Александра Маринина
Откраднатият сън (14)

Глава 13.

Льоша Чистяков замислено премести дамата каро върху валето каро, протегна ръка и увеличи звука на поставения върху кухненската маса радиоприемник, защото тъкмо започваха новините. В кухнята надникна Настя и раздразнено каза:

— Намали го малко, ако обичаш.

— Но искам да чуя новините.

— Намали го.

— Когато е по-тихо, не го чувам, тиганите вдигат шум. Между другото, ако ти направи впечатление, аз готвя за обяд.

Той методично прехвърляше картите от едната купчинка в другата според правилата на популярния пасианс „Гробът на Наполеон“.

— Но нали знаеш, че страничните звуци ми пречат, не мога да мисля, когато наблизо някой гъгне.

В раздразнението си Настя дори не бе забелязала как се променяше лицето на приятеля й, не бе почувствала, че атмосферата в жилището постепенно се бе нажежавала и сега бе стигнала до онази критична точка, в която нейните изисквания и капризи бяха не просто смешни и нелепи, а направо опасни.

— Ах, вие не можете да мислите? — язвително попита Льоша, постепенно повишавайки тон и събирайки разпръснатата върху масата колода карти. — Вие, госпожо, сте се уредили много удобно. Изписахте си от село бавачка, изпълняваща функциите и на готвачка, камериерка и куче пазач, а по съвместителство — и на процедурна медицинска сестра. Това не ви струва пари, разплащате се в натура. Аз работя при вас за едната храна и легло. Ето защо с мен, като с прислуга, вие можете да не разговаряте по цели денонощия, можете да не ме забелязвате, да ме подритвате, дори можете да ме изложите под дулото на пистолет в ръцете на луд човек, нахлул в жилището посред нощ. Можете да плюете на моята работа, на задълженията ми пред приятели и колеги, да ме заключите тук, без нищо да ми обяснявате, след което да ми наредите да не пускам радиото. Моят аспирант има след една седмица защита на дисертация, а аз седя тук и пазя жилището, вместо да си отработвам професорската заплата и да му помагам да се подготви. Не отидох на сватба, на която бях поканен още преди два месеца, не отидох на юбилея на научния си ръководител и смъртно обидих стареца, не се срещнах с друг мой аспирант, който живее в другия край на Русия и беше пристигнал специално при мене, защото се бяхме уговорили предварително, а сега живее в институтския хотел, пилее за московските цени сиромашката си инженерска заплата и търпеливо чака негово величество професор Чистяков да благоволи да се откъсне от любовницата си и най-сетне да се яви на работа. Причинявам на много хора неудобства, обиждам много хора, после ще трябва да си изяснявам и възстановявам отношенията с тях. Тъй че все пак бих искал да зная в името на какво правя всички тези жертви.

На Настя й се струваше, че вижда как вълните на гнева, зародили се в главата, под тъмнорижавата вълниста коса, се стичат по раменете и ръцете и през дългите, гъвкави пръсти потъват като в пясък в нервно разбъркваната колода карти. За секунда тя си представи, че ако картите не бяха на масата, този дълго трупан гняв щеше да се излее от ръцете право върху нея. Получи се толкова ярка и правдоподобна картинка, че тя потрепера.

— Льошенка, нали ти обяснявах… — подзе Настя, но той сърдито я прекъсна:

— Само ти се струва, че си ми обяснявала. Всъщност твоите обяснения приличат на команди, които се дават на служебните кучета. И това, госпожо, никак не ми харесва. Или ме уважаваш достатъчно, за да ми разкажеш всичко от самото начало, за да разбирам какво, по дяволите, става тук, или си купи куче, а мен ме пусни да си вървя.

— Обиди ли се? — Настя приклекна до Льоша, опря брадичка в колената му, обхвана с ръце мускулестите му прасци. — Обидил си се, нали? — повтори тя. — Прости ми, Льошик. Много съм виновна, не съм права, но ще се поправя, и то веднага. Само не ми се сърди, умолявам те, на този свят нямам по-близък и по-скъп човек от тебе и ако се скараме, особено сега, когато всичко е толкова сложно, ще ми бъде много тежко. Хайде, кажи, че ми прощаваш.

Настя подбираше и изричаше автоматично нужните думи, избухването на Льошка изобщо не беше я стреснало. Тя знаеше, че рано или късно това ще се случи, че Льоша няма да търпи дълго да го държат „мор“ като при игра на карти и се надяваше, че ситуацията ще се оправи, преди търпението му да се изчерпи. Беше сбъркала, а на всичко отгоре Ларцев уплаши Льошка с безумните си изпълнения. Разбира се, уплашил се е, не може да не се е уплашил и след това напълно естествено се е породило желанието му поне да разбира за какво можеше да бъде застрелян. „Боклук — ругаеше се тя, — ти си глупав самоуверен боклук. Опитваш се да воюваш с призрак, при което забравяш за обикновените човешки чувства, най-силни от които са любовта и страхът. Затвори Льошка в жилището си, без изобщо да помислиш, че сигурно го е страх точно толкова, колкото бе уплашена ти в първата нощ, след като намери вратата си отключена. Със сменянето на бравата опасността изобщо не намаля: щом са могли да намерят стария ключ, ще намерят и новия. И Льошка е седял тук по цели дни насаме със страха си и се е преструвал на спокоен, както подобава на мъж. Нещо повече — самата ситуация съвършено недвусмислено показва, че си се набъркала в нещо сериозно, и той е живял в постоянна тревога за тебе, успокоявал се е едва когато ти се прибираше вечер, а ти, мерзавка самовлюбена такава, дори забравяше денем да вдигнеш слушалката и да му се обадиш, ей така, колкото да му кажеш, че си жива и здрава. Любов и страх. Ларцев и неговата дъщеря. Любов и страх. Леночка Лучникова и нейният отвратителен съпруг. Партийният функционер Александър Алексеевич Попов и неговият извънбрачен син Серьожа Градов. И пак партийният функционер Сергей Александрович Градов и безпътната красавица, алкохоличка и проститутка Вика Ерьомина. Градов и призракът…“

Аналитичната машина в главата на Настя работеше неспирно и дори когато мислеше за взаимоотношенията си с Льоша, тя пак се отплесваше по мисли за убийството на Ерьомина. Дори щеше да е по-добре сега да разкаже всичко поред — Льошка е внимателен и придирчив слушател, той ще съзре в разказа й всички явно нелогични моменти.

— Имало едно време в град Москва двама провинциалисти — Лена и Виталий — подзе Настя, удобно приседнала до кухненската маса и обхванала с премръзналите си пръсти чашката с горещо кафе.

Подробният разказ за събитията от седемдесета година отне почти половин час. Преди да премине към убийството на Вика, Настя разказа за издателство „Космос“.

