скучната си работа, скучния мен. Татко е прекрасен човек, той е добър, почтен, спокоен, но ти имаш нужда и от вълнения, инак съвсем ще се скапеш. Честна дума, много се радвам, че се е намерил човек, който те е оценил — ума ти, красотата ти, разбрал е колко си необикновена. И можеш да бъдеш абсолютно спокойна, татко нищо няма да разбере. Нещо повече — ако занапред мога да ти бъда полезен с нещо, разчитай на мен.

Не се е родила на света жена, която не може да бъде купена с ласкателство. Въпросът е само доколко изтънчено е това ласкателство. Великолепен млад негодник. Въплътената майчина мечта.

 

 

… Преди месец…

— Посъветва ли се с чичо Арсен?

— Да, той каза, че трябва да се престоря на стабилен среден студент. Глупаво е да откажа стаж в Московското градско управление, веднага бие на очи. Трябва обаче да направя така, че отзивът за стажа ми да бъде похвален, но и да не поискат след половин година да ме вземат на работа.

— Защо?

— Нужен съм на чичо Арсен в Северното окръжие. Дори да стажувам в Московското градско, пак ще получа разпределение за Северното. Той си има свои планове.

— Е, чичо ти Арсен си знае работата…

 

 

… Преди седмица…

— Охлаби хватката, синко. Не бива да изглеждаш прекалено умен. Според информацията, с която разполагаме, Каменская не е никак глупава. Дано не те отгатне.

— Съветваш ме да намаля оборотите, така ли?

— Именно.

— Слушам, генерале мой! Какъв усет имаш само, майче…

* * *

Изстрелите прогърмяха едновременно. Ларцев рухна като покосен, а Олег се засвлича бавно, опрян на вратата. Наталия Евгениевна едва бе успяла да осъзнае случилото се, когато на вратата се позвъни. Цезар реагира моментално със злобен лай. Мъжът й си имаше ключове, значи не беше той. Тя не смяташе да отвори вратата на когото и да било другиго.

Позвъни се още веднъж. Цезар залая още по-гръмогласно, после заблъскаха по вратата, чуха се гласове:

— Отворете, милиция!

След няколко секунди се заблъска още по-силно. Дахно разбра, че кой знае от къде взелата се милиция троши вратата. Но защо са тук? Нима Олег… Нещо е сбъркал, издал се е, пробудил е подозрения и е довлякъл подпре си „опашка“? Олежка, синко, как можа!

Искаше й се да закрещи. Прекалено често бе виждала смърт — и като лекарка, и като ловджийка. Олег беше мъртъв, без никакво съмнение. Олег, нейният възпитаник, когото тя постепенно бе започнала да смята за роден син, който й бе подарил минути на огромно майчинско щастие и гордост, бе й дал възможност да почувства особената прелест на приятелството и съпричастността между майка и син. През тези осем години тя бе изпитала толкова радост, колкото не би намерила в целия си предишен живот. Никой никога не ще съумее така, както го правеше Олег, да я подкрепи в миг на съмнение, да я утеши в горчиви минути, да й каже в нужния момент нужните думи. И ако ще всичко това да е било лъжа, ако ще да е било умела, изкусна игра, но нали го имаше, имаше го! И беше толкова хубаво!

Но освен Олег, тя имаше и съпруг, съществуваше и самата тя със своите още трийсет години живот, които трябваше да преживее в нормални условия, а не по нарове.

Изтрещя изкъртената врата. Лаят на Цезар стана истеричен и дрезгав. На Наталия Евгениевна й се искаше да завие и да избухне в ридания. Усети остра болка в гърдите и изгуби съзнание.

* * *

Късно вечерта на 30 декември Настя със задоволство се убеди, че започнатата от Житената питка и от нея игра е дала някакъв резултат. Човекът с приятния баритон се обаждаше редовно, учтиво се извиняваше, че не може да й изпрати Александър Дяков, питаше я дали за най-доброто приключване на делото не й трябва нещо друго и не изразяваше никакви претенции. Чувствителното ухо на Настя долавяше в гласа му нарастващо напрежение, което той впрочем криеше твърде умело. Засега всичко вървеше така, както тя го бе замислила: протакане и демонстриране на пълна готовност за сътрудничество в името на спасяването на живота й от разгневения Ларцев.

Страхът, който я бе владял през последните дни, се стопи под горещите лъчи на нечовешкото напрежение, в което неочаквано променената ситуация държеше Настя. Тя беше готова да направи всичко на този свят, за да не се случи нещо лошо с Надюша Ларцева. Буквално всичко. Нека престъплението остане неразкрито, нека престъпниците избегнат отговорността, нека я уволнят, само да не пострада детето.

Но Настя нямаше да е Настя, ако беше позволила на емоциите си напълно да изместят професионалния й интерес. Може ли да се направи така, че престъплението все пак да бъде разкрито? Може ли, докато прави всичко възможно и невъзможно за момичето, все пак да пипне поне един убиец?

