Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (22)

21.

Акцията започна в неделя рано сутринта. Листовките се появиха първо в районите Ричмънд и Сънсет, а след това и по кафенета, супермаркети и църкви. В Мишън Дистрикт ченгетата ги раздаваха директно по тротоарите, същото бе положението и в Марина — мястото, където се намираше жилището на беглеца. Според слуховете такива били личните инструкции на Артър Гордън, директорът на ФБР.

Дъг забеляза листовките малко след шест сутринта, когато потегли за кантората си. Стана му страшно от темповете, с които се развиваха нещата. Просто не можеше да повярва, че най-добрият му приятел се издирва за опит за убийство. Слава богу, че Бил Мърчант не е тук да види какво става.

Влезе в кантората, настани се зад бюрото и направи опит да се концентрира. Чакаше го напрегнат ден, времето му беше разчетено до минута. Секретарката му Дарлин се намръщи, но удовлетвори молбата му за увеличен работен ден. Двамата заедно щяха да опитат пробив в малката планина от документи, която ги очакваше на писалището му. Включи компютъра и посегна към голямата чаша с кафе. Между 8:00 и 11:00 трябваше да приключи с попечителството по делото Брандън, между 11:00 и 12:00 — с документите на наследниците Хенсън. После, в 1:00, трябваше да отскочи до Мартинец за среща с адвоката на една наследница, след това да се върне Оукланд, тъй като в 2:30 имаше среща с администратора на наследството Магрудър. След нея трябваше да си пробие път по моста, обратно към Сан Франциско и да сколаса за ранната вечеря с Кимбърли по случай тридесетия й рожден ден. Там със сигурност щяха да го черпят с ром и кока-кола.

Апаратът за вътрешна връзка тихо пропука.

— Двама господа имат желание да те видят, Дъг…

В неделя? — мислено се учуди той, после отвърна:

— Кажи им да дойдат в понеделник.

— Но те казват, че…

— Днес нямам никакво време, Дарлин — прекъсна я той. — Утре, моля.

Вратата рязко се отвори и на прага застанаха двама късо подстригани мъже на средна възраст. Бяха облечени в безлични сивосинкави костюми и също такива вратовръзки. Зад тях надничаше разстроената физиономия на Дарлин.

Дъг се намръщи.

— Да сте чували, че е прието да се чука?

— Том Хийли от ФБР — представи се първият и показа някаква значка. — А това е колегата ми Джон Дзепида. Ще ни отделите ли една минута?

— Честно казано, днес съм доста зает — успя да се съвземе Дъг.

— Ще ви бъдем много благодарни, ако ни отделите малко време — обади се агент Дзепида и безцеремонно седна на единия от двата свободни стола пред писалището.

Дъг захвърли писалката и се отпусна обратно на мястото си.

— Днес съм наистина претоварен, момчета — не скри недоволството си той.

— Ние работим по случая Мърчант — осведоми го с безстрастен глас Хийли. — В тази връзка имаме няколко въпроса към вас.

— Опитайте — направи гримаса Дъг. — А пък аз ще реша дали да ви отговоря.

— Знаете ли къде се намира Ник Мърчант?

— Нямам представа. Вероятно извън страната.

— Наистина ли? А да споделите нещо с нас?

— Нямам такова желание. Само ще кажа, че с Ник Мърчант се познаваме от деца и той не е от хората, на които лесно ще лепнете абсурдните си обвинения. Между нас казано, в случая сте се пооляли, момчета…

— Невинният гражданин обикновено изгаря от нетърпение да се яви пред обществеността и да защити доброто си име.

— Не и ако картите са маркирани — отвърна Дъг.

— Да сте се чували с него? — попита агент Дзепида.

— Не, напоследък не съм.

— Какво значи напоследък? Преди седмица, преди ден, или преди час?

— Няколко дни.

Агент Дзепида кимна, сякаш точно такъв отговор беше очаквал. После, заковал очи в бялата стена зад гърба на Дъг, тихо добави:

— Знаете ли, че едни много опасни хора имат желание да се срещнат с него?

— Неволно си задавам въпроса защо вие не преследвате именно тези хора.

— Все още се опитваме да преценим кого точно преследваме. Малко сътрудничество от ваша страна може би ще спаси живота на приятеля ви.

— Почти съм убеден, че той държи сам да спаси живота си — винаги го е правил — отвърна Дъг, кръстоса ръце пред гърдите си и хвърли красноречив поглед към стенния часовник. — Вижте какво… Надявам се не мислите, че го крия в гардероба си, нали? Казах ви, че не знам къде е и това е чистата истина.

