Александра Маринина
Откраднатият сън (6)

Глава 5.

Докато седеше на сутрешното съвещание при Гордеев, Настя крадешком разглеждаше колегите си и отново и отново се връщаше към мисълта: кой от тях? Едни познаваше по-добре, други — по-зле, но у никого не подозираше измамник и предател.

Миша Доценко. Най-младият от детективите на Гордеев, висок, черноок. Понякога е умопомрачително наивен и трогателен, а понякога смайва с трезвия си ум и професионалните си похвати. Винаги елегантно облечен, като изваден от кутия, лъснат, изгладен. Сигурно заплатата му отива само за дрехи. Но нима да се обличаш елегантно е порок? С какво може да бъде съблазнен Миша? С пари? Да, възможно е. Или с жена. Макар че той е ерген и няма с какво да го шантажират, освен да шантажират нея, ако е омъжена.

Юра Коротков. Живее със съпругата си, сина си и парализираната си след инсулт тъща в мъничка гарсониера. Дълги години чака на опашка за жилище и така и не дочака. Сега държавното строителство е свито до минимум, а милиционерската заплата никога няма да му стигне, за да си купи жилище. С Настя са големи приятели, тя винаги е в течение на любовните му забежки, на неговите малки победи и малки трагедии. Коротков й се оплаква, а тя го утешава и му дава мъдри съвети, които се свеждат предимно до това: не дай си боже да пострада семейството. През последната година и половина Юра има стабилна връзка с една жена, която беше свидетелка по дело за убийство. Влюбчив, бързо пламващ и мигновено изстиващ, той счупи собствения си рекорд по постоянство с тази връзка. Любимата му има двама сина и Юра твърдо е решил да чака децата й да пораснат и тогава да се ожени за нея. Трябват ли му пари? Трябват му, и то много. Значи ли това, че може да се реши на предателство?

Коля Селуянов, един от най-опитните служители в техния отдел, шегаджия, лудетина, обича да погажда номера, понякога грубички. Но моментално може да промени поведението си, да стане сериозен, да се втурне на помощ, каквото и да му струва това. Коля е разведен, жена му не издържала лошия му характер, съчетан с ненормираното му работно време, взела си децата и заминала с новия си съпруг за Воронеж. Настя знаеше, че понякога, нахално мамейки началството, преструвайки се, че работи, Коля взема самолета за Воронеж, за да прекара с децата си няколко часа и същата вечер да се върне обратно. След всяко такова пътуване се напива като талпа и два-три дена ходи мрачен и потиснат. Той ли е? Ами ако тези негови самоотлъчки са свързани с изпълняване на нечии поръчения, а не с желанието му да види децата си?

Игор Лесников, всепризнат красавец, по когото вехнат всички млади жени на „Петровка“ 38. За разлика от веселия и открит към всеки Селуянов, Игор рядко се усмихва, затворен е и винаги е много сериозен, дори темерут. Настя не знаеше абсолютно нищо за семейния му живот, освен че е женен втори път и наскоро е станал баща. Не е ли той човекът Х? Слабото му място е честолюбието, изкачването по служебната стълбичка.

Началникът прекъсна тъжните й размисли:

— Каменская, на тебе говоря. Събуди се.

— Слушам ви, Виктор Алексеевич — трепна Настя.

— Включи в твоето дело стажанта Мешчеринов, ще му бъдеш наставник. От днес той е под твое разпореждане.

От противоположния ъгъл на стаята на Настя се усмихваше широкоплещестият светлокос студент от Московската школа.

След съвещанието Настя заведе Мешчеринов в кабинета си.

— Заемете свободното бюро, Олег, това ще бъде работното ви място през този месец. Можете да ме наричате просто Настя.

— А как ще ме обучавате? Като в училище ли?

Настя неопределено сви рамене.

— Нямам добра представа как ви обучават във вашата школа. Не е изключено методите ми да не ви харесат. Тогава ще помолите да ви поеме някой друг. Като начало да проверим умеете ли да мислите по двоичната система.

— В какъв смисъл? — намръщи се стажантът.

— Аз си намислям една дума. Например името на световноизвестен киноартист и режисьор. Вашата задача е да отгатнете кой е той. Имате право да задавате всякакви въпроси, но с едно ограничение: въпросите трябва да бъдат формулирани във вид на алтернатива, обхващаща всички възможни варианти, та аз да не мога да ви отговоря „нито едното, нито другото“. Например можете да започнете с въпроса: „Мъж ли е или жена?“ Трети вариант не може да има. Ясна ли ви е идеята?

— Май че да — неуверено кимна Олег.

— Започвайте тогава.

— Мъж ли е или жена?

— Мъж.

— Името му с гласна ли започва или със съгласна?

— Добре — похвали го Настя. — Със съгласна.

