Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (10)

9.

Точно в един часа след полунощ синя камионетка се придвижи внимателно от пътеката на къщата и пое по улицата. Караха бавно към предначертаната цел. Всичко беше обсъдено до най-малки подробности, а възможните варианти — разиграни, така че се чувстваха достатъчно сигурни да пристъпят към изпълнението на плана.

Ник седеше на мястото до шофьора и усещаше избилите по гърба му капчици пот. През осемте години като служител в полицията никога не се бе потил толкова много от притеснение. Беше виждал премазани до неузнаваемост тела, мъртви деца и самоубийства с огнестрелно оръжие, но не трепваше пред подобни случаи. След първата година придобиваш имунитет, му бе казал Бил Мърчант. А ти имаш железен стомах. Баща му имаше право. Но се чудеше колко ли време им трябва на престъпниците да придобият железни стомаси. Вече съвсем се обърка.

Ранните часове на утрото бяха тъмни като в рог, нямаше и луна на небосклона да огрява пътя му. Преди да пристигнат на мястото, минаха веднъж по Майкъл драйв, изучавайки внимателно улицата за признаци на живот. Ник забеляза, че лампата пред дома на Джейкъбс беше изгоряла. Ето и първата пречка.

Алекс паркира камионетката до тротоара и изключи мотора. Ник погледна зад рамо, огледа жилищните сгради и впери поглед към къщата на Джейкъбс — четвъртата откъм ъгъла.

— Всичко върви по-добре, отколкото си го представях. — Ник звучеше по-уверено, отколкото се чувстваше. — Съмнявам се, че ще имаме по-удобен случай и по-благоприятна нощ от тази.

Алекс кимна.

— Всички къщи са тъмни, с изключение на една точно от другата страна на улицата.

Ник се огледа внимателно още веднъж. Носеше тежко камуфлажно яке върху дебел пуловер. В якето си имаше къса, но здрава щанга, а на рамо беше преметнал раница. На ръцете си бе сложил черни кожени ръкавици, а предавателят стоеше в предния джоб на якето му. Провериха положението в двора и бяха доволни. Ник се бе сетил да махне номерата на камионетката, преди да тръгнат за Хъдсън.

— Приличаш на Рамбо — каза Алекс през нервен смях.

— Да се надяваме и че ще я свърша като Рамбо — отвърна Ник. Хвана дръжката на вратата, поколеба се за момент и погледна обратно към нея. — Ти добре ли си?

— Добре съм.

— Сигурна ли си?

— Попитай ме отново и вече ще ти кажа не. Размърдай си задника, преди да съм се размислила.

— Добре, добре. Ако всичко върви добре, ще се обадя след десет минути по предавателя. Ако нещо не се получи, ще се върна много бързо, така че ти бъди готова за тръгване.

— Ще бъда готова — отвърна Алекс. — Внимавай.

Ник стъпи на тротоара, затвори внимателно вратата и изчезна зад ъгъла.

 

 

Джон Малой се наведе над волана на колата си и се заслуша в хъркането на партньора си — ритмично, почти хипнотизиращо. При всяко похъркване усещаше, че още повече му се доспива. Ощипа се за пореден път и погледна часовника си. Един и двайсет. След още четирийсет минути и той щеше да заспи от отегчение. Тогава партньорът му щеше да види едно хъркане.

Бяха паркирали в края на Майкъл драйв, под сянката на едно дърво. Мястото им за наблюдение беше чудесно. Скучна и елементарна работа, но поне парите си струваха.

Малой се почиства почти щастлив, когато зърна човека на улицата. Докато го наблюдаваше, щеше да убие няколко минути. Взе бинокъла в ръце и го постави пред очите си. Самотната фигура крачеше бързо по тъмния тротоар на Майкъл драйв. Веднага се усъмни, огледа го внимателно и се зачуди какво ли прави тук по това време.

Ник вървеше с бързи крачки по тротоара към къщата на Джейкъбс и чуваше сърцето си как бързо бие. Въпреки задоволството от съставения план, не можеше да преглътне усещането за надвиснала опасност. Случаят Джейкъбс се очертаваше уникален, не само заради парите. Винаги бе зачитал закона и въпреки скрупулите — неговите и на Алекс — по този повод, знаеше, че това, което върши в момента, е погрешно и непозволено. Сети се за баща си и се зачуди дали, ако в момента можеше да го види, щеше да каже, че синът му прекрачва всякакви граници. При тези обстоятелства обаче, не беше сигурен дали и самият Бил Мърчант нямаше да стори същото.

Докато Ник се приближаваше към къщата на Джейкъбс, заобикалящите сгради останаха тъмни и тихи. Преди да е размислил дали да продължи, зави наляво и бързо се шмугна по пътечката, която водеше към входната врата. Щом стъпи на площадката дъските шумно изскърцаха. Залегна като войник в окопите, временно прикрит от злонамерения взор на врага. Храстите в предния двор му предлагаха чудесно прикритие. Благодареше мислено на стареца, който приживе не си бе направил труда да посегне към градинските ножици.