Агентите бяха професионалисти. Хладни и сдържани — истински роботи с вратовръзки.

— Вярваме ви — кимна агент Хийли. — Но искаме да запомните нещо: висшето ръководство на ФБР проявява подчертан интерес към случая. Затова хубаво си помислете, ако случайно решите да се скриете зад конфиденциалността на клиента. Тук трябва да сте особено предпазлив, адвокате. Ще следим всяка ваша стъпка.

Дъг огледа двамата мъже срещу себе си, после направи усилие да говори спокойно:

— Вижте какво, не искам неприятности… Признавам, че съм близък приятел с Ник Мърчант, но това не означава, че го укривам или му помагам. Честно заявявам, че не знам къде се намира и това е всичко, което ще чуете от мен.

Агент Хийли замислено кимна с глава.

— В сряда е насрочено предварителното съдебно дирене във връзка с наследството на господин Джейкъбс. Вие може би добре ще си помислите дали искате да представлявате частната агенция „Мърчант и съдружници“.

— Информацията ви е остаряла, момчета. Агенция „Мърчант и съдружници“ вече няма клиент по това дело.

— Но това може да се промени, нали?

Дъг опря ръце на масата и се прокашля, за да скрие обзелата го нервност.

— А какво ще стане ако аз все пак се явя на делото от името на „Мърчант и съдружници“?

— Ще ви бъде обърнато такова внимание, каквото не можете да си представите. И което никак няма да ви хареса. Направете си услуга и помислете. Хубавичко помислете…

Дъг заби поглед в лицето на агента, а когато проговори гласът му беше хладен и твърд:

— Днес съм буквално претрупан, господа. Ако няма нещо друго, ще ви помоля да ме извините.

След няколко изпълнени с неудобство секунди двамата агенти станаха и оставиха по една картичка на бюрото. Дъг затвори вратата след тях и се върна зад бюрото. В този малък сблъсък имаше нещо обезпокоително. Добре забеляза ироничното изражение, което се появи върху лицата на агентите преди да напуснат офиса. Все едно че беше станал обект на някаква шега, която само двамата знаеха…

 

 

Десет сутринта, Бруклин Хейтс. Настанил се удобно зад кухненската маса, Крейгън четеше за последните подвизи на „Ню Йорк Джетс“. Те пак се бях устремили към дъното на групата, а надеждата им за спасение беше някакъв третокласен полузащитник с крехка структура, но изключително бързи нозе. Това отново го накара да си зададе въпроса дали не е време да стане фен на „Джайънтс“. Телефонният звън го накара да отложи мрачните си мисли за по-късно.

— Крайно време беше — изръмжа в слушалката той. — Какво направихте?

— Открихме едно име. Колата е била наета от човек на име Майкъл Колиър. К-О-Л-И-Ъ-Р. Платил е в брой. Момичето, което го е обслужило, твърди, че бил висок около метър и осемдесет, осемдесет и пет-шест кила, с гъста черна коса.

— Това е нашият човек. Да е оставил някакви документални следи?

— Само един адрес в Де Мойн — Едисън стрийт 1612. Вече го проверихме и установихме, че такава улица няма.

— Каква изненада! Дай ми един час да проверя името. Няма начин да не го спипаме!

 

 

Лорънс Касълтън и Ричард Борг седяха като зомбирани в заседателната зала на „Дженерал инкуайъри“ и правеха неистови опити да сдържат гнева си. Машината за кафе къркореше в ъгъла, но никой не й обръщаше внимание. Стомасите им не бяха в състояние да поемат дори капчица кофеин. Касълтън се размърда в стола и шумно прочисти гърлото си. Това беше ясен сигнал за госта им.

— Господа, ФБР високо оценява сътрудничеството ви по случая Джейкъбс — каза гостът и механично нагласи очилата си. — Благодарение на вас си спестихме доста сериозни неприятности.

Касълтън се намръщи, сякаш наистина му пукаше какво цени ФБР и какво не.

— Кой във вашата фирма се занимаваше с делата на Джейкъбс?

Борг се облегна назад. Обикновено той изпълняваше ролята на говорител на шефа си, но сега нарочно остави стария плъх да се оправя сам.

— Аз — отговори най-сетне Касълтън. — Моят главен следовател и още двама от оперативните ни работници.

Гостът кимна, след което пристъпи към широкия прозорец с панорама към Уилшайър.

— Може би ви интересува как върви нашето разследване на Ник Мърчант?

