Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (16)

15.

Движещата се на талази мъгла обгръщаше горните етажи и на двете кули на Голдън Гейт Бридж. Пронизващите ветрове духаха откъм бреговете на Пасифика. Под южния край на моста се движеше син буик, нает от Майкъл Дийн Колиър. Мина покрай Форт Пойнт и се насочи към края на залива.

Ник зарея поглед по обсипаната със ситна пяна вода, а съзнанието му все още не можеше да се освободи от вцепенението, в което изпадна след разговора си с шефа на ФБР. До днес се чудеше какво се бе разиграло в къщата на Джейкъбс, когато полицията се е натъкнала на стрелеца там. Сега вече знаеше отговора. В крайна сметка проникването му в този дом се превърна в истински кошмар.

Погледна към пристанището, извисило съоръженията си като вековен пазач на входа на океана. Вече двайсет и две години, откакто за първи път стъпи на този бряг. Тринайсетгодишно хлапе в седми клас, което единствено от съучениците си нямаше кутия за обяд в училище. И майка, която да му го приготви у дома… Мрачни, самотни дни и безконечни сутрини, в които се будеше сам в малката пуста къщичка. Неизменно на кухненската маса намираше по няколко сметки за плащане и бележка от баща си, отдавна потънал в служебното ежедневие. Той все пак се грижеше за него по силите и възможностите си.

Рязкото изсвирване на кораб го извади от мислите му. Някаква кола приближаваше бавно и спря до него. По страните на Дъг не бе останал никакъв цвят, не се бе и избръснал. Ник излезе от колата си и се качи при него в ягуара.

— Управителят на офисната сграда ми се обади тази сутрин — започна с мек глас адвокатът. — Целият офис е отишъл по дяволите. Пепел и въглен. Дори договорът на Матю фон Рор.

— Мислех, че е в тебе.

— След като прегледах документите, го занесох в офиса и го оставих в огнеупорната каса. Стори ми се по-добра идея.

Ник потърка очи и шумно въздъхна. Само от мисълта за размера на загубите в офиса му се зави свят. Всеки договор, всяка преписка от съдебно дело, подредени и съхранявани в кантората, вече бяха минало. Само по случая Уолас имаше трийсет и девет подписани договора.

— Как успя да наемеш колата? — попита Дъг.

— Направи го Майкъл Колиър вместо мен — отвърна Ник. — Благодаря на господа, че преди години си извадих и тази лична карта.

— Продължавай да я използваш. И да не ти е минало през главата да се подписваш с истинското си име където и да било.

— Сякаш имах нужда да ми напомниш точно това.

Двамата седяха мълчаливо, заслушани в шума от прибоя. Вятърът наслагваше на предното стъкло тънка мъгла, а пронизителният шум от корабните рогове потъна някъде във влажния въздух.

— Единственото, което не разбирам — обади се Ник, — е защо са изгорили целия офис, ако са мислели, че съм умрял. Защо ще се занимават и с това?

— Зад всичко стоят онези от „Дженерал инкуайъри“, Ник. И всичко опира до случая Джейкъбс. Опитват се да ни изритат окончателно и категорично, така че да не можем да получим нищо.

— Но защо го правят след като открих наследниците? Ако искаха да ни неутрализират, можеха да го направят преди да се захвана сериозно за работа. Освен това, наистина ли допускаш, че ще стигнат до опит за убийство?

— Става дума за много пари, Ник. Изобщо не бих го подминал като предположение.

Ник внимателно се вгледа в приятеля си. Под тъмната сянка на моста Дъг му се стори състарен и уморен. Седяха мълчаливо и наблюдаваха как една лодка маневрираше, за да излезе в открито море.

— Не съм сигурен какво трябва да правя оттук нататък — каза накрая Ник. — Нямам вече дом, нямам вече и работа. Откъде да започна?

— Първото нещо, Ник, е да си намериш оръжие. Нали знаеш откъде да се снабдиш с подходящо?

— Това няма да е проблем.

— Ами федералните? Обади ли им се вече?

Ник му предаде разговора си с Армингър. Дъг изглеждаше още по-разтревожен.

— Мили боже! Значи действително смяташ, че са те нарочили за стрелбата по онова ченге?

