Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (26)

25.

Женевските улици оживяха с първите лъчи на утринното слънце. Синьо-бели трамваи дрънчаха по релсите и приличаха на някакви гигантски детски влакчета. Хора в делово облекло бързаха за офисите си. Претъпканите магазинчета за сувенири вече бяха отворили врати, а кафенетата се изпълваха с любители на горещата напитка, които заемаха места под разноцветните чадъри.

Ник беше станал рано да вземе душ, после излезе без да буди Джесика. Таксито го чакаше отвън и той помоли шофьора да го закара в южния край на града, до оживения площад Бел-Ер. Сгуши се на задната седалка, очите му не пропускаха нищо подозрително оттатък стъклото. Двадесет минути по-късно колата пристигна на посочения адрес и спря. Ник плати, огледа наоколо и изскочи навън.

През нощта бе успял да поспи — цели пет часа, но на разсъмване имаше чувството, че току-що е затворил очи. Сънува кошмари, които не помнеше в детайли, но не можа пълноценно да отпочине. Нищо, рече си той. Скоро ще мога да си отспя. От момента, в който разреша ребуса Джейкъбс, ще разполагам с всичкото време на света. Но дори тази мисъл не му донесе успокоение.

Кантората на частното ченге се намираше на две крачки от площада, в една странична уличка, която се казваше Ру дела Сите. Арне Муенд беше един от тримата частни детективи, фигуриращи в телефонния указател на Женева. Ник го беше предпочел, защото се намираше в близост до площад Бел-Ер и квартала на банките. Според малката и почти незабележима табела, фирмата предлагаше наблюдение на съпрузи и дискретни проверки, плюс всякакви услуги от подобен характер. Ник мрачно се усмихна. За неверните съпрузи граници очевидно не съществуваха.

Погледна в бележника си, за да бъде сигурен в адреса. Уличката беше тясна, от двете й страни се редуваха колоритни дървени къщички с шарени капаци на прозорците. Имаше и няколко малки магазинчета — художествена галерия, антиквариат, туристическа агенция, дори и едно дюкянче, в което се продаваха домашни любимци.

Пръстът му натисна съответния звънец на вратата. Електронната ключалка се задейства и той влезе във входа. В горния край на стълбите го очакваше Арне Муенд.

— Радвам се да ви видя — протегна ръка мъж на около четиридесет години с чуплива кестенява коса и гъсти, добре поддържани мустаци. Беше облечен в карирано сако, а на стената зад бюрото му беше окачена еленска глава с огромни разклонени рога. Усмивката му беше топла и сърдечна. — Открих някои доста интересни неща за вас.

Ник седна и се огледа. Малкият офис беше уютен, въпреки втренчения поглед на елена с разкошните рога.

— Аз много си падам по американците — обяви Муенд със силен немски акцент. — Всъщност, считам себе си за половин американец, защото почти две години съм живял в Колорадо. Който веднъж свикне с планините, просто няма начин да избяга от тях. Мога ли да попитам от кой град сте вие?

— От Финикс.

— О, познавам го. Мястото е равно и горещо, без никакви забележителности, нали?

— Точно така — кимна Ник и погледна часовника си.

Муенд скръсти ръце и отново се усмихна.

— Преди да започнем, бих искал да ви попитам за нещо, което гложди любопитството ми — подхвърли той. — Защо човек като вас ще пропътува половината свят, за да потърси услугите на един швейцарски частен детектив?

— Дойдох на гости на свои стари приятели — поясни Ник. — Едновременно с това им върша и една услуга. Поверителна услуга…

— Такава и ще си остане, бъдете сигурен — кимна Муенд. — По света за швейцарците се говори какво ли не, но единственото вярно нещо е, че ние се прекланяме пред правото на личен живот. — Той се почеса по носа, едното му око игриво намигна. — Страшно много ни бива да си държим езика зад зъбите, независимо за какво става въпрос.

— Затова съм тук — кимна Ник.