Решението на едната задачка пораждаше потребността да реши следващата. Заедно с Льоша тя нахвърля няколко схеми, чрез които би могла да се осъществява безконтактна връзка. Най-оптимална им се стори схемата, в която биха били задействани неколцина служители от телефонната централа (според техните пресмятания — не повече от четирима) и още един, който да живее на територията, обслужвана от тази централа. Ангажирала мозъка си с решаването на задачата просто за да убие времето, Настя стигна до огорчаващия извод, че се потвърждават най-лошите й опасения. Да се създава такава система за противодействие на разследването само на едно криминално дело би било също толкова нелепо, колкото с години да тъчеш гоблен със сложен рисунък, в който в крайна сметка веднъж да изнесеш боклука от жилището. Значи Ларцев не е сбъркал, тя си има работа с посредник, който не се интересува лично от делото на Ерьомина.

Но кой е той, този посредник? Ръководителят на клуба „Варяг“, за когото работи Дяков? Напълно е възможно. Градов се познава с него, те живеят в един блок, естествено е в екстремалната ситуация Сергей Александрович да е потърсил помощ именно от него. Ами ако не е той, кой е тогава? И каква роля в този случай играе Фистин със своите момчета?

Мисълта колко ли време още ще успее да заблуждава посредника с исканията си да намери Дяков тревожеше Настя. В един прекрасен момент лъжата й ще се разкрие. Тя дори се страхуваше да си помисли какво ще стане после.

Саша Дяков бе задържан и добре скрит в килия в момента, когато се качваше във влака, за да замине от Москва. Служителите, които се занимаваха с него, бяха получили информация, че Саньок е съобщил на всички за заминаването си и че ще отсъства три-четири месеца. Човек, който бяга, не се държи така, разбраха те, изглежда, някой просто е смятал да премахне Дяков и е подготвил почвата така, че заинтересованите да не хукнат да го търсят веднага. Ето защо те внимателно проследиха момчето до влака, като дадоха възможност на преследвачите му, ако е имало такива, да се убедят, че той благополучно се е качил, и една минута преди тръгването го изведоха през една платформа на релсите от другата страна на перона.

Когато Гордеев започна да й бъбри по телефона измислиците си, че „някой отгоре ни притиска“, Настя схвана, че Житената питка вече е усетил възможността да има посредник и предприема опит да го скара с Градов. Тя пък, на свой ред, опита да скара посредника с Фистин, като ги накара безуспешно да търсят Дяков. Докато те го търсеха, можеше да се разчита, че Надя ще бъде в безопасност. Разбира се, ако не й бяха сторили нещо още след отвличането. Но всеки момент можеше да изплува истината за задържането на Дяков и посредникът да разбере, че Настя го води за носа. Тя не можеше да не знае за задържането, защото то бе станало преди нейното изолиране. Сега можеше да разчита само на Житената питка Гордеев — че той ще успее да предотврати изтичането на информация за Дяков, макар че един Господ знае как би успял да го стори, щом на „Петровка“ информаторите на посредника са едва ли не във всеки кабинет или поне на всеки етаж и във всеки отдел. „Може и да не е толкова страшно — утешаваше се тя, — може Ларцев от уплаха да е преувеличил броя им, разбира се, има ги, без съмнение, но популацията на тези изчадия все пак е много по-малка.“ Но засега онези още търсеха Дяков и това й вдъхваше известна надежда. Или поне даваше на Настя време да измисли нещо друго, за да печели време.

И през ум не й минаваше, че държат момичето на лекарства и нещата далеч не стоят така, както тя си мисли. Ако до сутринта Дяков не беше намерен, Арсен щеше да даде указание да бият на Надя още една инжекция. Докато Дяков представляваше за него потенциална опасност, той трябваше да опази средството си за въздействие върху Ларцев. Сутрешната инжекция можеше да се окаже последна за момичето. Ако Настя Каменская знаеше това…

* * *

През нощта на 30 срещу 31 декември Николай Фистин забързано излезе от къщи, качи се в своята най-обикновена жигула и полетя към улица „Стоманолеярна“, където живееше автомобилният състезател Славик. Половин час преди това му се бяха обадили момчетата, които бе изпратил да очистят хората на Арсен, скрити в затворения през зимата лагер, и слисано му бяха съобщили, че са намерили там болно момиченце.

Отначало си помислили, че спи, но не успели да го събудят, явно било в безсъзнание.

„Заложница! — изстина Фистин. — Падна ли ми сега, смрадливо старче! Ще те пляскам с чехъла по муцуната, охо!“

— Закарайте момичето у Славик, той живее сам! — нареди чичо Коля.

Той стоя цяла нощ край момичето и се опитва да я върне в съзнание, но безрезултатно. Пулсът беше забавен, но ритмичен. Тя не отваряше очи и не реагираше на гласа му.

Призори Николай вече се канеше да извика „Бърза помощ“, спираше го само липсата на легенда: какво е това дете и откъде се е взело в жилището на Славик.

