Хлипания постоянно прекъсваха несвързаното й ломотене, после тя си накапа валокордин, трескаво пи вода, но в края на краищата Ларцев успя да състави от накъсаните й отговори някакво подобие на разказ. Миналата година един човек се обърнал към нея с молбата да посещава родителските срещи в шейсет и четвърто училище, в класа, в който учи Надя Ларцева. Той бил баща на Надя, но с жена му се разделили лошо, с голям скандал, тя не искала да чуе за него и не пускала дъщеря му да се виждат. А той толкова искал да знае поне нещичко за момичето, как се учи, как се държи в училище, какви проблеми има, дали не боледува. Изглеждал й толкова искрен, толкова любящ и страдащ баща, че било невъзможно да му откаже. Още повече че й предложил добро възнаграждение за една толкова дребна услуга.

— Кой е той? — попита Ларцев.

— Не знам. — Наталия Евгениевна пак се разплака.

— Как ви намери?

— Чакахме на една опашка в магазина. Опашката беше дълга, заприказвахме се, той се оплака от семейните си проблеми. Това е. Повече не го видях. Обажда ми се по телефона.

— А как получавате парите от него?

— Слага ги в плик в пощенската ми кутия след всяка родителска среща, на следващия ден. Вечер след срещата ми се обажда, разказвам му всичко, а на другия ден намирам плика в кутията. Трябва да ме разберете — изхлипа Дахно, — аз съм ловджийка, а това хоби гълта много пари. Трябва ми кола за снаряжението, трябва ми оръжие, боеприпаси, лицензи… Не мога без лова, ще умра без него. Защото съм родена в Сибир, в резерват, баща ми беше егер и ме приучи към лова от малка. Отнемат ли ми го — ще се задуша в града.

Дахно се оправдаваше и току се хващаше за сърцето, вземаше лекарства за сърце, хлипаше и се секнеше. Двамата седяха в просторна, но неуютна стая с разностилни мебели, явно купувани по различно време и случайно, без единен замисъл. Всички стени на големия тристаен апартамент бяха отрупани с ловджийски трофеи и оръжие. На прага между стаята и антрето лежеше огромният, рядко чистокръвен доберман на име Цезар.

— Постарайте се да се успокоите, Наталия Евгениевна — меко каза Ларцев. — Нека опитаме от самото начало да възстановим всичко, което си спомняте за този човек. Не бързайте, хубаво си помислете.

— За какво ви е този човек? — изведнъж с подозрение попита Дахно.

— Разбирате ли, Наталия Евгениевна, дъщеря ми беше отвлечена и именно той е организирал отвличането.

— Как?! — Дахно пак се хвана за сърцето. — Боже мой, какъв ужас, какъв ужас! — вайкаше се тя, после се хвана за главата и се заклатушка на стола. — Аз съм виновна, глупачката доверчива, за парите се полакомих, повярвах на този бандит…

И пак отначало: ридания, капки, вода, думи на разкаяние, удряне по гърдите. На Ларцев ужасно му дожаля за тази вече немлада жена, която светлините на големия град отначало са привлекли като глупава пеперудка, а после са я опарили. Момичето от далечния сибирски резерват е започнало да се задушава в огромния каменен, задимен и мръсен град и единственият й отдушник през всичките години е бил ловът — като глътка свежест и природна чистота.

* * *

От станция „Университета“ към Дахно Ларцев пътува с метрото, но когато се прехвърли на обиколната линия, наблюдателите го изгубиха. Настъпи часът на най-натовареното движение, тълпи хора се врязваха една в друга, блъскаха се, препречваха пътя, разливаха се на потоци около многобройните книжни и вестникарски сергии, препълнили тунелите и преходите между линиите.

— Давай бързо обратно към Ловно-рибарското дружество! — изкомандва по-ниският и по-възрастен наблюдател. Колегата му, симпатично тъмнокосо момче, ловко лавирайки, се измъкна от навалицата и се вля в насрещния поток, като проправяше път и за по-възрастния.

Работният ден беше свършил и служителката, с която бе разговарял Ларцев, си беше тръгнала. Наблюдателите взеха адреса й от дежурния, съобщиха на Жерехов на „Петровка“ какво е станало и се завтекоха към Кунцево. С доста усилия уговориха жената да се качи в колата и да се върне в службата си. Без да крие раздразнението си, тя отвори касата и хвърли на бюрото картоните.

Тя имаше собствени, съвсем определени планове за вечерта и странните милиционери, които се гонеха едни други, не будеха у нея нищо друго, освен раздразнение.

— Той заинтересува ли се от някоя конкретно? — учтиво я попита високото момче, разглеждайки картите със снимки на ловджийките.

— Не знам. Нищо не си записа. Само ги погледна и толкоз.

— Спомнете си, моля ви, може би е разглеждал някой от картоните по-дълго от останалите, може би ви е попитал нещо? За нас е важна всяка подробност.

— Нямаше нищо подобно. Просто внимателно прегледа всички картони, благодари и си тръгна.

— Тогава може би не е намерил това, което е търсел? Как ви се стори?

— Попитах го и той ми каза, че е намерил. А вие докога ще ме бавите?

— Сега ще си тръгнем, само ще си препишем адресите. Слушай — обърна се изведнъж момчето към по-възрастния, — знаеш ли, че повечето от тези жени работят тук, в дружеството. Щом Ларцев не е останал тук и нищо не е попитал, значи онази, която го интересува, не е сред тях. Жените, които работят другаде, са съвсем малко.

— Така е вече по-лесно — зарадва се възрастният. — Браво, сече ти пипето. Давай бързо да съставим списък на адресите, да направим план на обиколката и да помолим Жерехов за помощ.

Най-напред в плана сложиха един адрес на „Домодедовская“, после — на „Люблинская“, за да прегледат южната част на Москва и да продължат през центъра, отначало на изток, а после на север. Адресът на Наталия Евгениевна Дахно в началото на Ленински проспект беше трети в обиколката. Беше 19 часът и 40 минути.