— Ясно — рече Муенд, извади една папка от чекмеджето и я разтвори пред себе си. — За съжаление първо трябва да обсъдим заплащането. Чакайте да видим… Да, имената са пет. Слабостта към американците ми пречи да ви взема повече от двеста и тридесет франка. Това се равнява на около сто и петдесет американски долара.

Ник извади пачка с банкноти и отдели сто и петдесет долара. Муенд ги прибра в страничния джоб на сакото си и приятелски кимна с глава.

— Странно, но в момента, в който получих имената от вашия списък, аз разбрах, че поне половината са ми познати — рече той. — Всъщност, знае ги всеки швейцарец, който чете вестници.

Ник кимна. Дотук нещата звучаха окуражително.

— Какво конкретно ще ми кажете?

— Да започнем с единствения човек от списъка, който не е банкер — предложи Муенд. — Името му е Ото Кранцхофер.

Ник кимна и се опита да скрие нетърпението си. Надяваше се да разбере с какво бяха привлекли вниманието на полицейския инспектор вчера.

— Според данни на швейцарските имиграционни власти хер Кранцхофер е пристигнал през 1961 година от Австрия — започна частният детектив. — От 1967 година насам живее в Женева, адресът му е Ру де Малатрекс…

— Близо ли е? — вдигна вежди Ник.

— На няколко крачки.

— Много добре. Нека си го запиша…

— Позволете ми първо да завърша — предложи Муенд, прехвърли някакъв лист и добави: — Хер Кранцхофер е починал през февруари тази година. Сърдечен удар.

— Исусе! — промърмори Ник и мрачно разтърка чело. — Някакви подробности за смъртта му? Сигурен ли сте, че става въпрос за сърдечен удар?

— Бил е намерен от шофьора си. Аутопсията го е доказала по категоричен начин.

— Шофьор, казвате… Богат ли е бил хер Кранцхофер?

— Богат ли? — с учудване повтори Муенд. — Богат като Крез, приятелю. Но преди смъртта му никой не е подозирал това.

— Не разбирам…

— Седмица след кончината му в Женевския районен съд е подадено заявление от човек, който твърди, че е негов син и настоява да поучи наследството му. Името му е Ерик Екарт. Чувал ли сте го?

Ник бавно поклати глава.

— А трябва ли?

— Едва ли — отвърна с лека въздишка Муенд. — Ще ви разкажа накратко за какво става въпрос: Екарт представя на съда документи, според които Ото Кранцхофер всъщност е Ханс Екарт. Съдът ги признава за автентични, но преди да вземе своето решение за наследството, нарежда на градските власти да проникнат в дома на хер Кранцхофер и да направят оценка на имуществото му. Така е по закон. Но откритото там надминава и най-развинтената фантазия.

— Какво е то?

— Една смайваща колекция от изключително ценни вещи. Вази от чисто злато, някъде около дузина оригинални картини на световноизвестни художници, голямо количество злато на кюлчета. С две думи — всичко, което би могъл да отмъкне един стар нацист.

— Може да е бил колекционер — подхвърли Ник, но сам не повярва на думите си. — Откъде сте сигурен, че е бил нацист?

— Оценителите са докладвали за откритието си и на тяхно място са се появили експертите. В рамките на няколко седмици е доказана автентичността на седем ренесансови платна, изчезнали по време на войната. Освен това в мазето на къщата са открити над 400 килограма чисто злато. Наистина невероятно, приятелю. Новините бяха на първа страница на „Матен“. Ден по-късно историците предложиха нова информация. Ханс Екарт наистина е бил военнопрестъпник, който изчезва пред 1945 година. Естествено, след разкриването на всичко това, искането на Ерик Екарт за получаване на наследството е било категорично отхвърлено.

Ник разтърка брадичката си и се намръщи. Екарт и Холцман — двама нацисти, които здраво се държат един за друг в живота и които със сигурност ще останат заедно и във вечността.

— А другите? — попита на глас той.

— О, да — кимна Муенд и прелисти страниците пред себе си. — Именно тук започва да става интересно. Както вече споменах, четирите други имена, които сте подбрали, са известни на много швейцарци — особено на тези, които имат нещо с вестникарския бизнес. И с полицията… Те са банкери, но вие сигурно знаете това…

— Да — кимна Ник.

