Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Heir Hunter, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Крис Ларсгард. Ловецът на наследници
Американска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София, 2002
Редактор: Цветана Маринова
Художествено оформление на корица: Петър Христов
Компютърна обработка: Линче Шопова
ISBN: 954-585-328-Х
История
- — Добавяне
3.
Ник се събуди и примигна в полуосветената спалня. Според часовника беше спал почти цял час — здрав сън, но все пак недостатъчен при безсънието от последните три нощи. Отново се отпусна на възглавницата и в този момент чу звукът на полицейска сирена. С дългогодишната си практика, той реагира светкавично.
Извърна глава към поставената на нощното му шкафче снимка с размери 9 на 13 см, която го връщаше към един отминал живот. Загледа се в образа и усмивката на двайсет и три годишното рокерско ченге, изтупано в черната си униформа и стиснало ръцете на гордия баща до него, сам носил полицейската значка в продължение на двайсет години. Бил Мърчант с гордост би я носил още десет години, ако не беше открил истинската си страст.
Той прочете за практиката да се издирват наследници в едно списание. Започна да изгражда от нулата кантората „Мърчант и съдружници“, и постепенно я превърна в постоянен, макар и дребен трън в очите на „Дженерал инкуайъри“, „Хог“, „Макклейн“ и други големи играчи. Рамо до рамо с единствения си син — негов партньор, след като напусна полицията, четиридесет и седем годишният Бил Мърчант намери истинското си призвание. Какво призвание само! Осем години от живота си баща и син издирваха хора, за да им съобщят, че са станали наследници на свои близки, които никога не са виждали.
Но една нощ най-неочаквано дойде краят. Противно на онова, което Ник каза на Ема Маклюър, баща му не се бе оттеглил от бизнеса. Истината беше съвсем друга.
Ник сякаш предусещаше, че всичко ще дойде от пиенето. Нямаше значение дали щеше да стане зад волана, на улицата или в леглото — беше сигурен, че бутилката ще ги опропасти. Съдбата реши това да се случи до някакъв долнопробен локал, където Бил Мърчант едва ли би желал да попадне. Изваден нож и бившето ченге, сега частен детектив, вдовец — пияница, загина в мелето. Имаше куп свидетели на случката, но в крайна сметка нито един арестуван. Вече четири години деляха Ник от ужасния момент, без никакви арести и нови доказателства. В досието по случая, което събираше прах пишеше: „битов скандал, завършил със самоубийство“.
„Мърчант и съдружници“ осиротя също като Ник. Тогава, в мъката си той реши, че за да смекчи болката от загубата, трябва да запази и продължи бащиния си бизнес. „Мърчант и съдружници“ трябваше да просъществува и преуспее, като знак на почит и признателност към основоположника. Това бе обещание, което Ник даде пред себе си.
Измъкна се от леглото и отвори щорите на всекидневната. Навън се виждаха собствениците на кучета с техните любимци, както и ентусиасти по джогинга рано сутрин, кръстосващи алеите на Марина Грийнс. „Алкатрас“ извисяваше корпуса си в средата на залива — приличаше на тежкотоварен танкер, пуснал котва. Друга черно-бяла красавица с името „Марина булевард“ се насочваше към пристана. Ник се загледа в една брюнетка с привлекателни форми, която правеше своя джогинг по крайбрежната алея. Водата сивееше, цветът й беше с един тон по-тъмен от скритото зад мъгливи облаци небе.
Влезе в банята и пусна водата. Винаги си мислеше, че намирането на наследници е доста странно занимание, по-подходящо за Шерлок Холмс, отколкото за Мърлявия Хари. Впоследствие установи, че се справя значително по-добре в откриването на хора, отколкото в закопчаването на белезници. Служебното му досие доказваше това. За четири години двамата с Алекс бяха разрешили над двеста случая и издирили успешно над петстотин наследници в четиринайсет страни. Но и сега, след това време на къртовски труд, бизнесът си оставаше загадка за него. Все едно работеше да издири номинираните за голямата награда на браншовата асоциация, но вместо един, намира по десетина печеливши. И не само го прави, но му и плащат за тази работа.
Ник се наведе над умивалника и плисна студена вода върху лицето си. Трябваше да се разсъни. Нямаше никакъв сигнал от Алекс на какво е попаднала в щатското управление на Колумбия. Подсуши лицето си, без да изпуска от поглед отражението си в огледалото. Изглеждаше все така младолик, въпреки едва доловимите бръчки около очите и леките бразди по челото. Подари си една вяла усмивка. Справяше се чудесно. Четири години след убийството най-накрая влизаше в релси.