Хвана здраво в ръка студения метален край на щангата и усети тежестта й в ръцете си. Той се обърна с лице към вратата. Намери пипнешком топката и облягайки се с цялата си тежест, уверено напъха желязото в процепа между касата и ключалката. Придърпа вратата към себе си — знаеше, че лесно ще я измъкне от пантите, но го притесняваше евентуалният шум. Трябваше леко да се облегне на щангата и бавно да увеличава натиска.

— По дяволите…

Дървото напук проскърцваше, огъвайки се до краен предел. С прорязващ слуха трясък дървенията изхвърча навън. Вратата зейна отворена. Ник изпсува тихо и бързо я притвори към себе си. Нямаше никакъв винт, който да я придържа, така че тя хлътна леко навътре. Пресегна се в тъмнината, хвана се за някаква масичка, вероятно за кафе и подпря с нея вратата. Остави внимателно щангата на пода и надникна вътре. В къщата от отсрещната страна на улицата светна лампа. Той извади предавателя.

— Алекс…

Веднага се чу отговор от другата страна.

— Вътре ли си вече?

— Да. Къщата е наша. Внимавай за появата на ченгета. Ще се върна колкото е възможно по-бързо.

— Къщата отсреща светна…

— Знам. Просто внимавай за ченгета. Най-трудното мина.

— Побързай, Ник…

Ник се взря в непрогледната тъмнина. За добро или лошо, най-накрая беше вътре. Успя да проникне сравнително лесно, но това не означаваше, че някой любопитен съсед вече не вдига телефонната слушалка. Напрегна поглед, огледа помещението на всекидневната и си помисли: „Откъде да започна, по дяволите!“.

Къщата беше почти изцяло тъмна. Извади джобното си фенерче и освети със слабия лъч стаята. Светлината беше малко, но се виждаше, че старецът се е отнасял доста немарливо към поддръжката на дома си. Покрит с прах кристален полилей висеше от тавана, а под краката си имаше дебел ориенталски килим. От лявата си страна забеляза елегантни позлатени кресла от деветнайсети век с тапицерия в бургундско червено, които бяха разположени около стабилна маса, истинска антика. Огледало в тежка позлатена рамка висеше точно зад нея, а по стените се виждаха шедьоври на изкуството, всичките поставени в скъпи рамки. Прокара облечената си в ръкавица длан по една от тях, усещайки грубата повърхност под пръстите си. Всичко изглеждаше напълно автентично.

Несигурен откъде трябва да започне, Ник се обърна и се удари в една маса. Изруга приглушено, грабна две книги, които бяха върху нея, и започна да ги разглежда. Едната беше биография на Шопен, а другата — илюстриран превод на Дантевия „Ад“. След като не намери нищо между страниците им, остави ги настрана и продължи да оглежда всекидневната на светлината на фенерчето. В ъгъла се намираше масивно старо пиано, което му заприлича на ковчег.

Докато преминаваше от всекидневната в коридора, Ник забеляза дългите, извиващи се нагоре стълби. Хората обикновено държат личните си спомени в спалните си, скрити от очите на външни лица. Значи можеше да започне от спалнята. Тъкмо се канеше да се качи, когато погледът му долови леко проблясване в коридора. Приближи се внимателно към примигващата в тъмното светлинка и веднага разбра откъде идва. Телефонният секретар беше включен и предупредителната му лампичка мигаше като фар в тъмнината. Странна работа, помисли си Ник, един самотник да получава толкова много обаждания. Насочи светлината към секретаря и го отвори, измъквайки касетката от него. Сигурно щеше да чуе интересни неща по-късно.

Бързо тръгна нагоре по стълбите, направени от тежко дърво. Два огромни портрета украсяваха стената от дясната му страна. На единия се виждаше възрастен мъж с тъжен израз на лицето, с дълъг бял мустак, който стърчеше като скала над дълбок ров. На другия беше изобразена млада жена в елегантна бяла рокля, която носеше малко лятно чадърче. Ник прихвана здраво портретите и ги свали от стената. Изненада го значителната им тежест. Внимателно постави картините в основата на стълбите и се върна отново до стената. Опипа внимателно празното пространство зад свалените портрети. Почукваше леко, но не се чуваше никакво ехо.

Гледаш прекалено много детективски филми, Ник. Престани да си губиш времето… — каза си той наум.

Мисълта му се върна към взломния начин, по който проникна в къщата, и тогава включи отново предавателя си.

— Алекс…

— Какво става?

— Нищо особено. В момента се качвам по стълбите. Как е отвън?

— Тук всичко е наред. Онази светлина отсреща изгасна.

— Трябва и ти да погледнеш тук. Няма нищо общо с изгледа отвън. Старецът сигурно е използвал много добър дизайнер.