— Ще разрешите ли един последен въпрос?

— Разбира се.

— Възможно ли е тези четирима банкери да са старите приятели, за които споменахте?

— Може би — кимна след кратка пауза Ник.

— От това се опасявах — въздъхна детективът. — Със съжаление трябва да ви съобщя, че всички те са мъртви. Ще ви прочета хронологическия развой на събитията. — Прочисти гърлото си и започна: — Анри Блаус, изпълнителен директор на женевската банка „Бург и Блаус“. Убит в Париж през ноември 1997 година. Открили са го в една пуста уличка с многобройни рани от нож. Не са извършени арести, малко по-късно полицията прекратява разследването. Това си е в стила на нашите френски приятели. Винаги бързат да се откажат.

Оскар Рулон, директор на банката „Дроз и сие“, Женева. — Детективът вдигна глава и закачливо намигна. — Тук тактиката се променя — открит е на дъното на една пропаст през март 1998 година. Очевидно, нещастен случай. Хер Рулон може да е бил запален планинар, но не е ли странно, че 72-годишен мъж решава да се разходи на места, които никога преди не е посещавал? Поне така твърди неговата вдовица.

— Какво беше това, което казахте за тактиката? — успя да го прекъсне Ник.

— Нека преди това приключим с имената — отклони въпроса Муенд и прелисти папката. — Шарл Шаньон, президент на „Албан-Витц“ — частна женевска банка, която се радва на изключителна репутация. И тя се намира на две крачки оттук. Хер Шаньон се е удавил с яхта в любимото на всички ни езеро Льоман. Случаят е изпратен в архивата като инцидент, станал през юни 1998 г. И ето че стигнахме до последния от вашите приятели.

Емил Жубелин, директор на банката „Жубелин и сие“, Лозана. Въпросният господин изчезва през юли 1998 година. Полицията не е в състояние да го открие, а вестниците изказват предположението, че е избягал от страната, за да спаси живота си. Лично аз не бих го обвинил за подобно решение. Очевидно е разбрал какво го чака. Естествено, властите свързват и него с Bankmorder.

— С какво? — не разбра Ник.

— Банковите убийства — така ги нарече цюрихският вестник „Тагес Анцайгер“. Трябва да знаете, че банкерите са на почит у нас. Убийството на някой от тях неизбежно се отбелязва на първа страница. Но един убит, двама загинали при странни обстоятелства, един изчезнал — и всичко това в рамките на година и половина? Можете ли да си го представите? За нас това е нещо ужасно!

— А какво е разкрила полицията? Сигурно са направили някаква връзка между отделните инциденти.

Муенд се изсмя, кратко и презрително.

— Вие си мислите така. Швейцарската полиция се държи по-тайнствено и от банкерите. Почти никаква информация за разследването не видя бял свят. „Тагес Анцайгер“ стигна дори дотам, че открито я обвини в съучастие. Естествено, това накара полицията окончателно да се затвори. Въпреки всичко мога да ви уверя, че ако се доберат до някаква следа, ченгетата със сигурност ще побързат да се похвалят. По мое мнение обаче те просто не разполагат с улики. С никакви улики…

Ник беше леко замаян от това, което чуваше. Опрял пръст до устните си, той се замисли за момент, после каза:

— Да се върнем на Шаньон. Казахте, че е загинал при инцидент с яхта, нали?

— Да. През юни 1998 година.

— В такъв случай кой е Виктор Шаньон?

Муенд разрови документите пред себе си.

— Единственият му син.

— Значи той е поел поста директор на банката?

— Не — поклати глава Муенд. — След смъртта на баща си той напуска банката. Доколкото разбрах, наел е лична охрана и се е откъснал напълно от обществения живот. От доста време никой не го е виждал на публични места.

— Искам адреса му.

Муенд му подаде лист хартия.