Да разкаже за лагера би било равно на самоубийство: там беше същинска кървава кланица. Можеше да каже, че са намерили детето на улицата, но случаят би бил прекалено странен, не дай си боже да съобщят в милицията, а на Фистин не му се разправяше с милиция точно сега.

Вече беше почти отчаян, когато момичето полека-лека взе да се съвзема. Към девет часа то отвори очи и се опита да каже нещо, но устните му издадоха само неразбираемо съскане. Чичо Коля доби кураж. Не беше наясно как може да помогне на момичето, но някъде беше чел, че след наркотичен сън (а той не се съмняваше, че то е било под наркоза или нещо много подобно) трябва да се приемат много течности, та заедно с течността организмът да се освобождава и от лекарството. Бутилките с минерална вода бяха готови, чичо Коля бе изпратил Славик да ги купи още призори.

Като даваше на момичето ту вода, ту топъл сладък чай, той успя да чуе от него първите думи:

— Къде е татко?

— А кой е татко ти, чедо? — ласкаво попита Фистин.

— Той е милиционер — прошепна момичето. — Работи на „Петровка“, в криминалния отдел. Обадете се на татко да ме вземе оттук.

— Сега ще му се обадя — с готовност отвърна Николай. — Кажи ми телефона и името на татко си.

Това беше доста добър шанс. Заложницата на Арсен беше дъщеря на ченге. Така значи си подрежда работите тоя… Какво пък, сега той, Фистин, ще командва всичките тези ченгета и ще им диктува волята си, за да помогне на господаря. Ако успее да се спазари с тях, Градов никога няма да забрави, че чичо Коля е направил това, което дъртият пръч не е успял.

Телефонът, който му даде момичето, не отговаряше.

— Тогава трябва да се обадите в службата му — едва чуто прошепна тя и продиктува друг телефонен номер.

Но бащата на Надя го нямаше и в службата му.

— Ще дойде по-късно — отговориха на Фистин. — Кой го търси?

— Негов познат. Беше ме помолил да му се обадя тази сутрин.

— Оставете ми номера на телефона си, той ще ви се обади.

— Той го знае — излъга чичо Коля. — А кога да се обадя, за да го намеря?

— Не мога да ви кажа, не знам.

Николай наля на Надя още една чашка топъл чай и взе да я успокоява:

— Не се притеснявай, малката, татко ти е излязъл някъде по работа. Когато го намерим, веднага ще дойде да те вземе.

Но момичето се чувстваше зле, повръщаше, имаше стомашно разстройство, внезапно ставаше синкавобледо и плувваше в пот. Явно домораслата медицинска помощ не беше достатъчна. А от службата на баща й все така отговаряха:

— Няма го, ще се върне по-късно.

Фистин постепенно се разделяше с надеждата да намери средството за въздействие върху служителя от криминалния отдел на милицията. Имаше чувството, че момичето всеки момент ще умре в ръцете му, трябваше да се постарае да го изтъргува срещу нещо. Поне малко да спечели от него. И трябваше да направи това колкото може по-бързо, докато още можеше да се помогне на детето. Не биваше да допусне то да загине. Какво пък, щом не можеше да се спазари с милицията, можеше да опита същото с Арсен. Да замени заложницата срещу обещанието му да изпълни договора и да помогне на господаря.

Николай се втурна към клуба, защото само оттам можеше да влезе във връзка с Арсен. На няколко пъти се бе опитвал да го прави от други телефони, но не бе успявал. Само обаждането от клуба караше Арсен да му се обади след известно време. Фистин много бързаше, защото часовете за връзка бяха строго договорени. Ако му се налагаше да предаде спешно съобщение, трябваше да звъни шест минути преди всеки четен час. Часовникът му показваше 13:45. Ако след девет минути не успееше да позвъни, отговорът на всяко друго позвъняване щеше да дойде не по-рано от час след това. Ако успееше, очакваше се да говори с Арсен само след двайсет минути.

Чичо Коля успя. Когато набираше номера, електронният часовник на бюрото в стаичката зад спортната зала показваше 13:54.

В 14:15 телефонът иззвъня и Фистин грабна слушалката.

— Сигурно си намерил Дяков — чу присмехулния глас на стареца.

— Грешите. Намерих вашата заложница. И имам за вас едно предложение. Аз ви връщам момичето, явно то много ви трябва за някакви ваши цели. А вие като благодарност свършвате работата на моя шеф.

— Какво момиче? — неподправено се слиса Арсен. — Какви ги дрънкаш?

— Момичето от пионерския лагер — злорадо произнесе чичо Коля. — И с онези, дето го охраняваха, аз се оправих. Сега много има да ги търсите. Е, приемате ли предложението ми?

— Не знам нищо за някакво момиче и за някакъв пионерски лагер — тихо и отчетливо каза Арсен в слушалката. — И изобщо, дядка, ти защо не си е… майката?