— Няма значение дали са ме нарочили, сигурно е обаче, че ако решат, могат да докажат всичко. Ако искат да не се разбутва цялата смърдяща история около Джейкъбс, ще изровят всичко необходимо за повдигането на обвинение и възбуждането на дело срещу мен.

— Защо просто не им каза, че ще оставиш нещата както са в момента?

— Защото така или иначе имам усещането, че ще продължат да ми дишат във врата.

— По дяволите! — каза Дъг, потърквайки чело. — Мамка му! И какво ще правиш сега?

— Имам ли някакъв избор? Трябва да стигна до дъното на тази история с Джейкъбс. Трябва да знам в какво съм нагазил толкова дълбоко. След онова, което се случи с Роуз, не мога да бия отбой. Така или иначе вече няма и къде да отида.

— Но какво…

— Виж, приятел — каза Ник с рязък и категоричен тон, — ще имам нужда от помощта ти. Трябва да знам дали продължаваш с мен, или не. Няма да ти се разсърдя, ако се откажеш. Какво е решението ти?

Дъг се загледа в него за момент, после обидено каза:

— Аз какво? Да не съм някакво изпаднало адвокатче? Винаги ще си остана твой приятел, Ник. Бях още до баща ти, когато започна бизнеса. Много добре знаеш, че не мога да се откажа.

— Просто проверявам. В момента не съм напълно сигурен в значението на тези думи.

— Ще съм винаги до теб, когато имаш нужда от помощта ми. Това е всичко.

— Ако ти се обадя в три часа сутринта, и ти ще бъдеш на линия, така ли?

— Естествено, че можеш да разчиташ на мен по всяко време на денонощието — каза Дъг.

Ник се усмихна едва-едва.

— Виж, извинявай, че се държах толкова остро.

— Разбирам те, особено след нощта, която си преживял.

Ник бръкна в джоба си и извади смачкано листче.

— Искам да те помоля да свършиш нещо. Ченгетата казаха, че са намерили труп на мъж в апартамента ми. Обадих се на стар познат от полицията тази сутрин и той ми даде името му.

Подаде хартийката на Дъг, който прочете написаното на глас.

— Уилям Дейвид Брекър. Мислиш, че той…

— Точно така мисля, по дяволите! Кучият син е залагал бомбата, когато Роуз е влязла в апартамента. И искаш ли да знаеш още нещо? Обзалагам се, че снощи са ни следели в ресторанта. Знаели са къде се намирам в момента и че разполагат с предостатъчно време…

— Но Роуз изненадващо се е появила и е влязла вместо теб — довърши Дъг и побледня. — Мили боже, Ник…

Автобус с туристи мина покрай тях. Ник ги проследи с поглед, докато се загубиха в далечината.

— Искам от теб да направиш всички възможни справки за тоя тип. Трябва да знам що за боклук е и какво е правил в моето жилище.

— Смятай го за наполовина свършено — каза Дъг, като пъхна листчето в джоба си. — А ти какво ще правиш междувременно?

Сянка мина през челото на Ник и той си пое дълбоко въздух.

— Ще ти разкажа плана си…

 

 

Вече шест години непомрачена от нищо слава го следваше в живота. До едно бяха изпълнени обещанията за съживяване на Америка, за възстановяване на икономиката, за връщане към старите традиции и здравите семейни ценности. Президентът Робърт Маршал можеше да бъде доволен от рекордния рейтинг, от ухажването на медиите, които му засвидетелстваха внимание, достойно за един съвременен Камелот. Младолик за своите петдесет и седем години, с неизчерпаема енергия и вдъхновение, той пое съдбата на страната преди пет години, след като изгради забележителна кариера на имиджмейкър, обожаван и от млади, и от стари.

Този ден великият лидер се намираше в традиционното си приповдигнато настроение. Артър Гордън винаги оставаше силно впечатлен от неизтощимия оптимизъм на своя пряк началник.

Гордън седна до президента и кръстоса крака. Лично той не приемаше от всеобщия ентусиазъм и увереност в неговата безпогрешна същност. Но служебните му задължения включваха и работа за човека, който американският народ е избрал за свой лидер — независимо кой е той. Оставаха пет години под същата властна ръка — естествено, ако бъдеше преизбран за президент.