— Там си имат правило, според което ръкописите не се връщат на авторите. Тоест авторът може да прибере нетленния си труд всеки момент, но ако не отиде лично да си го вземе, никой няма да се погрижи да върне ръкописа. Икономисват от пощенски разноски. Тези непотърсени ръкописи изчезват някъде, а после отделни епизоди или идеи от тях се появяват в творбите на известния западен белетрист Жан-Пол Бризак, чиито трилъри се издават в огромни тиражи и имат доста широка читателска аудитория. Следователят Смеляков решил на стари години да хване перото и описал в своя повест епопеята с убийството на Виталий Лучников и с прикриването на свидетелите на престъплението. Отнесъл ръкописа в „Космос“, а оттам той поел право към тайнствения Бризак и се материализирал в книгата „Соната на смъртта“. Наистина повестта на Смеляков била грапава — като всяка първа работа на дилетант, а изпод ръцете на майстора Бризак излязло същинско бонбонче в красива обвивка, но фактът на плагиатството е абсолютно неоспорим. По-нататък. По радиото четат на руски откъси от новия бестселър. И не щеш ли, Вика Ерьомина чува точно това предаване. Онова, което преди двайсет и три години се случило в нейния дом, онова, което видял с очите си и описал следователят Смеляков, се било настанило в безсмъртната творба на загадъчния Бризак като един от най-ефектните и зловещи епизоди от „Соната на смъртта“ и именно него прочели с рекламна цел в предаването на радиостанция, предназначена за рускоезична аудитория. Но Вика го възприема по съвсем друг начин. Тази сцена се е запечатала в детския й мозък и макар че няма представа откъде се е взело всичко това, тя цял живот сънува кървавите ивици и начертания с цветна крояческа креда нотен ключ „сол“. Затова когато случайно чува описанието на съня си по радиото, й става чоглаво. След това всичко е щяло да се развие по типичен сценарий, тя най-вероятно е щяла да си спечели психиатрична диагноза, ако не се бил намесил Валентин Косар. Човек открит, общителен и най-важното — неравнодушен и доброжелателен, той разказвал за странното заболяване на Вика на всеки срещнат, включително и на приятеля си Бондаренко, който работи в „Космос“. А Бондаренко, не щеш ли, си спомня, че вече е чел нещо за този злополучен зелен нотен ключ „сол“. Друг не би обърнал внимание на това, но не и Косар. Той решава да се обади на Борис Карташов и да му разкаже за разговора си с Бондаренко.

Настя замълча и си наля още кафе.

— Решава значи? И после? — нетърпеливо попита Льоша.

— И после — само догадки. Мога да предполагам, че все пак той се е обадил. През това време Борис не е бил в Москва, обаждането се е записало на телефонния секретар. Вика, която е имала ключове от жилището на Борис, е отишла там, прослушала е записите, чула е съобщението на Косар и се е свързала с Бондаренко. Бондаренко се е опитал да намери ръкописа, но безуспешно. Той обаче е искал да помогне на красивото момиче, затова му предложил да отидат заедно при автора на изчезналия ръкопис Смеляков. Уговорили се да заминат след два дена, в понеделник, но в понеделник Вика не се обадила и Бондаренко благополучно забравил за нея. А седмица по-късно намират Вика удушена и със следи от изтезания. И то я намират близо до селото, където живее Смеляков. Можем да предполагаме, че все пак е заминала да го търси, макар и, кой знае защо, без Бондаренко.

— Чакай малко — намръщи се Льоша, — не разбрах кое точно е факти и кое — догадки.

— Косар е решил да се обади на Карташов, това е факт, казва го самият Бондаренко. Вика е имала ключове от жилището на Карташов, това е установено. Вика се е видяла с Бондаренко, той е търсил по нейна молба ръкописа, не го е намерил и се е разбрал с нея да отидат при бившия следовател, това следва пак от показанията на Бондаренко. А виж, че Косар се е обадил на Борис, че е оставил координатите на Бондаренко, а Вика е отишла в жилището на Борис и е прослушала записите — това са догадки.

— Е, в сравнение с количеството на фактите догадките ти не са прекалено много. И те определено произтичат от фактите. Давай нататък.

— Нататък не знам нищо. Само че някой, който е много заинтересован седемдесета година да не изплува от небитието, научава, че Вика е ходила в издателството и в понеделник смята да замине при Смеляков. Вика не крие интереса си към изчезналия ръкопис, както не крие и откъде е научила телефона на Бондаренко. Следващият факт, който е точно установен, говори, че записът на телефонното обаждане на Косар е бил изтрит от телефонния секретар. Друга моя догадка е, че хората, които цяла седмица са държали Вика заключена, преди да я убият, са й взели ключовете от жилището на Борис, отишли са там и са изтрили записа. А после са убили Косар.

— Как така са го убили?!

— Прегазване. Шофьорът е избягал от местопроизшествието и до ден-днешен не е открит. Косар е починал на място. Вика и Косар са мъртви, записът е унищожен и по този начин всички нишки, водещи към „Космос“, са прекъснати.

— И в името на какво са били направени такива грандиозни усилия?

— Да можех да знам! Но това все още не е всичко. След като е възбудено дело за убийство, се полагат още по-грандиозни усилия престъплението да не бъде разкрито. Отначало на следствието се натрапва версията, че полудялата Вика е излязла от къщи, тръгнала е в неизвестна посока и е попаднала в ръцете на някой негодник. После, когато изплува фигурата на Бризак и съмненията дали момичето е било психически здраво отпадат, започва пряк натиск — отначало върху мен, а после върху Ларцев. Снощи ти видя с очите си резултата от това.

— Но какво общо има тук Ларцев?

— Те са накарали Володя да изопачава свидетелските показания, така че изгодната за тях версия да се обрисува по-ярко. Когато този номер не мина, се заеха с мен, но ти ми помогна да устоя известно време. Разбираш ли, Льошик, те са много предпазливи. С Ларцев вече са си имали работа и знаят, че от страх за детето си той губи и ума, и дума. С тях той общува не като професионалист, а като баща, който би направил всичко, което му кажат, в името на безопасността на детето си. Намерили са му слабото място, добре са го проучили. Все още не им е твърде ясно какво да правят с мен, аз се държа глупаво и нестандартно и те не могат да разберат дали съм глупачка, или съм много хитра. Затова са решили за всеки случай да вадят кестените от огъня с чужди ръце. Отвлекли са детето на Ларцев и са го накарали да ме принуди да правя каквото те искат. Защото щом Володя им се е подчинявал досега, ще им се подчинява и занапред. А с мен нямат никакви гаранции.

— Не знам — сви рамене Льоша. — Аз на негово място…

— Именно — каза Настя. — Ти щеше… Но ти си Льоша Чистяков, със собствения си мозък и жизнен опит. А той е Володя Ларцев, със своя изживян живот, със своите загуби и своите ценности, със своя характер и своя жизнен опит. Всички хора са различни, затова постъпват по различен начин. Много наши беди са причинени от това — опитваме се да мерим другите хора със собствените си мерки.