Но похвалата се оказа преждевременна. Над третия въпрос Мешчеринов мисли много дълго. Настя не го припираше, подреждаше на бюрото си многобройните бележки и записки.

— Не знам какво да питам — каза той накрая.

— Мислете — отвърна Настя, без да вдигне глава.

— Но аз не разбирам за какво е нужно това. Глупости някакви. Мислех си, че ще ми говорите за оперативни комбинации или ще ми възложите нещо да върша.

— Ще ви възложа. Може би. Но първо трябва да се убедя, че умеете да разсъждавате. Не е задължително да го правите бързо, аз самата мисля бавно. Ето ви първия урок: когато сте на работа, не можете да си избирате задачи, които ви харесват, и да отказвате да решавате онези, които не са ви по вкуса. Трябва да сте готов да решавате всяка логическа задача, която би възникнала в процеса на разкриването на един случай. Никой друг няма да го стори вместо вас. А ако си мислите, че работата на детектива е само засади и задържания, ще трябва да ви разочаровам. Всичко това идва после, към края на работата. А когато имате пред себе си труп на човек, убит неизвестно от кого и неизвестно защо, не ви остава нищо друго, освен напрегнато да мислите кой може да го е убил и защо и как да изясните и проверите това. Така че, моля, измисляйте въпроси, докато не решите задачата, тренирайте мисленето, а същевременно и търпението и упорството си.

Стажантът, намръщен, се извърна към прозореца. В кабинета надникна Миша Доценко с чаша, вдигаща пара, в ръката.

— Анастасия Павловна, може ли да поседя тихичко при вас? При Лесников дойде един човек, с когото трябва да си поговорят насаме, а аз тъкмо си направих чая.

— Влизайте, Мишенка.

Миша беше единственият детектив в отдела, на когото Настя говореше на „вие“. Това не беше признак на по-специално уважение към старши лейтенант Доценко. Просто самият Михаил боготвореше Настя, намираше я невероятно умна и се обръщаше към нея само на име и бащино. Коля Селуянов дори се шегуваше, че младият, симпатичен старши лейтенант тайно е влюбен в строгата, хладнокръвна Каменская. Разбира се, не беше така, но въпреки това в отговор на неговото „Анастасия Павловна“ на нея не й оставаше нищо друго, освен да говори на Миша на „вие“, за да спазва равновесието и да не изпада в менторски тон.

Тя с бързо движение махна от бюрото листовете със записките, имайки предвид наставленията на Гордеев и неговото категорично указание да не обсъжда с никого от служителите в отдела работата по разкриването на убийството на Ерьомина. Заприказва кротко с колегата си за разни дреболии, заоплаква му се, че старите й ботуши пропускат вода, а новите, при толкова вода и кал под краката, бързо ще овехтеят, взе да се ядосва, че минали времената, когато по магазините се продавали разноцветни гумени ботушки, които сега щели да й дойдат много добре, изобщо „задръстваше ефира“, за да не даде на Доценко възможност да заговори за работата.

След известно време Миша си тръгна, а стажантът още мълчеше, не можеше и не можеше да измисли третия въпрос. Най-сетне се обърна и каза:

— Този артист в Западното полукълбо ли е роден или в Източното?

„Слава богу, размърда се — с облекчение си помисли Настя, която вече беше започнала да се съмнява в правилността на избора си, — сега работата ще тръгне по-бързо.“

Работата наистина тръгна по-леко и след час и половина мъчителни усилия Олег Мешчеринов се добра до Чарлз Спенсър Чаплин.

— Минаваме към второ ниво сложност. Вземете лист хартия и химикалка и записвайте.

Настя му продиктува описание на сравнително обичайна ситуация при откриване на труп на обществено място.

— Като използвате двоичния принцип, съставете ми пълен списък на версиите. Можете да започнете от алтернативата „убиецът и потърпевшият познавали ли са се или не“. Версията „не са се познавали“ се разпада на следните алтернативи: „убиецът случаен ли е или нает“ и така нататък. Разбрахте ли? В крайна сметка трябва да получите схема, в която всяко квадратче, освен последните, се дели на други две. Това ви е за домашна работа. А сега отиваме да намерим и разпитаме ето тези хора.

Настя пъхна в чантата си дългия списък на приятелите и познатите на Борис Карташов с техните адреси и месторабота. Много от имената бяха отбелязани с кръстче, това означаваше, че някой вече е разговарял с тях. Но въпреки това оставаха доста…

* * *

Василий Колобов, нисък, слабичък, със сладникава физиономия и хитри очички, отговаряше на въпросите неохотно.

— Какви бяха отношенията между съпругата ви Олга, Виктория Ерьомина и нейния приятел Борис Карташов?