— Хер Шаньон притежава имение в южния край на езерото. Там няма улици, няма нищо. Всичко е частни владения. За да се видите с някого, ще се наложи да викате през оградата. Съветвам ви да внимавате.

— Защо?

— Защото тези хора са различни от нас, приятелю — мрачно въздъхна Муенд. — Все пак мисля, че може би имате някакъв шанс… Защото в Женева понякога е по-лесно да получиш отговор от отшелник, отколкото от банкер.

 

 

Преди да излезе на открито, Ник внимателно огледа улицата в двете посоки. Насочи се към ъгъла на площад Бел-Ер и улица Сите, където намери убежище зад голям метален контейнер за отпадъци. Булевардът беше оживен, хора имаше навсякъде. Пристъпи в безистена на някакъв магазин за подаръци и измъкна мобилния си телефон. Джесика трябваше да бъде събудена. Искаше му се да направи последен опит да я вземе със себе си при визитата на Виктор Шаньон. Надяваше се, че след ободрителния сън, тя ще бъде по-сговорчива. Отвори капачето на портативния апарат и се накани да набере цифрите, когато ги видя.

Бяха се изправили на отсрещния ъгъл, просто трима пешеходци като всички останали. Веднага позна нападателят си с конската опашка, който спокойно разговаряше с двамата си по-дребни придружители. Ник бързо хлътна в магазина за подаръци и намери добро място за наблюдение зад някаква остъклена витрина. Конската опашка продължаваше да говори и от вида му личеше, че никак не е доволен. В един момент се дръпна крачка назад и махна към булеварда, после се обърна и стори същото в обратната посока. Миг по-късно ръцете му се вдигнаха нагоре — ясен знак за недоумение и гняв. Устата му продължаваше да се движи с голяма бързина, издавайки остри заповеди.

Ник се дръпна навътре. Фактът, че ги видя, беше доста неприятен, но изобщо не можеше да се сравнява с обратното — ако те първи го бяха засекли. Отново си напомни, че не бива да сваля гарда нито за миг. Силно се съмняваше, че по улиците на Женева го издирват само тези тримата.

Силен шум зад гърба му го накара да подскочи. Швейцарка с прекалено много килограми му отправи нервна усмивка иззад касовия си апарат. Той й отвърна с нещо, което приличаше повече на гримаса, после се почувства длъжен да огледа претъпканото магазинче. Дървените лавици пращяха под тежестта на порцеланови фигурки, миниатюрни часовници и акварели в тънки рамки. Той взе в ръка една музикална кутия и механично я отвори, докато очите му не изпускаха мутрите на отсрещния ъгъл. Заслуша се в тихата музика и автоматично си помисли за Роуз. Стисна до болка челюсти. При завръщане от пътуване в чужбина винаги носеше на секретарката си по някоя подобна джунджурия. Сега за пръв път нямаше да е така…

Затвори капачето и отново погледна към преследвачите си. Нямаше време да се крие, трябваше да предприеме нещо. Отново огледа вътрешността на магазинчето. Това, което му трябваше, се оказа скрито под една витрина със стенни часовници. Беше комплект за камина, състоящ се от четири компонента, но само един от тях привлече вниманието му. Протегна ръка и взе ръжена, извит накрая като бастун. Беше идеален както на тегло, така и на дължина. Страшно много му се искаше да го използва, но не за да разбърква жар…

Навън едно такси спря на два метра от преследвачите му. Конската опашка изстреля последни нареждания към подчинените си, после скочи вътре и замина. Двамата се спогледаха, казаха си нещо и се разделиха.

Ник стоеше и чакаше, разкъсван от противоречиви чувства. Част от него искаше да проследи единия от двамата, да го натика някъде и да го скъса от бой. Но разумът му надделя, казвайки му да се държи настрана и да не върши глупости.

Остави ръжена, тръгна към изхода, после изведнъж се спря. Върна се към витрината и взе в ръце един от малките акварели, изложени там. Плати го на касата, пъхна го в джоба си и излезе да хване такси, което току-що спираше на ъгъла.

