Александра Маринина
Откраднатият сън (11)

Глава 10.

Нещо неуловимо се бе променило в лицето на полковник Гордеев. През последните седмици той беше вял, равнодушен към всичко, включително и към работата на своя отдел, често се оплакваше от главоболие и от сърцето си. Днес Настя видя, че угасналите напоследък очи на началника отново припламваха, в тях се беше появил хъс. „Житената питка е подушил дивеч“ — помисли си тя.

През вчерашния ден и днешната сутрин Виктор Алексеевич бе направил невъзможното. Бе успял да научи много интересни неща за партийния бос, по чието указание през хиляда деветстотин и седемдесета година е било фалшифицирано делото на Тамара Ерьомина, от което е изчезнало всяко споменаване на двамата студенти, които са се намирали на местопрестъплението в момента на убийството.

И тъй, Александър Алексеевич Попов, който имаше две напълно заможни деца и дори три почти пораснали внучета, доживявал старините си в дом за стари хора. Говорело се, че отношенията му с жена му не били много топли и навремето Александър Алексеевич за малко не се развел, понеже искал да се ожени за друга жена, която по това време вече му била родила син. Съпругата му обаче прибягнала до едно изпитано за онези времена средство и блудният съпруг бил върнат в семейното огнище от коравата партийна ръка, а скандалът бил грижовно потушен. Въпреки това благородният Попов помагал на своя извънбрачен син според силите и възможностите си и макар да не успял да го отърве от казармата, поне го уредил да учи в престижен институт.

— Интересно — обади се Настя, — дали не е спасявал именно синчето си, когато е чистил свидетелите от делото?

— Правилно разсъждаваш — кимна Гордеев. — Ако твоят приятел Смеляков не е объркал нещо поради старчески недостиг на памет, имената на тези свидетели са Градов и Никифорчук. За съжаление бившият експерт Рашид Батиров отдавна е починал, тъй че няма откъде да засечем информацията. Засега ще приемем като работна версия, че единият от двамата е бил извънбрачният син на Попов. Слушай сега по-нататък, детко. Става още по-интересно.

Гордеев сложи пред себе си сведения за външното наблюдение над двама души: момчето, нахлуло в жилището на Карташов, и човека, който я бе проверявал в поликлиниката.

Саньок, а по-точно, Александър Дяков, веднага след като си тръгнал от Карташов, отишъл в едно училище, обикновено средно училище, което вечер давало физкултурния си салон под наем на клуб „Варяг“. Наблюдателите не успели да установят какво е правил в училището, но двайсетина минути след излизането му оттам излязъл и още един човек, чиято самоличност, макар и не веднага, била установена. Това бил чичо Коля, или Николай Фистин, ръководител на „Варяг“, навремето два пъти съден за хулиганство и нанасяне на телесни повреди. Тъй като до сутринта никой друг не излязъл от училището, можем със сигурност да смятаме, че Саньок се е срещнал именно с чичо Коля. Нашите хора изпратили и чичо Коля до дома му.

С човека, който проверявал Настя в поликлиниката, нещата не стояли толкова просто. Той явно бил опитен и предпазлив човек, защото с лекота и непринудено се отървал от наблюдението, без да провери предварително дали го следят. Това означавало, че той действа така винаги, независимо дали подозира, или не подозира следене. Така че Гордеев и Настя разполагаха засега само с описанието на доста необичайните взаимоотношения на този човек с телефоните автомати.

През нощта Виктор Алексеевич получил от Централното адресно бюро списъка на всички жители на Москва с имена Никифорчук и Градов.

— Хората на име Никифорчук са по-малко, ще ги поема аз — каза полковникът. — Защото вече съм старичък, пренапрежението е вредно за мен. Поеми името Градов и да започваме отсяването.

Той подаде на Настя купчинка компютърни разпечатки.

— Изходната точка е, че синът на Попов е роден не по-късно от петдесета година, щом през седемдесета вече е бил отслужил и е учел в института, но и не по-рано от четирийсет и пета, защото Попов е дошъл в Москва едва след войната, преди нея е живял в Смоленск. Историята с извънбрачния син е московска, проверих. По принцип приятелчето му трябва да е било на същата възраст, плюс-минус три години. През седемдесета трябва да е бил най-малко на осемнайсет, тоест роден е не по-късно от петдесет и втора.

Настя взе списъците и се прибра в кабинета си. Подреди върху бюрото си купчини статистически отчети и аналитични материали, после издърпа чекмеджето и сложи в него стотиците Градови. Искаше й се, както обикновено, да заключи вратата и да поработи спокойно, но разбираше, че днес не бива да го прави. Нека всички, които се интересуват, да влизат и да виждат, че тя готви за Гордеев поредното ежемесечно аналитично сведение за убийствата, извършени на територията на града, и за тяхната разкриваемост.

Интересуваха се всички. Е, ако не всички, поне много хора. През следващите два часа в кабинета й влязоха най-малко десет души и тя се оплака на всекиго от лекарите, които за малко не я вкарали в болница, от Олшански, който се чудел какво да прави с убийството на Ерьомина и си изкарвал яда на Настя, от Гордеев, който искал аналитичното сведение за утре, от течащите си ботуши, заради които краката й постоянно били мокри, изобщо от живота, който бил толкова тежък, че по-добре да не била жива. Всички кимаха, съчувстваха й, молеха за малко кафе, за цигара и й пречеха да работи. Настя едва успяваше с рязко движение на тялото да затваря чекмеджето, когато вратата се отваряше. Пак добре, че никой не й се обаждаше по градския телефон.

Когато вратата се отвори за пореден път, Настя си помисли, че утре непременно ще има синина на корема. Влезе Гордеев.

— Ти защо не вдигаш телефона? Чернишов не може да се свърже с тебе.

Настя погледна с недоумение апарата.

— Никой не е звънял. — Тя вдигна слушалката на градския телефон, допря я до ухото си и я подаде на Житената питка. — Изключен е. Гробна тишина.

Виктор Алексеевич пъргаво се втурна към вратата и я заключи отвътре.

— Имаш ли отвертка?

— Откъде да имам? — разпери ръце Настя.

— Глупаво момиче — подхвърли добродушно Житената питка. — Дай поне една ножица.

Той бързо огледа розетката, после, ловко боравейки с ножицата, разглоби апарата.

— Изящно — констатира накрая, като разглеждаше едва забележимите с просто око повреди по жиците. — Простичко и с вкус. Искаш ли да се повеселим?

— Защо? И без това знам кой го е направил. И вие знаете.

— Абе ние може да знаем много работи. Ами ако грешим? И изобщо ти му уреди прекалено спокоен живот. Той, разбираш ли, е най-умният, най-хитрият, най късметлията, всичко му се подрежда, както той иска или както му нарежда господарят, а ние клюмаме и му играем по свирката като безмозъчни телета. Време е и ние да го поразиграем малко, че да не би да заподозре нещо. Това е опитен човек, прекрасно знае, че работите вървят гладко само на хартия, а в живота непременно нещо се проваля или върви наопаки. Нека се поразвлече, нека си поблъска главата: къде ли е сбъркал?