— Какви, какви — изломоти той. — Нормални. С Вика понякога се джавкаха, а с Борка май че не.

— За какво се караха Олга и Вика?

— Кой ли може ги разбра? Женска им работа…

— Казвала ли ви е Олга, че Вика се е разболяла?

— Казвала ми е.

— Спомнете си какво точно ви е казвала, колкото може по-точно.

— Какво ми е казвала ли? Ами много време мина, не мога точно да си спомня. Май нещо откачила, нещо за някакви сънища… Не, не си спомням.

— Постарайте се да си спомните кога за последен път видяхте Ерьомина или пък кога сте разговаряли с нея.

— Не си спомням. Отдавна. Беше още топло, сигурно през септември или в началото на октомври.

— А как сте запомнили, че е било топло?

— Беше със страхотен костюм. Дойде при Льолка, а аз тъкмо щях да излизам, сблъскахме се в антрето. Вика беше без шлифер, само по костюм, значи е било топло.

— Може да са я докарали с кола, затова да е била без шлифер?

— Може. — Колобов изхъмка неопределено. — С тази уличница всичко може да е било.

— Нарекохте Ерьомина уличница. Не одобрявахте поведението й, така ли?

— Абе мене какво ме засягаше? Само да не пречи.

— А Ерьомина пречеше ли ви?

— Откъде ви хрумна това?

— И все пак: какво мислехте за нея лично вие?

Отново неопределено хъмкане и свиване на рамене. Не, Василий Колобов определено не беше свидетел, за когото можеш да си мечтаеш. Работел като продавач в денонощен павилион на Савьоловската гара, едно денонощие на работа, едно — почивка.

— Кажете, Вика не е ли идвала при вас на гарата?

Този въпрос явно не хареса на Колобов. Усмивчицата му изчезна, той се накокошини и започна да отговаря през зъби:

— Че какво ще прави там?

— Не ви питам какво би правила, питам ви виждали ли сте някога Виктория Ерьомина на Савьоловската гара. И ако сте я виждали, кога, с кого е била, идвала ли е до вашия павилион и какво ви е казала. Разбрахте ли въпроса ми?

— Не е идвала там. Никога не съм я виждал.

— А вие никога ли не сте ходили в нейната служба?

— За какво да ходя? Каква работа имам там? И понятие нямам къде е работила.

И така до безкрай — „не знам, не помня, не съм бил, не съм я виждал“.

— Кога научихте, че Ерьомина е изчезнала?

— Льолка ми каза. В края на октомври май. Нещо такова.

— Какво по-конкретно ви каза?

— Че Борка търсел Вика, не ходела на работа, а и вкъщи я нямало.

— В този период жена ви отсъствала ли е от къщи? Да е пътувала до друг град или просто да е била у приятелка за няколко дена?

— Май че не.

— Май че? Обикновено в течение ли сте къде се намира Олга?

— Обикновено не. Мен често ме няма по цели денонощия. Работя през ден, така че…

— Ами в дните, когато не сте на работа?

— Пак не си седя вкъщи. И Олга не проверявам. Мен ме интересува да е чисто и яденето да е сготвено. Останалото не е моя работа.

— Но нали ви е съпруга! Нима ви е безразлично къде ходи и какво прави?

— Защо да ми е безразлично?

— Мисля, че вие го казахте.

— Аз пък мисля, че не съм казал такова нещо.

— А вие да сте пътували за някъде в края на октомври?

— Не.

— Постоянно ли сте работили през ден?

— Постоянно.

* * *

— Ще трябва да прескочим до гарата, да поразпитаме търговците наоколо за този Колобов — замислено каза Настя. — Нещо е станал нервен, когато са го попитали дали не е виждал Вика на гарата. Един човек отива на Савьоловската, друг — при Олга Колобова. Бързичко.

* * *

— Ама как може такова нещо! — жално се вайкаше Колобова, хубавичка пухкава блондинка с огромни сиви очища, пищен бюст и изящни крака. В опитите си да създаде илюзия за тънка талия и стройни бедра тя носеше прекалено тесни джинси и твърде широк пуловер. Дори докато разговаряше с представителите на милицията, тя не си направи труда да извади от устата си дъвката, поради което говорът й, и без това бавен, с проточени гласни, изглеждаше едновременно и детски, и превзет. — За кой път вече ме разпитвате!

— Не ви разпитвам. Просто ще си поговорим. Кажете, Олга, защо сте напуснали работа и си стоите вкъщи?

— Вася настояваше. Трябва му слугиня, а не съпруга. А и на мен ми е по-добре да си стоя вкъщи, отколкото да боядисвам стени.

— И не ви ли е скучно?

