Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (12)

11.

Слънцето клонеше към запад с отминаването на поредния ден. Наближаваше пет часа следобед.

Ник прикри очите си от отблясъците на летищната настилка и дръпна предпазителя срещу слънчевите лъчи. Още с излитането на полет 438 на компанията Джей Еф Ка, той смяташе да започне сериозна работа върху стратегията си. Щеше да разполага с предостатъчно време за това. Полетът до Франкфурт трябваше да продължи около осем часа. Оттам щеше да смени самолетите и да отлети за Залцбург, Австрия — още един час. Надяваше се, че ще бъде добре отпочинал; когато стигне до вътрешната граница на немската област, в която се намираше Берхтесгаден. Трябваше непременно да е отпочинал. Германия се очертаваше като страна с много загадки за него. Но такъв беше случаят и с Япония, Австралия, Дания и всяка държава, които се бе налагало да посети във връзка с издирването на наследници. Щеше да изработи план за действие в крачка, както правеше винаги. Вече си бе уредил преводач, който да го придружи до Берхтесгаден. Оттам нататък очакваше гладко развитие на нещата.

Самолетът зае позиция за излитане, когато телефонът му иззвъня от джоба като пърхаща птичка. Гласът на Роуз бе доста уплашен.

— Ник, какво става тук? Току-що се връщам от задачите си навън и тези двамата вече ме чакаха. Казват, че били от ФБР. Задаваха ми какви ли не въпроси за теб.

— Дошли са в офиса?

— Двама. И не бяха никак добре настроени.

Ник се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му, но не успя. Не бе очаквал нещо повече от едно телефонно обаждане на федералните.

— Какво точно казаха, Роуз?

— Казаха ми, че няма да си тръгнат докато не се свържа с теб. Не знаех какво да правя. Накрая им казах, че ти изпращам съобщения на пейджъра цял ден, но ти не си ми се обадил.

— И тръгнаха ли си?

— Да, но оставиха един телефон в Манхатън. Трябва да търсиш заместник-директора Едмънд Армингър.

— Заместник-директорът? — попита Ник, по-силно, отколкото искаше.

— Да. Този заместник Армингър е оставил няколко съобщения на телефонния секретар. Струва ми се, че е сериозно обезпокоен от нещо. — Роуз направи пауза, за да си поеме дъх. — Какво става, Ник? Не искам да се замесвам в нещо нередно.

Една стюардеса мина покрай него и му хвърли укорителен поглед. Самолетът всеки момент щеше да излети.

— Няма да се замесиш в нищо, Роуз — каза той съвсем тихо. — Не знам какво искат тези хора от мен, но това определено няма нищо общо с теб.

— Добре тогава, точно от това се притеснявах. Мисля, че е най-добре да им се обадиш още сега.

Ник захапа нокътя си и заби поглед в пода.

— Дай ми телефонния номер…

 

 

Двигателите на самолета ревяха все по-силно, набирайки скорост, и усещането му за повдигане в стомаха започна да става по-осезателно. Никога не можеше да го потисне. Така и не се научи да изпитва удоволствие по време на полет. Положи глава на облегалката зад себе си и затвори очи.

ФБР не беше фактор, който да пренебрегне, колкото и да му се искаше да го направи. Това специално внимание не предвещаваше нищо добро. Определено можеше да каже, че не са дошли в офиса, за да му предложат работа. Беше чувал разни истории за федералните агенти — по-точно за мръсните трикове, които използват и със сигурност знаеше само половината истина. Трябваше да им се обади, в това нямаше съмнение. Но ако го направеше в този момент, при всички случаи това означаваше край на разследването по случая Джейкъбс. Мисълта го накара да се намръщи. Моментално взе решение, своеобразен компромис. Наистина възнамеряваше да им се обади, но едва след като се срещне с Клаудия. Дотогава щеше да се прави на приятно разсеян.

Пресегна се към прозореца и дръпна сенника, макар да се съмняваше, че ще може да заспи.