— Кога ще върнат дъщерята на Ларцев? Можем ли ние с тебе да направим нещо, та това да стане по-скоро?

Настя не отговори. Тя мълчаливо разглеждаше остатъците от кафе в чашката, сякаш се опитваше да види там отговора на въпроса на Льоша.

— Чуваш ли ме? — настойчиво повтори той. — Какво можем да направим, за да помогнем на момичето?

— Страхувам се, че нищо — едва чуто промълви тя.

— Тоест как?

— Похитителите не връщат заложниците, както сочи опитът.

— И го казваш толкова спокойно?! Не е възможно нищо да не може да се направи. Не ти вярвам. Просто си се отчаяла и не можеш да измислиш нищо. Я се стегни, Настя, трябва да направим нещо!

— Помълчи малко — рязко го прекъсна тя. — Явно зле ме познаваш, щом си мислиш, че мога да се отчая. Момичето е твърде голямо, за да могат да го върнат вкъщи. Ако беше на две-три годинки, щеше да има шанс, защото нямаше да става за свидетел. А единайсетгодишно момиче ще ги запомни и ще ги опише най-подробно. Ще разкаже и с какво са го хранили, и какво са си говорили помежду си, и с какви любими изрази са си служили, и какво се е виждало от прозореца, и какви звуци са се чували откъм улицата, и какво ли не още! Да ги намерим след това е само въпрос на търпение и техника. Именно затова похитителите никога не връщат заложниците. Но съществува още един закон и ние можем да се надяваме само той да изиграе ролята си.

— Какъв закон?

— След една седмица, прекарана заедно, на престъпника му става трудно да убие заложника. Те свикват един с друг, между тях се установяват някакви отношения, те са принудени да общуват. И колкото по-дълго похитителите държат един заложник, толкова по-трудно им става да го убият. Тогава пред нас просветва един шанс, макар и микроскопичен, но шанс. Разбира се, те няма да пуснат момичето току-така, но и няма да го убият, или поне не веднага. Ларцев не желае да разбира това, той е отчаян и е принуден да им вярва. Ако това са опитни престъпници, момичето най-вероятно вече не е между живите.

— Ти си чудовище — прошепна Льоша. — Как ти се обръща езикът да разсъждаваш спокойно за тези неща!

— Кажи също, че съм морален изрод. Просто съм по-хладнокръвна от Ларцев и разсъждавам повече от него. Може би защото нямам деца, тук той има право. И ако започна да си скубя косите, да ридая и се вайкам, ситуацията, за съжаление, няма да се промени. Ако момичето е мъртво, ние можем да правим всичко, което смятаме за нужно, но с риск Ларцев да дойде да ни убие. Ако ли пък е живо, трябва да кротуваме, да не шукваме, за да не би да провокираме, не дай си боже, престъпниците, и да се молим играта да се проточи колкото може по-дълго. Всеки ден, всеки час в повече, които Надя прекарва с тях, разбира се, са травма за нея — това са дни и часове на страх, но са и надежда тя да остане жива. Та това именно се мъча да измисля сега — как да протакам, без да будя подозрения у тях. А ти с твоите новини по радиото ми вдигаш скандали.

— Е, прощавай, миличка. Да речем, че и двамата не бяхме прави. Но съгласи се…

Льоша не можа да довърши, защото го прекъсна иззвънялият телефон.

— Как се чувстваш, Стасенка? — загрижено попита Житената питка.

— Лошо, Виктор Алексеевич. Дойде лекарка, даде ми десет дена болнични, нареди ми да лежа, да спя, да не мърдам много-много.

— Много си добре дори — завистливо въздъхна Гордеев. — А мене тука ме заливат с помия.

— Кой?

— Първо Олшански. Извикал го, разбираш ли, началникът на следствената част и му вдигнал скандал за делото на Ерьомина. Крещял му, че щом не сме знаели как да разкрием престъплението, поне честно да сме си признаели, че за нищо не ни бива, и да сме закриели делото, вместо да създаваме илюзия за активност. Поискал му делото, лично го прочел, тикнал му под носа факта, че след шести декември към делото не е бил добавен нито един нов документ, нарекъл Кости безделник и му наредил веднага да изготви постановлението. Кости, то се знае, се оправдал с мене, а аз, както си му е редът — с него. Че, нали, детективите ми са потънали до гуша в работа, не могат дъх да си поемат, а следователи като него протакат нещата, нищо не вършат и само чакат оперативните работници да им разкрият делото. И с това си казахме довиждане. После Гончаров, който ръководи външното наблюдение, дотърча разярен да си изясняваме отношенията. Крещя ми, че нямал достатъчно хора и ако не съм получел заповед, подписана лично от генерала, щял да си прибере момчетата от нашите обекти. Така че всички, с които разполагахме по делото на Ерьомина, остават без прикритие.

— Ами идете при генерала да подпише заповед, какъв ви е проблемът?

— Ходих.

— И?

— Както влязох, така си и излязох. На туй отгоре изслушах какво ли не и за себе си, и за тебе, и за Богородица, ако щеш. Може и да не си чула още, но са убили председателя на управителния съвет на банка „Юник“, така че това ще ни е сега дело номер едно, хвърляме всички сили по него, а вземем ли да разследваме всяко убийство на проститутка — къде ще му излезе краят, че и с ругатни те заливат до немай-къде. Такива ми ти работи.

— Лошо — изрази съчувствието си Настя. — Изпатили сте си.

— Много даже. Само че имам чувството, детко, че някой някъде натиска някакви клавиши, та да закрием делото на Ерьомина.

„Край на всичко — внезапно изстинала, си помисли Настя. — Как можа да заговори за това! Нищо не е разбрал. Или лекарката нищо не му е предала. Край, край…“

— И… какво сега? — предпазливо попита тя.

— Ами нищо. Нали и без това бяхме решили да закрием делото, нали ти самата ми каза тази сутрин, че всички възможности са изчерпани, а и Костя Олшански е съгласен по принцип. Просто и двамата не обичаме да се опитват да ни притискат. На стари години, ще знаеш, съм станал много опърничав. Едно е сам да си вземеш решението и съвсем друго — да ти го натрапват отвън. Други са времената, не можем с предишния апетит да лапаме такива нечистотии. Когато началството ме притиска, на мене пък ми се дощява да му направя напук.

— Хайде недейте, Виктор Алексеевич, днешните началници са си същите като преди, откъде да придобият нови навици? Тъй че си работят, както открай време. Не обръщайте внимание, здравето е по-важно — посъветва го Настя.

— И ти си права. Е, пооплаках ти се, май ми поолекна. Имаш ли нужда от нещо? Като продукти, лекарства…

— Благодаря, Льоша е при мене, така че си имам всичко.

— Слушай, ако искаш, мога да те заведа на консултация при моя тъст в клиниката. Все пак сърце е, знае ли човек!

Тъстът на Гордеев, професор Воронцов, беше ръководител на голям кардиологичен център и като лекар беше световноизвестен.