— И все пак не разбирам. — Тя сви рамене. — На какво е разчитал? Аз можех отдавна да разбера, че телефонът не работи. Чиста случайност е, че досега не опитах да звъня на някого.

— И какво щеше да направиш, ако бе вдигнала слушалката и не бе чула сигнал?

— Не знам. Сигурно щях да помоля някого да види какво му е на телефона.

— Кого по-точно?

Настя се засмя.

— Стопроцентово сте прав, Виктор Алексеевич, щях да се обърна именно към него. Първо, кабинетът му е непосредствено до моя. Второ, всички знаят, че той много разбира от апаратура и от битова техника. Постоянно му носят кафемелачки, сешоари, електрически самобръсначки и тем подобни машинки и го молят да ги поправи. Той между другото има комплект отвертки и всички използват този комплект. Така или иначе, моят повреден телефон щеше да мине през ръцете му.

— Именно, именно — подзе Гордеев, — щеше да го прегледа и да ти каже, че там има някаква сложна неизправност, която не може да се отстрани веднага, трябва му едно дребно детайлче и утре той ще го донесе специално за тебе и всичко ще оправи. А днес ще трябва да потърпиш без телефон.

— Ясно. Не иска някой от града да ме намери. И то не наш служител, който може да ме търси на десетина различни телефона, включително и на вашия, а някой човек от рода на свидетел, който обикновено има само един номер — от този кабинет. Виж, аз, ако потрябва, мога да се обадя от друг телефон. Как мислите, Виктор Алексеевич, от кого ме крие? От Карташов ли?

— Всичко е възможно. Да имаш бутилка?

— Какво?

От изумление веждите на Настя отхвръкнаха нагоре.

— Бутилка. Алкохол. Е, какъв детектив си ти, Каменская? Чисто недоразумение. Нямаш нито отвертка, нито бутилка. Добре де, аз ще ти донеса.

След няколко минути в стаята на Настя заприиждаха служителите от „Петровка“. Много хора ги нямаше в сградата, знайно е, че краката хранят оперативния работник. Но все пак седмина се събраха. Последен влезе Гордеев, тържествено понесъл бутилка шампанско и найлонова торбичка, в която изразително подрънкваха чаши.

— Приятели мои — прочувствено започна той, — днес ние си имаме малък празник, имен ден на всички, кръстени на великомъченица Анастасия. Тъй като нашата Настася не обича да празнува рождения си ден, нека й честитим именния. И да й пожелаем още дълги години да си остане такава млада и умна.

— И мързелива — подсказа Юра Коротков.

Всички дружно се разсмяха. Житената питка отвори шампанското и го наля в чашите.

И тогава звънна телефонът.

— Татко ти е — чу Настя в слушалката гласа на Андрей Чернишов. — Честито, дъще. — Не се сдържа и се изкикоти.

— Благодаря, татенце. — Тя щастливо се усмихна. — Много ми е приятно, че не си забравил… А пък ние с Льоша се хванахме на бас дали ще си спомниш или не… Аха, на бутилка коняк. През половин час ми се обажда тук и ме пита дали си ми честитил… Не, татенце, точно аз мислех, че няма да се сетиш. Така че той спечели…

Към края на разговора Андрей на другия край на жицата вече се задавяше от смях.

— Загубих. — Настя направи жална физиономия. — Ще трябва да купувам коняк.

— Защо, да не те мързи да идеш до магазина? — отново се разнесе гласът на Коротков.

Всички се посмяха, допиха шампанското, поред разцелуваха Настя и се разотидоха. Но колкото и да се вглеждаше тя в едно от лицата, не видя на него нито следа от недоумение, уплаха, объркване. По това лице не беше изписано нищо. То нито внезапно пребледня, нито трескаво поруменя. И усмивката му не беше престорена, и гласът му не трепна. Значи не е той? Кой е тогава? Вниманието й беше приковано само към едно лице, докато другите изобщо не погледна. А трябваше, трябваше…

Когато остана сама, тя се отпусна на стола и обхвана главата си с ръце. Значи са двама. Житената питка беше прав от самото начало, когато каза: може да са неколцина, а може и всичките. Тогава тя не взе думите му на сериозно и когато усети едного, в яда си реши, че той е единственият и други няма. Пак беше сгрешила. Двама са. Двама. „Минимум двама“ — поправи се тя. Сега беше готова да повярва, че са повече. А може би всички? Боже мой, колко чудовищно звучи!

Успя да се овладее и да се върне към списъка на московчаните, носещи гореупоменатото, далеч нерядко фамилно име Градов. Методично зачеркваше от списъка хората, които не подхождаха по възраст. Изведнъж нещо сякаш я бодна в очите. Тя замижа. Под стиснатите клепачи в непрогледния мрак сновяха отвратителни жълти мушици. От зрителното напрежение очите й започнаха да сълзят. Настя намокри носната си кърпичка с вода от гарафата, отметна глава и я сложи на лицето си. Поолекна й.

Хвърли мократа кърпа на радиатора и отново се втренчи в поредния Градов — Сергей Александрович, живущ… Този адрес нещо не й харесваше. Но какво й става? Адрес като адрес: улица, номер, апартамент. С нищо не е по-лош от другите.

Тя отново затвори очи и се опита да помисли за нещо друго. За Льоша, за страхотните печени пилета, които приготвя баща й, за коняка, който може да не купува… Проспект „Федеративен“, номер… Пу, пу, къш, странен адрес, не ме разсейвай! За всеки случай трябва да се обади на баща си, не е изключено довечера да го посети. Добре ще е да предупреди и Льоша. Да отговаря на всички, които я търсят вкъщи, че тя довечера ще ходи при баща си и ще се прибере късно… Проспект „Федеративен“, номер… Проспект „Федеративен“…

Гореща вълна премина по цялото й тяло, бузите й пламнаха, дланите й моментално се изпотиха. Настя вдигна слушалката на вътрешния телефон.

— Виктор Алексеевич, сам ли сте?

— Сам съм. Какво има?

— По-добре да дойда.

Когато се озова в кабинета на началника, тя трескаво преглътна. От вълнение гласът й бе паднал и думите й прозвучаха като дрезгав шепот:

— Споменахте ми адреса, на който живее ръководителят на клуб „Варяг“, нали?

— Споменах го. Прочетох ти цялото сведение за наблюдението.

— Проспект „Федеративен“, номер 16, вход 3 ли беше?

— Дошла си да ми демонстрираш феноменалната си памет ли?

— В същия този блок живее някой си Сергей Александрович Градов, роден през хиляда деветстотин четирийсет и седма година.

Житената питка се отпусна назад на стола си, свали очилата и пъхна рамката им в устата си. После бавно се надигна иззад бюрото и се заразхожда напред-назад из кабинета — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, обикаляше като скоклива топчица дългата маса за съвещания и разбутваше във всички посоки столовете, изпречили се на пътя му. Колкото по-дълго сновеше Виктор Алексеевич, толкова по-ярко заблестяваха очите му, толкова по-розово ставаше гладкото му плешиво теме и по-здраво се присвиваха устните му. Най-сетне той спря, тръшна се на фотьойла до прозореца и изпружи късите си крачета.