 

 

Събуди се малко по-късно с усещането за дезориентация и вдървеност. Часовникът му показваше, че е минал не повече от един час. Вдигна сенника и се загледа навън към червеникавите лъчи на залязващото слънце. Под себе си виждаше сива пелена — Северния Атлантик простираше спокойните си води като огромно спящо чудовище.

Разкърши схванатия си врат и си помисли за часовете, които тепърва трябваше да убива. Пропусна през съзнанието си завръщащия се спомен за ФБР и реши да прегледа записките си. Определено бяха по-интересни, отколкото последния брой на „Таймс“.

Още на разсъмване дадоха писмата на Клаудия на преводача от Олбъни, предложен от Алекс. Текстът се оказа несвързан и объркан, но във всяко едно тя се обръщаше към Джейкъбс с милото „скъпи“. Клаудия разказваше за Германия и за времето, после изведнъж се впускаше в спомени за войната, за трийсетте години и за какво ли още не. Алекс беше убедена, че Клаудия е била любовница на Джейкъбс. Ник обаче не се чувстваше толкова сигурен. Повече залагаше на варианта, че тази жена е леко мръднала или най-малкото страда от старческо слабоумие. Преводачът от немски също се съгласи с неговия извод. Но на практика това нямаше особено значение. Клаудия познаваше Джейкъбс. Значи трябваше да бъде проверена.

 

 

Времето течеше по-бавно и от хода на костенурка. Ник разпредели оставащото време между преглеждане на бележки, откъслечен сън и гледането на някакъв филм. Насън му се явяваха накъсани и объркани събития. Видя отново своя убиец в къщата на Джейкъбс. Сънува Ема Маклюър и сина й, както си седяха на прокъсания диван във всекидневната. Видя и баща си на една маса в моргата, с мраморнобяло изпито лице. Голото му тяло, нямащо вече нищо общо с човешкото, приличаше на безформена маса кости и плът.

Стресна се в съня си и реши да си поръча коктейл.

 

 

Смяната на самолета във Франкфурт премина гладко, а полетът до Залцбург продължи около час. Ник се загледа в суетнята на хората на земята, докато самолетът се готвеше да кацне на австрийското летище. Времето беше мъгливо и студено — едва виждаше светлините от фаровете на автомобилите, които се движеха по извиващите се планински пътища. Непозната територия, непозната земя… Никога досега не му се бе случвало да се връща от някоя страна, без да е намерил клиенти. Не му се искаше точно този да е случаят, при който късметът да му изиграе лоша шега.

Самолетът с клатушкане се приземи на пистата, окъпана от лекия дъжд. Ник се изправи и се пресегна над главата си, за да прибере пътната чанта. Чувстваше лека тръпка, която все повече се засилваше. Мина митническия контрол и тръгна през терминала на летището на Залцбург. От високоговорителите над главата му се лееха непрекъснати съобщения с приятния глас на млада фройлайн. Терминалът беше претъпкан от пътници, повечето светлокоси и синеоки. Това бе за него странна гледка в сравнение с впечатленията му от международното летище на Сан Франциско. Намери едно такси, което го откара до агенция за отдаване на коли под наем. Само след петнайсет минути караше с максимална скорост из красивия провинциален пейзаж на Австрия, по южния аутобан номер 312, след което премина митницата на германската граница. Според картата, с която разполагаше, маршрутът му не беше особено труден — около половин час по аутобана и след това директно влизаше в сърцето на Бавария. И в Берхтесгаден.

Ник се дивеше на гледките, които го заобикаляха по стръмно изкачващия се нагоре път. Сивият пейзаж на немската граница остана зад гърба му и сега над главата му се бе ширнало невероятно синьо небе, което се отразяваше в настилката на аутобана. От дясната страна на пътя се извисяваха масивни варовикови и гранитни скали, красиво съчетаващи се със зеленината на околните долини. Алпийските пасища преливаха от цветове. После следваха вековни гори, покриващи цялата страна. Гледките ставаха още по-приказни, когато погледът му се плъзгаше към долините и котловините, потънали във величествената сянка на баварските Алпи. Свали прозореца на колата си и шумно вдиша студения, напоен с миризма на бор въздух.