* * *

Към седем часа вечерта Сергей Александрович Градов най-сетне разбра, че много лошо му се пише. Когато към два и половина се раздели с Арсен и седнал в бара, се опита поне що-годе да подреди мислите си, изведнъж му просветна. Станало е някакво недоразумение! Арсен спомена Никифорчук и Градов толкова се уплаши, че съвсем изгуби способността си да мисли, камо ли да се съпротивлява на натиска на Арсен. А сега, докато си припомняше подробностите от разговора, се сети, че Арсен го бе упрекнал в самодейност. Какво ли е имал предвид? Той, Градов, не си бе позволявал никаква самодейност. Това беше грешка, досадна грешка, която трябваше да се разясни и Арсен щеше отново да възстанови договора им и да доведе работата докрай. Трябваше спешно да се свърже с него.

Сергей Александрович бързо излезе от бара, качи се в колата и тръгна към къщи. От домашния си телефон той набра няколко пъти уговорения номер и зачака отговор, за да се разберат за мястото и часа на срещата. Но не дочака. Повтори опита си — резултатът беше същият. Градов се притесни и се свърза със свой познат от Министерството на вътрешните работи и го помоли да провери на чие име се води номерът на интересуващия го телефон. Отговорът дойде бързо и беше отчайващ: този номер не бил регистриран на ничие име и през последните пет години бил свободен.

Имаше още един начин, същия, по който се бе свързал с Арсен за пръв път. Сергей Александрович се обади на човека, който му бе дал първата връзка за кантората.

— Пьотр Николаевич, обажда се Градов — припряно каза той. — Бихте ли ми казали как мога спешно да се свържа с вашия познат?

— Градов ли? — изненадано прогърмя басът в слушалката. — Не си спомням. Кой ви даде моя номер?

— Ама как, Пьотр Николаевич, обадих ви се преди два месеца и вие ми дадохте телефон за връзка с човека, който може да ми помогне във връзка с един деликатен проблем. Този човек ми трябва спешно.

— Не разбирам за какво говорите. Да не сте сбъркали номера?

Градов дори не подозираше, че предвидливият и предпазлив Арсен веднага след разговора с него се бе обадил на Пьотр Николаевич и бе казал:

— Ако вашето протеже посмее да ме търси, обяснете му, че не е прав.

Сергей Александрович, изпаднал в ужас, си помисли, че всичко е свършено. Няма да намери Арсен. Никога. Оставаше му последната надежда. Тази последна надежда беше Фистин.

* * *

Серьожа Градов расна като доста разглезено дете, над което всички трепереха. Той искрено страдаше, задето всичките му приятели имаха постоянни бащи, а той — приходящ, пък и по време на редките му посещения майка му обикновено го пращаше да си играе на двора. Баща му идваше с подаръци, играчки, сладкиши, майка му безумно го обичаше и постоянно повтаряше: „Нашият татко е най-добрият, просто има друга съпруга и две деца, които не може да изостави, понеже е честен човек.“ Баща му, на свой ред, повтаряше на Серьожа: „Синко, ако има нещо, винаги ще ти помогна, няма да те изоставя в беда, можеш да разчиташ на мен, вие с майка ти сте ми най-любимите.“ Серьожа много пъти бе вършил обичайните детски и юношески глупости, но никога не го бяха наказвали за тях, напротив, мама и татко, понеже изпитваха вина пред детето, задето го бяха лишили от пълноценно семейство, сами тушираха ситуацията и вместо да се карат на сина си, някак си дори го съжаляваха.

С годините Серьожа разви абсолютно неумение и нежелание да мисли за последствията от своите постъпки, да гледа поне крачка напред. Той правеше всичко, което смяташе за нужно, като предоставяше на родителите си почетното право да се оправят с неговите лекомислени, а понякога и опасни постъпки. Резултатът беше онова, което психолозите наричат афективна дезорганизация на мисленето. В стресова ситуация мозъкът на Серьожа отказваше да работи, той трудно мислеше, започваше да говори и върши глупости. А за него всяка промяна в обстановката, която изискваше внимание, осмисляне, реакция, вземане на решение, се превръщаше в стрес. И най-малкото психологическо напрежение ставаше непоносимо.

След казармата таткото уреди влизането на Сергей в Института за международни отношения. Тук учеха предимно деца на високопоставени родители, които бяха имали достатъчно връзки да „приемат“ рожбите им веднага след гимназията, ето защо миналите през казармата студенти не бяха много. Те привличаха вниманието със своята зрелост, с познаването на казармения бит, с мръсните вицове, с приказките за „женски“ и пиянства, с маниерите си, които доста напомняха онези на „старите“ войници в казармата. Всички търсеха вниманието им, уважаваха ги, вслушваха се в мнението им.

От своето обкръжение Серьожа открояваше най-вече Аркадий Никифорчук, който никак не приличаше на него самия. Аркадий беше израсъл в чужбина в семейство на дипломат, бе прекарал детството си над книгите, пианото и в учене на чужди езици, бе общувал предимно с майка си, бе плувал в собствения сос на ограничения кръг хора от съветската колония. Когато се изтръгна на свобода благодарение на студентстването, Аркадий, който изцяло и напълно бе попаднал под влиянието на Градов, се развихри като невидял. Родителите му отново заминаха в дългосрочна командировка в чужбина, като предоставиха на сина си апартамента и системно го снабдяваха с пари и модни дрешки.

След случката в гората Градов и Никифорчук с лекота решаваха проблема с плащанията на мъжа на пострадалата, като продаваха ту едно, ту друго от нещата, които изпращаха родителите на Аркаша. Но Градов, който нямаше възможност да взема пари от майка си, не искаше вечно да моли за заеми заможния си приятел.

Идеята да се отърват от досадния изнудвач беше негова. Тамара Ерьомина беше негова позната, не му беше трудно да придума Виталий Лучников след предаването на поредната вноска да отидат да пийнат „у една сладка мацка“. Бързо напиха Тамара до състояние на пълна невменяемост и я сложиха да спи, с Лучников беше малко по-трудно, но накрая вкараха и него в леглото на Тамара. Ръгаха го с кухненския нож поред. После седнаха в кухнята и зачакаха Тамара да се съвземе. Никифорчук се въртеше, сякаш седеше на игли, и искаше по-бързо да си тръгнат, но Сергей авторитетно му обясни, че непременно трябва да дочакат Тамара да открие трупа и да разиграят пред нея някаква сцена, за да я убедят, че именно тя, след като се е напила до безсъзнание, е убила момчето. Инак не се знае как може да се извъртят нещата.