— Престани да разглеждаш като в музей и се хващай на работа.

— Ще се постарая да не се бавя повече от час.

— Цял час!

— Поне. Ще ти се обадя скоро.

Коридорът на горния етаж беше по-тъмен, отколкото стаите на долния, а светлинката от фенерчето му се стори още по-слаба. Имаше четири врати: една точно пред него, една отляво и две отдясно. Ник хвана и лекичко завъртя топката на първата отдясно. Тоалетна без прозорци и шест полици на стената. От тавана висеше най-обикновен шнур с електрическа крушка. Ник го дръпна и в помещението се разля мека светлина. Грабна кърпите от най-горната полица, разтърси всяка от тях и ги остави на купчинка на пода зад гърба си. Само след две минути всички предмети от тоалетната лежаха на пода в коридора. Не намери абсолютно нищо.

Следващата врата отдясно водеше към банята. Ник пребърка всички чекмеджета, както и аптечката, но не откри нищо повече от шишенца с лекарства — само си отбеляза вида им. Ако беше необходимо, щеше да се обади на аптекар, с когото да се консултира за здравословното състояние на Джейкъбс. Дръпна завеската на ваната, хвърли един поглед към нея, но не видя нищо. Спомни си за написаното в смъртния акт и освети ваната с фенерчето си. По ръба ясно се виждаше бледа розова линия.

Спалнята беше първата стая отляво. От пестеливия интериор Ник предположи, че е попаднал в стаята за гости. Едно-единствено двойно легло, чисто и оправено, се намираше до стената отдясно. Завесите бяха широко дръпнати, а на пода се процеждаше блед лъч светлина от някоя улична лампа. Помисли си за момент да дръпне завесите, но бързо промени намерението си. Изведнъж го обля гореща вълна, съблече си якето и го остави на леглото. Приближи се до гардероба. Започна да изважда едно по едно и да захвърля на пода спортни сака, пуловери и жакети, като проверяваше старателно всяко джобче, всеки процеп. Кутиите по горния рафт на гардероба пазеха няколко покривки за маса и огромно разнообразие от шапки, ръкавици и прашлясали книги. Повечето бяха немски издания. Ник ги разгледа внимателно. Бони се оказа права — Джейкъбс беше немец. Или австриец. Книгите ясно го потвърждаваха.

Прелисти внимателно всяка от тях, търсейки картичка, изрезка от вестник, честитка за рожден ден — неща, с които обикновено се поддържа контакт със семейството. След като за пет минути огледа всички чекмеджета, също под леглото и под изтривалката на прага, той се промъкна до стаята в дъното на коридора. Ако изобщо имаше нещо, което да си струва в тази къща, то трябваше да се намира все някъде тук… Все нещо трябваше да изскочи.

 

 

Малой се засмя нервно, но чак сам не си вярваше. Въпреки изобилието от храсталаци, които скриваха гледката, той ясно можеше да прецени, че тайнственият мъж вече е вътре. Да разбие вратата и да проникне вътре — на това копеле не му липсваше кураж. Но това не означаваше, че ще го оставят да се измъкне така лесно. Сръга партньора си с лакът.

— Събуди се, там става нещо.

Рение изсумтя и се изправи на седалката. Малой кимна по посока на къщата.

— Някакъв тип току-що проникна вътре. Чух го с усилвателя. Вече е вътре.

Рение грабна бинокъла.

— Виждам единствено храсти.

— Да не мислиш, че седи на верандата и танцува. Повярвай ми, вътре има човек.

— Тогава какво ще правим?

Малой се замисли за момент. Не очакваха появата на когото и да било, това не беше предвидено.

— Инструкциите са да обезопасим мястото. Мамка му! Не аз съм се съгласявал на това. — Пресегна се назад и взе пистолета си. — Явно ще трябва да се запознаем с някого.

— Защо не го пипнем на излизане. Ще го сгащим на тротоара и лесно ще го приберем.

Малой поклати глава, счупвайки един кламер в ръцете си.

— Не можем да го оставим да се размотава вътре цяла нощ. Давам му само пет минути. Ако не излезе дотогава, аз влизам.

 

 

С притаен дъх Ник завъртя топката на вратата на последната стая от горния етаж и пристъпи вътре. Миришеше на прах и застояло, въздухът бе по-тежък и от този в крипта. Завесите бяха спуснати и в стаята не проникваше почти никаква светлина. Слабият лъч на фенерчето едва успяваше да разсее мрака и да очертае контурите на мебелите. Джейкъбс имаше огромно легло, почти с кралски размери, изящна рамка и завески. Ник потрепери при вида на тази почти средновековна подредба, но се осмели да прескочи направо през леглото, за да стигне до дрешника. Методично изпразваше всяко чекмедже, докато нетърпението и разочарованието му растяха с всеки изминал миг. Надникна и в дрешника. Там имаше ризи, сака, ботуши, книги — дори огнестрелни оръжия, но Ник не успя да открие нищо, свързано с личния живот на Джейкъбс. Озадачен и объркан, той стоеше по средата на стаята, сред купищата разхвърляни по пода дрехи и спално бельо. Погледна часовника си и установи, че е в къщата вече двайсет и пет минути. Сети се за гаража и пристъпи към вратата, но после реши за всеки случай да провери и под леглото.