Красотата на природата по време на пътуването така успокои нервите и напрежението му, че той за малко да пропусне отбивката. Пътят по-нататък представляваше извиваща се каменна настилка, от която воланът в ръцете му неудържимо трепереше. Според картата малко преди Берхтесгаден трябваше да мине през малко планинско селце с име, което трудно би запомнил, още по-малко произнесъл. Отново направи справка с картата. Бишофсвизен.

Пътят се поизравни, когато най-неочаквано Ник се оказва в центъра на малко селище. Намали скоростта. Вече се намираше на площада и от лявата си страна видя отворен супермаркет. В него влизаха и излизаха възрастни жени, залисани в избора на най-подходящата стока. От дясната му страна имаше хотел в бежов цвят, с дървени балкони и разноцветни саксии по тях. Местните хора си почиваха под сянката на чадърите на местното кафене.

Намери адреса, който търсеше, и спря до тротоара. Поради вече направените приготовления само за минута той ангажира един едър селянин, на средна възраст, с името Ролф, който да му бъде преводач. Договориха се за щедрата сума от двайсет и два долара на час.

Когато отново тръгнаха по пътя, Ролф попита дали може да запали цигара. Свалиха прозорците. Ник помисли за момент, че при бурния вятър навън редките косми по главата на неговия спътник ще отлетят. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-силно усещаше свистене в ушите си.

— Да, Берхтесгаден е на по-малко от пет минути оттук, хер Мърчант. Просто следвайте пътя. Ще стигнем много скоро.

Ник кимна и погледна скоростомера на колата. Буквално летяха по пътя, което си беше реална опасност да се върне у дома по-скоро, отколкото планираше. Все пак Ник се наслаждаваше на удоволствието от пътуването по аутобан с повече от сто и двайсет километра в час. Ролф се излегна на седалката с кръстосани ръце на биреното си коремче, явно недоволен от поддържаната скорост.

— Ако нямате нищо против да ми кажете, къде точно отиваме в Берхтесгаден, хер Мърчант?

— В един старчески дом, казва се „Шьонес луфт“. Чували ли сте за него?

Ралф кимна и едновременно с това се прозя.

— О, да. Доста самотно местенце. Имате ли близки там?

— Не — отвърна Ник, зачитайки се в пътния знак, покрай който минаваха. — Просто трябва да свърша работа за мой клиент от Съединените щати.

Ралф посочи пред себе си.

— Ето тук трябва да отбиете. Намалете скоростта или ще пропуснем.

Ник отпусна педала на газта. Клаудия беше толкова близо, че сякаш усещаше нейното присъствие. Заби нервно пръсти във волана, докато излизаше от удобния аутобан. На ниска скорост колата пое по виещ се път, който минаваше покрай внушителни скални морени. Отляво се виждаха планински хижи, някои вградени направо в скалите, които се извисяваха над главите им. Пред тях се появи сива каменна църква, на две нива, с кули близнаци, сочещи към синьото небе. Изваяните фигури на няколко статуи в окаяно състояние стърчаха самотно от нишите на постройката.

Подминаха църквата и Ник зави наляво, както го инструктираха. Пътят отново започна да се изкачва стръмно нагоре. След около двайсет минути излязоха на равен участък и изведнъж се озоваха на кръгло място за паркиране. Огромно здание, украсено с бели колони, изплува пред тях в далечния край на паркинга. Заприлича им на мавзолей. Ник паркира колата пред една сграда. Постави касетофончето в джоба на якето си като провери още веднъж дали касетката е превъртяна отначало и погледна към Ролф.

— Нямам представа дали жената, с която искам да разговарям, знае английски. Ако знае, няма да имам нужда от услугите ви. Естествено, ще ви бъде платено за времето. — Ролф кимна, без да показва каквато и да било емоция.