— Ситуацията не бива да се изпуска от контрол — важно говореше Градов, докато си сипваше картофи в чинията и си режеше хляб.

Току-що извършеното убийство не бе убило апетита му. Той дори не обръщаше внимание на тригодишната дъщеричка на Тамара — Вика, която тихичко си играеше под масата и пухтеше над някакви свои детски проблеми.

Чакаха дълго. Най-сетне от стаята се чуха звуци, отначало неразбираеми, но скоро преминали в неистов вой. На прага на кухнята застана позеленялата от ужас Тамара с оплескани в кръв ръце. Кръвта капеше от пръстите й, тя я погледна с недоумение, като вцепенена, и я избърса в бялата варосана стена. Зрелището беше толкова чудовищно, че Аркадий едва се сдържа да не повърне. Никак не му се искаше да се изложи пред най-добрия си приятел и за да демонстрира самообладание, грабна една зелена шивашка креда и нарисува напряко на кървавите ивици върху стената нотен ключ „сол“. В онзи момент той сметна постъпката си за оригинална и нестандартна и доволно се разсмя. Можеше да се гордее със себе си.

По-нататък всичко мина, както го бе замислил Сергей. С вик: „Курво, какво си направила, ти си го заклала!“ те се втурнаха към стълбището, като привличаха вниманието на съседите и създаваха, както се изрази Градов, обществено мнение. Пристигна милицията, младежите дадоха показания и чак тогава Аркадий се сепна:

— Ами те си записаха адресите ни и къде учим. Представи си, че изпратят до института писмо, че си прекарваме времето с алкохоличка убийца? За нула време ще ни изключат.

Градов не беше предвидил това. Но и не се уплаши много. Нали си имаше баща, в края на краищата той винаги беше насреща.

Сергей започна да разказва на баща си същата версия, която бяха представили и на милиционерите. Но Александър Алексеевич Попов прекалено добре познаваше сина си, за да преглътне такива лъжи.

— Вие ли го направихте? — попита той без заобикалки.

— Аха. А ти как се сети? — предизвикателно го погледна право в очите Сергей. Вече беше станал абсолютно безсрамен, а постоянната безнаказаност в миналото го бе лишила от последните остатъци страх пред родителския гняв.

Бащата разясни на сина си със стегнати, образни, но твърде конкретни изрази, че не е прав и е извършил твърде лоша постъпка. Но все пак обеща да помогне. И го направи.

След като завършиха института, пътищата на Сергей Градов и Аркадий Никифорчук се разделиха. Александър Алексеевич, който се бе изкачил още по-високо по партийната стълбичка, успя да издейства разпределение за сина си в Московския градски комитет на КПСС. С работа в чужбина не сполучи, защото Сергей го мързеше да учи редки езици, а с английския, с който едва се справяше още от училище, и слабичкия си френски, усвоен криво-ляво в института, не можеше да разчита на кой знае какво. Сергей беше напълно доволен от разпределението и без много бързане се зае да гради партийна кариера. В началото на перестройката вече се бе сдобил с много връзки и си бе намерил лесен начин да печели валута, като бе организирал в Париж групичка млади гладни литератори и преводачи от емигрантските среди и постоянно им доставяше суровина за литературна обработка и писане на сърцераздирателни трилъри.

След опита за преврат през 1991 година, когато единствената партия умря окончателно и на нейно място започнаха да никнат като гъби безброй нови партии и партийки, Сергей Александрович с въодушевление, подплатен с добре конвертируемата материална база, започна да пише нова страница от живота си. И тогава, след дългогодишното прекъсване, на пътя му отново се изпречи Никифорчук…

Аркадий бе изживял осемнайсетте години след разпределението им по съвсем друг начин. През последната година от следването им той се ожени за една тяхна състудентка, слабичка дребна брюнетка с малко, съблазнително бюстче и големи претенции, от много добро семейство и с много лош характер. След случая в гората той инстинктивно избягваше жени от ярко изразен руски тип, едри, светлокоси, сивооки и кръглолики, просто не можеше да си представи как би ги докоснал, камо ли да спи с тях. Той пък, изящен, висок, с красиво нежно лице, привличаше вниманието на момичетата, но от всички претендентки си избра онази, която най-малко приличаше на руската красавица Леночка Лучникова. Никифорчук, който от дете бе свикнал да учи чужди езици, с удоволствие усвои в института холандски и именно това му помогна след година-две да получи назначение в Холандия като представител на едно от обединенията на Външнотърговското министерство. Съпругата му беше във възторг. Всичко вървеше точно както си го бе представяла, когато се бе омъжвала за Аркадий. Роди им се момиченце.

Ала бляскаво стартиралата кариера внезапно се препъна. Аркадий периодично се напиваше и изпадаше в меланхолия, слушаше тъжна музика и философстваше за смисъла на живота, за греховността и тем подобни глупости. Жена му взе да се нервира, тя извайваше от него дипломат и смяташе, че Аркадий трябва да работи, да угажда на полезни хора, да ходи по приеми, а вместо това, той се правеше на идиот. А после на един от най-отговорните приеми Никифорчук се напи като казак, изложи се, изприказва сума глупости — с една дума държа се неправилно. Основна тема на пламенните му речи бе, че видите ли, всички ние тука седим, сити и доволни, и се преструваме, че всичко ни е наред, а всъщност всеки от нас е стигнал дотук по пътека от трупове и върху всеки тежи някакъв грях. Само за едно денонощие го отзоваха в Москва. Беше му забранено да пътува в чужбина, тъй че жена му, без изобщо да се колебае, взе детето и всичко спечелено заедно и напусна брачното ложе без капчица съжаление. Беше 1977 година. До 1980 Аркадий се докара с пиянството си до уволнение от Външнотърговското министерство и оттогава работеше в издателство „Прогрес“ като преводач. Когато през 1981 година родителите му окончателно се върнаха от чужбина, животът му стана съвсем непоносим. Той не беше успял да спечели пари за собствено жилище, тъй че бе принуден всеки ден да слуша родителските си вайкания и упреци. Търпя колкото можа, после се ожени за една келнерка и отиде да живее при нея. През всичките тези години се бе виждал със задушевния си приятел Сергей Градов само веднъж, през 1983 година, на срещата на випуск 1973 година, тогава си размениха по две-три думи и телефоните, после той се повъртя още малко и напусна празника — нямаше с какво да се похвали.