 

 

В полунощ Дъг грабна палтото си, изгаси осветлението и заключи вратата на офиса. Беше уморен и раздразнителен, но работата беше свършена. На тоя номер му викаше наваксване и го правеше веднъж на две седмици. Просто изчакваше докрай, после се залостваше в офиса до полунощ и се залавяше за досадната, но неизбежна писмена работа, която съпътства почти всяко дело. Тази вечер бе отделена за един взискателен и богат клиент от Пасифик Хейтс, който имаше навика да вдига луди скандали при всяко забавяне. Шест часа допълнителна работа по предстоящия му развод бяха достатъчни, за да бъде свършено най-главното.

Настани се зад волана на ягуара и го изкара от паркинга. Пауър стрийт беше окъпана в оранжевата светлина на уличните лампи. Върховете на небостъргачите се губеха в мъгла. По стриктно определените си периметри от тротоарите вече се разхождаха подранили проститутки.

Дъг тръгна нагоре по Гиъри и зави наляво по Полк, от която щеше да излезе на магистралата. Пред очите му блесна ослепително бялата фасада на Градския съвет, окъпана от лъчите на прожекторите. Пред нея, далеч по-слабо осветен, се простираше площад Сивик Сентър.

Светофарът включи на жълто и той натисна спирачката. За пореден път в главата му се появиха неспокойните мисли за Ник. Не беше сигурен къде се намира в момента приятелят му. Телефонът му заплашително мълчеше. Оставаше му само да се надява, че Ник е жив и здрав.

Беше твърде погълнат от мислите си, за да обърне внимание на полицейската кола, която го следваше в продължение на няколко пресечки. После червено-сините лампи изведнъж се включиха, екна и сирената. Намеренията на ченгетата бяха повече от ясни. Зад гърба на Дъг светна ярък прожектор, той изруга, зави по Гроув стрийт и отби до тротоара. С мен ли трябваше да се заяждат, след като района около Сивик Сентър е пълен с безделници и пияници? — запита се гневно той.

Откри талона на колата и книжката си в момента, в който до слуха му достигнаха тежките стъпки на полицая. Яркият лъч на електрическо фенерче се плъзна по вътрешността на купето, после се разнесе хладният глас на униформения:

— Свидетелството за правоуправление и документите на колата, моля.

Дъг му ги подаде.

— Какъв е проблемът?

Ченгето дори не го погледна. Отиде да види регистрационния номер, после се върна обратно и се насочи към патрулната кола.

— Един момент, моля.

Дъг се облегна назад и напрегна слух към полицейската радиостанция, която тихо пропука. Чувстваше се тотално изсмукан, единственото му желание беше да се просне в леглото до Кимбърли и да потъне в дълбок сън. Днес на три пъти го бяха търсили от Полицейското управление на Сан Франциско, но той не отвърна на нито едно от позвъняванията. Дали сегашната акция няма нещо общо с този факт? Но той просто нямаше какво да им каже. Не знаеше къде се намира Ник Мърчант! Не беше разговарял с него и нямаше да се отбие за разговор с детективите. Пресвети боже! Тая история около наследството на Джейкъбс започна да се превръща в истински кошмар!

След около пет минути полицаят бавно се върна.

— Ще ви помоля да слезете от колата, сър — каза той.

Дъг остана с усещането, че не е чул добре.

— Моля?!

— Моля, излезте от колата.

— Защо, по дяволите?!

Полицаят сложи ръка върху кобура си.

— Веднага слезте от колата!

Дъг разкопча предпазния колан и бавно стъпи на асфалта. Погледна към патрулната кола, после към униформения пред себе си. Нещата май бяха по-сериозни от обикновено сплашване.

— Какво става?

— Идете на тротоара, моля.

Дъг се поколеба, после изпълни заповедта. Едва сега забеляза, че зад полицейската кола беше спрял и някакъв сив седан. От него излязоха двама мъже, очертани само като силуети. Детективи ли бяха? Единият се приближи към полицая и кимна с глава. Онзи му каза нещо и посочи към Дъг. Новодошлият бавно се приближи и Дъг го позна.