Ник излезе от колата и огледа дома „Шьонес луфт“. Ослепително бяла сграда с четири масивни колони от гранит на входа. Всичко внушаваше спокойствие и стабилност, който бяха устояли от времето на Втората световна война. Замисли се за момент дали точно такова не е било намерението на архитекта. Домът изглеждаше топъл и уютен.

На входа минаха покрай изящно аранжирани алеи и висящи цветя и влязоха в сградата през няколко масивни дъбови врати. Възрастна жена, облечена цялата в бяло, пишеше на дъска пред входа. В момента, в който сянката им падна върху дъската, острият й поглед се премести върху тях.

— Яа?

— Здравейте — каза Ник с усмивка. — Говорите ли английски?

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя вместо отговор, прикривайки очите си с ръка.

— Бих искал да говоря с една от обитателките на този дом, ако, разбира се, е възможно.

— Роднина ли сте на някой от тях?

— Не. Казвам се Ник Мърчант, работя като частен детектив в Америка. Имам важни новини за човек, който живее тук — става дума за семейни дела.

— Имате ли уговорена среща? — попита старата жена, протягайки се към голям кожен тефтер. — Обикновено изискваме от посетителите, които не са роднини, да имат предварително уговорена среща.

— Не, нямам уговорка, но случаят не търпи отлагане, затова нямах време да предупредя.

— Как се казва човекът, когото търсите?

— Малкото й име е Клаудия. Не съм сигурен за фамилията. Изпращала е писма и картички на свои близки в Съединените щати.

Устните й се свиха — сигурен знак, че това, което ставаше в момента, й беше крайно неприятно.

— Ще трябва първо да говоря с охраната — каза тя и се изправи.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен.

Ник кимна неодобрително към Ролф. Охраната? Мислеше си, че това е старчески дом, а не приют. Явно персоналът поддържаше здрава връзка помежду си. Надяваше се самият той никога да не завърши дните си на такова място.

Хвърли поглед зад рецепцията, надявайки се да види нещо от просторната всекидневна. Стените бяха украсени с богато орнаментирани тапети и картини, килимът беше плътен и сравнително нов, но някак си му приличаше на цветен камуфлаж. Побиха го тръпки от това място, приличащо повече на отделение за временно пребиваващи болни, отколкото на старчески дом. Чудеше се дали Клаудия въобще може да се движи.

Жената се върна много бързо и водеше със себе си още по-намръщена старица. Новодошлата имаше внушителна осанка, розово бледа кожа, широки рамене и тънка шия. Огледа Ник с видимо неодобрение.

— Вие ли сте искали да видите Клаудия Дорш? — Попита с властен глас тя.

— Да, мисля, че това е цялото й име.

Жената мина бавно от другата страна на рецепцията, като внимателно оглеждаше Ник и неговия преводач.

— Аз отговарям за охраната на този дом. Това е частна собственост. Не допускаме външни хора да се мотаят наоколо и да смущават спокойствието на обитателите. Мнозина от живущите тук не са в добро здравословно състояние. Неочаквано посещение може сериозно да ги разстрои, хер…?

— Мърчант, Ник Мърчант. — Ник им подаде визитката си и изчака да се запознаят със съдържанието й.

— Дошли сте от много далече, хер Мърчант.

— Да, така е, фрау…?

— Брауш.

Ник се обърна към преводача си:

— Може ли да ни оставите за малко насаме и да ме изчакате отвън?

След като Ролф излезе, Ник се върна към разговора.

— Има ли някъде тук местенце, където можем да седнем и да поговорим на спокойствие, фрау Брауш?

— За какво става дума?

— Семеен въпрос, който засяга една от вашите обитателки. Моля ви, само за няколко минути и ви обещавам, че след това веднага ще си тръгна. — Внимаваше изключително много какво и как говори. Жената изглеждаше доста враждебно настроена.