Ник се пльосна по корем на пода и започна обстойно да оглежда. Забеляза някакъв тъмен квадратен предмет и се пресегна към него. Празна кутия от кърпички. Захвърли я настрани и се насочи към вратата, но по невнимание закачи обувката си в ръба на килима и за малко да падне. Леко го подритна от пътя си, но после се спря. Пред погледа му за миг попадна нещо странно. Лъч светлина се плъзна на пода и той видя някаква неравност по паркета. Освети по-силно с фенерчето и наистина се оказа така. Спря и прокара пръсти по грапавата повърхност. Напипа едва видим ръб. Все едно малка вратичка бе внимателно направена точно на мястото, където се подпъхваше килимът. Опипа с пръсти, но не можеше да открие за какво да се хване. Слезе бързо до кухнята и намери здрав нож. Ако това, което търся, не е там, помисли си той, докато спринтираше обратно нагоре, значи тук изобщо няма да намеря нищо.

Подпъхна ножа в цепнатината и я разшири дотолкова, че пръстите му да могат да влязат по-навътре. Накрая успя да отвори по-широка дупка. На светлината на фенерчето усети проблясъка на нещо желязно. Пресегна се към него и усети с пръстите си студения метал, а устата му пресъхна.

Извади кутията и я постави на леглото. Едва тогава видя пред себе си метална каса. Опита се да я отвори, но видя, че е заключена. Реши да подпъхне ножа под краищата й, но установи, че острието е прекалено дебело. Пулсът му се ускори. С бърза крачка, с кутията под мишница, Ник се върна в кухнята. Намери един нож с по-тънко острие и с него и металната кутия отиде във всекидневната. Постави я на масичката за кафе и подпъхна острието под краищата с всичка сила. След като се въртя около нея в продължение на няколко секунди, опитвайки се да я отвори, механизмът неочаквано поддаде.

Вътре в кутията имаше пликове за писма, един по-малък плик, както и три пожълтели черно-бели снимки. Първо разгледа трите малки фотоса.

На едната се виждаше малко момче, може би на около девет годинки, което държеше бебе в ръцете си. На гърба на снимката, с дребен почерк беше изписана годината 1922. На другите две снимки имаше две млади жени. Израженията на лицата им бяха тъжни и Ник си помисли, че това са паспортни снимки. На гърба на едната пишеше Моника — 1935. На другата нямаше надпис.

— Здрасти, Моника — прошепна Ник, гледайки снимките.

Разпръсна пликовете и листовете по пода във всекидневната на Джейкъбс. Сред тях намери около дузина кратки, написани на ръка писма, две празни картички с изглед от Ню Йорк, и една празна поздравителна картичка. Тя носеше логото на „Холмарк“ и представляваше кутия за подаръци, украсена с разноцветни панделки и лентички. Отпечатаното вътре пожелание беше традиционното „С много благодарности!“. Изпращачът беше написал собственото си послание под печатното. Почеркът беше неравен и полегнал, типичен за човек в напреднала възраст.

Благодаря ти за шоколадовите бонбони, приятелю мой! Поздравления за твоя нов живот!

Ото Кранцхофер

25 септември 1997 година

Ето ги ключовите думички, помисли си Ник. Най-важните думички. Приятелю мой! Твоят нов живот! Картичката беше в плика си за изпращане. Адресът на изпращача беше „Улица Малатрекс, номер 23. Женева“.

Върна вниманието си към написаните на ръка писма. Почеркът на всичките много си приличаше. Подозренията му се оказаха верни — бяха написани от едно и също лице на име Клаудия. Писмата бяха от адрес в Германия.

Ник постави писмата и снимките в раницата си. Можеше да ги разгледа и по-късно. Отвори по-тъмния плик и в него намери десетина по-големи снимки, този път цветни. Малко странно, но те бяха на мъже в костюми, на мъже, които разговаряха, на мъже, които излизаха от коли. Върна ги обратно в плика и също ги прибра в раницата. Не му беше сега времето. Остана да хвърли един поглед и в гаража. Бързо прекоси всекидневната, а портретите от стените не сваляха поглед от него.

Намери вратата, която излизаше от дясната страна на антрето — там се намираше гаражът. Светлината на фенерчето проряза непрогледната тъмнина, откривайки пред погледа му малкото помещение и блещукащия в мрака, добре запазен, сребрист мерцедес. Ник обходи с фенерчето отсрещната стена. Стройно на рафта бяха подредени седем напълно еднакви картонени кутии. Измъкна една от тях, остави я на пода и я отвори.