— Аз поемам Градов, ти не се тикай там, не е за твоята уста лъжица. Ще проуча какво представлява и ще се срещна с него лично. Твоята задача е да помислиш от какво той изпитва такъв смъртен страх. Естествено не е от това, че преди четвърт век се е случило да стане свидетел на престъпление. Тук има още нещо… Впрочем не. Реших друго. Няма да се срещам нито с Градов, нито със стария Попов. Ще постъпим другояче. Съвсем другояче.

— Абсолютно ли сте сигурен, че Градов от проспект „Федеративен“ е човекът, който ни трябва?

— Не хитрувай, Настася, и ти си сигурна в това, инак нямаше да се втурнеш тук да ме питаш за адреса на оня чичо Коля. Но до довечера ще знам със сигурност. Това не е трудно да се проучи. Я ми кажи по-добре чувала ли си някога по приключено неразкрито дело да се води активна работа?

— Според закона… — подзе Настя, но Гордеев я прекъсна:

— Знам не по-зле как е според закона. Питам те как е в живота.

— Приключеното дело се прибира в касата или се предава в архива, всички облекчено въздъхват и се стараят да го забравят като страшен сън. Случва се делата да се възобновяват, ако престъпникът е привлечен под отговорност за друго престъпление, а той, не щеш ли, започва да прави признания за минали грехове. Случват се и други варианти, но в болшинството от случаите това е просто късмет.

— Правилно. По приключено дело никой нищо не прави. Затова аз веднага ще се свържа с Олшански и ще го помоля да издаде постановление за приключване на делото за убийството на Ерьомина веднага щом изтекат предписаните от закона два месеца от деня на възбуждането на делото.

— Дотогава има още цяла седмица… — недоволно проточи Настя.

— Нищо. Документът ще почака, но още днес ще се разприказваме за това. Лично аз ще се постарая цялата следствено-издирвателна общественост да бъде поставена в течение. Схващаш ли мисълта ми?

— Схващам я. Само че се страхувам да не би Олшански да попречи на идеята. Принципността няма да му позволи да закрие делото, след като имаме налице реална, и то много перспективна версия.

— Подценяваш Костя. Да, той е грубиян, и костюмът му е вечно измачкан, и обувките му са кални. Има маса недостатъци. Но той е много умен човек. И много умен следовател.

— Но не може да понася някой да решава вместо него. Просто е маниак на тема собствената си процесуална самостоятелност. Той сам ще вземе решението. Не си мисли, че е по-глупав от мене и тебе.

Виктор Алексеевич доволно потри ръце и намигна на Настя.

— Какво се оклюма, красавице? Мислиш, че няма да се справим ли? Не бой се, дори да не се справим, поне ще придобием някакъв опит, това дори е полезно. Махни тази кисела физиономия, погледни ме по-весело!

— На какво да се радвам, Виктор Алексеевич? Тази история с телефона…

— Знам — бързо и неочаквано хладно каза Гордеев. — И аз забелязах, не съм сляп. И това е повод за размисъл, а не за сълзи. Между другото не забравяй да ми върнеш апарата, едва го измолих от Високовски и му дадох честна дума да го върна след два часа. Нямаше да се занимавам с тоя стиснат тип, но апаратът му е същият като твоя. Ама я се стегни, Настася! Горе главата! Я бързичко се усмихни!

— Не мога, Виктор Алексеевич. Докато си мислех, че е един, ми беше тъжно и болно. Когато разбрах, че са най-малко двама, ме хвана страх. Та това е съвсем друга ситуация, разбирате ли? И не виждам в това нищо весело или вдъхващо оптимизъм, затова, за разлика от вас, не мога да се шегувам и усмихвам.

— Аз вече изплаках всичките си сълзи, Стасенка — тихо каза полковникът. — Сега не ми остава нищо друго, освен да се усмихвам. Когато разбрах, че не е един, всичко в миг се промени. Докато по-рано си казвах: „Разбери кой е лицемерът, изхвърли го от отдела си и изобщо от милицията и всичко ще се оправи“, днес си помислих съвсем друго. Ако са двама или повече, значи ситуацията вече не е под моя контрол, значи колкото и да се мъча, не мога да я овладея. От мен нищо не зависи. Ако се окаже, че тези двама души са случайно съвпадение, работата все още може да се оправи. Ако ли не обаче, ако си имаме работа с внедрена организация, тогава всичките ни опити да се борим с това са безсмислени. Остава ми само да се пенсионирам.

— И да зарежете всичко, което сте създавали с такава любов и такива усилия?

— Аз бях идеалист, смятах, че честната и добра работа зависи само от нас самите, от нашето умение и желание. Създавах и култивирах у вас това желание и умение и никой не би посмял да каже, че изобщо не съм успял. Спомни си колко дела предадохме в съда през последните две години, дела, които по-рано се разпадаха от едно леко подухване. Никой адвокат не може да гъкне срещу нашите дела, защото точно такъв адвокат, дори още по-строг и придирчив, живее у всеки от нас и ние умеем да оглеждаме всяко доказателство, всеки факт преди всичко с неговите очи. Да, аз постигнах каквото исках. Но моето дете, моята любима рожба, се оказа нежизнеспособно, защото нормални и здрави деца изобщо не могат да съществуват в нашата околна среда. Не че децата са лоши, просто условията са неподходящи за тях. Такива дечица още не могат да се съпротивляват на натиска на материалния стимул, затова са обречени на смърт. Колкото и печално да е да го осъзнаваме.

— Но ако все пак това е случайност, а не система? Или ако е такава система, която може да се разруши, да се унищожи? — плахо предположи Настя, на която перспективата да остане без началник като Житената питка никак не се нравеше.

Именно той някога я бе взел от един районен отдел на вътрешните работи на „Петровка“, и то я бе взел именно за да се занимава с онова, което умееше и най-много обичаше — с аналитичната работа. Никой друг началник не би й позволил да си седи в кабинета и да се рови в цифри, факти, доказателства, откъслечни сведения, да заплита от късчета конци сложни дантели. Да не говорим, че Настя беше по човешки привързана към смешната дебеличка и плешива Житена питка и изпитваше най-дълбоко уважение към полковника от милицията Гордеев.

— Не бива да се самозалъгваме, детко. Разбира се, ние с тебе ще се опитаме да направим всичко възможно, инак не струваме и пукната пара, но не бива твърде много да разчитаме на успех. Ще работим не за резултат, защото той е очевиден и не е в наша полза, а за процеса. Тъй като резултатът е предварително известен и ние не ще можем да го променим, нека се чувстваме по-свободни, нека правим грешки, и то колкото повече — толкова по-добре, за да се учим от тях. От всяка ситуация трябва да се извлича максимална полза.