— Така или иначе не мога да ви отделя много време. Имам си предостатъчно работа. Последвайте ме.

Ник заби погледа си в нейния врат и събра цялата си решимост и хладнокръвие. Една дърта медицинска сестра не можеше да го спре на крачка под заветния връх. Убедителност, съчетана с умерена доза половинчата истина, в случая щеше да свърши работа.

Влязоха в малък, ярко осветен кабинет. Фрау Брауш обаче не седна, нито покани госта си да седне. Ник скръсти ръце пред гърдите си и започна да говори.

— Фрау Брауш, имам малък бизнес в Съединените щати — занимавам се с откриване родословието на семейства. По време на разследванията си научих доста неща за семейството на Клаудия, членове от което живеят в Съединените щати. Може да се окаже, че Клаудия е определена за наследница на част от недвижимо и капиталово имущество в Америка, завещано й от починал роднина. Исках да поговоря с нея набързо, за да изясня от юридическа гледна точка дали тя е човекът, който трябва да получи това наследство. След което ще информирам, че е станала наследница.

— Тя никога не е споменавала да има близки или роднини в Съединените щати. Мисля, че бъркате човека.

— Ами, на мен няма да ми отнеме повече от десетина-петнайсет минути, за да го установя лично. Искам единствено да й задам няколко по-специфични въпроса.

Фрау Брауш обаче не отстъпваше нито на йота.

— И преди сме си имали проблеми с неочаквани посетители. Защо поне не позвънихте преди това? Фрау Дорш не е в състояние даже да разбере вашите… юридически формули.

— Моля ви само за десет минути и после веднага си тръгвам. Обещавам да бъда изключително любезен и внимателен с нея. Моля ви — идвам от толкова далече…

Брауш хапеше долната си устна от нерви. Явно беше на косъм да се съгласи.

— Като човек, който отговаря за охраната й — продължи Ник, — нормално е да се грижите за нейното добруване, правилно ли съм ви разбрал?

— Разбира се, че е така — тросна му се тя.

— Тогава оставете ме да разбера дали тя е човекът, когото търся, за да мога да й предоставя онова, което по право й принадлежи. — Ник говореше меко, но решително.

Брауш издиша шумно в знак на самозащита.

— Десет минути, само толкова мога да ви разреша. Но ако спи, ще трябва да дойдете по-късно. Ако по някакъв начин я разстроите или…

— Обещавам, че няма да го допусна. Радвам се, че не съм бил целия път дотук за нищо.

— Да, да, да — елате след мен, веднага ще я погледна. Ако е заспала, ще трябва да поизчакате.

— Говори ли добре английски? Доведох със себе си и преводач.

— Няма да имате нужда от него. А сега ме последвайте.

Ник намери Ролф в предната градина и го отпрати да прави каквото иска, докато той самият поговори с Клаудия. После последва навъсената охранителка нагоре по виещите се стълби.

Ник не можеше да се ориентира много добре в обстановката. Ръцете му трепереха. Това сигурно беше най-важният момент в целия му професионален живот и само от този факт имаше чувството, че в главата му припламва хилядаватова електрическа крушка. Не му бе познато подобно усещане. Не можеше да се познае — това ли беше щастливият и самодоволен търсач на наследници, който влиза в дома на Маклюър, въоръжен с усмивка и готов договор?! Трябваше, длъжен беше да се справи добре.

Стигнаха до втория етаж и продължиха по покрит с плочки коридор. Малки мраморни бюстове надничаха от нишите и с втренчен поглед проследяваха Ник, докато ги подминаваше. Те щяха да бъдат неговите неми свидетели.

В края на коридора Фрау Брауш спря пред една врата и се обърна към него.

— Ако спи, ще трябва да изчакате — повтори тя.

Ник я наблюдаваше от прага, когато тя влезе. Една възрастна жена седеше изправена в леглото си, а друга се намираше срещу нея, седнала в инвалидна количка. Старицата в леглото говореше; изглеждаше бледа и крехка.