— Не, защо да ми е скучно? Напротив, добре съм си. По-рано никога не съм имала свой дом: отначало дома, после общежитието, а виж — сега по цял ден чистя, лъскам пода, бърша праха, търкам плочките в банята. И готвя с удоволствие.

— А защо трябва толкова да се стараете, щом мъжът ви работи през ден, а и в свободните дни не си стои вкъщи?

— За себе си се старая. Направо съм луда по домакинстването. Вие не можете да ме разберете.

— Ами за кого готвите? Пак за себе си ли?

— За себе си. До гуша ми е дошло от пансионските помии. И после, Василий обича да води гости, хем винаги без предупреждение, като че нарочно го прави. Няма ли какво да сложа на масата — скандал. Тъй че постоянно съм в бойна готовност.

— Случва ли се той да доведе гости, а вие да не сте си вкъщи?

— Често се случва. Аз да не съм закована за тази къща, а пък той не ми казва предварително кога ще си дойде и с кого.

— И какво става тогава? Пак скандал?

— Не. — Топчицата дъвка, мернала се между ситните й неравни зъби, се премести от едната страна на другата. — Него го интересува само да е чисто и хладилникът да е пълен, и сам може да стопли яденето. Когато вкъщи има гости, изобщо не му трябвам. Аз съм нещо като мебел.

— И не ви ли е обидно?

— Що пък да ми е обидно? Не съм се омъжила по любов. На Васка му трябва домакиня, а на мен — жилище, ама да си е мое, с моя си кухня, с моя си баня. Докато живеех в общежитието на строителното обединение, нямах никакви надежди за собствено жилище.

— Съпругът ви да е пътувал някъде в края на октомври?

— Не, със сигурност не е. Нито един път не е отсъствал от работа.

— Откъде знаете?

— Ходя на гарата, проверявам.

— Какво?!

Беше просто поразително — колко откровена беше тази превзета пухкава бяла мацка. Трудно можеше да се разбере дали това беше неприкрит цинизъм, който демонстративно не желаеше да се кипри в одеждите на благоприличието, или искреност на стигнала до отчаяние жена, която вече не може да лъже нито себе си, нито другите.

— Само не му казвайте, а? Веднага ще ме напердаши, ако научи. Разбирате ли, не ме е регистрирал в това жилище, така че ако реши да се развежда, пак ще се намеря в общежитието. Лани се беше залюбил с една, то беше неземна някаква любов, тогава много се уплаших, че ще ме зареже и ще се ожени за онази мадама. Тогава само ме будалкаше, че пътува по други градове за стока, а пък киснеше при нея, а може и да са пътували заедно де. Та оттогава най-редовно го проверявам — дали е на работа, или пак се шляе с някоя женска. То се знае, изневерява ми, ама нищо, стига да не става сериозно, да не ме изгони. И така си живея сега — той излиза в осем сутринта за работа, след два часа — и аз подире му, погледна отдалече — седи си в павилиона, тогава се прибирам вкъщи. Привечер пак прескачам дотам. Със сигурност ви казвам — през последните два месеца нито веднъж не е отсъствал от работа. Дори когато го претрепаха от бой, само един ден лежа — в свободния си ден, а на другия с насинената муцуна пак се потътри на работа. То си е естествено, нали не е собственик на павилиона, плащат му на процент от продаденото. Ако не работи един ден, ще получи по-малко.

— Ами с онази жена? Нали казвате, че тогава не работел по цели дни?

— Е, тя имаше много пари, види се, подхвърляла му е по нещо. Но инак Васка е алчен, копейката на две цепи, та затова се бях притеснила, че не ходи на работа. Веднага разбрах, че оная не е обикновена уличница, дето ги сменя всеки ден, а нещо друго. Щото на уличниците той и пакет цигари не подарява.

— Още един въпрос. Как е станало така, че след като сте напуснали строителното обединение, все още сте регистрирана в общежитието им? Трябваше веднага да ви отнемат мястото, нали така?

— А, не, аз съм там по друга линия, нали съм от детски дом. Не могат да ми го отнемат без мое съгласие, дори да не работя вече в предприятието.

— Добре, да се върнем на мъжа ви. Между другото не ви ли е казвал защо са го били?

— Ха, ще ми разкаже той… И да разкаже, ще ме изменти нещо. Затова за нищо не го питам, не си навирам носа в неговите работи.

— Кажете ми, никога ли не ви е казвал, че е виждал Вика на Савьоловската гара?

— Не, не ми е казвал.

— Да ви е питал къде работи тя?

— Веднъж му казах, без да ме е питал, че е секретарка в една фирма. Не се заинтересува много. И изобщо тя не му беше симпатична.

— Защо?

— Смяташе, че Вика може да ми повлияе зле.

— В какъв смисъл?