* * *

След безсънната нощ Андрей Чернишов се чувстваше зле. За разлика от Настя, за която безсънието беше нещо съвсем обичайно, Андрей, който редовно преди лягане разхождаше кучето, нямаше проблеми със заспиването, спеше дълбоко, а не успееше ли да се наспи, измъчваше го главоболие и обща слабост. Въпреки това, след като предаде рано сутринта Сергей Бондаренко в ръцете на жена му, Чернишов надви желанието си да се прибере и да поспи и тръгна да изпълнява поредната задача, поставена му от Каменская: да намери семейството на потърпевшия, убит от пияната Тамара Ерьомина преди двайсет и три години. Оказа се, че малко преди гибелта си потърпевшият — Виталий Лучников — се оженил, но след погребението младата вдовица заминала от Москва за Брянска област при роднините на покойния си съпруг, защото именно те изразили готовност да й помогнат да отгледа детето, което всеки момент щяло да се роди. В Москва не живееха никакви роднини нито на самия Лучников, нито на жена му, защото и двамата не били кореняци московчани и навремето били дошли да работят тук, привлечени от обещанието един ден да получат жителство.

Андрей проучи разписанието на влаковете и прецени, че ще е по-удобно да пътува с кола. Едно беше лошото — нямаше достатъчно пари за бензин, защото лъвският пай от сумата, с която бе разполагал, бе „изяден“ от пияния Бондаренко, когото трябваше непременно да отрезви и разпита, докато неизвестните доброжелатели не му бяха разяснили като на Василий Колобов как стоят нещата. Най-сетне, след като разреши финансовите проблеми, Чернишов отпраши с колата си по Киевското шосе към Брянска област.

До дома на Елена Лучникова се добра към десет часа вечерта. Отвори му много хубавичко младо момиче с гримаса на праведно негодувание на свежото личице. Очевидно бе очаквало другиго, защото щом видя на входа Андрей, моментално смени израза на лицето си от гневен на приветлив.

— Нас ли търсите? — попита тя.

— Ако сте от семейство Лучникови — вас. Търся Елена Петровна.

— Мамо! — извика момичето. — Тебе търсят.

— Аз пък си помислих, че Денис е дошъл да те вземе — чу се отвътре нисък гръден глас. — Не дръж гостите на вратата, Нина, доведи ги тук.

Нина отвори широко вратата към огромната светла кухня, в която миришеше на тесто и ароматни билки. До масата седеше едра ясноока жена с красиво добродушно лице и дебела плитка, увита около главата, и плетеше.

Когато разбра кой е и откъде идва, домакинята не изрази нито учудване, нито недоволство. На Андрей, кой знае защо, му се стори, че тя отдавна е очаквала кога най-сетне някой ще се заинтересува да чуе лично от нея обстоятелствата около смъртта на мъжа й. Това впечатление беше странно и Андрей реши непременно да го провери преди края на разговора.

Когато Нина излезе на разходка с годеника си (което доста учуди Чернишов — беше студено, тъмно, валеше мокър сняг. Всъщност те сигурно тръгнаха не на разходка, а на гости у някой приятел. Ако тези приятели бяха достатъчно деликатни, вероятно на разходка биха излезли именно те, а не годениците), Елена Петровна не чака повторна молба и започна да разказва за събитията от седемдесета година. Говореше тихо, равно и спокойно, сякаш четеше на глас добре позната, но абсолютно безинтересна, омръзнала й книга.

… С Виталий Лучников Лена се запознала през шейсет и девета година, когато той дошъл да види свой земляк в нейното общежитие. Работели в различни заводи и живеели в противоположни краища на Москва, било им трудно и неудобно да се срещат: в неговата стая живеели шестима, в нейната — тя с още четири момичета. Не че била кой знае колко влюбена във Виталик и не можела да живее без него, но все пак се радвала на срещите им. Презимували някак, изтърпели ветровитата и кишава пролет, а през лятото всичко станало лесно и просто. Двамата се постарали да направят така, че смените им да съвпадат, и всеки път, когато имали свободен ден, излизали извън града, в гората. В един от тези дни, уморена от слънцето, Лена задрямала под сянката на едно дърво, а Виталий решил, докато приятелката му подремне, да набере гъби.

Лена се събудила от допира на някаква длан върху лицето й. Отворила очи и понечила да седне, но нечии ръце здраво я притискали към земята.

— Тихо, тихо, глупачко, не се дърпай. Няма да боли. Ще ти хареса — чула непознат присмехулен глас.

Тя напрегнала гласните си струни и понечила да извика Виталий, но от гърлото й излязло само неясно мучене: чуждата длан притискала устата й. После я ударили в слънчевия сплит и още веднъж, по корема, и тя загубила съзнание от болка. Когато се съвзела, един от младежите я изнасилвал, а друг стоял до нея и стискал ръцете й. Когато забелязал, че е отворила очи, той я сграбчил за раменете, повдигнал я и силно ударил тила й в земята. Съзнанието й отново помръкнало. Когато се съвзела, не видяла никого наоколо. Слънцето вече залязвало и Лена разбрала, че е минало много време. „Но къде е Виталик? — ужасена, си помислила тя. Страхът за него се оказал по-силен от ужаса на случилото се с нея самата. — Сигурно се е върнал, нахвърлил се е върху тях, а те са го убили. Той е толкова кротък, толкова беззащитен, къде ти ще се бие с тези яки бикове…“

Лена крещяла, викала Виталик, но него го нямало и нямало. Отначало я било страх да напусне мястото, където той я оставил да спи под дървото, все се надявала, че ще се върне да я потърси. Когато започнало да се мръква, излязла на шосето и се потътрила към гарата. Лена мислено се била простила със своя възлюблен герой, тъй че не повярвала на очите си, когато го видяла на перона.

— Проследих ги — възбудено прошепнал той, бършейки сълзите, бликнали от ясните очи на момичето.

— Кого проследи? — не разбрала Лена.

— Ами онези, дето те…

— Господи — изхлипала тя, — а аз се уплаших, че са те убили. Слава богу, че не си се опитал да се биеш с тях. Да вървим по-бързо в милицията.

— В милицията ли? Защо?

— Ами нали си ги проследил! Да вървим, ще разкажем всичко, нека ги арестуват и да ги вкарат в затвора. Гадове!

— Ти наред ли си?! — възмутено прошепнал Лучников. — Късметът сам ни дойде в ръцете, а ти за милиция ми говориш.

Докато чакали мотрисата, Виталий разяснил на Лена грандиозния си замисъл. Той проследил двамата младежи, които изнасилили приятелката му, и решил да ги шантажира. Това било много по-хубаво и по-ефективно от ходенето в милицията. Ако действали умно, можело да измъкнат от двамата достатъчно, за да дадат подкуп на когото трябва и да се включат в кооперация за строеж на жилище. Тогава щели да могат да се оженят. А докато живеели в различни общежития, където няма квартири за семейни, щели да видят своето щастие колкото ушите си.

— Дори да имах пари за строеж на жилище, не бих могъл да се включа, защото живея в Москва по-малко от пет години — търпеливо обяснявал Виталий на хлипащата Лена. — Трябва да се даде подкуп, толкова голям, че би стигнал за второ жилище.