— Агент Хийли, ФБР. Вчера се видяхме.

— Не очаквах да ви срещам всеки ден — язвително отвърна Дъг. — За какво става въпрос?

— Агент Дзепида и аз молим за разрешение да претърсим колата ви.

— Моля?! — ядосано примигна Дъг.

— Искам разрешение за претърсване на колата ви.

— Я ми се махайте от главата!

— От достоверен източник научихме, че колата ви може би е използвана за пренос на наркотици.

— Наркотици ли?!

— … затова, със или без ваше разрешение, ние ще я претърсим! Ключовете моля!

— За какъв източник говорите?! — изгледа го гневно Дъг и отстъпи крачка назад. — Няма да ви дам никакви ключове!

Към тях с бърза крачка се приближиха двамата униформени и другият агент на ФБР.

— За последен път ви моля да ми предадете ключовете! — леко повиши тон агент Хийли.

Дъг светкавично прецени ситуацията, после промърмори нещо под нос и бръкна в джоба си. В стомаха му се появи странно чувство на празнота.

Двамата агенти се гмурнаха в ягуара. Погледнаха под седалките, отвориха жабката, надникнаха зад тапицерията. Дъг отправи безпомощен поглед към униформените полицаи, които стояха наблизо и се правеха, че не виждат нищо. Неколцина среднощни пешеходци се спряха да зяпат.

Агентите се прехвърлиха на багажника. Четири-пет секунди по-късно Хийли измъкна торбичка, огледа я от всички страни, след което се обърна към адвоката. Очите на Дъг се разшириха и той хукна натам.

— Какво е това? — извика той и ръцете му се свиха в юмруци. — Какво, по дяволите, е това?!

Вече добре виждаше какво е, или какво вероятно ще се окаже. Торбичка от прозрачен целофан, пълна с фина бяла субстанция, наподобяваща пудра захар.

Агентът Дзепида отвори торбичката, опря пръста си в белия прах, след това леко близна и бавно кимна с глава.

— Ръцете на покрива! — заповяда с рязко променен глас Хийли.

— Хей, това трябва да е някаква шега! — дръпна се назад Дъг. — Тези тъпи номера едва ли…

— Ръцете на покрива! — изкрещя Дзепида.

— Целуни ми задника! — ревна извън себе си Дъг.

В следващия момент лицето му се оказа притиснато до хладния покрив на колата — резултат от действията на униформените, които му се нахвърлиха изотзад. Ръцете му бяха ловко извити, на китките му щракнаха белезници. Помъкнаха го към сивия седан, хвърлиха го на задната седалка и затръшнаха вратата, за да не се чуват виковете му.

Дъг крещя и проклина в продължение на няколко минути, после постепенно се умори и млъкна. Виеше му се свят, тъй като бе абсолютно неподготвен за подобен инцидент. Помисли си за Кимбърли и момичетата, запита се как би могъл да им обясни подобно нещо. Ще те видим в Голямата къща, татко. Визитациите са разрешени всяка неделя.

Наведе се и направи опит да погледне през запотеното предно стъкло. Четиримата му нападатели се съвещаваха на тротоара. В ръцете на агента вече имаше няколко торбички с бял прах. Край тях бавно се плъзнаха две нови патрулни коли, но отминаха без да спират. На тротоара се беше събрала малка тълпа зяпачи, които го гледаха сякаш е маймуна в клетка.

Изпъшка и направи опит да раздвижи пръстите си, изтръпнали от прекалено стегнатите белезници, които бяха обелили кожата около китките му. После притихна и усети как в гърдите му се промъква страхът.

След около четвърт час ченгетата, които го бяха спрели, скочиха в колата си и потеглиха. Двамата федерални агенти затръшнаха багажника на ягуара, събраха торбичките с белия прах и бавно се насочиха към седана.

— Не вярвах, че може да прибегнете до толкова долни номера — сдържано каза Дъг на едното от лицата, което се наведе към стъклото. — Вижте… Каквото и да е сторил Ник Мърчант, аз не заслужавам това!