С появяването на съвместните предприятия работите на Аркадий леко потръгнаха, започнаха да го канят за устен превод на различни сериозни и несериозни преговори.

През 1991 година за пореден път го поканиха на преговори с някакъв холандски фирмаджия. Холандецът веднага хвърли око на красивата секретарка Вика, която поднасяше кафе и напитки, и след официалната част я покани на ресторант. Покрай нея покани и Аркадий, защото не можеше да разговаря с момичето без неговата помощ. В ресторанта всички здравата се натряскаха и фирмаджията ги закара в хотела си, в двустайния си апартамент. Докато той се развличаше с Вика, Никифорчук успя да подремне на диванчето в съседната стая. Холандецът излезе от спалнята, уморено усмихнат, и предложи на Аркадий огризките от господарската трапеза. Момичето беше необикновено красиво и Аркадий, като се проклинаше вътрешно за слабостта си и превъзмогвайки отвращението към самия себе си, прие предложението. Вика смътно му напомняше за някого и той я попита как се казва, с надеждата да си спомни къде може да я е срещал.

Когато чу името „Ерьомина“, потрепера и се вцепени, но веднага започна да се утешава, че това е разпространено фамилно име и всичко е само едно съвпадение.

Ала не беше толкова лесно да се отърве от болезнения интерес към Вика, затова Аркадий предложи да я закара от хотела до дома й, влезе и остана до сутринта. Посред нощ тя изкрещя нещо и се събуди и цялата в пот, разплакана, скочи от леглото, наля си водна чаша водка, изпи я до дъно и разказа на Никифорчук за съня, който толкова често я плашел. После рида, мята се в истерия, повръща, Аркадий бършеше сълзите й и с ужас си мислеше колко виновни бяха двамата с Градов за осакатения живот и разклатената психика на това момиче. Измъчваха го ужасно съжаление към Вика и ужасен срам. След двайсетте години на угризения това беше последната капка, преляла чашата.

На сутринта той се обади на Градов и започна да дрънка разни глупости — че те трябвало да помогнат на Вика, че били виновни за съсипания й живот, че върху съвестта им лежал страшен грях. Градов успя за известно време да успокои стария си приятел.

— Че какъв помощник става от тебе сега — гальовно го придумваше Сергей Александрович, — та ти не можеш един ден да изкараш без чаша водка. Нека първо оправим тебе, а после ще помислим как да помогнем на момичето. Ще те заведа при моя лекар, той ще ти имплантира есперал, ще се оправиш и тогава ще решаваме.

Тези придумки помогнаха за известно време, но после Аркадий започна все по-често да се обажда нощем на Градов и да споделя с него налудничавите си идеи да се самоубие и да напише писмо с покаяние, или да отиде при свещеник да се изповяда, или да признае всичко на Вика и да измоли прошка от нея. Градов разбра, че Никифорчук става опасен. И както обикновено, взе грубо и радикално решение.

* * *

— Е, как е тя? — тихичко попита Арсен, като потреперваше от студ и топлеше с дъх премръзналите си ръце.

В стаята беше полутъмно, тихо бръмчеше електрокардиографът, самописците чертаеха загадъчни криви, в които се криеше отговорът на зададения въпрос.

— Засега е добре, държи се — отговори лекарят, отлепи от тялото на момичето кабелите и сгъна апарата в куфарчето си. — Пулсът е добър, тоновете са чисти.

— Но това няма да е задълго, нали? — уточни Арсен.

— Как да ви кажа… — неопределено проточи лекарят. — Вие ми кажете какво искате и тогава ще ви отговоря как най-добре да го направим.

Той впери подлизурски поглед в лицето на Арсен, като при това беше принуден силно да наведе глава, защото старецът беше много по-нисък.

— Не се нагласяйте по моите желания — рязко отвърна Арсен. — Вие сте лекарят и вие ще ми кажете съвсем определено колко още можем да държим момичето на препарата без риск за здравето му. Кажете ми крайния срок и аз ще взема решението си в съответствие с него.

— Разбирате ли… — почуди се какво да каже лекарят. Много му се искаше да угоди на Арсен и се мъчеше да разбере какъв отговор иска да чуе той. — Общо взето… Това зависи от състоянието на сърдечната дейност… Изобщо от личното й здравословно състояние, дали напоследък не е боледувала тежко.

— Престанете да ме мотаете — ядоса се Арсен. — С жена ви работя много по-лесно. Тя винаги преценява ясно и ситуацията, и възможностите си, и не се страхува да отстоява преценките си. Вас ви държа като специалист, така че искам да ми давате истинското си мнение. Ако можех да решавам сам медицински проблеми, нямаше да ви плащам луди пари за услугите ви. Така че имайте добрината да си ги отработвате добросъвестно. Ето, сега й бихте инжекция. Колко време ще я държи тя?

— Дванайсет часа.

— Значи утре сутринта ще трябва да се бие следващата?

— Ами… по принцип — да.

— Какво значи „по принцип“?

— Това вече става опасно. Следващата инжекция може да я убие. Може да не се събуди…

— Така, вече има някаква яснота — изхъмка Арсен. — А възможно ли е следващата инжекция да не й навреди?

— Разбира се. Нали споменах, че това зависи от здравето й, от сърцето…

— Значи ситуацията е следната — направи изводите си Арсен. — Утре сутринта вие преглеждате момичето и ми съобщавате може ли да й се бие следваща инжекция. Ако може — правите го. Ако ли не — аз ще взема решение дали да събудим момичето, или все пак да го държим на препарата. До сутринта ще разполагам с достатъчно информация, за да взема такова решение.

— Но вие разбирате, че след утрешната инжекция тя може… — Лекарят се запъна и трескаво преглътна.

Арсен леко повдигна глава и впи малките си, много светли очички в лицето на лекаря. Той удължи паузата и мълчанието му беше много по-изразително и заканително от всякакви строги и ядни думи. Най-сетне злобният блясък в очите му угасна, лицето на стареца отново стана обикновено и най-банално.

— Как е императорът? — почти весело попита той, докато изучаваше разписанието на извънградските мотриси, което бе извадил от джоба си.