Лена го слушала с половин ухо и си мислела, че Виталия, за когото тя толкова се уплашила, че забравила за собственото си нещастие, е стоял в храстите, наблюдавал е как двамата изверги бият и изнасилват момичето му и си е правел сметки каква изгода може да извлече от това. Мислела си как я е изоставил в гората, просната в безсъзнание, и се е повлякъл подире им към града, за да ги проследи къде живеят. Наистина, върнал се за нея, макар и по мръкнало, когато е толкова страшно, но все пак се върнал…

Отначало всичко вървяло по план. Първите суми идвали редовно, макар и малки, получавали ги през седмица.

— Най-важното е да не уплашиш клиента — с важен вид разсъждавал Виталик, броял парите и ги слагал в плик, преди да ги занесе в спестовната каса. — Ако им бях поискал наведнъж пет хиляди, те щяха да припаднат и да хукнат да се оплакват на родителите си. Щяха да им наприказват купища глупости и ние с тебе щяхме да излезем виновни. Кой ще ни чуе нас! Ние сме пришълци в Москва, на такива никой не вярва. Разбра ли? А така през седмица ми носят по малко и не разбират в какво тресавище са нагазили. Ту ще дадат от джобните си пари — татковците им са богати, добре им пълнят гушите, ту ще вземат назаем от приятели, ту ще продадат нещо, ту ще изкрънкат нещо, уж за подарък на гаджето. От една страна, не им се лежи в затвора, а от друга — на пръв поглед аз не им искам много.

Успешното начало на съмнителното начинание им вдъхнало надежда и след два месеца, в началото на октомври седемдесета година, Лена и Виталий се оженили, макар да останали в своите общежития.

В края на ноември, един ден, когато Виталик трябвало да получи поредната сума, Лена не дочакала мъжа си. Рано сутринта при нея дошли от милицията и й съобщили, че Виталий е бил убит от някаква пияна проститутка в собственото й легло. На другия ден дошъл един следовател и я попитал как така се е случило, че Виталий се е озовал при алкохоличката Ерьомина, познавал ли я е от по-рано и изобщо къде е трябвало да ходи мъжът й през този ден. Разбира се, Лена не му казала нищо за насилниците, а за Тамара наистина чувала за пръв път.

Когато следствието приключило, Лена Лучникова била бременна вече в осмия месец. Родителите на Виталик, които дошли за съдебния процес, я взели със себе си в Брянска област. Лена не била във възторг от това, но не посмяла да възрази. Смятала, че е виновна за смъртта на мъжа си. Ако не го била послушала и била се оплакала в милицията, той нямало да иска пари от насилниците, следователно нямало да отиде онзи ден за поредната им вноска, нямало да се запознае с тази страшна жена, нямало да се озове в дома й и нямало да бъде убит. Подобно разсъждение се виждало на Лена стройно и логично, ето защо тя се съгласила да замине с родителите на Лучников — смятала, че е длъжна след гибелта на сина им да облекчи тяхната самотна старост, да им помага в домакинството и да ги радва с присъствието на внука или внучката им (каквото там излезе).

Когато Ниночка навършила дванайсет години, Елена Петровна се омъжила повторно — за директора на местното училище. Бракът бил много щастлив, но продължил кратко време. Живели заедно само шест години, а после пиян шофьор на камаз съборил оградата и нахлул с камиона в дворното им място точно пред къщи. Не успели да спасят съпруга й…

— Знаете ли, моят живот напомня верига от случайности, в които постоянно съзирам собствената си вина — тъжно се усмихна Лучникова, докато му доливаше чай и му досипваше сладко в чинийката. — И за това, че вторият ми съпруг загина, пак аз съм виновна. Тогава той поправяше стълбището пред входа, цял месец му бях повтаряла, че долното стъпало е прогнило и трябва да се смени, а онази сутрин едва ли не насила го накарах да започне ремонта. Той разглобяваше долното стъпало, а аз стоях на горното и гледах. За какво ли ми беше потрябвало това стъпало. Човек се чуди понякога заради какви дреболии хората си осакатяват живота.

— Елена Петровна, а вие наистина ли не знаехте къде мъжът ви се е запознал с Тамара Ерьомина?

— Наистина. За пръв път чух името й от следователя.

— Ами Градов и Никифорчук?

— Какво „Градов и Никифорчук“?

— Случайно да знаете тези имена? Може би са били приятели на мъжа ви?

— Какви ти приятели! — уморено въздъхна Елена Петровна Лучникова. — По-скоро бяха врагове. Точно от тях Виталий измъкваше парите. Ами вие как разбрахте за тях? Мисля, че не съм споменавала имената им.

— А защо между другото? Разказахте ми всичко толкова подробно, а имената не казахте. Молил ли ви е някой за това? Може би са ви заплашвали, Елена Петровна?

— Какво приказвате, на кого съм потрябвала аз, та да ме молят или заплашват? — махна с ръка Лучникова. — Просто ми беше трудно да реша веднага дали да им кажа имената. Вече близо половин година чакам някой да се сети, да почне да разравя миналото, публично да вади кирливите ризи. Защото нашите журналисти са луди за такива неща, дай им само да кепазят хората. Та ето, половин година се готвя за този разговор, а така и не бях решила окончателно да кажа ли за него или не. Страх ме е — макар и нищо и никакъв, все пак е политик, а на мен не ми е в характера да отмъщавам. Дори не знам защо ви казах за него. Сигурно защото не ме попитахте по начина, който си бях представяла.

— За кого по-точно говорите? Нали са били двама?

— Ами за Градов, за Сергей Александрович. Щом го видях преди половин година по телевизията, и зачаках някой да дойде да ме разпитва за черната му душица. От половин година той се готви за борбата за депутатско място, а аз — за нашия днешен разговор. Ето че дочакахме, всеки — своето.

Докато крачеше към местния милиционерски участък, Андрей си мислеше за нелепата връзка на Лена и Виталий Лучникови, връзка, в която не е имало нито нежност, нито страст, нито приятелство, а само потискаща самота на провинциалисти, дошли да покоряват Москва и трескаво вкопчващи се в хоругвите, символизиращи в онези времена жизнения успех: московско жителство, жилище, семейство. Какво удържа хората един до друг? Какво ги кара да бъдат заедно?

* * *

Арсен беше бесен. Тая хлапачка, тая малка мръсница го надхитри. Преструваше се на невинно агънце, болно до последната си костица, до най-тънката веничка, а всъщност кротушката недна докопала все пак Бондаренко. Разбира се, оня, дето е допуснал това, дето не е усетил липсата й в поликлиниката, ще има да отговаря за това. Няма да се отърве. Но това е второстепенен въпрос — кого ще наказваме и кого ще помилваме, — може да го решим и по-късно. Сега най-важното е да спрем на тая плъхкиня кислорода, хем така, че задълго да й избием желанието да вдишва дълбоко.

Той отвори бележника си и се обади по телефона на две места. За обработката на Бондаренко му трябваха хора от Източното московско окръжие. Самият Арсен държеше в ръцете си всички нишки, водещи към Главното управление на вътрешните работи на града, „Петровка“ 38. Когато Арсен бе измислял и създавал своята организация или, както я наричаше той, кантора, намеренията му бяха да се разгърне много повече. Замисълът му беше прост и бе узрял в главата му, след като, чакайки за пореден път на опашка за сметана и извара в млекарницата, чу онази толкова позната, банална и затова станала вече незабележима фраза от устата на наглата, муцунеста продавачка:

— Вие сте много, а аз съм сама!