Вътре в кутията намери стотици хвърчащи документи. Всеки от тях носеше — доколкото можеше да прецени на пръв поглед — печата на някаква финансова институция. Ник разгледа внимателно десетина документа. Въпреки дребните различия всичките изглеждаха почти по един и същи начин. Отвори капаците и на няколко от останалите кутии. Подобни документи преливаха във всяка една от тях.

Пращенето на предавателя го накара да подскочи.

— Ник! — В гласа на Алекс се усещаше паника. — Има някой отвън на тротоара! Един човек се намира точно пред къщата!

Ник поднесе предавателя до устата си.

— Ченге?

— Невъзможно. Той е… господи, Ник, той тръгва по пътеката! Ник!

Нямаше време да анализира ситуацията. Бързо натика огромния куп документи в раницата си и скочи на крака.

— Бъди готова за действие!

— Какво?

Изведнъж Ник рязко намали звука и гласът на Алекс замлъкна. Втурна се към всекидневната колкото може тихо, и бързо. Но вече беше прекалено късно. Върху завесите се очерта човешка сянка, после входната врата бавно започна да се отваря, спирайки в масичката за кафе. Ник се хвърли под огромното пиано и затаи дъх.

Със свит стомах и туптящо сърце Ник наблюдаваше как неканеният гост се промъква в къщата. В ръката си държеше огромно оръжие.

Новодошлият се плъзгаше от врата на врата, с максимално опънати напред ръце и приготвен за стрелба пистолет. Ник се опита дори да не мига, докато непознатият размахваше оръжието си из стаята.

Стрелецът явно остана доволен от огледа на първия етаж и забърза нагоре по стълбите. Започна да ги изкачва, поглеждайки зад гърба си при всяка стъпка напред. Ник затегна връзките на раницата и се приготви за щурм към вратата. Когато мъжът се скри от погледа му, измъкна се от скривалището си и тихичко забърза към входа. Замръзна при вида на мигащите светлини — сини и червени — в мрака навън. Ето че и ченгетата се появиха!

Щях много да се радвам да ви видя преди няколко години, момчета, помисли си той със съжаление.

Ник се насочи към задния изход, но вече изправен. Само че налетя и преобърна едно кресло, което шумно се стовари върху някакво бюро. Затича към оградата и моментално се покатери отгоре й. Бързо се огледа, за да прецени разстоянието между себе си и своето спасение. От Алекс го деляха три къщи, всяка от които преградена с ограда. Трябваше да направи истинско бягане с препятствия, за да стигне до нея.

Прехвърли се през първата ограда и скочи в двора на първия съсед. Пребяга няколко метровата му градина и се покатери върху следващата ограда, когато изведнъж тя започна да се рони под пороя от куршуми, които заваляха върху него. Направо падна в следващия двор и препъвайки се, продължи да бяга към целта си. Вече виждаше светлините на улицата, където го чакаше Алекс. Прехвърли се и през третата ограда, докато куршумите не спираха да валят около него. Усети как изкълчва глезена си точно когато прескачаше от оградата на последния двор на улицата. В околните къщи започнаха да светват една след друга светлини. Ник усети тежестта на цялото си тегло, докато преодоляваше и последното препятствие. Алекс го очакваше на ъгъла със запален двигател. Втурна се по тротоара, но точно преди да се хвърли в камионетката, щангата изхвърча от якето му и се търкулна на улицата. Но той бързо влезе в колата и Алекс шумно натисна педала на газта.

 

 

Малой се наведе през прозореца на спалнята и ясно чу шума от свистящи по улицата гуми. Удари с все сила по перваза и високо изруга. Не можеше да повярва, че го изпусна. Лош ъгъл или не, обикновено успяваше да улучи и със затворени очи.

Излезе бързо от спалнята и обратно по стълбите на долния етаж. Тъкмо мина първото стъпало, когато чу воя на полицейската сирена и се закова на място. През завесите се виждаха притичващите фигури на полицаи. Съвсем ясно чу хлопването на врата на кола.

Прикри се обратно в сянката, когато входната врата зейна широко отворена. Вътре влезе само един полицай с готов за стрелба пистолет. Малой изпсува. Това не влизаше в плановете му. Но нямаше да се остави да бъде единствената мишка, приклещена в капана. Вдигна оръжието си, прицели се в гърдите на ченгето и натисна спусъка.

 

 

След петнайсет минути паркираха в гаража на Алекс. От всички страни изглеждаше чисто. Ник се строполи върху дивана във всекидневната. Разтърси глава, все още неспособен да се отърси напълно от уплахата и вълнението. От нерви Алекс не можеше да седне.

— Какво се случи, Ник?

Искаше й се да получи някакъв успокоителен отговор, да чуе нещо, което да спре бесния ритъм на сърцето й. Но Ник единствено поклати глава.