— Ами с пиянството си и изобщо… Май много се дразнеше, че Вика печели повече от него. Мен може да ме подритва както си ще, защото нямам нито грош и съм напълно зависима от него. Та се страхуваше да не тръгна по пътя на Вика, да печеля пари и да си купя жилище или поне да си наема. Къде ще намери после глупачка като мене? Нито една нормална женска няма да търпи такъв живот, можете да ми вярвате.

— А вие опитвали ли сте се да заживеете като Вика? Или мъжът ви напразно се е страхувал?

— Напразно, разбира се. Глупав е и мери всички със свой кантар. Но аз си имам глава на раменете. Не бих могла да стана като Вика — нямам нейната сладка муцунка. А за обикновена проституция вече съм старичка. И изобщо тая работа не е за мене. На мене ми дай къща да въртя, деца да гледам, нищо повече не ми трябва. Тоя гад Васка обаче не иска деца.

— Защо?

— За какво са му? Излишни главоболия. И после, ако имам дете, няма да му е толкова лесно да ме изрита в общежитието, той знае законите, затова го е страх, че няма да има повече власт над мен.

* * *

… Какво удържа хората един до друг? Какво ги кара да бъдат заедно?…

* * *

Гаров павилион, на витрината — стандартните спиртни напитки, цигари, дъвки и презервативи. Продавачът — двайсетинагодишно момче, чернооко, с гърбав нос, наглед напълно дружелюбно.

— Познавате ли Василий Колобов?

— Вася ли? Познавам го. Защо питате?

— Знаете ли, че горе-долу преди месец, в началото на ноември, някой много лошо го е бил?

— Не се е оплакал, но то си пролича. Лицето му цялото беше насинено.

— Да знаете защо са го били?

— Не ми е казал, и аз не съм го питал. При нас това не е прието. Техни си работи.

— Чии „техни“?

— Хайде сега, да не би пък да не знаете! Павилионът на Васка е на онзи тротоар, а моят — на този. Онази страна се контролира от Бутирската група, а моята — от Маринската, тоест от Марина рошча. Знам ли им работите на онези? Ние не се месим.

— Значи смятате, че са го наказали за нещо?

— Че какво друго да е?

— Погледнете тази снимка. Виждали ли сте някога това момиче?

— Не си спомням. Леле, каква хубавица, как се раждат такива на света бе!

— Благодаря, извинете за безпокойството…

Следващият павилион.

— Васка ли? Познавам го, разбира се. Тука всички се познаваме. Дето го биха, нали? Спомням си, да, в началото на ноември беше. Не, не знам, Васка не ми е казвал. Не съм виждал това момиче.

Още един павилион, и още един, и още един… И така чак до вечерта. Никой не знае защо са били Василий Колобов и кой го е направил. Онези от бутирската страна твърдят, че Васка с нищо не се е провинил и никой за нищо не го е наказвал. Впрочем дори и да лъжат и Колобов наистина да е бил наказан за някакви провинения от търговско естество, това едва ли е било свързано с убийството на Вика. И момичето на снимката никой не е виждал. Още един пропилян ден.

„Ах, колко полезен можеше да ми бъде Ларцев сега!“ — вайкаше се наум Настя. Той със сигурност щеше да накара Колобов да „пропее“ и да измъкне от него истината за онзи побой, за който той на никого нищо не бе казал. Опитен психолог, Володя би съумял да разприказва дори сфинкс, тъй че не само служителите от отдела, но и много следователи, с които му се случваше да работи, най-безсрамно използваха тези негови способности. Да се изясни докрай историята с побоя и да се сложи точка на това! Кой знае защо, Настя беше сигурна, че побоят над съпруга на Олга Колобова няма нищо общо с убийството, но беше свикнала да проверява и разнищва всичко докрай.

Понечи да помоли Гордеев да възложи на Ларцев един разговор с Василий, но началникът недоволно се намръщи:

— И без това сте четирима, ако броим и Доценко — дори петима. А и Ларцев е претоварен с работа. Сами се оправяйте.

Но защо все пак Колобов така се е напрегнал, когато са го попитали дали не е виждал Вика на гарата? Или просто на онзи, който е разговарял с него, така му се е сторило? Може и да му се е сторило, вярно. Но Настя, която не обичаше да изоставя започнатото по средата, се принуди да посвети още един ден за изясняване на тази ситуация. Заедно с Евгений Морозов и стажанта Мешчеринов тя разпита касиерите, обслужващите перона, служителите от гаровата милиция, бюфетчийките, лекарите в медицинския пункт, работниците, които вече трети месец копаеха някакъв ров край гарата… Нищо. Никой не си спомни да е виждал Вика. Пак „празен билет“.