— А, Цезар ли? Много е добре. Яде за двама, но пък е злобен за десет псета. — В гласа на лекаря се долавяше нескрито облекчение. Той не само искаше да угоди на Арсен. Той изпитваше смъртен страх от него.

— За сина ти не те питам, и без това знам всичко за него. Съпругата добре ли е?

— Благодаря, всичко е наред.

— Нещо доста студено ми се вижда тук. — Старецът отново потрепера зиморничаво. — Да не простудите момичето?

— Завито е добре. А и по принцип в помещението трябва да бъде прохладно. В гореща стая наркотичният сън се понася зле — авторитетно поясни лекарят. — Виждате ли, тук има само един калорифер, той е напълно достатъчен, а в съседната стая, където са вашите момчета, е много по-топло. Там имат два калорифера, а и котлонът е постоянно включен, те непрекъснато си варят чай.

— Добре, приятелю, време е да тръгвам. — Арсен най-сетне избра удобна мотриса и се заприготвя да излезе. — Утре в осем сутринта преглеждате момичето, в осем и петнайсет очаквам да ми се обадите. Ако взема решение да не биете повече инжекции, ще кажете на охранителите да я закарат в града и да я оставят в градинката, те знаят къде.

— Ами ако… — плахо попита лекарят.

— Тогава ще биете инжекция. И не тъпчете главата си с разни глупости.

Арсен излезе от стаята, слезе по стълбището и стъпи на поскърцващия под краката му сняг. Тук, извън града, зимата беше истинска, снегът не се топеше под краката и гумите, а лежеше на равен бял захарен пласт. Старецът знаеше, че от пустия през зимата пионерски (в миналото, а сега просто детски) лагер до перона на спирката има точно двайсет и три минути със средно бърз ход. Той тръгна двайсет и три минути преди идването на мотрисата, та да не стърчи на перона нито една излишна секунда и да не го виждат много очи.

Разговорът с лекаря остави у него, както винаги, чувство на лека погнуса. Беше старателен, но страхлив и угодлив, тъй че Арсен харесваше жена му много повече. Виж, тя беше истинска находка. Просто съкровище. Но и без лекар не може, трябва да го държи изкъсо, но без да го наплашва много. Ето че и за момичето помогна. Арсен прекрасно разбираше, че е опасно да връща Надя, тя вече всичко разбира и може да помогне да напипат някакви нишки, водещи към него. И въпреки това трябваше да я върне, за да не загуби влиянието си над Ларцев, а после и над Каменская. Вариантът с приспиването на момичето идеално реши проблема: тя нищо не вижда и не чува, ето защо може да я върне без никакъв риск, но опърничавият й баща ще разбере, че ако се държи зле, следващия път ще постъпят с Надя другояче. Практиката показваше, че до следващ път никога не се стигаше, непокорните родители ставаха кротки като агънца, ужасът, преживян, докато детето им е било отвлечено, им стигаше до края на живота. Отвличането на Надя Ларцева беше вече петото в дейността на Арсен и неговата кантора и лекарят беше абсолютно незаменим в тези работи.

Арсен стъпи на перона в момента, когато точно пред него се отвориха автоматичните врати. Той влезе на топло във вагона, седна в едно ъгълче, подпря глава на страничната облегалка и притвори очи.

* * *

Полковник Гордеев обмисляше сведенията, които Олег Мешчеринов бе донесъл от вдовицата на Аркадий Никифорчук. Вчера, на 29 декември, Виктор Алексеевич бе получил първата информация за съучастника на Градов при случилото се в жилището на Тамара Ерьомина. Жалко, че следователят Смеляков не си спомняше в кой точно институт учеха тогава младежите, които им поискаха спешно да „изчистят“ от материалите по делото. Докато Настя беше „изчислявала“ Градов, докато го бе издирила благодарение на съвпадението на адресите им с едно от действащите лица в сегашното дело, докато бяха събирали данни за него и бяха изяснявали в кой институт бе учил, докато бяха търсили неговия състудент Никифорчук, беше минало доста време. При обикновеното изчисляване това представляваше само няколко часа, нищо и никакво забавяне, но в живота на оперативните работници тези няколко часа се превръщаха в непреодолима пропаст, през която Гордеев не успя да прекрачи: когато сложиха пред него документите за открития преди две години труп на Аркадий Никифорчук, Настя вече си беше вкъщи и той не можеше да й се обади по телефона. Сега Виктор Алексеевич искрено съжаляваше за това, защото намери в тези документи една много важна подробност. Тогава, преди две години, смъртта на Никифорчук е била призната за нещастен случай. Малко ли алкохолици умират, понеже не са преодолели влечението си към алкохола въпреки извънредно строгото предупреждение на лекаря нарколог, който им е имплантирал есперал? Служителите на милицията бяха работили добросъвестно, но не бяха успели да намерят никакви врагове на пропилия се преводач, користните мотиви също бяха изключени. Но днес тази подробност, поставена в рамките на случилото се през последните два месеца, хвърляше светлина върху обстоятелствата около смъртта на Аркадий.

Ето защо вчера Гордеев бе наредил на стажанта Мешчеринов да отиде у вдовицата на загиналия.

Виктор Алексеевич не можеше да знае, че веднага след като получи задачата, Олег се обади на Арсен и му разказа всичко.

— Върви, но преди да докладваш на Гордеев, се свържи с мен, да те ориентирам! — изкомандва старецът.

Вечерта Мешчеринов не намери жената, тя беше келнерка и привършваше работа най-рано в един и половина през нощта, а стажантът не посмя да я безпокои в работата й във връзка с толкова деликатен въпрос. Отиде сутринта, разпита я за всичко, което го интересуваше, и преразказа наученото подробно на Арсен. По това време ръководителят на кантората вече знаеше, че Гордеев се е обаждал на Каменская и се е оплаквал от интензивния натиск „отгоре“. Информацията за Никифорчук само затвърди решението му да скъса с Градов и да го остави сам да се оправя.

„Какъв подлец бил значи нашият Сергей Александрович!“ — с насмешка размишляваше Арсен, докато слушаше ясния и лаконичен разказ на стажанта. Не стига, че беше скрил онази стара история с убийството на Лучников, ами и бе премълчал за съучастника си. Смятал е стария Арсен за пълен глупак. Ръководителят на кантората беше свикнал хората, които се обръщат за услуги към него, да му се доверяват безрезервно, както болен се доверява на лекаря си. Мигар ще хрумне на един нормален човек да крие от лекаря половината симптоми на болестта си и после да се надява, че той ще му помогне да оздравее? А щом Градов не разбира такива прости неща, тогава нека не се надява на кантората и на него, на Арсен.