— Няма нужда, не съм заумирала още — пошегува се Настя. — Ще полежа няколко дена и всичко ще ми мине.

— Е, ти си знаеш. Ако нещо ти потрябва — обаждай се.

След като затвори телефона, Настя приседна на дивана, за да успокои бясно разтупканото си сърце. Житената питка бе влязъл в играта. Време беше и тя, Настя, да направи своя ход.

* * *

След като се сбогува с Настя, Евгений Морозов с удоволствие се зае с работата самостоятелно. Преди всичко реши все пак да издири изчезналия Александър Дяков и за целта се запъти към Северното окръжие, където той бе регистриран и където живееше и един сигурен негов информатор. Информаторът имаше много засукано име — Нафанаил Анфилохиевич, но околните се обръщаха към него по-простичко — Нафаня. С напредването на възрастта му към смешното съкратено име се бе прилепила и думата „дядо“.

Дядо Нафаня имаше безброй излежани присъди, но не беше от обирджийския елит, беше лежал най-вече за пиянство и хулигански издънки, в кратките паузи между затворите примерно работеше, вярно и пиенето му беше за пример. Природата бе дарила Нафаня със завидно здраве и въпреки системното напиване, той не бе станал алкохолик. На стари години бе решил да се закроти по-близо до децата и внуците си и макар да разбираше, че роднините му не изгарят от обич към него, все пак се надяваше, че като грохне, няма да го изоставят да пукне като бездомник.

С приключенията си по затвори и лагери дядо Нафаня не беше успял да направи стаж за пенсия, ето защо, въпреки възрастта си, продължаваше да работи според силите си като пазач на три различни места по формулата „през две денонощия на третото“. Е, вършеше и разни други дребни работи. Нали трябваше да се разплаща за московското жителство след тая грамада присъди.

Морозов се запозна с Нафаня още когато беше старши лейтенант, та затова дядото винаги го наричаше „старши“. Отношенията им бяха спокойни, по-скоро топли, отколкото хладни. Нафаня не дължеше нищо на Морозов, но от всички ченгета, които ползваха услугите на дядото, „старшият“ беше единственият, който плащаше — първо винаги, второ кеш и най-важното — веднага, не отлагаше и не протакаше.

— Здрасти, старши! — поздрави капитана дядо Нафаня, щом видя познатата фигура във вестибюла на учреждението, където дежуреше този ден.

— Здрасти, дядка! — приветливо му кимна Морозов. — Как е, как я караш?

— Абе карам я някак си — традиционно отвърна Нафаня. — Какво те води насам?

— Да си побъбрим, да пийнем едно чайче. Щеш ли, дядка?

— Що пък не, то е хубаво нещо. Днес денят е кратък, в един следобед всички ще се разбягат, тъй че и чаец ще пийнем на спокойствие, и ще си побъбрим. Или много бързаш?

Морозов погледна часовника си. Дванайсет без четвърт. От една страна, час и половина не бяха от голямо значение, още повече че надбягването с хлапачката беше приключило, но, от друга. Знае ли човек!

— Абе не че много, ама не ми е за чакане — призна капитанът.

— Тъй значи — доволно изхъмка дядото. — Кога не ви е за чакане, всички тичате при Нафаня, за къде сте без мене? Ха сядай туканка, във фотьойлчето, ама се помести, помести се към мене, та хем да си приказваме спокойно, хем да мога да се пресягам до телефона. Ей, какво доживях! — Старецът се усмихна тържествуващо. — Милицията ми идва на крака, а аз й предлагам да поседне във фотьойлчето. Същи председател на районен изпълком от онези, хубавите времена. Е, казвай, старши, да видим сега какво не ти е за чакане.

Старческото бърборене не можеше да измами Морозов. Твърде отдавна познаваше Нафаня, за да придава значение на демонстративната му радост по повод настаняваната „във фотьойлчето“ милиция. Капитанът знаеше, че зад дружелюбното бърборене се крие напрегната работа на мисълта: защо ли е дошъл старшият и какво може да му каже, а какво не бива, та да не разгневи и другата страна.

— Търся едно младо момче, Саша Дяков. Изгуби се някъде, не можем да го открием.

— Ами защо го търсиш, а? Провинил ли се е нещо този Дяков или така, от любопитство?

— Ей че го каза, дядка! Нали знаеш, че се занимавам с издирване на изчезнали хора. Изчезне ли някой, аз го издирвам и не питам с какво и пред кого се е провинил. Моята работа е да го намеря.

— Ами защо го търсиш точно тука?

— Тук е регистриран, в Северното окръжие. Това си е милиционерска азбука: започва се от местоживеенето, от родителите и приятелите.

— Ха, че ти мене ли родител ще ме пишеш? Или приятел?

— Добре, дядка, пошегувахме се, стига толкова. Можеш ли да ми помогнеш с нещо?

Дядо Нафаня тутакси смъкна от лицето си глупашката усмивка. Името Саша Дяков не му беше познато, затова той се успокои и съвсем сериозно се замисли как да помогне на старшия.

— Кажи адреса.

Щом чу адреса, на който беше регистриран Дяков, дядото веднага изреди няколко „пункта“, където се мотаели живеещите в микрорайона младежи, даде му и името на човека, който „държал“ тази част от територията и знаел всичко за всички. Този човек, според дядо Нафаня, работил дълги години за КГБ, после станал ненужен и го „забравили“, а той от обида отишъл и се продал едновременно на милицията и на местната търговска мафия, която контролирала черния пазар за автомобилни резервни части.

— Ако той не знае, значи никой не знае — увери капитана дядото. — Ама да не вземеш да му кажеш, че си от милицията или че аз те пращам. Първо иди при Саид, той е главният на пазара, можеш да му кажеш, че аз те пращам, а пък той, ако иска, ще те заведе при онзи човек. Но със Саид човек трудно може да се разбере, недоверчив е, направо не знам какво да измисля, за да те приеме.

— Не бой се, дядка, ще придумам твоя Саид. Не съм вчерашен я. Забрави ли колко пъти си ме насочвал по този начин? И нито веднъж не съм се излагал. И тебе не съм те излагал. Не съм новак, не ходя при тях с празни ръце.

— Не ще и дума — кимна дядо Нафаня, насипа в малкото чайниче за запарката индийски чай и го заля с вряла вода. — С тебе, старши, винаги работя спокойно, думата ти на две не става. Ти си ченге от старата школа, сега почти не останаха такива, изгубиха се. А пък тия, младите, мигар знаят как се върши работа? Не ги бива и да си приказват с нас, старите хора. По-силен ли го искаш?

Дядото наля в чашите от запарката, доля вряла вода, отвори кутия със захар, извади някъде изпод рафта найлонов плик с гевречета.

— Не ме обиждай, дядка — укори го Морозов и извади от спортния си сак голяма кръгла кутия, на която бяха нарисувани весели кънкьори на пързалка. — Никога не съм бил храненик. Почерпи се, холандски бисквити са това.