Това бе произнесено със същата интонация, с която в добрите английски семейства казват: „Прекрасно е времето днес, нали?“

Късите сигнали в слушалката отрезвиха Фистин. И тук провал, отчаяно си помисли той. Вече се беше примирил, че не разбира Арсен и неговите действия. Сега си мислеше само как да помогне и на господаря си, и на момичето. И реши да се върне у Славик, за да предприеме още един опит да намери таткото на Надя, ченгето.

* * *

В казаното от Фистин нямаше нищо ново за Арсен. Като не дочака на сутринта позвъняването на лекаря, той отиде в лагера и видя следите от клането. Момичето беше изчезнало. Не беше трудно да се досети, че това не е работа на милицията, а на чичо Коля и неговите момчета. Милицията щеше да остави в лагера засада.

Едва се бе прибрал, когато му се обади Наташа Дахно и му разказа за снощната трагедия. Олег загинал. Ларцев бил ранен.

Нея и мъжа й ги държали цяла нощ на „Петровка“, разпитвали ги как е станало всичко. Тя имала самообладанието и хладнокръвието да стовари всичко върху Олег. Че нали, Ларцев бил дошъл при него, а не при нея. Тя не знаела защо. Просто казал, че търси Олег и го чакал два часа, без да обяснява нищо. И без това момчето вече го нямало.

— Как мислиш, Ларцев ще оцелее ли? — попита Арсен.

— Едва ли. Прекалено тежко е ранен. Но дори да го оперират успешно, най-малко седмица ще бъде в безсъзнание, а после ще остане инвалид — авторитетно заяви бившата лекарка хирург.

— Ами добре, значи ние с тебе имаме поне седмица, за да можете ти и мъжът ти временно да се укриете — констатира Арсен. — Ако Ларцев след седмица успее да разкаже нещо, това вече няма да помогне. Добре, мила, до довечера ще си изясня всичко, тогава ще решим как да действаме. А ти днес следобед изпрати монтьора да свали номера. И кажи на Валера, че повече не е нужно да подслушват телефона на Каменская.

Валера беше главен инженер в телефонната централа и също се хранеше от паничката на Арсен.

Във връзка с тези събития Арсен не се притесни за Надя. Щом Ларцев излиза от играта задълго, ако не и завинаги, на него, на Арсен, момичето повече не му трябва. Нека Фистин да прави с него каквото иска. Днес следобед номерът на телефона, чрез който с него се свързваха чичо Коля и Градов, ще престане да функционира. Градов снощи цяла нощ се бе опитвал да се свърже с кантората, но Арсен не отговаряше на позвъняванията му. Енергичният Сергей Александрович дори бе предприел опит с помощта на своите приятелчета от милицията да разбере какъв е този телефонен номер и къде се намира телефонът, но Наташенка Дахно, както винаги, се бе оказала на висота. В телефонната централа само тя отговаряше за разпределението и регистрирането на телефонните номера и пак само тя даваше официалните справки за тях. Поддържаше цялата си документация в такъв ред, че никой не би могъл нищо да разбере или изрови. По принцип номерът трябваше да се изключи още вчера, обикновено Арсен правеше това незабавно след приключването на всеки договор, но сега трябваше да запази връзката заради Фистин — в случай че той намери хлапака Дяков. Днес номерът вече не му трябваше.

Дори ако арестуват Фистин или Градов, а това е твърде вероятно, никой не ще може да открие тайнствения Арсен и всичките техни приказки на „Петровка“ ще изглеждат като измишльотини, съчинени от нещастниците в стремежа им да оневинят себе си и донякъде да се отърват от отговорност.

Но разговорът с Фистин просто вбеси Арсен. Какво си позволява този престъпник? Намислил да се пазари с него, ха! Много иска бе, тоя боклук с железни зъби. Отдавна не е подушвал нар, сигурно е забравил, че мястото му е до кофата за пикаене.

Арсен излезе на улицата, разходи се до най-близката телефонна кабина и набра 02.

— Дъщерята на вашия служител майор Ларцев е била отвлечена. Направил го е два пъти осъжданият Николай Фистин, живущ на проспект „Федеративен“, блок 16, вход 3. — И затвори телефона.

* * *

Обаждането за дъщерята на Ларцев бе регистрирано на „Петровка“ още преди чичо Коля да излезе от клуба. Службата за външно наблюдение съобщи, че той е прекарал цялата нощ и част от сутринта в един блок на улица „Стоманолеярна“. Там незабавно бе изпратена въоръжена група. Един час след разговора на Николай Фистин с Арсен той и собственикът на жилището, автомобилният състезател Славик, бяха арестувани, а Надя Ларцева — закарана в болницата.

* * *

От рано сутринта на 31 декември Сергей Александрович Градов търсеше чичо Коля. Антонина му каза, че е тръгнал за някъде посред нощ и досега не се е прибирал.

— Щом се прибере, нека веднага се свърже с мен — помоли я Градов.