— Можеш да разкажеш на началника си всичко, както си е — милостиво разреши той на Олег.

Ако знаеше истината, полковник Гордеев сигурно би се засмял на факта, че след като се бе доверил на стажанта, бе получил в резултат достоверна информация. Но в този момент той не знаеше истината, тъй че не се и замисли над сложните перипетии на битката между истината и лъжата.

Вдовицата на Никифорчук бе разказала, че през последния месец преди смъртта си Аркадий пиел повече от обикновено и често посред нощ се обаждал по телефона на някой си Сергей, плачел, споменавал името „Вика“. Жената не знаела кои са тези Сергей и Вика и преди две години било безсмислено да ги търси в многомилионната Москва. Пък и защо, след като смъртта на Аркадий не изглеждала като резултат от престъпление? Освен това тя разказала, че мъжът й често подхващал с нея разговори за децата.

— Как мислиш — питал я той, — дали тригодишните деца разбират какво става около тях? Ами как мислиш, дали когато пораснат, си спомнят нещо от детството си? Ти например спомняш ли си себе си на три годинки?

Аркадий никога не й обяснявал от какво бил предизвикан интересът му към психологията на децата, но веднъж споменал, че искал да знае дали дъщеря му ще си го спомня, когато порасне. Първата му съпруга, след като взела детето и създала ново семейство, завинаги била зачеркнала Аркадий от живота на детето.

Обяснението се сторило достатъчно убедително на втората му жена, но никак не задоволи Гордеев, който имаше пред себе си подробния животопис на провалилия се дипломат и веднага видя, че по времето на развода дъщерята на Никифорчук е била на година и половина, а не на три.

Но най-важната подробност беше самоличността на минувача, намерил случайно трупа на Никифорчук в тъмна уличка край зданието на една станция на метрото. Случайно се натъкнал на неподвижно проснат на тротоара човек, искал да изтича за „Бърза помощ“, като си мислел, че човекът може и да бил жив, но като видял минаваща наблизо патрулна кола, размахал ръце и повикал на помощ милиционерите. Името на този минувач било Николай Фистин.

Виктор Алексеевич отиде при Жерехов. Работата в неговия кабинет вече беше приключила, трупът на Морозов беше отнесен, експертите бяха направили всичко необходимо и си бяха тръгнали, оставяйки след себе си лека миризма на химия.

— Какво става с Ларцев? — попита от прага полковникът.

— Ходил е в Ловно-рибарското дружество, после момчетата са го изгубили, сега се опитват да го намерят.

— Паша, той е напипал нещо. Търси конкретен човек, изпрати още хора след него. Трябва да го пазим. Възможно е от отчаяние чувството му за опасност да се е притъпило.

— Добре — кратко кимна Жерехов.

— Сведения за доктор Рачкова?

— Нищо подозрително. Живее със съпруга си, който е пенсионер и се занимава запалено с филателия. Не личи да са по-заможни от нормалното. Децата им живеят отделно. Нищо съмнително.

— Добре, значи аз се презастраховам от уплаха. Съвсем съм си изгубил усета. Сега друго. Усилете наблюдението над Фистин. Може да изникне нещо много интересно.

— Виктор, мисли, като говориш! — с досада поклати глава Павел Василиевич. — Откъде да взема хора? Не ги ринем с лопата я. Ако министърът държеше делото под око, щяха да ни дават толкова сили и средства, колкото поискаме. А това дело дори не е под контрола на началника на Градското управление. Какво искаш, да ти ги родя ли тези хора? За да проверя днес обстановката около жилището на Анастасия и да изпълня задачата ти за доктор Рачкова, снех наблюдението от Фистин. Сега пък ти потрябваха хора да тичат подир Ларцев. Това ще го направя. Но откъде да ти взема външни наблюдатели за Фистин — това умът ми не го побира! Днес Гончаров вече три пъти ме ругае, и с всеки път все по-засукано. И между другото е прав, Викторе. Ние нямаме ясен план за операцията, нямаме изобщо никакъв план, мятаме се ту насам, ту натам, без да имаме понятие какво ще стане в следващата минута. Но това са си наши затруднения. Нищо чудно, че Гончаров е вбесен. Не спираме да хвърляме хората му в различни посоки, после отменяме задачи, без да сме успели да ги изпълним както трябва…

— Някой път все пак ще те убия — освирепя Гордеев. — И така ще си умреш като буквоядец и бюрократ. Какво, нямаш ли приятели по участъците? Да не живееш за първа година в Москва, връзки нямаш ли? Върти телефона, моли, умолявай, обещай цистерна водка и вагон мезета, прави метани, но след половин час Фистин да има „опашка“. Край, Паша, свършихме с обсъждането. Знам, не можеш да понасяш да вършиш нередни неща, а още по-малко — да молиш някого да нарушава инструкциите. Стига си се водил по това какво обичаш и какво не обичаш! Приеми го като заповед. Ако нещо се обърка, аз ще отговарям.

Павел Василиевич тежко въздъхна и се пресегна към телефона.

* * *

Момчетата, изпратени от чичо Коля да следят Арсен, объркано се взираха подир заминалата мотриса. Те имаха за задача да научат адреса на стареца, но от мястото, където се бяха срещнали с чичо Коля, той тръгна към Ярославската гара и се качи в един крайградски влак. Момчетата го последваха и пътуваха с него. Когато слезе, старецът спокойно закрачи към гората по абсолютно пустия път. Беше рисковано да го следват отблизо, затова те намериха край перона дебела лелка с торби, слязла от същата мотриса.

— Извинете, селото в онази посока ли е? — попитаха я, като показаха с ръка нататък, където се бе изгубил Арсен.

— Не, селото е е-ей нататък — на драго сърце им обясни жената. — А там, накъдето сочите, няма нищо, само пионерски лагер.

— Този лагер близо ли е?

— Около половин час път. То вие сте млади, може и по-бързо да стигнете.

— Благодарим, лелче — казаха момчетата.