Агент Дзепида го изслуша с пълно безразличие.

— Хей, Спинети, чу ли какво се е случило на Лорънс Касълтън?

— Да, чух. И мисля, че това е ужасно!

— Бас държа, че е така — кимна онзи. — Което означава, че не само ние преследваме Мърчант, нали? Затова се моли на господ ние първи да го докопаме.

— Тук съм напълно съгласен с вас — кимна Дъг и направи опит да се държи разумно: — Но какво искате от мен, момчета? Не съм говорил с него, дори не знам къде се намира. Защо се занимавате с мен? Аз съм никой и нямам нищо общо със случая.

— Стягат ли те белезниците? — попита Хийли. — Какво си помисли, когато се впиха в китките ти? Сигурно за малките си момиченца… Или за някой млад хубавец, който яха жена ти, защото тя не иска да те чака да излезеш от пандиза след петнайсет-двайсет години?

— Хей, адвокатче — намеси се Дзепида. — Даваш ли си сметка колко малко ти трябва, за да се оттечеш в канала?

Дъг сведе глава.

— Май започвам да разбирам — прошепна той.

— Значи най-сетне ти светна, че тая работа около Джейкъбс е важна за нас?

— Да — кимна Дъг, без да вдига глава. — Светна ми.

Агент Хийли нарочно проточи мълчанието, после започна да говори:

— След два дни в Ню Йорк е насрочено едно съдебно дирене, което ти е добре известно. Но внезапно се получава объркване в програмата ти и изведнъж се сещаш, че имаш друг ангажимент, поет много по-рано. Провери календара си, Спинети. Намери си някаква друга работа на тази дата. Иди в онзи фантастичен клуб, в който членуваш, забавлявай се…

— Сделката е добра, Спинети — намеси се и Дзепида. — Пропускаш това дирене и си получаваш живота обратно. Не е нужно да си гений, за да го разбереш.

Дъг се замисли. Всъщност, едва ли имаше нещо, за което да се замисля.

— Добре, добре — вдигна глава той. — Всичко ми е ясно. Съгласен съм. Никакво съдебно дирене, никакво по-нататъшно ровене… А сега ви моля да ми свалите белезниците…

— Ще ги свалим, няма проблеми — кимна Хийли. — Но ако се отметнеш от думата си, следващия път в колата ти няма да има брашно, а нещо друго… Имай предвид, че може да бъдеш спрян и по друг начин, ако все пак решиш да се явиш на въпросното съдебно заседание. Надявам се разбираш, че сериозно сме се заели с тази работа, адвокате. Следващия път всичко ще бъде истинско, включително и съдържанието на торбичките.

Изведоха го от колата и му направиха знак да се качи на тротоара. Там му свалиха белезниците. През ума му мина налудничавата мисъл да приспи тези типове с по един юмрук в челюстта, но тръсна глава и бързо се осъзна. Сега най-главното беше да се прибере при Кимбърли и момичетата.

— Не забравяй това, което ти каза агент Дзепида — промърмори Хийли, докато му връщаше документите и ключовете от колата. — По-добре да го открием ние, а не другите. Вече си чел какво са направили с Касълтън. Мислиш ли, че вечно ще им се изплъзва? Една грешка — това е всичко, което им трябва. И от него няма да остане дори следа.

— Така ще стане, Спинети — отново се намеси Дзепида. — Бъди сигурен в това. А ако го хванем ние, поне ще получи някакъв шанс да се защити. Помисли си по въпроса. Все още имаш възможност да спасиш живота на приятеля си.

— Скоро пак ще се видим — приключи разговора Хийли, после двамата се обърнаха и тръгнаха към колата си.

Дъг беше готов с няколко отговора, особено подходящи за случая, но благоразумието му надделя. Върна се при ягуара и тежко се настани вътре. Колата на ФБР се отлепи от тротоара, агент Дзепида игриво му махна през стъклото. Дъг бавно вдигна ключа, но не успя да улучи отвора на стартера. Главата му безсилно се отпусна върху волана, очите му се затвориха.