Минаваха часове, а Николай не се появяваше, нямаше го и в клуба и никой не знаеше къде е. Лоши предчувствия измъчваха Градов, той разбираше, че всичко това е свързано с отказа на Арсен да изпълни договора им. Към пет вечерта той за пореден път се обади в дома на Фистин.

— Сергей Александрович — зарида в слушалката Антонина. — Арестували са Коля.

В момент на паника Градов мислеше трудно, затова му бяха нужни поне няколко минути, за да проумее, че Коля Фистин беше последната преграда между него и правоохранителните органи. Щом бяха арестували Николай, следващият щеше да бъде Градов. По стар навик Сергей Александрович се опита да открие сред обкръжението си човек, на когото ще може да разчита и който ще уреди всичко. Още от малък си имаше добрия татко, който се грижеше за Серьожа, кажи-речи, до женитбата му, после се появиха секретари, референти, помощници, блюдолизци, най-сетне — появи се Арсен. Всички тези хора в един глас повтаряха: „Не се тревожете, ние всичко ще уредим, всичко ще се оправи.“ Сега бе принуден да срещне очи в очи неприятния факт: никой вече няма да се натовари с неговите проблеми.

Следващата мисъл, която споходи Градов, беше: А дали проблемът е толкова сложен и неразрешим, колкото изглежда? Може би не е нищо особено? Какво като не може да се разреши, това не го заплашва с нищо чак толкова ужасно. Следващите няколко минути в напрегнати размисли доведоха Сергей Александрович до тъжния извод, че арестът и затворът няма да му се разминат. Вярно, чичо Коля беше предано псе, но от това не му ставаше по-леко. Какво може да направи той с оскъдното си мозъче, въпреки безкрайната си преданост?

Вариант първи: да се обвие в гордо мълчание и да не дава никакви показания. Но за ченгетата от „Петровка“ мълчанието е знак за съгласие с повдигнатите обвинения. Тях не можеш да ги метнеш с една физиономия, изразяваща оскърбена невинност. Щом мълчиш — значи те е страх да даваш показания, щом те е страх да говориш — значи имаш нещо за криене. Или някого, когото да прикриваш.

Вариант втори: чичо Коля измисля хитра лъжа, според която поема цялата вина върху себе си, а Градов няма абсолютно никакво отношение към нея. Това би било идеално, но лошото е, че тъпичкият, макар и старателен Николай просто не е в състояние да измисли такава хитра, солидно скроена и здраво съшита лъжа. Така че не може да се надява на такъв вариант.

Трети: Фистин, това гадно копеле, забравило добрините на Градов, още първата секунда изпява всичко, което знае за него. Е, тук вече всичко става ясно и не може да има две мнения по въпроса.

От тези солидни размисли излизаше, че от трите възможни варианта реални са само два и те водят към арест и съд. Така, и в това отношение всичко е ясно.

Но може би арестът и съдът не са толкова страшни? Защо да не могат да се преживеят?

Сергей Александрович Градов знаеше определено, че не би понесъл нито килията, нито лагера. Това дори не подлежеше на обсъждане. Първият сигнал за това дойде, когато на единайсет години за пръв път го изпратиха на пионерски лагер в Подмосковието. За онези времена това беше хубав лагер, един от най-добрите, за деца на московския партиен елит, и дори за бащата на Серьожа не беше твърде лесна работа да намери такава карта. Още при първото си влизане в лагерната тоалетна Серьожа видя оплесканото с нечистотии клекало, вдиша смесената миризма на хлорна вар, урина и фекалии и повърна. Когато вече нямаше сили да търпи, повтори опита си, но стана още по-лошо: не само повърна, но се и изпусна в гащите. Всяка минута от пребиваването му в пионерския лагер се превърна за момчето в мъчение, децата му се присмиваха, наричаха го „дрисльо“, няколко пъти го биха в чувал. Серьожа не можеше да се храни, отвратителната смрад на тоалетната го преследваше навсякъде, дори в трапезарията, постоянно му се гадеше. Не можеше и нормално да се облекчава, всеки път беше принуден да стиска до последно, а после да се изправя пред мъчителния избор: или повръщане в тоалетната, или бягство от лагера в опит да стигне до близката горичка, или търсене на скрито местенце из територията на лагера под заплахата някой да го види и да го опозори окончателно пред цялата дружина. Всички останали проблеми бледнееха пред този, основния, а и те далеч не бяха малко. Серьожа беше абсолютно неспособен да живее в колектив, да бъде като всички, да става сутрин заедно с всички, да излиза в стройните редици на ведрина, после да участва в сутрешната тържествена проверка, да яде отвратителната рядка каша или плувналите в лой жалки късчета жили и хрущяли, наричани „пържола“ или „бифтек“.

След десет дена родителите на Серьожа го взеха от лагера. Впечатлението от всичко това се оказа толкова силно, че само при думата „лагер“ момчето започваше да се тресе.