— Доколкото разбирам, този случай от защитения от полицията контингент свидетели, се е превърнал в истински трън в задника ти, Артър.

— Последните няколко дни са доста мътни и кървави — съгласи се Гордън.

Президентът седна зад голямото бюро в Овалния кабинет и замислено скръсти ръце под брадичката си. Пред него, в пепелника димеше недопушена цигара — навик, за който знаеха много малко хора.

— Трябва да намеря някакво разрешение на този случай — каза Маршал. — Нещата очевидно са взели доста обезпокояващ обрат.

— Напълно съм съгласен с вас — спокойно отвърна Гордън. — В този смисъл много бихте ме улеснили, ако ми разясните с какво точно си имам работа, господин президент.

— Ще разбереш, Артър. Не знаех, че не си наясно с подробностите. Поканих на нашата среща и едно лице, което ще може да ти разясни по-добре случая Джейкъбс.

На вратата зад президента бързо и отривисто се почука, при което той се изправи на крака и констатира:

— Точно навреме.

Двойните врати се отвориха широко и в кабинета влезе агент на Тайните служби, придружаван от човек, когото Гордън веднага разпозна. Неочакваният посетител имаше внушителна осанка, рижава коса, воднистосиви очи и властна брадичка. Не можеше да бъде сбъркан!

Президентът направи задължителното представяне.

— Артър, предполагам, че познаваш сенатор Нюланд.

Сенаторът от щата Ню Йорк Томас Нюланд — герой от войната, приятел с всички бизнес среди и най-вероятният наследник на настоящия президент — блесна с ослепителната си усмивка. Съвсем преднамерено се приближи към официалния представител на Федералните служби и протегна ръка за поздрав.

— Как сте, мистър Гордън?

Директорът стисна силната ръка, която издаваше власт, и кимна, макар и малко объркано. Тримата седнаха. Гордън реши да премисли предварително начертаната за разговора стратегия, докато Нюланд сам не изясни внезапната си поява.

— Нали нямаш нищо против сенаторът да се присъедини към нас, Артър? — попита Маршал.

Гордън направи жест на примирение, по-скоро сви рамене. Не беше сигурен дали присъствието му има някакво значение или не, но поне щеше да разбере какво става.

Президентът се обърна към сенатор Нюланд.

— Надявам се в най-скоро време да се намери разрешение на това, Том. Позволявам си да се намеся, защото знам колко е важно за теб и за вашия комитет. Нека да изясним набързо нещата. Как се казваше нашият приятел?

— Джейкъбс — отвърна Нюланд. — Джералд Джейкъбс.

— А, да — каза Маршал. — Директорът Гордън естествено е силно загрижен, Бюрото е следяло развитието на мистър Джейкъбс през последните няколко години. За него ще бъде особено полезно, ако го осветлиш по някои въпроси относно така стеклите се обстоятелства.

Нюланд се усмихна съпричастно и се обърна към Гордън.

— Доволен съм, че мога да го направя — започна той. — Искрено съжалявам, че не съм имал възможност да ви разкажа всичко това по-рано, мистър Гордън. За щастие мога да ви изясня обърканата ситуация, в която сигурно си мислите, че сте попаднали.

Добре дошъл, помисли си Гордън, след като кимна към сенатора да продължи.

— През последните четири години — започна разказа си Нюланд — имам честта да председателствам една много важна комисия. Тя е специализиран следствен орган, чиято дейност е свързана с работата на редица швейцарски банки. Целта му е да определи местонахождението и правата на собственост върху изгубени капиталови активи. Сигурен съм, че сте чели за част от постигнатите резултати през последните месеци относно някои швейцарски банки. До голяма степен това е плод на усилията и ползотворната работа на нашия комитет. Както и благодарение на мистър Шмид…

Гордън чакаше. Знаеше за съществуването на сенаторската комисия, но трябваше да чуе повече, за да може да каже нещо.