Звънецът на входната врата напомни за себе си. Ник погледна часовника си. Обед. Обаждането на Алекс подозрително закъсняваше, но поне секретарката му беше точна.
— Как можеш да живееш на такова място? — попита Роуз, прекрачвайки прага. — Наложи се да търся място за паркиране на четири преки оттук.
— Тук живеят всички преуспели младежи като мен — отвърна той с дяволито намигване.
Роуз стовари на кухненската маса купчина папки.
— Вече не си толкова млад, Ник. Погледни Дъг. Той е малко по-възрастен от теб, а вече има две деца. Време ти е да се замислиш за нещо по-сериозно.
— Да нямаш някого предвид за мен, Роуз? Може би една младичка Ракел Уелч, която може да готви? Само това ми трябва.
— Може и да ти уредя нещо — отвърна му тя, сядайки до масата. — Племенницата ми Патриша е сама и е много сладка. Вече е пораснала и ще те гледа добре — винаги ще бъдеш добре нахранен и щастлив. Според мен ще ти се отрази добре да се запознаеш с нови хора.
— Всеки ден се срещам с нови хора.
— Не говоря за умрели старци, Ник. Говоря за някой млад, някой с живец, за бога.
Ник се усмихна и поклати безпомощно глава. Един от най-добрите му ходове беше наемането на Роуз за секретарка преди две години. С близо трийсетгодишен опит зад гърба си, тя бързо превърна „Мърчант и съдружници“ в непревземаема крепост.
Телефонът иззвъня. Роуз грабна слушалката и отмести учудения си поглед от Ник. Подаде му я след секунда.
— Алекс. Страшна е като локомотив.
— Тя е какво?
Роуз сви рамене.
— Възбудена е от нещо.
В това нямаше нищо чудно. Ник взе слушалката.
— Хей, момиче!
— Ник! Ник, няма да повярваш на ушите си!
— Толкова ли е хубаво? — попита той, като взе листа и химикалката, които Роуз му подаде. — Колко имота?
— Само четири, но няма да повярваш за четвъртия.
— Казвай.
— Името е Джералд Джейкъбс. Джералд Раймонд Джейкъбс. Умрял си е просто така преди пет дена и не се шегувам за цифрата. До факса ли си в момента?
— Да, защо?
— Защото веднага ти изпращам материалите. Дори няма да си хабя въздуха да ти разправям всичко по телефона. Трябва да го видиш със собствените си очи.
— Добре тогава. Стига сме говорили празни приказки, пускай факса!
— Обади ми се веднага щом го прочетеш. Не — направо си резервирай билет за самолета до тук. Трябва да действаме по този случай, Ник.
— Вече съм до факса, миличка. Ще се чуем след малко.
Ник остави слушалката на мястото й и потърка едната си буза. Ентусиазмът на Алекс беше добър предвестник. И една от причините толкова много да му допада партньорството с нея.
Роуз не сваляше поглед от него.
— Е?
— Много е възбудена, права си. Сигурно е за добро.
Роуз подмина думите му с жест на пренебрежение и отбеляза сухо:
— Та тя е не по-малко възбудена и когато си прави маникюра…
Ник се усмихна и си взе ябълка от кухнята. Факсът изведнъж се включи. Докато отиваше към него, с тихо бръмчене започна да излиза първият лист хартия. Грабна го, преди да е паднал в поставката. Трябваше му само един поглед — в раздела за оценка на материалното състояние. Намери го чак на третата страница.
— Мили боже…
Почувства нужда да приседне на дивана и от изненада забрави да си затвори устата. Роуз го наблюдаваше от прага на кухнята.
— Ник?
— Боже господи! — измърмори отново, без да вдига поглед. — Това истина ли е?
— Какво има?
Очите му го виждаха, той го четеше, държеше го в ръцете си, но не можеше да повярва, че е истина. Да не би да е печатна грешка? Присви очи и отново погледна цифрата…
Двайсет и два милиона, триста четирийсет и шест хиляди долара. И някакви дребни отзад. Наведе се над документите и продължи да чете внимателно.