Когато му дойде времето за казарма, Сергей беше вече укрепнал и физически, и морално. Вече не повръщаше от вида и миризмата на обществен клозет, можеше да се насили да преглътне храна от общ казан и да избягва насмешките и подигравките. Но въпреки това тежко изстрада всяка минута от безкрайните две години казарма. Хем не му беше провървяло: във воинската част, в която служеше, старите войници си разиграваха коня, както си искаха, така че и от това се изтормози страшно.

Минал през казармения ад, Сергей твърдо си каза: „Всичко друго, но не и затвор.“ Вкорененият му страх от лагерния живот с годините не само не отслабна, но се и засили. Свободата на печата донесе със себе си безброй публикации — и художествени, и документални — за живота там, „в зоната“.

Градов четеше с болезнено любопитство, примесено със стария му ужас и отвращение, зловещата истина за порядките в изправително-трудовите лагери и потреперваше от съзнанието, че всичко се оказваше още по-лошо от най-страшните му сънища. А после и опитният пандизчия чичо Коля потвърди: всичко е точно така, само че всъщност е още по-чудовищно, защото за някои неща някак си не е прието да се пише, неудобно е. Например, че в следствения изолатор натикват в една килия по 30–40 души, които спят на три смени и използват отходната кофа пред очите на всички останали.

Градов се страхуваше от затвора, както от нищо друго на света. Когато той му се мерна в далечината за пръв път, се реши на убийството на Виталий Лучников. Със собствените си ръце вкара зад решетките нещастната Тамара Ерьомина. Всичко това му изглеждаше нищожна дреболия в сравнение с изгарящия го страх. За втори път затворът му се мерна като възможност, когато оня глупак, Аркадий, започна да му досажда с шантавите си идеи да признае всичко и да се разкае. Наложи се и него да премахне, за да не се мотае в краката му.

После заплахата изникна покрай Вика, дъщерята на Тамара. Градов унищожи и нея и за пореден път скъса нишката, която можеше да го свърже с омразния затвор.

Днес, на 31 декември, в навечерието на новата 1994 година, Сергей Александрович изведнъж осъзна, че отново търси кого може да убие, та отново да се спаси от килията. И излизаше, че няма кого друг да убие освен себе си.

Бихме могли дълго да изброяваме отрицателните черти на Градов, защото той беше дълбоко безнравствен човек. Но дори и най-строгите му недоброжелатели биха били принудени да признаят, че сред тези черти липсваше нерешителността.

След два часа, седнал в креслото си в своята уютна вила, Сергей Александрович Градов, непосредственият убиец на Виталий Лучников и Аркадий Никифорчук и организаторът на убийствата на Вика Ерьомина и Валентин Косар, за последен път погледна дулото на пистолета, който стискаше ръката му, и бавно затвори очи. Двайсет и три години бе носил това у себе си. Не го бе измъчвало разкаяние, не бе имал угризения на съвестта, само понякога го бяха тревожили опасенията, че един ден страшната тайна за случката в жилището на Тамара Ерьомина ще изплува. Половината от тази тайна бе умряла заедно с Аркадий преди две години. Другата половина щеше да умре сега.

След няколко секунди той плавно натисна спусъка.

* * *

По обяд на 31 декември Настя с големи усилия пазеше самообладание. Посредникът вече не се обаждаше, от Гордеев нямаше никакви вести и тя чувстваше, че напълно е изгубила ориентация за случващото се наоколо.

Лежеше на дивана с лице към стената, мъчеше се да надвие нервната си треска и преценяваше вариантите. Какво може да се е случило? Дали са научили за Дяков? Тогава може да се очаква всеки момент да се позвъни на вратата и тук да нахълта обезумелият Ларцев с пистолет в ръцете. Какво друго може да се е случило?

Като напук, телефонът не спираше да звъни: приятели и познати й честитяха настъпващата нова година. При всяко иззвъняване тя се сгърчваше като от токов удар, сърцето й бясно се разтуптяваше нейде в гърлото, дланите й плувваха в пот. А те не се обаждаха и не се обаждаха.

Към осем вечерта звънна Житената питка. Гласът му беше тъжен.

— Как си, Стасенка?

— Нормално — колкото можа по-спокойно отвърна тя. — А вие?

— А ние тук сме зле. Загина Женя Морозов. Твоят стажант Олег Мешчеринов — също. Володя Ларцев е тежко ранен, страхувам се, че може да не оцелее.

— О, господи.

Краката на Настя се подкосиха, трябваше да се подпре на шкафа, за да не падне.

— Какъв ужас! Какво е станало, Виктор Алексеевич?

— Дълго е за разказване. Хайде, детко, вземай твоя рижав гений и идвайте у нас. Моята Надежда Андреевна е наготвила за цяла рота войници, все пак празник е.

— Виктор Алексеевич, не мога, честна дума.

— Можеш, Стасенка. Вече никой не те дебне.

— Как… какво ми… — изумено продума тя.