— Както вече знаете, Джералд Джейкъбс е всъщност псевдоним на лицето Мартин Шмид. Мистър Шмид беше особено ценен за нас като швейцарски гражданин с банков опит още от времето на Втората световна война. Той ни осигуряваше невероятна по обем и стойност информация — имена на собственици на банкови сметки, цифри, срокове, съдържанието на засекретени файлове. На практика Шмид ни предостави всички данни, свързани с дейността на крупна швейцарска банка. Благодарение на него имахме представа какво става там. Отново вследствие на неговата работа и усилия в момента сме на крачка от разкриването на пълната картина и в няколко други банки от същия ранг.

— Тогава защо е бил прехвърлен под опеката на Федералните служби? — попита Гордън, хващайки се последната дума.

— Учудвам се, че тази информация не фигурира в досието, с което би трябвало да разполагате — отвърна Нюланд. — Мистър Гордън, ако знаех, че директор Далтън е пренебрегнал предоставянето на тази информация, щях сам да ви потърся и лично да ви изясня положението. Радвам се, че сега ми се отдава възможност да го направя, колкото и късно да ви изглежда това. — Сенаторът се приведе напред, с леко присвити очи. — Информацията, която Шмид ни предоставяше, беше от изключително значение за нас. Имаме основание да смятаме, че именно поради това го е застрашавала сериозна опасност. Швейцарските банкери са доста единна и задружна общност. Клиентите им са сред най-влиятелните и богати хора в света. На тях никак не би им харесало, ако търговските им тайни се разчуят или се спекулира с имената им. Като отплата за работата си, Шмид настояваше да му се осигури защита. За информацията, с която ни снабдяваше, ние се ангажирахме да го пазим.

Директорът кимна, но все още не схващаше цялата ситуация. Сенаторът и неговият разказ му дойдоха толкова неочаквано, че трудно успяваше да осмисли онова, което чуваше. Не знаеше всичко по случая Джейкъбс и това, че цялата тази информация му се поднасяше в присъствието на президента, го объркваше и притесняваше. Усещаше как го обзема гняв заради досегашната си неосведоменост.

Нюланд продължи.

— Преговорите с няколко швейцарски банки ще се проточат още известно време, мистър Гордън. Основите, които положихме през последните години, ще бъдат сериозно разклатени, ако бъде разкрита истинската самоличност на мистър Джейкъбс.

— И аз също не искам това да се случва — натърти президентът Маршал. — Том се справя изключително успешно в такава трудна ситуация и никак не ми се иска проектът му да се провали. Неговият комитет прави и невъзможното, за да поправи едно голямо зло. Това ще се отрази много благоприятно на партията при следващите избори. Проклет да съм, ако някакви си алчни частни детективчета съсипят работата и усилията ни от четири години насам. Като говорим за това, свързахте ли се вече с тези частни детективи, Артър?

— Тази сутрин говорих с последния от тях.

— И той ви даде дума, че няма да продължава разследването си?

— Всъщност не стана точно така. Каза, че не може да ми обещае нищо по този въпрос.

— Кой е този инат?

— Николас Мърчант.

— Ами да, по-дребните риби.

— Точно така.

Президентът кимна и погледна към Нюланд. Сенаторът се обади отново.

— Мистър Гордън, доколкото разбирам, причината тези частни детективи да се интересуват толкова от Джейкъбс е свързана с имуществото му. Няма ли някакъв начин да се проникне в собствеността и да се източат съответните сметки? Според мен това ще охлади ентусиазма на тези детективчета и те ще изоставят случая.

Директорът Гордън почти не чу последния въпрос, отправен към него. Все още премисляше поднесената му за Джейкъбс информация.

— Сигурен съм, че съществува такъв начин, сенаторе. Истината е, че не разполагаме с истинска правораздавателна система в нашия окръг, за да придвижим едно дело за присъждане на наследство. С помощта на някои маневри може и да успеем, но според мен така ще привлечем вниманието на куп чиновници към случая. Медиите — бъдете сигурни — няма да закъснеят, а ние точно това се мъчим да избегнем. Ако позволим това наследствено дело да се задвижи и просто го скрием от фокуса на общественото внимание, малцина ще са хората, които ще разберат за него. Можем да конфискуваме материалите по делото още при тяхното излизане.

— Според мен това е разумно решение — изказа се и президентът. — Ами какво става с полицая, по когото е стреляно? Доколкото си спомням, казахте ми, че той е от службата в Хъдсън, нали?