По онова време вече беше станало ясно, че престъпните групировки, действащи на територията на града, са огромен брой. Не им отстъпваха и криминалните структури, които действаха из околностите, но си разчистваха сметките именно в Москва. Естествено всички бяха крайно заинтересовани плачевните резултати от бойните им действия да не дадат на милицията и съда възможност да привлекат някого от тях под наказателна отговорност. Подкупи, шантажи и тем подобни атрибути от познатия арсенал, позволяващ да се оказва въздействие върху следователите, оперативните работници и криминалистите, бяха вкарани в действие, но Арсен още тогава предвиди какво ще стане по-късно. А именно, сметна той, всяка що-годе солидна престъпна групировка ще поиска да има в Московското главно управление „свой“ оперативен работник, а в следственото управление — „свой“ следовател. Ще започнат неорганизирани, хаотични опити за вербуване на собствени защитници в правоохранителните органи, но количественото съотношение между хората, желаещи да получат известни услуги, и лицата, които могат да оказват съответните услуги, не ще позволи една мирна делба. Простите пресмятания, които направи Арсен, показаха, че детективите и следователите няма да стигнат за всички.

Следователно между двете неравни по численост страни трябва да застане посредник. Още на другия ден, щом отиде на работа, Арсен се зае да въплъти в дела теорията си за масово обслужване на престъпния свят. Извади от големия шкаф първите двайсет папки с личните дела на служителите в Комитета за държавна сигурност. Дори беглото преглеждане на папките му позволи да отдели от първите двайсет души седем, които по всяка вероятност се чувстваха онеправдани. В служебните им досиета фигурираха безпричинни понижения в длъжност и явно изфабрикувани набързо заповеди за мъмрене. Арсен обръщаше внимание и на други дреболии: ненавременно поредно повишаване в чин, периодичност на минаване през атестационна комисия, бележки за използвана отпуска през късната есен или ранната пролет и на хиляди други признаци, по които той като кадровик можеше безпогрешно да определи дали на конкретния човек му „дават зелена светлина“, или го мачкат.

След два месеца и половина първата група „посредници“ беше готова за работа. Техни клиенти станаха крупни мафиоти, членове на организирани престъпни групи, с които по принцип се занимаваше Комитетът. Престъпниците, сключили договор с групата посредници, вече можеха да не се безпокоят, да търсят връзки с оперативни работници и техните началници. Всички тези, както и много други функции, бяха поети от хората, трепетно и внимателно подбрани от Арсен. Те прекрасно познаваха личния състав на съответните подразделения на Комитета, знаеха кой с какво може да бъде „купен“, как да развържат нечий език, за да получат нужната информация за хода на работата по едно или друго дело. Те посочваха свидетелите, които даваха „неправилни“ показания, и подсказваха как най-добре да бъдат притиснати такива свидетели, та показанията им по вълшебен начин да престанат да изобличават виновните. Посредниците — и това беше най-важното — внимателно следяха групите с противоположни интереси да не се втурнат да вербуват едни и същи хора, работещи в Комитета, защото сблъсъци от подобен характер не биха донесли нищо добро нито за самите посредници, нито за криминалните елементи, използващи техните услуги.

Работата се задвижи успешно и Арсен постепенно реализираше идеята си във все по-широки мащаби, като я разпростря и върху органите на вътрешните работи, в които по онова време задължително работеха под формата на кадровици или политработници негови приятели от КГБ. Той вече виждаше сияйните перспективи за създаване на огромна, разпростряла се из цялата страна система от посредници, играещи ролята на свързващо звено между престъпниците и всички правоохранителни органи, включително съда и прокуратурата. Не се съмняваше, че сметките му са верни: броят на сериозните престъпници нарастваше стремително, докато засега не се предвиждаше увеличаване на щата на оперативно-следствените апарати и в краен случай всичко щеше да се размине с незначителни кадрови „вливания“, каквито се правеха и преди, но които почти не оказваха влияние върху състоянието на борбата срещу престъпността. Търсенето винаги щеше да надвишава предлагането, естествено — ако беше стихийно търсене. А той, Арсен, със своята кантора бе призван да регулира търсенето и предлагането.

На теория всичко изглеждаше необикновено гладко, но на практика той бе принуден да се прости с ярката синева на мечтата си и съзнателно да се съгласи на по-убит, но по-сигурен цвят. Много скоро Арсен схвана, че не бива да създава единна организация: рискът да се провали, ако само едно звено се окаже слабо, бе голям. За подобряване на конспиративността най-добре беше да организира малки групички, свързани с отделните правоохранителни органи, а на горното ниво да остави само неколцина координатори. На Арсен му беше жал да се разделя с мечтата си за октопода, обхванал с пипалата си цялата система за разкриване и разследване на престъпленията от горе до долу, но здравомислието го принуди да си признае, че системата от независими малки агенции ще бъде по-устойчива към неочаквани неприятности и непредвидени катаклизми. Между едноличната власт и сигурността той избра втората. Все пак обичаше идеята си не заради нейната мащабност, а заради същината й, заради нейния маркетингов подход, който бе особено модерен по онова време. И той предпочете идеята да живее — макар и скромно, макар и разединено, макар и в много ръце, но да живее. Арсен не беше честолюбив, не славата и парите бяха неговата цел, той не искаше власт. Цял живот му беше интересно само едно — да манипулира хората, да дърпа тайните нишки към тях, които държеше в ръцете си и за които другите дори не подозираха, и с удоволствие да наблюдава как се променят съдби и кариери.

Кой военен не знае колко много власт е съсредоточена в ръцете на кадровиците? Та нали един кадровик, който преглежда личното ти досие, може да „не забележи“ някое гадно документче, а може и да раздуха от него цяла история и тогава ще видиш заповед за назначаването ти на нова длъжност, колкото и ушите си. Кадровикът може да „забрави“, че личното ти досие е било поискано от висшестояща организация, която е решила да те вземе на работа, по-интересна и с по-висока длъжност и заплата, или пък да „изгуби“ това искане, или просто да го постави пред очите си — и да го гледа замислено, понякога усмихнато, понякога намръщено, мислейки същевременно за някакви свои проблеми, но в никакъв случай да не го изпълни, тоест да не извади папката от огнеупорната каса, да не я запечата в плик и да не я изпрати по куриер до въпросната висшестояща организация. Човекът, който иска да си смени работата, се нервира, новото началство, което едва вчера толкова въодушевено го е канило и толкова пламенно е искало да го види в редовете на своите служители, постепенно охладнява, забравя за кандидата, а през това време, току-виж, му довели нов човек, хем с нищо не по-лош от предишния, а и личното му досие пристига само два часа след милостивата фраза: „Ами добре, ще проучим досието ви, характеристиките…“ Мигар не е ясно за кого от двамата ще подпишат заповед и кой ще си остане на старото място? И мигар знае някой какъв живот очаква онзи, който е останал? Канил се е да напуска, вече е трябвало да му вземат личното досие, а в последния момент не са го взели… Защо ли? Каква ли е била причината прехвърлянето му на нова длъжност да се провали? Направили са проверка и са изровили нещо, да, да, несъмнено. И така нататък, все в тоя дух. А може да стане и другояче, понякога кандидатът за повишение захапва искането лично и търчи при кадровика си, ниско му се покланя, носи бутилка или друго нещо, моли и прималя кадровика да благоволи да извади тази папчица с документи и да си намести задника в автомобилчето му.