* * *

Възрастният мъж, когото някои хора наричаха просто Арсен, затвори телефона, поразмишлява няколко минути, после отново вдигна слушалката и набра някакъв номер. Отсреща никой не вдигна. Тогава той стана от фотьойла, отиде в съседната стая, където също имаше телефон, и отново набра същия номер. И отново му отговори сигналът „свободно“. Арсен доволно се усмихна, облече тъмнозелен шлифер, подплатен с кожа, обу обуща с дебела подметка и излезе. Измина две пресечки, влезе в една телефонна будка, набра номера още веднъж и след като не получи отговор, слезе в метрото.

След половин час той седеше в уютно ресторантче и пиеше минерална вода. Насреща му посръбваше бира чичо Коля.

— Трябва още да поработим с онова момче — спокойно произнесе Арсен.

— Защо, нямаше ли резултат от първия урок? — учудено вдигна вежди чичо Коля.

— Имаше, имаше, не се тревожи — покровителствено се позасмя Арсен. — Но трябва добре да се подсигурим. Струва ми се, че скоро ще започнат да го притискат. Ние трябва да действаме изпреварващо, така че по-добре да му напомним какво представлява той на тази грешна земя.

— Ще му напомним — кимна чичо Коля и разцъфна в своята странна усмивка, в която матово проблеснаха железните му зъби.

* * *

Човекът, когото днес много хора познаваха под името Арсен, като дете носеше най-обикновеното име Митя, беше сериозно и замислено момче, учеше се добре и много четеше. От ранна възраст го преследваше необясним страх от накърняване на телесната му обвивка, ужасно се страхуваше от болка, убождания, удари, затова не тичаше по улиците, не риташе топка с децата, не играеше с тях на Чапаев или на „стражари и апаши“, а предпочиташе да си седи вкъщи, да решава шахматни задачи и да разнищва малките си мисли.

Неговото детство премина в онова героично време, когато всички момчета мечтаеха да станат папанинци, челюскинци, да бъдат като Чкалов, Ляпидевски, Громов. Митя не правеше изключение. Но му обясниха, че какъвто е крехък, както не е никакъв спортист и има лошо зрение, не може да очаква славно бъдеще. Митя се тормози по този повод съвсем кратко време, защото мозъкът му получи нов тласък и започна да поставя пред момчето нови въпроси. Какви хора за какви работи са годни? Докерът трябва да бъде силен. Учителят трябва да бъде търпелив. Летецът не бива да се страхува от високото… Въпросът се оказа толкова увлекателен, че Митя започна да чете специални книги по психология, каквито по онова време нямаше твърде много. Познаваха го в повечето градски библиотеки и винаги с уважение попоглеждаха ниския слабичък очилатко, който седеше с часове в някой ъгъл на читалнята, надвесен над поредната рядка книга.

Годините минаваха и когато започна работа в отдел „Личен състав“ на КГБ, Дмитрий се смяташе за спец в областта на професионалната ориентация. Задълбоченото и отговорно отношение към всичко, което вършеше, се отрази и върху служебната му работа. Той винаги дълго разговаряше с хората, започващи кариерата си тук, и дори им даваше съвети в кой отдел най-добре биха реализирали способностите и природните си дарби. Имаше чувството, че върши важна и необходима работа, като помага в правилното разпределение на хората в една толкова сериозна организация и по този начин, макар и косвено, дава своя принос в укрепването на безопасността на родината.

Веднъж при него дойде един млад служител от Московското управление на Държавна сигурност — щял да постъпва в централния апарат, в управлението, което се занимаваше с външното разузнаване. Както обикновено, Дмитрий започна да му обяснява особеностите на работата в чужбина, подчерта колко необходимо ще бъде той да съобразява поведението си с културата и традициите на страната, в която работи, особено в сферата на битовата психология. Всички помещения на посолството се подслушват от вражеското разузнаване, търсят се възможности за вербуване на съветски граждани, затова особено внимание следва да обърне на семейните проблеми, с други думи — да не се кара със съпругата си, камо ли пък да я бие, защото научат ли за търкания в съпружеския му живот, на служителя в посолството може да му пробутат привлекателна приятелка. Кандидатът за новата длъжност не слушаше внимателно и с репликите си показа, че всички съвети на кадровика не струват и пукната пара и че той прекрасно се е справял с работата си в Москва и няма да се изложи и в чужбина. А пък как се оправя с жена си — това никого не засяга.

Дмитрий беше съвсем наясно, че този младеж с блестяща характеристика, несъмнено способен и прекрасно владеещ два чужди езика, не е подходящ за работа във външното разузнаване. Тук, в Москва, в познатата съветска субкултура на столичния град, можеше да върши работа, но в чужбина щеше да се провали. Но опитът на Дмитрий да изложи доводите си пред началника на отдела, в който щеше да започне работа кандидатът, срещна откровена грубост. В ясна и недвусмислена форма му дадоха да разбере, че той е чиновник, пионка, че неговата работа е да прошнурова документи и да лепи снимки, а не да си пъха носа в оперативната работа, въпросът е вече решен, всичко е съгласувано, остава само да се издаде заповед. Подобна реакция смая инспектора от „Личен състав“. Обидата заседна у него като ръждив пирон.