Решението, което взеха, беше простичко. Щом не можеха да следят Арсен отблизо, защото пътят беше пуст и беше безсмислено да го следват от голямо разстояние — нали беше вече тъмно и нищо не се виждаше, — тогава трябваше да го пуснат и да отидат при лагера по-късно. И без това той не можеше да отиде никъде другаде освен в лагера.

Оказа се, че са били прави. Когато стигнаха до лагера и помръзнаха навън трийсетина минути, момчетата видяха как старецът излезе от портала и със спокойна, уверена крачка тръгна към спирката. Пуснаха го да се отдалечи, за да не се чува скърцането на обущата им по снега, и като държаха темпото на Арсен, го последваха. Разбраха грешката си, когато в далечината се чу свирка и тракане на колела. В този момент Арсен беше на трийсетина метра от перона, а момчетата — много по-далече. Те забързаха, после, като се възползваха от шума на мотрисата, затичаха. Но въпреки това закъсняха. В последната секунда мотрисата, която се движеше в противоположната посока, им прегради пътя. Момчетата на чичо Коля обсъдиха положението и се върнаха в лагера, предпазливо обиколиха всички постройки и откриха в административната сграда двама мъже, които седяха на тъмно в кабинета на управителя. Изобщо никъде не светеше, само в две помещения те забелязаха слабите отблясъци на включени калорифери.

— Ама че идиотщина! — недоумяващо сви рамене ниското червенокосо момче на име Славик, някогашен шампион по автомобилизъм. — Не мога да разбера колко са. Трима ли, повече ли?

— Май са двама — неуверено прошепна ниският, възпълен блондин, като се взираше напрегнато през прозореца в мъждиво осветеното помещение. — Един дявол знае, нищо не виждам.

— Яки ми се виждат — прецени ги Славик. — Крият ли се от някого или…

— Или, та или — злобно го имитира блондинът. — Може да не се крият, а да пазят някого. Или пък да причакват някого, като засада.

— Кого да причакват? — разтревожи се Славик. — Нас ли?

— Пфу, че си глупак. Можеш ли да кажеш барем една дума без „ли“?

— Абе я стига! — равнодушно промърмори бившият автомобилист. — Какво ще правим сега?

— Трябва да се обадим на чичо Коля, той да се разпореди — отвърна блондинът и оправи автомата с къса цев под широкото си яке. — Няма да е зле и да похапнем. И без това изтървахме стареца, тъй че няма за къде да бързаме. Има време да си получим ругатните от чичо Коля.

— Така си е — отвърна Славик. — Ще ни навре в кучи задник.

Те отидоха до перона, после до селцето и намериха пощата, откъдето можеха да се обадят в Москва.

Чичо Коля беше крайно недоволен, но не похаби времето си за кавги. Дето са изпуснали дядката — лошо. Но пък са намерили някакви негови хора — това вече е добре. Та какво му разправяше Арсен за мокрите гащи и за потната ръчица? Нека сега разбере, че Коля Фистин не забравя обидите. И не просто не ги забравя, но и плаща за тях. Вярно, Николай искаше да си го върне на гадния и опасен дядка, но не това беше най-важното сега.

Най-важното беше да подплаши Арсен, да му даде да разбере, че чичо Коля държи в ръцете си сериозна сила, че Фистин не е толкова прост и глупав, както изглеждаше отначало. Най-важното беше да подчини плешивото джудже и да го принуди да изпълни договора си с господаря. Да спаси господаря и да укрепи своето положение — ето първостепенната задача.

— Връщайте се в града, вземете колата и още двама души, вървете в лагера и въведете ред там. Не оставяйте мръсотия, разтребете след работата и хвърлете боклука в гората, под преспите! — разпореди се той.

Все пак фантазията на Фистин беше бедничка, да убие човек и да изхвърли трупа му в гората беше максималната височина на полета й.

* * *

Наталия Евгениевна Дахно за пореден път капеше в мензурката валокордин, без да забравя навреме да изхлипва, и хладнокръвно си мислеше, че не бива да пуска гостенина да излезе. Трябва незабавно да се свърже с Арсен, но докато е сама, без съпруга си и сина си, е невъзможно да го направи. Ще трябва да печели време, докато някой от тях се прибере. За съжаление ситуацията може да се проточи за неопределено време. Мъжът й замина извън града, там, където Арсен държи дъщерята на Ларцев, и може да се забави доста. Синът й пък кой знае кога ще се върне — може след минута, а може и посред нощ.

Тя чувстваше, че бе изнесла спектакъла успешно и нещастният човек й беше повярвал. Имаше необикновен усет, подушваше като животно миризмата на агресивност и недоверие и това й позволяваше безпогрешно да преценява ситуацията и точно да определя границата, отвъд която започваше опасният риск, но до която все още може да се играе. Именно това нейно качество ценеше особено много Арсен и неведнъж беше казвал:

— Когато Бог е раздавал чувството за мярка и способността да поемаш разумен риск, вие сигурно сте били първа на опашката. А благодарение на лова сте развили умението си да чувствате опасността и самообладанието си. Ето защо имам абсолютно доверие във вашия усет.

Наталия Евгениевна наистина беше родом от Сибир, беше се родила в семейство на егер, дотук не беше излъгала Ларцев. Завърши медицинския институт в Москва с ленинска стипендия, спортуваше стрелба, в отбора на института неизменно печелеше всички съревнования, последваха интернатура, ординатура, дисертация, назначение в поликлиниката на КГБ. Омъжи се за свой състудент, който не направи такава блестяща кариера, работеше като анестезиолог-нарколог в една от градските болници. Като офицер от КГБ Наталия получаваше много по-висока заплата от мъжа си, с което той бе поставен в зависимо положение, задълбочено от неговата слабост и нейната огромна морална сила. Едно бе лошото — нямаха деца. Като използва широките си връзки в медицинския свят, Наталия Евгениевна се подложи на всички мислими и немислими курсове на лечение, но нищо не помагаше. Изгубили всякаква надежда да си имат собствено дете, съпрузите Дахно предприеха опит да осиновят, но и това им бе отказано поради неподходящи жилищни условия: живееха в гарсониера заедно с престарелия баща на съпруга и макар да чакаха за получаване на апартамент, редът им щеше да дойде най-рано след десет години.