Наследодателят Джералд Реймънд Джейкъбс починал в дома си на улица „Мишел драйв“, номер 198 в Хъдсън, Ню Йорк. Смъртта настъпила преди пет дни и веднага бил определен обществен управител на наследството, който да издири наследниците и да осъществи разпределението на имуществените права. Типичен сценарий, добре познат на Ник от стотици подобни дела. Общественият управител след не много обстойно издирване на роднините, не открива наследници по права линия. Задръстен с купища подобни дела, случаят на Джералд Джейкъбс най-вероятно щеше да замине обратно в купчината, докато дойде време да бъде разгледан повторно.
Ник намери заповедта, определяща лицето, което да управлява наследството. Поради липсата на завещание и очевидно несъществуващи кръвни роднини, материалните активи се прехвърляха за разглеждане от щатския съд. Парите щяха да останат под съдебна опека до намирането на допълнителна, изясняваща случая информация.
Ник подаде факс листовете на Роуз и потърка чело. Усети как възбудата и ентусиазмът на Алекс обхващат лека-полека и него. Някъде, все някъде, трябва да са останали някакви живи роднини и той изведнъж се почувства способен да ги открие. От този момент всяка секунда беше безценна. Отново взе телефонната слушалка в ръка.
— Трябва ми еднопосочен билет за Олбъни от Сан Франциско. Колкото е възможно по-бързо. — Жизненоважно беше да хване полет още тази вечер. — Днес, в три и трийсет следобед? Идеално. Един билет, моля, да… да, ще платя чрез моята „Виза“ карта…
Затвори телефона и погледна към Роуз, която все още прелистваше факс копието от досието по случая.
— Господи, Ник!
— Невероятно, направо зашеметяващо. Полетът ми е след три часа.
Влезе в спалнята и намери пътната си чанта. Извади пет ризи и дузина вратовръзки от гардероба.
— Възможно ли е да става дума за грешка? — попита Роуз, докато го наблюдаваше как си опакова багажа.
— Невъзможно. Казано е пределно ясно.
— И мислиш, че можеш да разрешиш случая?
— Въпросът е не дали мога да разреша проблема — отбеляза, докато се протягаше към една от ризите си, — а дали някой друг няма да го направи преди мен. Ако онези кучета от Източния бряг надушат случая с Джейкъбс, може да се сбогуваме с него. Но това ще стане ясно съвсем скоро.
— Нали ще се обадиш на Алекс, Ник?
— Благодаря ти — и се пресегна към безжичния телефон.
Алекс вдигна още на първото позвъняване.
— Ник?
— Права си. Никога нямаше да ти повярвам.
— И какво ще правим сега?
— Същото, както винаги, скъпа — правим си родословно дърво. Слушай ме внимателно: тази вечер излитам с полета в три и трийсет от Сан Франциско за Олбъни с прехвърляне в Чикаго. Би трябвало да съм при теб не по-късно от два през нощта.
— Ще те чакам. Сънувам ли, Ник? Двайсет и два милиона и никакви наследници, които да претендират за това състояние?
— Е, ако все пак има някакви наследници, ти и аз ще ги намерим, партньоре. Но недей още отсега да си купуваш яхта. Нещо ми подсказва, че няма да ни е никак лесно. Кой знае с кого още е говорил Кьониг? Мисля, че ако заложа на „Дженерал инкуайъри“, няма да сбъркам. Сигурно още един куп агенции за откриване на наследници му плащат.
— Само от предоставяне на информация тоя тип може да натрупа състояние.
— Би бил глупак, ако не го направи. Не ни е безкрайно предан, в това можеш да бъдеш сигурна. Просто няма начин ние да сме единствените, които знаят за това. — Ник погледна часовника си. — Имаме време до три и половина. Какво можем да направим през следващия час и половина?
— Доста неща. Нашите агенти вече издирват смъртния акт и некролога. Освен това няколко куриери проверяват регистрите на гражданското. И аз ще се заровя в архивите веднага щом свършим тук.
— Добро момиче. Още утре ще можем да стартираме. Ще почукам на вратата ти около два часа след полунощ, окей?
— Кафето ще те очаква.
— Направи го по-силничко. До утре сутрин.
Ще се справим, помисли си Ник и затвори телефона. Не се съмняваше ни най-малко. Всичко необходимо беше налице. Изчитане на фишове, преглеждане на томове наръчници, юридическа литература, телефонни указатели и съставяне на родословни дървета. Истинска колекция от данни за раждане и смърт, осиновяване, бракове и разводи. Работата се променя според всяка новополучена информация при изнамирането на хора и най-вече при изравянето на мръсните им ризи. Мрежата от агенти е в готовност, телефонните номера — раздадени на малка армия от частни детективи и следователи. Фирмата можеше да се похвали с куража да се опълчи срещу всяко предизвикателство. Дори срещу „Дженерал инкуайъри“.