След няколко дена кандидатът за работа в чужбина бе закаран в изтрезвителното в състояние на тежко опиянение, с чанта, натъпкана със секретни документи, и без удостоверение, което така и не се намери. Той незабавно бе уволнен от органите и даден под съд. Никой така и не разбра, че назначението му в управлението на външното разузнаване се е провалило, защото Дмитрий бе залягал една-две вечери над справочниците по медицина и фармакология, а после бе намерил нужните хора и бе им платил. Кадровикът беше много доволен, че назначението, което бе смятал за неправилно, не се състоя. Дори не се замисли, че е съсипал живота на един човек, който не му бе сторил нищо лошо и към когото не бе изпитвал лична неприязън. Удоволствието от факта, че все пак бе станало така, както той бе искал, бе неочаквано голямо. Това беше първият му опит за манипулиране на хора, и то успешен опит. Дмитрий разбра, че далеч не е задължително да търкаш прагове или да удряш с юмрук по масата, за да доказваш правотата си. Можеш да действаш и по друг начин, да градиш хитри комбинации, да предвиждаш ходове като в шахматна партия, да дърпаш невидими нишки и доволно да наблюдаваш как събитията се развиват по измислен от теб сценарий, макар всички участници в тези събития искрено да смятат, че действат самостоятелно и доброволно. Жертвите нямат значение. Те са пешки в чужда игра. В твоята игра.

* * *

Вдовицата на Валентин Петрович Косар, трагично загинал на двайсет и пети октомври под колелата на неустановен автомобил, беше младолика стройна жена с миловидно лице и разкошна грива тъмнокестенява коса. Тя посрещна човека от милицията приветливо, но си личеше, че се крепи с последни сили и този разговор е тягостен и неприятен за нея.

— Нима това има отношение към гибелта на мъжа ми? — с недоумение попита тя, когато започнаха да я разпитват за събитията от средата на октомври.

— Не, няма. Ние не се занимаваме с разследване на обстоятелствата около прегазването на мъжа ви.

— Така и разбрах — горестно въздъхна тя. — Според мен изобщо никой не се занимава с тези обстоятелства. Никой не го е грижа за някой си Косар. Виж, ако беше министър или депутат, как щяхте да се разтичате само!

— Разбирам вашите чувства, но повярвайте ми, не сте права. С прегазването се занимава Югозападното окръжно управление, а аз работя на „Петровка“, в Московското градско управление, и ние се опитваме да разкрием съвсем друго престъпление.

— Какво отношение може да е имал Валентин към това? Той беше рядко честен човек, цял живот не е отнел чужда копейка, на мравката път правеше. — Жената се разплака, но бързо се овладя. — Добре, питайте.

— Някъде около десети-дванайсети октомври към вашия съпруг се е обърнало лицето Борис Карташов с молба да го свърже с лекар психиатър за получаване на консултация. Съпругът ви споменавал ли е за това?

— Да, спомням си този разговор. Той веднага каза, че ще опита да се свърже по телефона с Маслеников, а ако не го намери, ще се обади на друг познат лекар — Голубев.

— Валентин Петрович не ви ли каза какъв е бил проблемът на Карташов?

— Каза ми, че приятелката на Карташов била обзета от идеята, че й въздействат по радиото. Не, май че не беше така. Чакайте… А, да! Смятала, че някой й краде съня и го разказва по радиото. Така беше по-точно.

— И какво стана после?

— Валя веднага се обади на Маслеников, уговори се с него. Спомням си също, че Маслеников казал, че през близките два дена щял да бъде много зает, затова можел да приеме познатия на Валя едва в петък.

— В петък значи? Имате ли под ръка календар?

— Ето, моля.

Вдовицата на Косар подаде малко календарче, което извади от бележника, поставен на масата. В календара петнайсети октомври, петък, беше заобиколен с червено кръгче.

— Да си спомняте случайно за кой петък е ставало дума? На петнайсети октомври или за следващия, двайсет и втори?

— По-скоро за петнайсети. Да, точно така. — Тя надникна в календара. — Виждате ли, датата е оградена с молив.

— И какво означава това?

— Това е календарът на Валя, той го използваше постоянно. С един цвят ограждаше рождените дни и важни дати, с друг — посещенията, за които се бе уговорил, и така нататък. А с обикновен молив ограждаше датите, които нямаха отношение лично към него, но трябваше да ги съобщи на някого, както в случая с Карташов. Разбирате ли, Валя вечно се страхуваше да не подведе някого или да не обърка нещо.