— Точно така.

— И кого подозирате за това?

— Николас Мърчант е основният заподозрян.

— Разполагате ли с доказателства?

— Не и категорични до момента.

— Очевидно е, че той е имал всички основания да проникне в къщата.

— Да, мотивите му са пределно ясни.

— В това число и програмата за специална полицейска защита на свидетели. Което очевидно е под юрисдикцията на вашия окръг.

— Да, прав сте — отвърна Гордън.

— Тогава оправете се със ситуацията, Артър. Искам да се задейства необходимото разследване по опита за убийство и нахлуването с взлом. Явно лицето, извършило разбиването, и това, натиснало спусъка, е едно и също. Не сте ли съгласен?

— Възможно е.

— Много е възможно, според мене. Искам от вас да съберете всички необходими доказателства и да формулирате ясно обвиненията срещу този Мърчант. Не ми ли споменахте, че е бивш служител на полицията?

— Да, в Сан Франциско.

— Сан Франциско? Да не би случайно да е и хомосексуалист?

— Нямам представа — отговори Гордън.

— Ами, разберете тогава. Накарайте агентите си да проверят тази къща, да претърсят всяко ъгълче. Трябват ни доказателства, Артър. Много е важно да натикаме в миша дупка този кретен, ако още си въобразява, че разследването му трябва да продължи. Не ни трябва излишно осветляване на случая Джейкъбс. Не и след блестящата работа, свършена от комитета на сенатора.

— Мистър президент, къщата е изцяло проверена и изпразнена. Сега е поверена в ръцете на нюйоркския департамент на правосъдието. Такива бяха вашите лични инструкции.

— Да, както и услуга за сенатор Нюланд. Като се има предвид личната му ангажираност със случая, това е облекчение за неговата работа. — Президентът кръстоса ръце пред гърдите си. — Артър, не искам нищо да се обърка. Просто влез там и намери нужното свидетелство. Може би няколко отпечатъка от пръсти… И повдигни обвиненията. Всичко трябва да стане много бързо. Нямаше да настоявам толкова много, ако за сенатор Нюланд и неговата комисия това не бе въпрос от огромна важност.

— Фирмата на мистър Мърчант голяма ли е, мистър Гордън? — попита сенаторът.

Гордън не отклони погледа си от президента, докато говореше. Не му харесваше, че Нюланд му задава въпроси, нито пък, че се намесва най-спокойно и в тази част от дискусията.

— Основно работят двама души.

— Значи ще можете да сложите край на попълзновенията на Мърчант много бързо.

— Най-вероятно.

— Звучи ми като разумно решение — заключи Маршал, сякаш малко прибързано според Гордън. В последвалата тишина директорът разбра за какво точно става дума.

— Какво ще се изисква от ФБР, ако Мърчант по някаква случайност се измъкне?

— Разчитаме на вас да не се стигне дотам — каза Маршал, вече видимо раздразнен. — По дяволите, колкото повече седим тук и си бърборим, толкова по-вероятно е, че ще имаме неприятности. Искам в този случай двамата да си сътрудничите. Ако имате и други въпроси, потърсете се взаимно. Честно казано, имам усещането, че посветих на тази тема предостатъчно време. Вече бих искал да се заема с държавните дела. Имате ли още въпроси към Том, Артър?

Гордън бавно поклати глава. Искаше му се да разбере и други неща, но потисна порива си.

— Добре — каза Маршал, — след като сенаторът беше така добър да ти изясни ситуацията, вече можеш да действаш с развързани ръце. Струва ми се, че би трябвало без много работа да се справиш с една дребна риба. — Обърна се към Нюланд. — Том, вярвам, че повече от моята намеса няма да има нужда.

— Съгласен съм с вас, мистър президент.

Тримата се изправиха на крака и си стиснаха ръцете. Президентът ги изпрати до вратата и се сбогува с тях.

Гордън последва сенатора в преддверието на Овалния кабинет.

Нюланд се обърна към него:

— Много хубаво се получи, че изчистихме въздуха днес, Артър. Оценявам помощта ти за това. Чувствай се свободен да ми се обаждаш по всяко време, ако нещо те притеснява, или имаш въпроси към мен.