Ник се върна в спалнята. Роуз беше доопаковала пътната му чанта.
— Всичко имаш, Ник — каза тя и закопча ципа. — Три костюма и предостатъчно ризи и вратовръзки…
— Също бельо и чорапи, достатъчни за изкарването на истинска ядрена зима. Ти си истинско съкровище, Роуз. Хей, знам, че се канех да те освободя за днес следобед, но не мислиш ли…
— Не се тревожи за това — отвърна тя. — Давай да тръгваме към офиса и да съберем документите ти.
Ник кимна и се зачуди как въобще се е оправял преди да я срещне. Метна чантата през рамо и си намери ключовете. Задържа вратата, за да мине първо тя.
— Нямам търпение да си получа чека с бонуса от цялата тази тарапана — обърна се тя към него с усмивка.
— Чекът този път ще бъде убийствен, мисис Пен.
Заключи вратата и двамата се насочиха към асансьора.
Семейство Маккарти бяха бдителна двойка старци, едни от най-скучните, които му бяха попадали този месец. Но той харесваше вкуса на предизвикателството. Лорънс Касълтън — все още млад за своите шейсет и четири години, не губеше страстта си към бизнеса. Той ръководеше „Дженерал инкуайъри“ с централа в Лос Анджелис — гиганта за търсене на наследници още от началото, което бе преди четирийсет години. Касълтън беше едър мъж, висок около метър и осемдесет, с прогресивно окапваща бяла коса, загладена на темето и дълъг къдрав мустак, който му придаваше вид на добродушен дядко. Много държеше всичките му служители да се обръщат към него с фамилиарното Лорънс. Никак не харесваше титли от рода на „президент“, предпочиташе по-непретенциозното „главен съветник“. Той олицетворяваше живата легенда в бранша.
— Мистър Касълтън — обърна се към него мисис Маккарти, — не ни разбирайте погрешно: не че не сме съгласни вашата фирма да поеме ангажимент и да уреди прехвърлянето на нашето наследство. Просто искаме да сме сигурни, че в крайна сметка няма да се наложи да плащаме изненадващо големи такси.
Касълтън кимна. Често срещано опасение сред многообещаващите клиенти.
— Уверявам ви, че няма да се наложи да плащате свръхразходи. Бих искал… — Той спря в момента, когато вратата на конферентната зала внезапно се отвори. Главният му детектив Ричард Бьорг подаде глава през нея.
— Извинявайте, че ви прекъснах. Трябва да говоря с теб, Лорънс. Спешно е.
Касълтън се насили да се усмихне, макар и с раздразнение.
— Изчакай малко, Ричард.
— Лорънс, трябва веднага да дойдеш и да видиш нещо.
Касълтън изгледа втренчено приятеля си. Мразеше да го прекъсват по време на преговори, особено когато става дума за имот на стойност триста хиляди долара. Все пак се изправи, извини се и отиде при Бьорг в коридора.
— Надявам се, че си струва, Ричард.
— И още как. Ела с мене.
Касълтън пристъпваше бързо, за да е в крачка с партньора си. Той го водеше към коридора на първия етаж на „Захман билдинг“ — триетажната масивна сграда на компанията, идеално пригодена за агенция за издирване на наследници. Първият етаж — където се намираха преддверието и дванайсет кабинета — беше свободно достъпен за външни лица. Тук въвеждаха клиентите и ги забавляваха в конферентната зала. На втория етаж се намираха още осем офиса и спортната зала на фирмата. В нея можеше да се потренира с тежести, пътечки за бягане, масаж. На третия етаж се намираше библиотеката и изследователският център, където се пазеха четири хиляди генеалогически текста и наръчници, както и дузина работни станции с готови за моментална употреба бази данни. Касълтън наричаше тази част от сградата „Раят на мормоните“.
Влязоха в президентския апартамент в края на коридора и Бьорг бързо затвори вратата зад гърба си. Факир в генеалогията, прочул се с разрешаването на случая Лучети през 1989 година, той се пресегна към купчината листове на бюрото си и ги подаде на Касълтън.
— Чети, Лорънс.
На Касълтън не му беше нужно да изчита всяка дума — интересуваше го единствено разделът за оценка на имотното състояние.
Той бързо прехвърли първите страници и го откри. Челото му изведнъж се покри с дълбоки бръчки.
— Господи… мамка му…
— Тъкмо пристигна по факса.