— Не съм сигурен. Който и да беше онзи, можеш да бъдеш стопроцентово сигурна, че не е ченге. Той стреляше по мен, докато прескачах оградите.

— Стрелял е по теб? — повтори Алекс с неприкрит ужас в гласа, който заседна като буца в гърлото й. — Но аз не чух никакви…

— Със заглушител — обясни Ник. — И то доста добър. Единственото, което и аз чух, беше звука на свистящите покрай ушите ми куршуми. — И отново я погледна. — Наблюдавали са къщата, Алекс.

— Кои?

— Някой.

Алекс изглеждаше превъзбудена, докато крачеше напред-назад из стаята.

— Сигурно всичко живо на онази улица ни е видяло, докато се измъквахме, Ник.

— Нямаме номера, забрави ли? Престани да се потиш от притеснение. Всичко свършихме идеално чисто.

— Но кой ще си нарочи тази къща, Ник?

— Иска ми се да знаех. Защо въобще е необходимо да го правят?

— Господи — прошепна Алекс. — Ако онзи тип не е бил ченге, тогава какво се е случило, когато истинските ченгета се появиха на мястото?

— Предполагам, че са го закопчали за проникване с взлом. Ние сме недосегаеми, Алекс. Забрави за това.

— Разбира се, Ник, та теб едва не те застреляха, а и двамата помирисахме затвора. Да забравя, а? Просто ей така? — Тя спря да крачи нервно напред-назад и се облегна на стената с лице, обърнато към тавана. Трябваше й минутка време, за да се овладее. — Намери ли нещо?

Той се изправи и грабна раницата си.

— Тази година Коледа дойде за нас малко по-рано. — Извади купчината хартии отвътре и тържествуващо ги размаха. — Дори си мисля, че сме ударили джакпота.

— Какво имаш?

— За начало имаме писма от някоя си Клаудия в Германия. Изглежда, че нашият човек наистина е бил немец. Само че и ти не знаеш „дойч“, нали?

— Да знам какво?

— Няма значение. Намерих и няколко снимки, както и куп документи в гаража му. Не знам откъде са и дали въобще може да са ни от полза, но ми се сториха интересни. Хайде, махни се от прозорците и ела при мен.

Накрая извади от раницата и по-тъмния плик — остави го настрана. Алекс седна до него и двамата насочиха вниманието си към писмата.

— Изглежда, че сме попаднали на две много сериозни връзки — каза Ник. — Ото и Клаудия. Клаудия обаче ме заинтригува повече. Тя се обръща към Джейкъбс с милото „Mein Liebling!“. За „mein“ знам, че е „мой“, но какво означава „Liebling“?

— Нямам представа. И каква информация имаме покрай това?

Двамата се заровиха в малките купчини листа. Ник триумфиращо размаха един от тях.

— Това тук носи дата 5-ти юни миналата година. Преди петнайсет месеца. Имаме и обратен адрес. Шьонес луфт, Бернауерщрасе 445, Д-8340, Берхтесгаден. — Ник я погледна. — Имаме ли някой, който да ни помогне с превода?

— Имам един човек в града — каза Алекс.

— Трябва да му позвъним още на разсъмване. — Ник започна да се разхожда из стаята, като продължаваше да говори по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Ще изпратим тези писма по факса на твоя човек още сутринта. Искам да разполагаме с пълния и точен превод, за да ги анализираме. Ако всичко върви добре, трябва да взема самолет за Германия и да намеря тази Клаудия.

— Няма да ти излезе много евтино този полет — подхвърли Алекс. — Откъде ще намерим толкова пари?

— Вече е уредено. Поръчах на Роуз да ми преведе от кредитната линия към нашата бизнес сметка. — Погледът му обходи стаята. — Къде ти е атласът?

— Горе, в кабинета. Ще отида да го донеса.

Алекс се затича нагоре по стълбите и се върна почти веднага, носейки в ръка огромна книга. Ник я взе и прелисти страниците до картата на Германия. С пръст потърси името на въпросния град.

— Берхтесгаден се намира в Бавария, Германия. Струва ми се, че Залцбург, в Австрия, е най-близкото летище. — Веднага протегна ръка към телефонната слушалка. — Ало, бихте ли ми казали дали има някакви полети за Залцбург, Австрия. Първият възможен. Да, ще почакам…

Алекс разглеждаше снимките. Ник затвори телефона и сви ръката си в юмрук.

— Има полет за Франкфурт, Германия, с Джей Еф Кей, но е чак утре. От Франкфурт ще взема друг полет за Залцбург. Запазих си билет.

— И аз идвам с теб, нали?

— Какви ги приказваш, Алекс? Имам нужда от теб тук. Ако Клаудия ми даде имена на някакви близки, веднага ще ти изпратя информацията. И ти ще задвижиш нещата по-нататък.