Защото автомобилчето чака пред входа, тоест досието ще бъде доставено не по куриерската служба, която не се знае кога ще благоволи да се задейства, а тутакси, на минутата. И заповедта на новото място ще се подпише без размотаване, и никакъв друг кандидат не ще успее да се намърда в играта… С много хитрости и възможности разполагат хората от отделите „Личен състав“ и Арсен бе използвал всички тези хитрости дълги години, с наслада бе наблюдавал спектакли, които се разиграваха по написани от него сценарии. През целия си живот не бе търсил и не бе искал по-голямо удоволствие. Именно затова и в новия си облик той не се устреми нито към слава, нито към големи пари. Кротко сподели всичко, което бе създал, с най-близките си помощници. Дълго размишлява преди подялбата коя част да вземе за себе си и избра Главното управление на вътрешните работи в Москва. Защо — той самият не би могъл да си отговори точно. Примамваше го самата дума „Петровка“, в нея имаше нещо от юношеската романтика. Като си помислиш само, всичко на всичко четири са адресите по цялата огромна страна, по-точно всичко на всичко четири са организациите, които всеки жител на многомилионния СССР знае не само по име, но и по адрес. Кремъл, Старият площад, „Лубянка“ и „Петровка“.

Четири заветни адреса, четири символа на властта, могъществото и всенародната мъдрост. Кремъл и Старият площад не са по неговата част, а на „Лубянка“ и без това работи всеки ден. Та така стана, че Арсен ръководеше престъпните връзки със служителите на „Петровка“, когато вече и СССР се бе разпаднал, и Старият площад бе някак позабравен, и Кремъл бе изгубил магическото си звучене, и „Лубянка“ бе окончателно опозорена — отначало намалиха пълномощията й, после я заклеймиха, после я преобразуваха, а накрая изобщо я изтриха от лицето на земята, като скриха тленните й останки под чужди имена. Докато очарованието на „Петровка“ се запази… Не, не бе направил погрешен ход Арсен, изборът му се оказа правилен…

След среднощната си среща със Сергей Александрович Арсен издаде нареждане за всеки случай да наблюдават Бондаренко. И макар, ако се съдеше по информацията, получена от Градов, нищо да не предвещаваше беда, вътрешно Арсен беше готов за лошото. Ето защо, когато му съобщиха, че Бондаренко се е прибрал рано сутринта с кола, карана от Андрей Чернишов, той веднага разбра, че Каменская го е измамила. В първите минути се опита да разбере къде е била тя през целия вчерашен ден и какво е успяла да научи. И чак след това внезапно се сети за Карташов.

Излизаше, че Карташов е отишъл в редакцията на списание „Космос“ не защото е намерил бележката, а защото там го е пратила тази хитра мадама. Какво следваше от това? Ами следваше, че не съществува никаква бележка, че всичко е било блъф, скалъпен с цел да бъдат провокирани хората, които искат да заличат следите от тази тъмна история.

Съобщението за контакта на Бондаренко с оперативния работник Чернишов Арсен получи едва вечерта на същия ден. При изграждането на системата за връзка вътре в организацията си Арсен навремето трябваше да реши една сложна задача: какво да предпочете — конспирацията или оперативността при получаването на информацията. След като размисли сериозно, той предпочете първото. Системата за връзка и предаване на информацията беше проста и стабилна, но изискваше добра памет и голяма точност. Наистина при това сведенията невинаги постъпваха навреме. Какво да се прави, реши той, човек трябва да се лиши от нещо, защото на този свят идеални неща не съществуват.

Арсен вече знаеше, че фокусът с телефона на Каменская по някаква неразбираема причина не бе успял. Впрочем като се имаше предвид новата информация за срещата на Бондаренко с Чернишов, това вече нямаше голямо значение. И все пак Арсен се позамисли. Първо се издъниха с търсенето на бележката в жилището на Карташов. Самият Карташов е дал съвсем резонно обяснение за присъствието си и нямаше никакви основания в това да бъде обвинен човекът от отдела на Гордеев. После, още на другия ден друг човек, също от „Петровка“, даде неверни резултати от проверката за пребиваването на Каменская в поликлиниката. Днес — абсолютно необяснимата история с телефона. Три несполуки на трима различни хора и на практика едновременно. Някой от тях е предател, няма никакво съмнение. Но кой?

Арсен незабавно се свърза с чичо Коля. Започна, както обикновено, отдалече, после плавно премина към главното:

— Нали не забравяш да се проверяваш за наблюдатели?

— Не.

— А контролираш ли твоите момчета?

— Накъде биете? — ядосано се намръщи чичо Коля. — За две години нито веднъж не съм се издънвал.

— И да не си, ще се издъниш — зловещо процеди Арсен. — Следят те вече от две денонощия. И твоя хлапак, дето не намери бележката у Карташов, и него следят.

— Саня?!

— Ти си знаеш кого си пратил. Как можа толкова да се отпуснеш, дядка белобради! Заради твоето безгрижие…

— Не ви разбирам — спокойно го прекъсна чичо Коля. — Ако сте знаели за това, защо веднага не ме предупредихте? А и да не сте знаели, какви претенции можете да имате към мен? Мисля, че си имахме уговорка за разделението на труда. Ние изпълняваме вашите указания, а вие осигурявате нашата безопасност. И престанете да ми съскате! След две присъди, излежани в колония, не можете да ме стреснете с това.

Дълбоко в душата си Арсен беше принуден да признае, че събеседникът му има известно право. Наистина чичо Коля не отговаряше за безопасността, това беше негова грижа, на Арсен. Но нали безгрижието трябва да си има някакви граници! В края на краищата не може да вършиш поръчкови престъпления и да разчиташ единствено на добрия чичка, който ще върви по петите ти и ще заличава мръсните ти следи.

— Не е твоя работа да разсъждаваш какво знам и какво трябва да правя — сухо отвърна Арсен. — А ти не струваш пукната пара, щом не си забелязал, че твоя хлапак са го превербували.

— Как можа да ви хрумне това? — неподправено се смая чичо Коля.

— Ами хрумна ми, драги, защото прекалено лесно си е тръгнал от Карташов. Вмъкнал се е в чуждо жилище, надрънкал е на стопанина сума ти врели-некипели и благополучно си е излязъл, без да свърши онова, за което сме го изпратили. А на другия ден става ясно, че стопанинът, не щеш ли, започва да се интересува от съдържанието на бележката. Това не те ли кара да се замислиш?