Президентът на „Дженерал инкуайъри“ продължи да чете, придържайки факс хартията като новородено бебе.
— Щата Колумбия — чу се нервният му смях. — Това да не е някаква шега? Никога нищо не сме получавали от този жалък червей.
— Няма шега, няма измама — отвърна Бьорг. — Хората ни вече проверяват случая. Съвсем скоро ще получим смъртния акт и некролога.
— Как е името на нашия информатор там?
— Лойд Кьониг.
— Колко ни взема?
— Казах, че ще му дадем чисти трийсет бона, но след като разрешим случай. Като се има предвид таксата трийсет процента от стойността на имота, това прави около половин процент от общата сума.
— Чудесна работа. Кого можем да изпратим в Ню Йорк?
— Вече говорих с Рисо и Лейк.
— Прекрасно. — Касълтън удари с юмрук по дланта си. — Искам петдесет пълни проучвания за бракове, разводи, имиграция…
— Лорънс, преди това трябва да разрешим един дребен проблем. Кьониг е продал информацията и на друга компания.
Касълтън потърка брадичката си, но не се учуди кой знае колко. Въртеше се достатъчно дълго в този бизнес, та конкуренцията, която все му дишаше във врата, да го свари неподготвен.
— И така, срещу кого сме този път? „Хог“ и „Макклейн“? „Вангард“?
Бьорг поклати глава.
— Алекс Морено.
— Кой?
— Работи за „Мърчант и съдружници“. Спомняш ли си онази фирмичка от Сан Франциско?
— Те ли? И каква им е работата в Ню Йорк?
— Морено живее там, не си ли спомняш? Тя прокарва мрежата им през околните щати.
— Кои са другите компании?
— Кьониг се кълне, че това е всичко. Мисля, че не лъже.
Касълтън изсумтя. Подпря се на ъгъла на бюрото си и кръстоса ръце върху квадратното си шкембе.
— Този тип Кьониг е истински гений, не смяташ ли? Щях да му платя не повече от сто чисти, ако се бе обърнал само към нас. — Махна с ръка. — Стореното, сторено. Не виждам проблем, ако ще се конкурираме с ония джуджета от „Мърчант и съдружници“. Знаем ли кога са получили досието?
— Около час преди нас.
Касълтън мигновено погледна часовника си. В Ню Йорк беше седем и десет следобед. От този час преднина „Мърчант и съдружници“ не печелеха абсолютно нищо. Ако имаха късмет, може вече да са се сдобили със смъртния акт. Но едва ли бяха успели да се докопат до нещо по-съществено.
— Това е без значение — каза Касълтън. — „Мърчант“ няма да ни се пречкат. Бащата никога не ни е създавал проблеми — защо да очаквам нещо по-различно от сина? Смятам случаят да бъде приключен до двайсет и четири часа.
Бьорг, обаче, явно не бе завладян от същия ентусиазъм.
— И аз се надявам на това, Лорънс. Все не ми излиза от главата мисълта за Омар Моралес.
— Ами, недей да мислиш — сопна му се президентът, с което показа, че и той не е забравил случая. — Това си беше чиста проба гаден късмет, Ричард. Много се залутахме, а Мърчант дебнеше и… ни отмъкна сделката. Голяма сделка. Това сега няма да се случи, обещавам ти го.
Бьорг кимна, но не каза нищо. А сделката си я биваше — двайсет и една хиляди долара. Случая Омар Моралес определиха като груб пропуск и лош късмет. Но тогава пролича един неопровержим вече факт — не бяха толкова неуязвими, колкото си мислеха.
— Кога Лиър каца в Ню Йорк?
— В полунощ.
— Още на разсъмване искам Рисо и Лейк в Хъдсън пред вратите на съседите.
— Ще бъдат там.
— Добре — отвърна Касълтън с важно кимване на главата. — Ще решим случая, Ричард. Мърчант не може с пръст да ни пипне. Искам да проверя нещо горе за мистър Джейкъбс. Нали имаш време?
Бьорг кимна.
На вратата Касълтън сграбчи рамото на приятеля си.
— И още нещо — нека случаят с Джейкъбс си остане наша малка тайна. Не искам и думичка да стигне до ушите на някой извън фирмата — като изключим Рисо и Лейк. Не искам всички тук да се изправят на нокти. Нито пък ми се ще цялата работа да се разпилява на различни страни. Разбра ли?
Бьорг кимна утвърдително.
— Тогава да тръгваме.