Алекс постави ръце на хълбоците си.

— Ти запазваш за себе си най-сладката работа, а аз оставам тук като момче за всичко, така ли?

— Алекс, ти май не ме слушаш? Казах, че може би сега сме по-близо до наследниците. Какво още искаш? Защо изобщо ме занимаваш с подобни глупости?

Алекс се върна към заниманието си със снимките.

— Къде ги намери?

— Под паркета в спалнята му.

— Какво? Под пода?

— Ако щеш ми вярвай. Бяха в някакво… специално местенце, скрито под пода на спалнята му. Намерих го случайно, чист късмет. Казвам ти пак, това старче е било много по-хитро, отколкото въобще допускаме. — Той взе в ръка няколко фотоса и ги прегледа. — Тези снимки са доста странни.

— Приличат ми на шпионска работа.

Ник се вгледа внимателно и установи, че Алекс е напълно права — изглеждаха направени под прикритие. Беше използвана светлочувствителна цветна лента и висококачествена хартия. На тях се виждаха десетина мъже, всичките добре костюмирани. Излизаха от две големи коли и си говореха на малки групички. Изглеждаше, че се намират на паркинг, заобиколен от дървета и множество ниски храсти.

— Някои от тези лица ми изглеждат доста познати — отбеляза Алекс.

— На мен никой не ми е познат — отвърна Ник. — Кого гледаш?

Алекс посочи едно от лицата. Младежка, изпита физиономия, сериозен поглед, скрит зад очила с тъмни рамки. Сякаш гледаше направо в обектива.

— Не ти ли се струва познат? Отнякъде?

Ник се втренчи в лицето, но то не му говореше абсолютно нищо. Остави снимките на масата и вдигна рамене.

— Никога не съм го виждал.

Очите на Алекс изведнъж се разшириха от удивление.

— Боже мой, Ник — погледни този.

И му подаде друга снимка. Беше от същата групичка хора, но този път сред тях се виждаше някакъв сбръчкан старец. Стоеше изпънат като струна и беше единственият, който не носеше костюм.

— Къде е снимката от досието — бързо попита Ник.

Алекс му я подаде. Ник сравни снимката, направена от съдебния лекар при аутопсията, с намерените снимки. Нямаше никакво съмнение.

— Е, добре, това е Джейкъбс. Сигурно е наел някого, който да направи тези снимки. Но защо? Тези мъже не правят нищо особено.

— Не е важно какво правят — обади се Алекс. — А кои са. По някакъв начин тези лица са били важни за Джейкъбс. Хммм… — Тя се загледа в обратната страна на една от снимките и я подаде на Ник. — Тази е много сладка. Хвърли един поглед.

Снимката представляваше увеличение само на лицето на кльощавия младеж, когото Алекс му показа преди малко. Джейкъбс стоеше до него. На гърба, с черно мастило някой бе написал „Да се пререже гърлото на Тейлър!“.

— Чудесно пожелание — коментира Ник.

— За какво става дума? — попита Алекс, леко пребледняла от ужас.

Ник поклати безпомощно глава, след което започна бавно да прибира снимките обратно в тъмния плик.

— Дай да не губим време за това в момента. Вече знаем, че Джейкъбс не е бил добре с акъла, сигурно е бил отявлен параноик. Нека да се съсредоточим върху дамата от Германия. Имам чувството, че тя е нашата връзка към семейството.

Алекс държеше в ръце поздравителната картичка от Женева.

— Този тип Ото е приятел на Джейкъбс.

— И това ще проверим съвсем скоро.

— Не мога да повярвам, че си намерил всичко това.

— И това не е всичко. — Ник подаде на Алекс трите малки паспортни снимки. — Още нещо, което ми попадна…

— Моника 1935 — прочете Алекс на глас. — Може би сестра му?

— Надявам се.

— Друго?

Ник поклати глава, после се закова на място.

— По дяволите! Чак сега се сетих. — И бръкна за касетката, скрита в джоба му.

— Да не би това да е…?

— Да, това е. Къде е малкото ти касетофонче?

Ник я последва нагоре по стълбите към кабинета. Намери касетофона и пъхна вътре касетата. Той се настани удобно и Алекс я пусна.

Биип… клик… бззззз… биип… клик… бзззз… бииип… клик… бззз…

И още десетина пъти, в същия стил.

— Някой явно не иска гласът му да бъде записван — коментира Алекс.

— Да не би да се чудиш…

Звукът на отчетлив глас накара Ник да млъкне моментално. Беше мъжки, но тих и монотонен.

— Мистър Джейкъбс, имаме послание от Тейлър… ще дойдем да ви посетим… клик… бзззззз…

Ник тъкмо се канеше да направи забележка, когато се чу и друг мъжки глас.

— Хей, Джейкъбс — тук е Демело… Трябва непременно да ми се обадиш още днес… много е важно… обади ми се… клик… бзззз…

— Какво мислиш? — попита Ник.