Борг не можеше да се сдържа повече.

— Повече ни интересува защо изобщо му е било позволено да се забърква в нещата около Джейкъбс! — изръмжа той. — Това изглежда не направи никакво впечатление на ФБР.

— Точно така! — включи се и Касълтън. — Вие изляхте цялата си строгост върху нас, въпреки пълното ни сътрудничество. От къде на къде правите услуги на престъпници като Мърчант?

— Това стана неволно. — Посетителят се обърна и го изгледа. — Сега вече няма такова нещо.

Касълтън изсумтя и насочи показалец към гърдите му:

— Ник Мърчант получи свободата да издирва наследниците на Джейкъбс, докато моята фирма беше директно изхвърлена от разследването. Дължите ми обяснение!

— Преди да го получите, ще трябва да се консултирам с началниците си — беше отговорът. — Мога само да ви кажа, че в момента издирваме Мърчант на територията на петдесетте щата и той по никакъв начин няма да спечели от наследството на Джейкъбс. Знаете ли нещо, което би ни помогнало да открием него или Алекс Морено?

— Че какво бихме могли да знаем? — озадачено попита Борг.

— Ние сме почтена фирма, която се занимава само с легитимен бизнес — добави Касълтън. — А това означава, че се държим настрана от мошеници като Мърчант. — Обзет от величествено възмущение, той тежко се приведе напред: — Възнамерявам да се консултирам с нашите адвокати относно юридическите последици от всичко това! От този момент нататък отказвам да приемам заплахите на Бюрото. Можете да предадете това на вашия приятел Армингър!

Непознатият само кимна с глава. Естествено, той нямаше намерения да изпълнява нарежданията на този смотаняк, освен това нямаше никаква представа кой е Армингър.

Вратата на залата за конференции рязко се отвори. На прага се изправи нисък и широкоплещест мъж, когото Лорънс Касълтън и Ричард Борг виждаха за пръв път в живота си.

— Кой по дяволите… — започна Касълтън, после видя тежкия пистолет в ръката на мъжа и изведнъж млъкна. Завъртя се рязко по посока на досегашния си гост и с ужас видя, че той държи подобно оръжие.

— Хей, какво става? — прошепна Борг.

Двамата непознати вдигнаха едновременно пистолетите и стреляха. Касълтън беше пръв, куршумите се забиха в гърдите и гърба му с разлика стотни от секундата. Борг беше толкова шокиран, че дори не се сети да моли за пощада. Куршумът, изстрелян отдясно, прониза главата му, а другият направи малка дупка в гърдите му. И двамата ловци на наследници бяха мъртви още преди телата им да се строполят върху дебелия килим. Без да кажат нито дума убийците спокойно се изнесоха в коридора, затваряйки вратата след себе си. Плъзнаха се безшумно покрай смаяната администраторка, измъкнаха се навън и забързаха към колата, която ги чакаше зад ъгъла.

 

 

Крейгън барабанеше с пръсти по кухненската маса, а в другата ръка стискаше слушалката. Беше твърдо решен да не позволи на кльощавия да го разстрои. Малкият негодник просто не заслужаваше това.

— Защо ми се обаждаш? — пожела да узнае Симко.

— Имам нужда от малко ориентация. Мисля, че се сдобихме със съюзник по отношение на твоя човек, но има един малък проблем…

— Какъв проблем?

Крейгън вдигна лист хартия от масата и се облегна назад.

— Името е Майкъл Колиър. А проблемът е там, че компютърът изплю точно петдесет и девет човека с това име.

— Но какво мога да направя аз?

— Сега ще ти обясня, сладурче…

— Не ме наричай сладурче!

— Окей, няма лошо. Двама от тези петдесет и девет човека имат постоянни адреси в Сан Франциско.

— Ами проверяваш ги и толкоз. Кво има да му мислиш бе, Крейгън?

— Единият току-що отлетя за Швейцария.

Пет секунди мълчание.

— Ако ме питаш дали трябва да го последваш, отговорът ми е да — меко промълви Симко. — И то веднага.

— Разбрах те. Но веднага възниква и друг проблем — там може би ще минат двадесет и четири часа, преди да си намеря някакво огнестрелно оръжие.

— Импровизирай, дявол да го вземе! Имаш свободата да свършиш работата с каквото се сетиш. Важното е да я свършиш бързо!

— Поемаш разноските по полета, нали?

— Да, поемам ги. Вдигни телефона и си резервирай шибаните билети!

— Считай, че вече съм ги резервирал, сладурче.