Гордън кимна в знак, че е разбрал, но не каза нищо. Разбира се, че щяха да се появят още куп въпроси, но искрено се съмняваше, че ще се обади точно на Нюланд, за да ги изясни. Сенаторът си тръгна, а Гордън направи няколко крачки и се обърна назад. Вратата на президента беше затворена.

Понечи да си тръгне, но някакво безпокойство го разяждаше отвътре. Това нямаше да бъде краят. Някъде се криеха пълните отговори и той беше твърдо решен да ги открие. И то съвсем скоро.

 

 

Рибарите се връщаха по малките пристани в Марина Грийнс. Предимно възрастни мъже с побелели коси, очукани от морските ветрове и годините, повечето с чужд акцент, те ставаха още в тъмни зори, за да намерят най-подходящите води за малките си, целите украсени с мидички и морски охлювчета лодки. Вече десет години тези хора водеха губеща война, защото заливът прогресивно западаше. Здравно-санитарните служби говореха за повишена токсичност на водите и съдържание на живак в тях, за отровната риба, която не трябва да се яде, но рибарите упорито продължаваха да излизат всяка сутрин с всичко необходимо за работа. Нямаше къде другаде да отидат.

Ник свали прозореца до долу и малко му поолекна. Сутрешната мъгла вече се бе разсеяла и градът бе лишен от единствения си чадър срещу слънцето. Във въздуха се носеше ароматът на циганско лято, а само преди две седмици беше такава непоносима жега, че жителите на Сан Франциско се мъчеха да оцелеят. Мирисът на морска сол и на птицата гуано се примесваше с полъха на слабия, ефирен морски бриз. Ник си вееше бавно с един вестник. Още от колежа не можеше да понася прекомерната топлина. Мразеше напоените с прах морни следобеди в Източен Тексас, където единственото спасение можеше да се намери на километри разстояние в някой гьол, но и там водата беше като чай.

Стана един часа следобед. Знаеше, че му предстоят още дълги часове за убиване. Новата чанта, която си купи от магазина, лежеше до него на седалката; други две пазарски чанти бяха захвърлени срещу нея. Купи си нови панталони, обувки, ризи и бельо. За това похарчи деветстотин и седемдесет долара от кредитната карта, издадена на името на Майкъл Дийн Колиър — фалшивата самоличност, с която се подсигури още преди години. Досега не му се бе налагало да я използва. Адресът за изпращане на сметките по тази карта беше пощенска кутия — безнадежден случай, ако някой искаше да открие кой е притежателят. Към нея имаше шофьорска книжка и паспорт със същото име. Отсега до някакъв неопределен момент в бъдещето, той щеше да бъде мистър Колиър.

Ник се сви на седалката и продължи да наблюдава идващите и заминаващи рибари. Потърка слепоочията си, мислейки за Роуз.

Пейджърът му започна да вибрира. Номерът започваше с кода на Ню Йорк — слава богу! Ник се пресегна към телефона.

— Къде се намираш?

— Шенектейди — отвърна Алекс. — Наех едно студио за месец. Ако трябва да се покривам, поне искам да се чувствам удобно. А ти къде си?

— Близо до Пристана на рибарите. Има ли някой по петите ти?

— Не мисля.

— Не мислиш? Провери ли, огледа ли се?

— Да, огледах се много внимателно. Мога да се грижа за себе си, Ник.

— Просто внимавай и се пази. Чуй ме сега, не ти казах по-рано, но снощи някой се е опитвал да ме убие с онази бомба. Ченгетата са намерили вътре в апартамента тялото на един мъж. Сдобих се с името чрез стар приятел от полицията. Помолих Дъг да се заеме с издирването на информация за него.

— Уведомете ме веднага щом като научите нещо повече.

— Непременно. Какво успя да вземеш със себе си от вас?

— Лаптопът. И някои дрехи. Това е всичко. Нали ми се развика да се изнасям колкото е възможно по-бързо?

— Ами материалите за случая Джейкъбс? Нали не си ги забравила?

— У мен са, всичко съм взела.

Ник разтърка отново очи.

— Добре. Откри ли още нещо за Лудвиг Холцман?