— Мисля си, че това не е на хубаво — отвърна Алекс. — Или поне не ми харесва тонът им. Кратки, нищо не казващи изречения. Много са внимателни какво говорят, защото са наясно, че всичко се записва.

— И аз съм на същото мнение. Това е…

Поредното съобщение сложи край на дискусията им. Този път мъжът звучеше отсечено и възбудено. Груб глас — на човек от улицата.

— Ей, Джейкъбс, тук е Демело… вдигни телефона… не ми се скатавай, човече… обади ми се веднага или ще ме видиш на вратата си… дявол да те вземе… клик…

— Същият тип — каза Ник. — Но този път са го препикали.

Касетката започна да прескача, след което сама се изключи.

— Десетина изтрити и три съобщения — заключи Алекс замислено. — Явно Джейкъбс е ядосал някои хора. Особено този Демело.

— И още веднъж попадаме на Тейлър. Явно по някаква причина Джейкъбс е взел от него снимки, след което са започнали да валят обажданията.

— Тези съобщения ме плашат — каза Алекс. — Започвам да се замислям за инцидента с подхлъзването във ваната, Ник.

Той кимна бавно. Потърка брадичката си и се замисли.

— Да кажем, че Тейлър и Демело са очистили Джейкъбс. Не мисля обаче, че са такива глупаци да си оставят имената на телефонния секретар, не си ли съгласен?

— На мен името Демело не ми говори нищо особено.

— Така е, но обаждането от името на Тейлър ми изглежда по-фино, някак си по-разумно. Чудя се дали… — Захапа пръста си за миг, после махна с ръка във въздуха. — Всичко това е много интригуващо, но в момента ме занимава само мисълта за Клаудия. — Погледна часовника си. — Късно е. А ме чака дълъг полет. Трябва да дремна малко, преди да се е съмнало.

— Вече се съмва…

Ник взе касетофона и тръгна към стаята си. Очите му пареха, а глезенът го болеше. Добра се до леглото си и легна по гръб. Алекс се появи на вратата.

— Наистина трябва да поспя, Алекс.

— Още не сме поговорили за тези.

Тя размаха пред очите му документите от банковите учреждения, които бе измъкнал от гаража. Главата му се отпусна тежко на възглавницата.

— Измъкнах ги от гаража му. Мисля, че са уведомителни извлечения от банковите му сметки.

— Аз пък мисля, че става дума за нещо много по-голямо — каза Алекс, присядайки на края на леглото. — Знаеш ли какво е всичко това? Пълномощни писма. За сметки в швейцарски банки, Ник. Това са свидетелства за собственост. — Тя го погледна бързо. — Джейкъбс сигурно разполага с още двайсет и два милиона в Швейцария.

— Това не означава за нас абсолютно нищо, докато не открием някакви наследници.

Алекс бързо прелистваше документите в ръцете си.

— Навсякъде пише Лудвиг Холцман. Сигурно Джейкъбс е този Лудвиг Холцман.

Ник седна в леглото. Измъкна от ръцете й малък свитък и сам се зачете.

— Тук са споменати още куп други имена.

Алекс продължаваше да се рови.

— Но Холцман е единственото име, което се повтаря навсякъде. Ник, зад Джейкъбс сигурно се крие този, истинският — Холцман.

Ник се облегна назад.

— Може би, но ще ни е нужна повече информация, за да продължим напред. Сигурно в официалните бази данни фигурират стотици лица с името Холцман. Не — първо трябва да проверим онази жена в Германия. Това е следващата ни стъпка.

Той измъкна тениската си през главата. Алекс кръстоса ръце пред гърдите си.

— Ти действително си луд, ако мислиш, че ще можеш да заспиш.

— Не и ако продължаваш да ми дуднеш над главата.

— Кога ще се обадиш на Дъг?

— Сутринта. Зарежи това сега.

— Лека нощ, сънливецо.

Тя затвори вратата зад гърба си. Ник отвори очи и се загледа в тавана. В съзнанието му продължаваха да кънтят гласовете от записа на касетката.

— Обади ми се веднага или ще ме видиш на вратата си…

Замисли се и за нещастния случай с удавянето във ваната. Дали наистина става дума за невинно подхлъзване? След събитията тази нощ много се съмняваше в подобна версия.

Вдигна касетофончето и включи касетката да се превърти отначало. Заслуша се в тихо виещия механизъм и се сети за човека, който стреля по него от къщата. Като го сложеше в групичката с Тейлър и Джейкъбс, вече трябваше да мисли не за една, а за три тайнствени личности, без да има и най-бегла представа за кого става дума.

Натисна копчето за включване на записа. Батерията беше на изтощаване и гласът звучеше като предсмъртен стон.

— Мистър Джейкъбс, имаме послание от Тейлър… ще дойдем да ви посетим…