— Ами така. Фистин е арестуван, дъщерята на Ларцев е освободена, а депутатът от Държавната дума Сергей Александрович Градов реши съдбата си самостоятелно, без наша помощ.

— Тоест?

— Застрелял се е.

— Значи край, така ли? Всичко свърши?

— Свърши. Не както искахме, но свърши. Ти защо млъкна?

— Плача — изхлипа Настя през сълзи. Менгемето на нечовешкото напрежение се разтвори и я пусна, настъпи реакцията.

— Добре, поплачи си. А после се облечете и елате. Тук ще обсъдим всичко.

* * *

Посрещането на новата година в дома на полковник Гордеев беше тъжно. Виктор Алексеевич, съпругата му, Настя и Льоша пийнаха шампанско и вяло почовъркаха с вилиците вкусната храна в чиниите си. Никой не се опитваше да се преструва, че всичко е наред. Надежда Андреевна, детективска съпруга с трийсетгодишен стаж, разбираше всичко без думи и в първия удобен момент стана от масата.

— Вие си отпуснете душите, поприказвайте си, а ние с Алексей ще идем да гледаме филм. Днес ми донесоха касети с някакви лауреати на „Оскар“.

Настя вдигна глава и очите й срещнаха очите на Льоша. Лицето му беше напрегнато.

— Нека Льошка да остане — помоли тя Гордеев. — Той има право да знае.

Никой не се решаваше да започне разговора. И на Настя, и на Виктор Алексеевич им беше еднакво тежко и неприятно.

— Дяков и Фистин дадоха показания — каза най-сетне Гордеев. — Дяков е хлапак, целият е само мускулатура. За историята в жилището на художника поддържа предишната си версия: че някакъв човек му дал ключовете и му обещал да му плати, ако донесе бележката. По-нататък — все по схемата: не знам, не помня, не видях. При това положение нямаме и за какво да го обвиним. Ако поне казваше същото като на Карташов: че е дошъл да краде, бихме могли да го обвиним в опит за кражба и незаконно проникване в чуждо жилище. А проникване в жилище с цел търсене на бележка, която няма материална ценност — какво да го правим за това? Вячеслав Кузин, в чието жилище намерихме Надя, се оказа собственик на кола, боядисана в същите цветове като колата, прегазила Косар, така че можем да опитаме нещо по тази линия, за да пипнем останалите. Фистин е по-костелив орех. Започна да се пазари, обеща да ни предаде някакъв всемогъщ Арсен, който бил организирал всички убийства и отвличането на момичето. Засега по този начин прикрива приятеля си Градов. Но съобщим ли му, че Сергей Александрович се е самоубил, тогава ще видим какво ще запее. Разбира се, не намерихме никакъв Арсен.

— Но той съществува — полувъпросително каза Настя.

— Съществува, разбира се — въздъхна Гордеев, — но иди, че го търси. Стопи се като призрак на разсъмване. И телефонът, чрез който Фистин се е свързвал с него, не съществува. Надеждата ми е само в Ларцев. Ако оцелее, той може да ни разкаже едно-друго. Например защо е отишъл в дома на стажанта! И защо са стреляли един по друг.

— Стажантът е бил човек на Арсен — твърдо каза Настя. — Сега съм сигурна. Именно той е взел отпечатък от ключовете ми, когато се върнах от Италия и за пръв път отворих дума за Бризак. Пак той беше ходил у вдовицата на Косар, беше взел бележника му, а не ми го даде, защото в него са били телефонните номера на Бондаренко. Излъга ме, че го бил загубил.

— Е, и? Какъв е бил конфликтът му с Ларцев?

— Може би Ларцев е научил, че Олег е човек на този неуловим Арсен, и е смятал, че има нещо общо с отвличането на Надя? — предположи тя.

— Може така да е смятал — съгласи се Гордеев. — Но защо тогава не е поговорил с него, не се е опитал да научи къде е момичето, а веднага е почнал да стреля? Майката на Олег казва, че не са си разменили нито дума. Има и друг вариант. Ларцев може да е научил, че именно Олег е убил Морозов, и затова да е отишъл да го накаже като предател. В този случай приказки не са нужни. Хем да се пръснеш от яд: нашите момчета са закъснели само с половин минута, чули са изстрелите, когато са били вече по стълбището.

— Не вярвам да е било така — поклати глава Настя. — Да отиде, за да го убие пред очите на майка му? Мога да го повярвам за всеки друг, но не и за Володка.

— И аз не вярвам. Преди да отиде у Олег, Ларцев е ходил в Ловно-рибарското дружество. Изглежда, спешно му е трябвал адресът на Мешчеринов, а Олег сигурно му е бил казал, че майка му е ловджийка и че живее на Ленински проспект. Този начин за намиране на адреса се е оказал по-лесен и по-ефективен, отколкото да се върне на „Петровка“ и да чака стажанта или да търси адреса чрез Централното справочно бюро. Имаш ли други версии?