— Всъщност вие какво намеквате? — Чичо Коля едва се сдържа да не повиши тон.

— Намеквам, че твоят хлапак си е развързал езика. И ти или знаеш това и го прикриваш, тоест мамиш и мене, и скъпия си приятел Сергей Александрович, или си пълен идиот и си позволил на някакъв си сополанко да те измами. И в единия, и в другия случай трябва да бъдеш наказан.

— Интересно разсъждавате обаче. А какво ще кажете за вашия човек, който ви е съобщил, че Карташов е в командировка? И него ли ще накажете? Или искате само аз да опера пешкира?

— Моят човек не е твоя грижа. Ти трябва да отговаряш за себе си и за своите хора. От днес преставаме да се срещаме с тебе. Връзка само по телефона и само с двоен контрол. Утре сутринта ще се постарая да проверя дали телефонът ти не се подслушва, но за всеки случай засега не го използвай.

— Ама вие защо ме плашите, Арсен? От къде на къде телефонът ми ще се подслушва?

— Защото много се опасявам, че твоят хлапак е повлякъл „опашка“ от жилището на Карташов право до твоето. А ти дори не смяташ за необходимо да се проверяваш за наблюдатели, сякаш че си ангел безгрешен. Добре, ще сметнем, че съм ти натрил достатъчно сол на главата, сега да поговорим по същество.

Чичо Коля слушаше внимателно, не искаше да му повтарят и не задаваше излишни въпроси. От една страна, това харесваше на Арсен, който не можеше да понася да дава обяснения и да отговаря на въпроси. Но, от друга страна, малко го притесняваше сговорчивостта на чичо Коля, който беше готов да прави всичко, без много да се старае да вниква в смисъла на нарежданията. Когато не разбираш смисъла, смяташе Арсен, тогава в случай на внезапни усложнения не можеш да вземеш правилно решение. Е, вярно, когато разбираш смисъла, тогава пък знаеш твърде много и можеш да станеш опасен…

* * *

Когато телефонът иззвъня, Льоша Чистяков вдигна слушалката, без дори да погледне потрепералата Настя. Вече беше изгубил надежда един ден да види как тя лично говори по телефона.

— Предполагам, че както обикновено, Анастасия Павловна не е вкъщи — чу Льоша познатия глас, с който бе разговарял предната нощ. — Тогава бъдете така любезен да й предадете, че пак съм се обаждал и съм помолил тя да се обърне към творчеството на Джек Лондон, особено към разказите в пети том.

— И какво точно трябва да й предам? Да препрочете пети том ли?

— Предайте й, че всяка нейна крачка ще бъде съпътствана от неприятности.

— Какви неприятности?

— Джек Лондон е написал всичко, нека го прочете.

След като чу късите бибипкания, Льоша автоматично погледна часовника си. Не, не бе успял да удържи връзката повече от три минути, както го бе помолила Настя. Неотдавна включеният определител на номера не даде никаква информация, защото пак се бяха обадили от автомат.

— Извинявай. — Той виновно се усмихна на Настя. — Пак не успях, но се постарах. Той каза да ти предам да препрочетеш петия том на Джек Лондон. Всяка твоя крачка отсега нататък ще бъде съпътствана от неприятности.

Настя седеше неподвижно до кухненската маса и стискаше сребърната чаена лъжичка, която се бе запътила да сложи на мястото й и я бе забравила, когато бе разбрала кой се обажда. Имаше чувството, че краката и ръцете не я слушат и че изобщо не ги усеща. Трябва да намери у себе си сили да стане, да стигне до входната врата, после до стълбището, после до апартамента на Маргарита Йосифовна, трябва веднага да се обади и да попита… Господи, колко дълъг път, колко е трудно да го извърви, няма да й стигнат силите, ще падне още на прага и никога вече няма да стане. Абе по дяволите този телефон, да слушат, щом искат! Дори обратното, поправи се веднага тя, ще бъде глупаво да не се обади от своя телефон. Този човек току-що й предаде информация и ще бъде съвършено естествено тя да я провери незабавно. А ако не дочакат такова обаждане за проверка, те със сигурност ще се досетят, че тя честичко използва съседския телефон.

Настя бързо набра номера на Чернишов. После тъпо погледна застаналия до печката Льоша, който вече за четвърти път й задаваше един и същи въпрос:

— Да ти донеса ли петия том на Джек Лондон?

— А? Какво? Не, благодаря, не е нужно.

— Не ти ли е интересно?

— Страх ме е.

— Защо?

— Защото сигурно става дума за разказа „Любимците на Мидас“. И това означава, че всеки свидетел, с когото ще си имам работа, ще трябва да загине.

— Ама сериозно ли ще трябва? — недоверчиво попита Льоша, седна на кухненската табуретка и внимателно заизмъква сребърната лъжичка от здраво стиснатите пръсти на Настя.

— Скоро ще разбера.

— Да не грешиш? Може в този том да има и други подходящи разкази?

Настя отчаяно поклати глава.

— Не, добре си спомням. Като малка препрочетох този том десетина пъти, ако не и повече.

— Ами ако става дума за друго издание? И там в пети том има съвсем други произведения?

— Льошенка, мили, не ме успокоявай. Става дума именно за това издание, защото именно това издание е сложено на най-видно място в библиотеката ми. И онзи, който е влизал у дома, го е видял. Ето сега ще се обади Андрей и ще разберем кой от нас е прав.

В очакване на обаждането на Чернишов те мълчаливо седяха в кухнята. Льоша редеше пасианс, а Настя белеше картофи. Толкова беше потънала в мислите си, че дори не забеляза как е препълнила с обелени картофи огромната тенджера. Сепна се и смутено се обърна към Льоша:

— Виж какво направих. Какво да ги правя сега?

— Ще ги сварим — хладнокръвно отговори докторът на науките Чистяков, тайно зарадван, че Настя поне за малко е избягала от мрачните си мисли.

— Но ние не можем да изядем толкова.

— Няма и да ги изядем. Сега ще вечеряме, останалото ще пържим по малко после, може с яйца, може с варено от консерва.

— Ами да… — Настя се усмихна смутено. — Не се сетих. Никога не готвя предварително.

— Абе ти изобщо никога не готвиш, така че не се оправдавай. Дай малката тенджерка.

— За какво ти е?

— За да не чакаме да се свари целият този котел. В малката тенджерка ще си сварим отделно картофи за вечеря, а останалото да си стои на котлона. Схвана ли най-сетне?

— Колко е просто. Какво ми става, Льошик? Сякаш мозъкът ми се е разместил. Не мога да схващам най-прости неща.

— Уморена си, Настюша.

— Да, уморена съм. Ама защо още не се обажда?

— Ще се обади, не се притеснявай.

Когато Андрей се обади, тя вече беше на ръба на истерията.

— Е, какво? — едва си пое дъх Настя.

— Нищо. Осем трупа, но никой не е наш. Пет палежа, но нямат отношение към нашето дело.

— Андрюша, много съм уплашена. Какво да правя? Имаш ли някаква идея?

— Засега не, утре ще имам. Ще мина да те взема в осем часа.

— Добре.