— А, това бива — оживи се Нафаня. — Ей сега, като се разотиде народът, ще ударим по пет капки с чая по случай наближаващата Нова година. Вкусни са! — похвали той бисквитите, след като отвори кутията и лапна две наведнъж.

— Хапни си, да ти е сладко — усмихна се Морозов. — А пък за младите — тука, дядка, си прав на сто процента. Няма я вече старата школа, за нищо не ги бива. Един дявол знае не ги ли учат вече на тези работи, те ли не щат. По-рано, когато разкриваемостта трябваше да се държи на ниво, изтрепвахме се, ама разкривахме престъплението. Не дадеш ли процента — получаваш мъмрене, че може и в чин да те понижат. Имаш ли мъмрене — нямаш премия. Натрупаш ли пет мъмрения — изритват те от опашката за жилище и така нататък. Здраво ни държаха, затова се стараехме. А сега на никой не му пука за разкриваемостта, безплатните жилища свършиха, партията отмениха, от кого да ги е страх? И ей го, работят през пръсти и на нищо не искат да се научат. А нас, дето сме по-стари, ни гледат отвисоко.

— Тъй, тъй — подзе старецът, — вярно казваш, за нищо не ги бива, но най-важното е, че не щат да се научат. Идва един при мене и ми разправя: едно момче щяло да дойде в местния участък, само за месец, май на практика, та демек, помогни му, Нафанаил Анфилохиевич, да си изпълни показателите, че да се върне от практиката с блестяща характеристика.

Представи си само, старши, колко трябва да се е променил светът, щом при мене, дето съм съден сума ти пъти, идва милицията да помогна на някого си заради черните му очи да си направи висока разкриваемост, та после този „разкривател“ начаса да получи хубаво място заради блестящите си успехи в работата. Да бяха ме помолили да го науча на едно-друго, да му покажа територията, да му разправя как стоят нещата при нас, да му подскажа на кого каква му е тарифата, ако трябва. С една дума, ако това момче беше дошло да работи при нас и трябваше да го въведа в работата — това щях да го разбера. Обаче да му помогна да отчита пълна измама? Хептен съвест нямат.

— И какво стана с момчето? — полюбопитства Морозов. — Ти помогна ли му?

— Не стана нужда, слава богу.

— Защо така?

— Ами не дойде. Предупредиха ме, че ще дойде към първи декември, обаче и досега го няма. Може да са се отказали или да са го пратили да практикува на друго място. И още един пример ще ти дам — развълнува се старецът. — Станали са едни нелюбезни… Дойде оня, уговори се с мене и изчезна. Добре де, не им трябвам, онова момче няма да дойде на практика, ами вдигни си задника, ела, па ме предупреди като човек: ще прощавате, ама работите се промениха, услугите ви няма да ни потрябват. То мене не че нещо ме бърка, като не е дошъл — добре, ама нали трябва да има ред. Ти как мислиш, старши?

Думите на дядо Нафаня стигаха до капитана като през памук. Той си спомни как стажантът Мешчеринов беше казал: „Попаднах на «Петровка» в последния момент. Инак трябваше да ходя на стаж в Северното окръжие, участък «Тимирязевский».“

Какъв ли ще да е този обикновен студент от милиционерската школа, че толкова се грижат за него? Най-малко син на министъра на вътрешните работи. Или… А той, глупчото, се чудеше как тая хлапачка се отказа от делото, как така се отчая. Ами ако тоя стажант я е объркал? Ами ако и той като самия Морозов е криел информация от нея, само че с друга цел? Каква ли ще е била тази цел? Отговорът на този въпрос не беше просто неприятен. Той беше плашещ.

Но още по-страшен изглеждаше на капитана утрешният ден. Щом такива сили са заинтересовани убийството на Ерьомина да не бъде разкрито, той, Евгений, може и да не види утрешния ден. Беше вървял с рогата напред, беше хвалил себе си за професионалния похват, за настойчивостта си, за детективския си опит, задето бе успял да задмине на завоя хлапачката Каменская. А излиза, че е стъпвал по ръба на пропаст и е просто чудо, че е още жив.

Ако не днес, утре дядо Нафаня ще каже на когото трябва, че са се интересували от Саша Дяков, след което Морозов ще остане на този свят най-много един ден. Да помоли стареца да не казва? Тогава той с още по-голям мерак ще информира покровителя си от местната милиция, а може би и не само него.

— Какво има, старши? — сепна го гласът на стареца. — За какво се замисли?

— Абе нищо особено — вяло отговори капитанът, — за живота. Време ми е за пенсия вече, уморен съм. Направил съм си стажа, защо ли още да тегля ярема, и тъй, и тъй не мога да се разбера с новите, с младите. Ще ме изтормозят тия хора. Ей го, дойдох уж да търся някакво момче, а пък си мисля за ранчото, трябва да правя парник, че аз не умея, а нямам пари да наема работници. И изобщо…

След като излезе на улицата и вдиша студения въздух, Евгений се поободри. Помъчи се да си припомни всичко, което знаеше за Олег Мешчеринов: как ходеше това момче, как говореше, как работеше.

Но колкото и да напрягаше паметта си, капитанът не можа да види нито един признак, че стажантът по един или друг начин е противодействал на работата им. Затова пък ясно, като на кино, видя, че хлапачката на никого не се доверяваше, включително и на стажанта.

Излиза, че тя още тогава е знаела, че той е от „другата страна“? Мислите на капитана много бързо изгубиха посоката и се объркаха, той не умееше да осмисля сложни комбинации, не му достигаха яснота и умение да анализира. Наруга се за глупостта и се опита да започне всичко отначало, но разбра, че е безполезно. Престъпниците днес не са каквито бяха. И не може да се работи срещу тях със старите методи. Тоест, разбира се, може, но сега това не е достатъчно. Сега са нужни хора като Каменская, която по цели денонощия чете чуждестранни книги и по три пъти препрочита едно и също архивно дело отпреди двайсет и три години. А той, старият дръвник, искаше с голи ръце, сам да разкрие убийството и да се изправи срещу такава могъща организация, която си има дори свои студенти стажанти. Не, наистина е цяло чудо, че е още жив.

Капитан Евгений Морозов се качи в един влак на метрото, слезе на станция „Чеховская“ и се запъти към „Петровка“ 38.

Но още преди той да успее да стъпи на ескалатора, информацията, че капитан Морозов търси Саша Дяков, стигна до съответните уши и от тази информация бяха направени съответните изводи. Дядо Нафаня добросъвестно заплащаше спокойните си старини. И за разлика от Морозов, отдавна вече се беше приспособил към новото криминално поколение.

* * *

Пронизващите светли очички на Арсен мятаха мълнии. От самото начало беше усещал, че тая работа ще свърши зле. Всичко, всичко не му се нравеше, всичко тръгна не според разработената схема и ето го резултата. Не биваше да се захваща с това, ох, не биваше!