Жената отново беше готова да се разплаче, но се сдържа.

— Това бележникът на съпруга ви ли е?

— Да.

— Може ли да го взема за известно време? Непременно ще ви го върна.

— Вземете го, щом трябва.

— Още един въпрос, ако ми позволите. Вие постоянно ли бяхте в течение на работите на мъжа си?

— Естествено. Бяхме много близки.

— Той много приятели ли имаше?

— Слушайте, не ме измъчвайте повече. Какво значение има това сега? Да не би да мислите, че някой от приятелите му го е блъснал с колата си? И изобщо, нали ми казахте, че не се занимавате с делото за прегазването…

— И все пак кажете ми, моля, имаше ли той приятели, с които е споделял проблемите си?

— Ами той ги споделяше с всички. Толкова открит беше, толкова общителен!

— Значи не само на вас е разказал за Карташов и неговата болна позната?

— Фактически разказал е за него на всички, с които е разговарял в този ден. Дори на майка си. Обади й се да я пита как е и после рече: „Представяш ли си, мамо, какви болести има! Днес ми се обади един познат…“ И така нататък. Кой знае защо, историята с момичето на Карташов му направи много силно впечатление, дълго след това си спомня за нея.

— Валентин Петрович нищо повече ли не ви разказа за Карташов?

— Не.

— Абсолютно ли сте сигурна?

— Бихте могли да се убедите, че имам добра памет. Помня всичко, което се отнася за Валентин. След смъртта му преравях в паметта си последните месеци, дни, часове, сякаш това можеше да го съживи. Имах чувството, че ако успея да си спомня всичко до последната дреболия — той ще се върне.

* * *

Бежовата волга свърна от Киевското шосе и пое към Матвеевское. Пред Дома за инвалиди и стари хора спря и от нея слезе едър мъж с привлекателно лице, с благородни черти. Мъжът уверено влезе във вестибюла, качи се с асансьора на четвъртия етаж, мина по коридора и без да почука, влезе в една от стаите.

— Здравей, татко.

От възглавницата го погледнаха мътни сълзящи очи, в които се мерна подобие на усмивка. Старческите устни трепнаха:

— Сине. Отдавна не беше идвал.

— Извинявай, татко. — Мъжът придърпа един стол до леглото и седна. — Работа. Наложи се да пътувам цял месец заради избирателната кампания. Нали знаеш, след няколко дена са изборите за Дума. Как се чувстваш?

— Зле съм, сине. Нали виждаш — лежа, вече почти не ставам. Защо не ме вземеш оттук, никак не ми се ще да умирам на държавно легло.

— Ще те взема, татко, непременно. Само да минат изборите, да свърши това тичане и късане на нерви — и веднага те прибирам вкъщи.

— Дано е по-скоро. Че няма да доживея…

Старецът притвори очи. По набръчканата буза се търкулна сълза и се изгуби в гънките на кожата.

— Татко, спомняш ли си седемдесета година?

— Седемдесета ли? Когато ти се…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна мъжът. — Спомняш ли си?

— Спомням си. Такова нещо забравя ли се? Защо? Някой да не рови?

— Не, не, не се тревожи. Тази работа е погребана. Но все пак. Как мислиш, кой друг може да си спомня?

— Твоето приятелче, дето заедно…

— Това е ясно — отново го прекъсна синът. — Друг някой има ли?

— Нямам понятие. Батиров умря отдавна. Смеляков? Той може и да си спомня, но не знае как точно стоят работите. Освен мене, мисля, никой не знае. А ти защо питаш?

— Абе така, за всеки случай. Нали знаеш, ако моята партия набере достатъчен брой гласове и вляза в Думата, ще се намерят доброжелатели, дето обичат да ровят из мръсното бельо.

— Врагове ли имаш, сине?

— Че кой няма в наше време?

— Страхувам се за тебе, сине. Не се навирай в това пъкло, ще те изядат с парцалите.

— Не бой се, татко, ще се оправя. Е, аз да тръгвам.

— Не ме изоставяй, сине, идвай по-честичко, а? Освен тебе, никой друг не ми остана на този свят. Майка ти умря, жена ми и тя…

— Не драматизирай нещата, татко. Освен мен, имаш и дъщеря, и друг син. Сам си си виновен, възпита ги като нехранимайковци, даде им най-хубавото — и ето че те зарязаха на старини.

— Недей така, сине, защо говориш. — Гласът на стареца едва се чуваше. — И за тебе направих доста, спомни си само.

— Помня аз, помня — студено отвърна синът. — Затова идвам да те виждам. Добре, татко, дръж се, най-много след месец ще те взема оттук.

— Сбогом, сине.