— Все още не съм имала възможност да го сторя, Ник. Дори не съм сигурна какво точно искаш да направя.

— Направи каквото и да е. Отиди в някоя библиотека или изследователски център и виж какво можеш да изровиш. Намери каквото и да е, Алекс. Този тип е бил немец или австриец, нали така? Хващай се за това и дерзай.

— Чудесно. А ти какво ще правиш?

— Мисля, че Джесика фон Рор знае нещо около Джейкъбс. Трябва да я накарам да ми го каже по някакъв начин. Ще хвана полета до Де Мойн още днес вечерта.

— Какво те кара да мислиш, че тя ще ти отдели още от безценното си време?

— Ами смятам да бъда настоятелен до дупка. Виж, трябва да си намеря оръжие веднага щом кацна на летището. Спомняш ли си онези наследници, които открихме в градчето близо до Де Мойн преди две години? Казваха се нещо като Райхарт или Райнфелд, не се ли сещаш?

— Райнбек — поправи го Алекс. — Спомням си за този случай. Градчето се казваше Индиана или…

— Индианола. — Ник щракна доволен с пръсти. — Двама братя, ако не се лъжа. Двойка селянчета, любители на лова и риболова. Ще се наложи Дъг да ми намери техните адреси. Ако някой може да ми намери оръжие там, това са тези двамата.

— Какво смяташ да направиш? Да им се появиш на вратата просто ей така и да ги помолиш за оръжие?

— Ако имаш по-добра идея, давай, целият съм в слух.

— Не ми се подигравай, Ник. И двамата сме затънали в страхотна каша.

— Съжалявам, извинявай. Страхувам се, че имам да ти казвам още една прекрасна новина.

— Мили боже, сега пък какво?

— Някой е изтърбушил офиса ни. Всичко е изгоряло — до последния договор, включително и този на Матю фон Рор. Дъг го е занесъл от неговия офис там, така че и той е заминал.

В слушалката се чу шумното дишане на Алекс.

— Имаш ли и други добри новини, Ник?

— Сега като спомена, сещам се, да. Двама се опитаха да ме убият снощи. За твое щастие все още съм жив, за да ти го кажа.

Алекс потъна в мълчание.

— Не се шегуваш, нали?

— Ни най-малко. Трябва много да се пазиш и не използвай никакви кредитни карти, издадени на твое име. Използвай фалшивата си самоличност и издадените на това име документи. Как нае този апартамент?

— В брой, като Дебра Рамос.

— Добре свършена работа, браво. Тогава ето ни задачите: аз заминавам за Айова, а ти продължаваш разследването около Холцман. Единият от нас двамата трябва да се върне при Матю фон Рор и да го накара да подпише друг договор. И това не трябва да пропускаме от списъка.

— Но кой е свършил тази гадост, Ник? Мислиш ли, че зад всичко това стоят конкуренти?

— Не знам. Единствените хора, които знаят за Джейкъбс, са федералните. Между другото, сетих се за още нещо: говорих с един от директорите тази сутрин.

— И какво ти каза той? — Гласът на Алекс почти заглъхна.

— Само това, което предполагах — настояваше да изоставим случая Джейкъбс. Казах му, че не мога да му дам никакви гаранции. Но пък и той ми каза нещо, за което може би трябва да се стегнеш…

— Какво?

— Каза ми, че ченгето, което се появи през онази нощ в къщата на Джейкъбс, е било намерено да бере душа. Онзи, който стреля по мен, е щял да го убие. Но сега искат да го припишат на мен.

— Господи! И с какви доказателства разполагат?

— Не знам — отвърна Ник. — Може би точно в този момент ги намират.

И двамата подържаха телефонните слушалки в ръцете си, без да продумат нищо повече. Ник заговори пръв, за да не даде възможност на Алекс да мисли прекалено дълго.

— Чуй ме, няма никаква полза от това да седим така и да си късаме нервите от притеснения. Искам да се заемеш сериозно със случая Холцман. Нека да поддържаме непрекъснат контакт, преди да пристъпим към каквото и да било. Съгласна ли си?

— Страх ме е, Ник.

— И мене ме е страх. Просто бъди много внимателна.

— Ти също се пази.

Ник излезе от паркинга и насочи колата по булеварда.