Първата грешка беше, че се включи в работата твърде късно. Хората, които ползваха услугите на кантората не за първи път, знаеха, че е най-добре да се отиде при Арсен не след извършването на престъплението, а преди това. Опитните консултанти ще подскажат какво и как трябва да се направи, та после всичко да мине с минимален натиск върху минимален брой хора. Колкото по-малко е работата, толкова по-малък е и доходът, но и рискът е по-малък, Арсен вече твърдо се бе уверил в това. Ето защо за такива консултации вземаше огромни хонорари. Идеалните клиенти му искаха съвет не само „как“ да се направи, но и „кога“ и „къде“, и Арсен определяше времето и мястото според графика на дежурствата на „своите“ хора, които щяха да оглеждат местопроизшествието. Девизът на Арсен — „работи предотвратяващо“ — оправдаваше себе си винаги и във всичко. А с този Градов се включи няколко дена след двете убийства, а на всичко отгоре после се разбра, че преди убийството момичето е държано цяла седмица в някаква селска къща. С една дума хората на Градов бяха работили непрофесионално и бяха оставили много следи, които само сляп човек не би забелязал. Наложи се да насочи главните си усилия към измиването и заличаването на тези следи.

Арсен допусна втората грешка, когато се съгласи да използва хората на Градов. Не биваше да го прави, трябваше да настоява цялата работа да бъде извършена от собствената му бригада, а не от хлапаците на оня чичка. Градов е стиснат, какво ти стиснат, направо си е алчен, парите, които плаща на чичо Коля, изобщо не могат да се сравняват с колосалните тарифи, въведени от Арсен. Реши да направи икономия, направи уговорката, че ще работят неговите момчета, а Арсен се съгласи. И после видя, че не е бил прав.

Арсен допусна третата грешка, когато не обърна внимание на вайкането на Градов, че не е бивало да се свързва с неговата кантора. Защото неведнъж, а два пъти, цели два пъти Сергей Александрович се бе изпускал, че има връзки с групата, наблюдаваща следствената част на прокуратурата, и май е трябвало да се обърне към тях, а не към Арсен. Още първия път, когато Градов спомена за това, трябваше незабавно и жестоко да го постави на мястото му, а още по-добре — да му даде един нагледен урок. Колко сили бе хвърлил Арсен, за да създаде малки, независими агенции с абсолютно непресичащи се области на въздействие. Само ако някой заподозреше, че мрежата е обхванала цялата система на правоохранителните органи, а не единствено подразделението, в което работи той — под заплаха щеше да бъде поставено всичко.

Току-що на Арсен му бяха съобщили, че на Каменская се е обадил началникът й и по съдържанието на разговора бе проличало, че Градов е задействал някакви допълнителни лостове, поставяйки под съмнение неговите, Арсеновите способности да довърши работата. Какъв нахалник, представете си! Бяха засегнати не само интересите на безопасността, но и самолюбието на Арсен. Той знаеше, че в този случай трябва незабавно да развали договора с клиента, може дори да му плати неустойка, а може и да не му плати, а например да го накаже за нарушаване правилата за безопасност, за назидание на другите. С Градов трябваше да приключи веднага, но за съжаление Арсен беше принуден да признае, че това не е толкова проста работа. Постъпката на Сергей Александрович бе довела до определени последствия, вълната на тези последствия бе стигнала до Каменская и сега той трябваше да се постарае да излезе от ситуацията с възможно най-малки загуби.

Тя смята, че я притиска човекът, който е убил Ерьомина. Ако внезапно този натиск престане, без да е довел до желания резултат, тя може да се сети, че онзи, който е организирал всичко това, не е воден от собствен интерес. А оттам е близо и до мисълта за посредници. Каменская е умно девойче, макар и неопитно, след едно хубаво обучение от нея може да излезе страхотен професионалист. Вярно, нищо не умее, няколко дена по петите я следваха хора на Арсен и на чичо Коля, а тя не засече нито един. Но главицата й е умна и правилно устроена, затова трябва да имаме това момиче за приятел… В главата на Арсен вече се въртяха планове, които водеха твърде надалече. Господ беше надарил момичето с ясна мисъл и похват.

Арсен изобщо определяше хората по това колко и какви качества им е дал Господ: на един — с големия черпак, друг е закъснял и е грабнал само шепичка, а трети го е домързяло да застане на опашката и е останал с празни ръце…

Арсен не се страхуваше да се среща с Градов. Ако на „Петровка“ се бяха докопали до Сергей Александрович, с него отдавна щяха да са разговаряли или най-малкото щяха да са пуснали подире му „външно“. Но при Градов никой не беше ходил, а хората на Арсен не откриха наблюдатели. Каменская, разбира се, беше надушила нещо за седемдесета година, но явно то не е било достатъчно, за да стигне до Градов. Друго нещо беше чичо Коля — неговият хлапак, тоя Дяков, почти сто на сто беше пропял, но засега това не беше особено опасно, той нищо не знаеше за Градов.

Арсен закъсня за срещата с осем минути. Всъщност бе дошъл навреме, но предварително внимателно огледа наоколо, провери дали не го следят, а след като дойде и Градов, пак огледа и чак тогава, след като се убеди, че няма подозрителни личности, влезе в бара.

— Държите се неправилно, Сергей Александрович — спокойно подзе той, преливайки ликьора от малката чашчица в кафето си.

— Какво имате предвид? — вдигна красивите си вежди Градов.

— Прекрасно знаете какво имам предвид. Нямам намерение да се карам с вас, хайде да се разделим с добро.

— Но защо? Какво е станало?

— Драги мой, вече сте достатъчно възрастен, за да забравите детинските си номера. Само малките деца, като си знаят каква беля са направили, упорито отричат, понеже се надяват възрастните нищо да не знаят. Изобщо не блъфирам или, както се казва на апашки език, не ви „моткам“.

— Убийте ме, но не ви разбирам.

— А, това не е лоша идея! — засмя се Арсен. — Това би решило отведнъж много проблеми. Може би убийството е единственият начин да ви накарам да престанете с идиотската си самодейност. Нещо повече — вие упорито продължавате да ме лъжете. Защо скрихте от мен историята с Никифорчук? Не ми се доверявате, така ли? Прекрасно, оправяйте се сам, както си знаете, с вашия тъп дядка и с бандата му от недоносчета. Аз не възнамерявам да си подлагам задника.

— Нищо не разбирам — объркано измънка Градов. — Кълна ви се… Не съм направил нищо, което би могло да ви навреди…

— Сергей Александрович, край на дискусията! Сега с вас ще си вземем сбогом и ще се разделим, надявам се — завинаги. Вие от самото начало ми пречехте да работя, криехте от мен важна информация, поради което аз и моите хора бяхме принудени да променяме в движение предварително подготвените комбинации. Пробутахте ми вашите мускулести боклуци, като ме уверихте, че са опитни и квалифицирани изпълнители, а те се оказаха безмозъчни идиотчета, които провалиха всичко. Дори подозирам, че и сега не ми казвате всичко, а това е опасно за мен, защото заради вашата, ще прощавате, стиснатост може да попадна в сложна ситуация. Вие не ми се доверявате, аз не ви се доверявам, ето защо е най-добре да се разделим, и то незабавно. Смятайте, че договорът ни вече не е в сила.