Нещастието връхлетя Наталия Евгениевна внезапно. Предната вечер, след приключването на поредния, мъчително болезнен курс на лечение, бе произнесена окончателната присъда: никога няма да има деца. Такива форми на безплодие не се лекували никъде по света и всички по-нататъшни опити само щели да вредят на здравето й, но нямало да дадат резултат.

Тя плака цяла нощ, на сутринта се нагълта с успокоителни и се потътри на работа. Главата я цепеше, сърцето я болеше, очите й току се пълнеха със сълзи, имаше чувството, че животът е изгубил целия си смисъл. А в кабинета й — генерал, заместник-началник на едно от управленията, с червена пиянска муцуна, вонящ на бъчва и с командирски бас. Боляло го, видите ли, в хълбока. Нищо, ще го поболи и ще му мине, ядосано си помисли хирургът Дахно, изписа на генерала лекарство срещу бъбречни колики и му насрочи нов преглед след три дена.

След три дена генералът дойде, леко пребледнял, но все така здраво лъхащ на алкохол. И умря. Буквално в кабинета на хирурга Дахно. Оказа се, че генералът имал апандисит, плавно преминал в перитонит, с който той си ходил през всичките четири дена, притъпявайки непоносимата болка със старото изпитано народно средство. Заключението на лекарската комисия гласеше, че симптомите на апандисита са били налице при първия преглед на болния, но доктор Дахно не е направила необходимите изследвания и е назначила неправилно лечение, с което е проявила престъпна небрежност, довела до смъртта на болния. Перспективата за лишаване от свобода се виждаше съвсем отблизо, Наталия Евгениевна вече усещаше по лицето си нейното дишане. И тогава се появи Арсен.

— Аз мога да ви помогна, Наталия Евгениевна — кротко й каза той, — та вие сте добър лекар, просто съдбата ви е подложила крак, в който сте се спънали. В затвора трябва да отиват истинските престъпници, закоравелите мръсници, а не приличните хора, на които се е случило нещастие. Съгласна ли сте с мен?

Дахно мълчаливо кимаше и бършеше сълзите си.

— Днес аз ще ви помогна, а вие ще ми помогнете утре, съгласна ли сте? — продължи Арсен. — Заедно с вас ще спасяваме от нещастия добри, достойни хора. Ако станете моя съратничка, ще имате хубав апартамент и аз ще ви помогна за осиновяването. Ще имате не какво да е дете, с неизвестно какви гени на алкохолизирани родители, а най-доброто, най-здравото, най-способното, най-талантливото, което може да се намери. Наистина ще бъде не бебе, а дете в юношеска възраст, но нали трябва да сме сигурни в неговото здраве, психика и интелект, а с малките деца човек може да сгреши. Освен това ще получите възможност да се занимавате с любимия си лов. Е, съгласна ли сте?

Естествено, че беше съгласна. Не можеше да бъде другояче. Арсен никога не се опитваше да вербува хората, без да ги е огледал добре предварително. Всичко, което бе научил за Наталия Евгениевна Дахно, неоспоримо говореше, че тя бе именно човек, какъвто му трябваше. Тя щеше да стане вярна съратничка. И той не сгреши.

След неприятностите с генерала се наложи да прекъсне медицинската си практика. Арсен я уреди на работа в експлоатационния отдел на един от московските телефонни възли. Заплатата беше мизерна, но поръченията на Арсен се заплащаха толкова щедро, че скоро започнаха да се сбъдват всичките най-заветни мечти на Наталия Евгениевна и съпруга й. Вече имаха чудесен апартамент, кола, скъпи пушки, после дойде и вилата, в която се влагаха всички пари, за да се превърне тя в истински дворец сред природата. Наталия Евгениевна не че не обичаше градския си апартамент, но просто не смяташе за необходимо да демонстрира благосъстоянието си пред московските си познати.

Виж, във вилата тя и мъжът й вложиха душа. И сина си възпитаваха така, както искаше Арсен…

Наталия Евгениевна хвърли поглед към часовника. Почти девет вечерта. Колко още може да протака, за да не предизвика подозренията на оперативника? На два пъти почти бе „изпадала в безсъзнание“, с трети път щеше да прекали, тя никога не преиграваше. Трябваше да се опита да заприказва Ларцев.

— Жена ви сигурно е отчаяна — каза тя виновно. — Никога няма да си простя… Няма нищо по-болезнено от майчината мъка.

— Жена ми почина — сухо отвърна Ларцев. — И все пак, Наталия Евгениевна, хайде още веднъж да се опитаме да възстановим всичко, което знаете за този човек.

Бравата на външната врата щракна, после вратата се затвори.

— Мамо, вкъщи ли си? — чу Ларцев. Гласът му се стори смътно познат.

Той се обърна към вратата и погледът му спря върху окачената на стената препарирана глава на лос. И в този момент разбра, че е направил чудовищна, непоправима грешка. Жената, която разговаряше с него ето вече два часа, не можеше да е ловджийка. Сълзите, вайканията и припадъците, с които го нагостиха до гуша тук, не можеше да принадлежат на жена, свикнала да чака търпеливо по няколко часа, застанала „на поме“ в зимната гора в пълна самота насреща й да изскочи разярен глиган, на жена, гребяща в лодка сред храсталаци двуметрова тръстика при лов на патици, когато е толкова лесно да загубиш ориентация и да се изгубиш, на жена, приучена да дере дивеча и да изхвърля кръвта му. И кучето в апартамента не беше ловджийско, а полицейско, породист доберман, който изпълнява функциите на телохранител, винаги ще защити стопанина си и няма да пусне в къщата нежелан гост. Ако един истински ловджия може да си позволи куче, той естествено ще си вземе лайка, сетер или някакъв вид териер. А щом един ловджия държи доберман, това означава, че в живота му има много по-важни и по-опасни неща от лова… Той, Ларцев, бе позволил да го измамят. У него, както беше измъчен и сломен, ослепял от страх за единайсетгодишната си дъщеря, прекалено късно се пробуди професионалистът.

Ларцев посегна за пистолета си, но влезлият в стаята Олег Мешчеринов успя да грабне една пушка от стената. Изстрелите прогърмяха едновременно.

Към следващата част или към съдържанието

Александра Маринина Откраднатият сън (16)

Метаданни

Данни

Откраднатият сън

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 15.

Александра Маринина
Откраднатият сън (16)