— Засега не. Но ще мисля. Имам лошото чувство, че никога не ще научим цялата истина за тази история. А какво стана с Женя?

— С Женя, Стасенка, историята се оказа доста грозна. В чантата му намерихме бележник със записки по делото на Ерьомина. Излиза, че той е водил разследване самостоятелно и е криел информация от теб, сигурно е искал сам да намери убийците. Ти да се изложиш, а той да блесне. В неговите записки има достатъчно сведения, за да свържем Фистин и неговите хора с убийството на Вика, така че поне за това можем да му бъдем благодарни. Но явно вчера е станало нещо, което го е направило крайно опасен за посредника. Какво именно — никога няма да научим. Той не е разказал нищо на Паша Жерехов, чакал е мене. И ето, дочакал е. Макар че за покойници не се говори лошо, глупак излезе. Щом играеш в един отбор, не бива да нарушаваш правилата на играта. Това винаги свършва зле. Забележи само: убили са го дори без да се опитат да разберат дали е споделил с някого поредното си разкритие. Ти разбираш ли какво означава това?

— Било е възпитателна мярка, насочена включително и срещу мен — отговори Настя. — Сиреч ние не се шегуваме, ти ни обеща, че няма да правиш нищо повече по убийството на Ерьомина, и не изпълни обещанието си. Ето ти един нагледен урок. Господи, какви чудовища са това, щом са способни да убият човек само за да докажат нещо на някого! Олег ли е убил Морозов?

— По всяка вероятност. Във всеки случай у него е намерен пистолет със заглушител, а експертизата ще бъде готова едва след празниците. Боже мой, боже мой! — Виктор Алексеевич поклати глава и уморено опря чело на юмрука си. — Наистина ли изобщо не ме бива за тази работа? Да не усетя врага в едно момче стажант. Да изпусна Володка. Та аз със собствените си ръце го тикнах право в пастта на звяра, а не съумях да му осигуря защита. Все се надявах на професионализма му и на нашите външни служби. Ако не бяха го изгубили, всичко можеше да е другояче. Докато съм жив, няма да си го простя. Не за пръв път губя хора, но толкова груба грешка допускам за пръв път.

— Не се тормозете толкова, Виктор Алексеевич — опита се да го утеши Настя. — Ако имахте достатъчно помощници и след като са изгубили Ларцев, бихте могли да пратите хора на десет адреса едновременно, тогава трагедията щеше да бъде предотвратена. А така…

— Знаеш ли какво си помислих сега? — изведнъж се оживи Гордеев. — Защо Олег, който постоянно ни пречеше да установим истината, не щеш ли, ми разказа цялата истина за Никифорчук?

— Защо според вас?

— Ами защото макар че ние с тебе играехме слепешката, все пак сме вкарали един гол. Скарали сме Градов с посредника и той е престанал да му помага. Смяташ ли, че това е случайно — цели два месеца да тъпчем на едно място и после само за едно денонощие да изловим всички? Посредникът се е отдръпнал от делото — и ето ти го резултата. Скарахме посредника с Фистин и благодарение на това спасихме момичето, макар и с ръцете на чичо Коля.

— Тогава, Виктор Алексеевич, излиза, че ние с вас сме същите манипулатори кукловоди като този посредник. С какво сме по-добри от него, щом е така?

— Болезнен въпрос, Стасенка. Колкото и да ни е трудно да си го признаем, в нашата работа е невъзможно да запазим моралната си чистота. Трябва да гледаме истината в очите, защото само глупецът вярва на идеалистични приказчици. А ние с тебе не сме глупци. Наистина мафията е безсмъртна, но и умните детективи не са се свършили на този свят. И няма да се свършат. Може би в това се крие някакъв социално-биологически закон, а? Ти ни кажи, Алексей, нали си професор все пак.

— От гледна точка на естествения подбор — мафията ще закоравява, а детективите ще стават по-силни, най-слабите ще загинат, най-силните ще оцелеят — отговори Льоша Чистяков много сериозно. — А от гледна точка на математиката мафията и вие винаги ще съществувате успоредно. И никога няма да се пресечете. Никога. Те няма да ви прекършат. Но и вие няма да ги смажете.

— Е, благодаря ти, много ме зарадва — тъжно се усмихна Гордеев.

* * *

Тамара Сергеевна Рачкова отряза апетитен къс препечен с подправки бекон и го сложи в чинията на мъжа си.

— Благодаря ти, миличка — каза той и вдигна чашата с вино. — Хайде да си пийнем с тебе за Новата година, нека е хубава като предишната. Вече поостаряхме, не искаме много от живота, Господ да ни дава здраве и кротки радости. Нали така?

— Така е, миличък — съгласи се Тамара Сергеевна. — Наздраве — за Новата година и за нас двамата. Все пак четирийсет години сме заедно, шега ли е! Нищо че си откачен филателист, аз пак си те обичам.

— И аз те обичам — усмихна се Арсен и пресуши чашата си на малки глътки.