— Ама как… Какво ще стане с моята работа?

— Тя вече не ме интересува.

— Но аз ви платих! Арсен, не можете да ме изоставите на произвола на съдбата! — примоли се Градов. — Нали вие ми казахте, че остава да издържим още няколко дена, до трети януари, защо сега ме изоставяте? Ако за нещо не съм бил прав — простете ми, ако съм направил нещо, което не е бивало — аз не от лошо, Арсен, умолявам ви, вие не можете така…

— Аз? — хладно се изненада Арсен. — Аз мога всичко. И така, и не така, и както си искам. Вие не сте ми интересен, не сте ми нужен, разберете го най-сетне. Имам си свои интереси, своя работа, върша я с удоволствие и смея да се надявам — нелошо. После се появявате вие и се опитвате да ме накарате да работя не както съм свикнал и не с обичайните си хора. При тези условия моята работа куца, вие ми пречите, е, защо да се трепя и да се тормозя? Заради черните ви очи? Вие, господин Градов, сте силен в Думата, но за мен сте никой, нищо и пълна нула. Заради хонорара ли? С вашата провинциална алчност вие постигнахте само едно: готов съм да ви върна всичко, което сте ми платили, защото личната ми безопасност ми е по-скъпа. Може би си мислите, че като разваля договора си с вас, ще навредя на репутацията си в кръговете, които ползват услугите ми? Уверявам ви, тази история ще ми бъде само от полза. Още утре всички заинтересовани лица ще знаят, че първо, аз поставям интересите на безопасността над паричните си интереси, и второ, че трябва да ме слушат и не бива да ми пречат, инак изоставям клиента си на произвола на съдбата, без ни най-малко да ми е жал. Запомнете, Сергей Александрович, не се е родил на този свят клиент, заради когото бих се съгласил на отстъпки… Искате нещо да кажете ли?

— Искам… Какво трябва да направя, за да продължите да работите? Кажете условията си, на всичко съм съгласен.

Арсен разглеждаше с интерес породистото красиво лице на Градов. Дори объркано и уплашено, то не бе изгубило своята привлекателност, само бе придобило някакъв трагичен израз. Дали да се попазари с него? Разбира се, за никаква по-нататъшна работа и дума не може да става, с такива типове трябва да се къса отведнъж и безвъзвратно, но просто е любопитно докъде ли би стигнал този, за да спаси собствената си кожа. Ако освободи хората си от делото на Ерьомина, то може да бъде разкрито за едно денонощие, най-много за две. Интересно дали Градов разбира това или не?

Мълчанието се проточи и стана непоносимо за Градов. Той избухна, вече неспособен да се контролира:

— Защо не отговаряте? Харесва ви моето унижение, така ли? Харесва ви да наблюдавате страха ми? Вие ме мразите, мразите всички нас, защото разрушихме вашата стара система, при която имахте своята филия, дебело намазана с масло и черен хайвер, имахте власт, а сега на никого не сте потрябвали, никой не се страхува от вас — затова мразите целия свят и си изкарвате яда на такива като мен! Мислите си, че сте много могъщ, а? Ами че вие сте просто малък злобен плъх, да, да, именно малък смрадлив злобен плъх, който лапа отпадъците на бунището на обществото и пръв бяга от кораба, щом подуши опасност. Плъх! Плъх! О, господи…

Градов закри лицето си с ръце. Арсен мълчаливо стана, отиде при бармана, плати кафето и ликьора, после помисли малко и извади от портфейла си още няколко банкноти.

— Този човек е много разстроен — каза той и кимна към седналия в ъгъла Градов. — За съжаление бях принуден да му съобщя неприятна новина и той я преживява много тежко. Ако след пет минути не си тръгне, занеси му двеста грама коняк. Но да е хубав.

— Готово — кимна барманът. — Ами ако не е нужен коняк?

— Тогава парите са за вас.

Арсен бавно излезе на улицата и с изненада откри, че разговорът с Градов е оставил в душата му неприятна утайка. През дългия си живот Арсен беше водил много неприятни разговори и се беше научил да ги оставя зад гърба си без емоционални сътресения. Но Градов го засегна с нещо — дали с подозренията си, че той мрази всичко на този свят, дали като го нарече смрадлив плъх… Но сега Арсен беше абсолютно сигурен: постъпи правилно, като престана да работи за Градов. Един човек, който толкова лесно избухва и губи контрол над себе си, е опасен. Не бива да си има работа с него. А колкото до малкия смрадлив злобен плъх — добре де, ще му припомни той този плъх.

* * *

В кабинета на следователя Олшански полковник Гордеев внимателно сложи слушалката на вилката, пое си дъх и избърса лъсналото си плешиво теме с огромна небесносиня носна кърпа.

— Е, как беше? — попита той, стана и започна похода си по периметъра на задръстения с какво ли не мрачен кабинет.

— Никога не бях ви чувал да изприказвате толкова лъжи накуп — каза Константин Михайлович. — Дори ги броих на пръсти, за да не сбъркам.

— И колко наброихте?

— Че съм ви крещял — едно. Че сте насъскали кучетата срещу мен — две. Ако не ме лъже паметта, познаваме се от повече от десет години и сме прекарали това време без явни конфликти. Във всеки случай никога не сме си повишавали тон. Или греша?

— Не, не грешите.

— Добре, да продължим. Гончаров не е идвал при вас, а вие не сте ходили на свой ред при генерала — това са три и четири. Че последният документ от делото за убийството на Ерьомина бил с дата шести декември — пет. Стига ли?

— Напълно. Не ви ли се струва странно, че се налага да върша всичко това в интерес на правосъдието? Ще ви попитам по друг начин: не ви ли се струва странно, че професията, която изисква от хората най-много лъжи, има за своя цел защитата на интересите на правосъдието? Какъв парадокс, а!

— Няма как, Виктор Алексеевич, на война като на война. Не сме деца и не си играем с играчки.

— Обаче това не е война, там е цялата работа! — избухна Житената питка, вкопчил силните си пълнички пръсти в облегалката на стола, който в този момент се случи на пътя му. Под тежестта на полковника столът застрашително изскърца. — Войната си има свои правила, които са задължителни за всички воюващи страни. Всички участници са в еднакви правови условия. И после, поне си разменят пленниците. А ние? По нас стрелят когато и както сметнат за нужно, а ние се отчитаме за всеки изстрел, хабим тонове хартия за рапорти. Те имат пари, хора, оръжие, автомобили с мощни двигатели, най-нова техника, а ние — следствен куфар следвоенен модел, самоуки експерти, нямаме пари дори за бензин. Ама какво ли ви разправям, сякаш вие не го знаете! В една война винаги можеш да се надяваш на силите на ООН, които ще помогнат, ако съвсем капнеш. А на нас кой ще помогне? Миротворческият батальон на най-авторитетните бандити? Не, Константин Михайлович, ние с вас за съжаление не воюваме. Ние се отбраняваме със сетни сили, като се опитваме да запазим жалките остатъци от онова, което някога се наричаше професионална гордост и чест.

Олшански замислено гледаше Гордеев и дълбоко в душата си се съгласяваше с него, но не искаше да развива опасната тема. Още малко и може би ще трябва да заговорят за Ларцев. Дали полковникът знае истината или не? По-добре да не рискува.

— Как мислите, вашият спектакъл ще свърши ли работа? — постара се той да се отдалечи от опасната тема.

— Иска ми се да се надявам.

Гордеев тежко се отпусна на стола, щракна закопчалките на дипломатическото си куфарче, извади опаковка валидол и пъхна една таблетка под езика си.

— Нещо съм се разкиснал напоследък — уморено се оплака той. — Ден не минава, без да ме присвие сърцето. Колкото до Анастасия, разчитам единствено и тя да е броила на пръсти като вас. Нищо повече не можем да направим — нито да й помогнем, нито да й подскажем нещо. Ако се сети — чест и хвала за нея, ако ли не — какво да се прави!

— Да речем, че се сети. Какви действия очаквате от нея?

Житената питка впери недоумяващ поглед в следователя, като продължаваше машинално да масажира лявата страна на гърдите си.

— Константин Михайлович, може би не сте схванали какво представлява моята Анастасия? Тя се различава от всички останали точно по това — постъпките й са непредсказуеми. Да очакваш от нея нещо друго, освен краен резултат е безнадеждна работа. Ако по принцип е възможно, тя ще стигне до резултат, но как ще го направи — само Господ знае. Моят Коротков казва, че главата й е подредена много странно.

— Ама вие сте същински робовладелец! — разсмя се Олшански и свали очилата си. — Моята Анастасия, моят Коротков. Ами останалите служители — и те ли са ваши, или само тези двамата?

— Не се смейте — много сериозно възрази Гордеев. — Всичките са мои, те са мои деца, които съм длъжен да възпитавам и защитавам, каквото и да се случи. Нито един от тях, чувате ли, нито един нито веднъж не е бил мъмрен от началството, защото аз съм поемал отговорността за всички техни недоглеждания и грешки. Винаги аз съм ходил там, вдигал съм скандали, уговарял съм, доказвал съм, молил съм. За моите хора аз съм като каменна стена, зад която те могат спокойно да работят, без да си губят времето и психическата енергия за началнически приказки. Обичам всички и вярвам на всички. Защото те са мои.

„И Ларцев ли?“ — мислено попита Константин Михайлович. Разбира се, Гордеев не чу въпроса му. Но го видя в големите красиви очи на следователя, сега неприкрити и незагрозени от дебелите стъкла на очилата.

„Защо питаш? Досетил ли си се? Да, и Володя Ларцев е мой, и фактът, че той е направил огромна, непоправима грешка, е отчасти и моя вина. Не съм съумял да го накарам да повярва, че може да ми довери такова нещо, и той е предпочел да се оправя с нещастието си сам, без да погледне в бъдещето и без да помисли за последствията. И двамата сме виновни за това, и двамата ще плащаме. Неговата грешка не го изхвърля от кръга на моите деца и аз съм длъжен да го защитя според силите и възможностите си“ — отговори му наум полковникът, а на глас продължи:

— Та така, Анастасия седи в жилището си и не може да направи кой знае какво. Заплашват я с нещо, и то е нещо твърде сериозно, защото тя се страхува да шавне. Телефонът й се подслушва, на стълбището седи някакъв младеж и следи тя никъде да не излиза и при нея никой да не идва. Доколкото разбрах, направи ли дори една подозрителна стъпка, заканата незабавно ще бъде приведена в изпълнение. Ето защо ние с вас не можем да се намесваме.

— Нали казахте, че сутринта при нея е ходила лекарка. Как така са пуснали лекарката?

— Вероятно това е било едно от условията: тя трябва да извика лекар и да си вземе болнични, за да има законно основание да си седи вкъщи и да не ходи на работа.

— А те как са разбрали, че жената, която е влязла при Анастасия, наистина е лекарка, а не ваша сътрудничка? Документите ли са й проверили?

— Оттам. Не вярвам да им работи безплатно. Константин Михайлович, вие отдавна познавате Володя, кажете ми, променило ли се е нещо в живота му през последните месеци? По-значителни покупки, извънредни разходи, ами нещо такова…

— Не знам. Искам да се надявам, че бих научил, ако е имало такова нещо. Преди вчерашния ден щях да ви кажа със сигурност, но днес вече за нищо не мога да гарантирам — глухо произнесе Олшански.

— Извинете, знам, че сте много близки с Ларцев — виновно каза Гордеев. — Не биваше да започвам този разговор, всичко това е тягостно и за вас, и за мен. Но нали имаме и Анастасия, заплашват я с нещо, а не искам да й причиня нищо лошо, затова трябва да знам колкото може повече, за да разбера какво мога да направя, и какво не мога. Извинете — повтори той и с усилие се надигна от стола.

„Колко съм се скапал обаче — помисли си полковникът, докато закопчаваше със сковани пръсти копчетата на тежкото си, още неизсъхнало от мокрия сняг палто. — Някак си съм отпуснат, ръката ми изтръпва, само станах от стола и ми се зави свят. Та аз съм само на петдесет и четири, а за два месеца се превърнах в развалина. Ах, Ларцев, Ларцев, защо го направи? Защо не дойде при мен веднага? С какво толкова те притиснаха?“

Като се бореше със световъртежа, той слизаше по стълбите, здраво стиснал перилата и внимателно взрян в краката си. И в този момент разбра с какво „те“ държат Володя Ларцев. И разбра, че със същото са вързали и ръцете на Настя. Бързо, доколкото му позволи здравето, той стигна до сержанта, който беше дежурен на входа на градската прокуратура, и без да иска разрешение, придърпа телефона.

— Паша? Къде е Ларцев?

— В затвора, днес провежда два разпита.

— Намери го. Паша, намери го незабавно, по най-светкавичния начин.

— А ти къде ходиш между другото? — язвително го попита Жерехов. — Обеща да си дойдеш след половин час. Нали не си забравил, че Морозов те чака?

— Забравих. Вече излизам, на входа съм. Той в твоя кабинет ли е?

— Излезе да си купи цигари.

— Извини ме пред него, Пашенка, нека ме почака още малко. Честна дума, вече съм на път.

От прокуратурата до „Петровка“ не беше далече, а полковник Гордеев много се постара да върви по-бързо. Но въпреки това закъсня.