Брауш постави ръката си на рамото й, при което тя извърна замрежен поглед към нея. Размениха си няколко думи на немски и Ник видя как старата жена кимна неопределено. В очите й не можеше да прочете нищо. Това бяха очи, каквито Ник не бе виждал до момента. Нямаше да е първият случай, при който се налага да изкопчи информация от възрастен човек. И никога не му е било лесно.

Брауш се върна бързо до вратата.

— Тя е доста дезориентирана, но изяви желание да ви изслуша. — Хвърли многозначителен поглед през рамо по посока на жената. — Нейната приятелка Магда няма да ви пречи. Аз ще ви чакам тук, пред вратата в случай, че се случи нещо непредвидено.

— Много съм ви задължен.

Брауш кимна и затвори, но не изцяло, вратата зад себе си. Ник погледна към старата жена и се запъти към леглото. През големия, широко отворен прозорец се виждаха Алпите, но обитателите в стаята едва ли обръщаха някакво внимание на гледката. Прикованата към леглото жена весело бъбреше на приятелката си в инвалидна количка. Когато Ник се приближи, тя се обърна. Тогава той видя, че на мястото на очите й има две празни, бяло-синкави зеници. Трябваха му няколко секунди, за да премисли подхода си, преди да я заговори.

— Здравей, Клаудия — започна меко. — Казвам се…

— Да, знам, здравей, здравей. Искаш да говорим на английски, така ли? Да, и двете с Магда още не сме го забравили от добрите стари времена. Харесва ни да го практикуваме понякога, когато идват да ни навестяват стари приятели. Нали така, Магда?

Приятелката й проговори с характерния за стар пушач дрезгав глас.

— Изглежда точно като брат ми Карл.

Очите й се белееха насреща му, в усмивката имаше нещо чисто и като че ли благословено от бога. Ник вече бе сигурен, че тя се обръща изцяло към него. Забрави, че трябва да обясни кой е и за какво е дошъл. А да, трябваше да говори с нея за Джейкъбс…

— По-добре ли се чувствате, Клаудия? — попита мило Ник, сякаш говореше на дете.

— Да, добре съм и много ми се иска, ако може да идваш по-често. Ти си племенникът на чичо Уилям, така ли? — Пръстите й не спираха да се движат нервно, тя се облегна на голямата табла на леглото.

— Да, аз съм — отвърна Ник без капчица колебание. — Чичо Уилям ви поздравява…

— Кажи му, че никак не съм доволна от момичето, което е избрал. Ама въобще. — Прехапа устни и изглеждаше възбудена. Магда се намръщи в знак на съгласие.

— Не беше никак добър избор, така ли? — попита Ник.

— Та тя е полякиня! Не я одобрявам.

— Полякиня — какъв ужас — допълни Магда с изразителен жест на неодобрение.

Ник кимна с искрено загрижен израз на лицето.

— Изобщо не ми пука за поляците — продължи Клаудия. — Каква грешка от страна на Уили да смеси кръвта си с нейната. И знаеш ли откъде е семейството й?

— Откъде?

— От Данциг! — Все едно изплю думата от устата си като някаква отрова.

— Данциг? — повтори Ник с неподправено удивление.

И Клаудия, и Магда поклатиха глави с отвращение.

— Това е ужасно — каза Клаудия.

Ник също кимна съпричастно, с дежурната състрадателна маска на лицето си, докато мозъкът му работеше на бързи обороти, за да асимилира току-що казаното. Да не би чичо Уили да е Джералд Джейкъбс? Ако не беше той, трябваше да смени темата на разговора много бързо. Придърпа стола си леко напред. Крайно време беше да подходи директно по въпроса.

— Не съм виждал чичо Уили от известно време, Клаудия. Да не би да се е преместил?

— Не. Той е роден в Дюселдорф и ще си умре там. Семейството си живее все още там.

— А как е Джералд? Джералд Джейкъбс?

Лицето на Клаудия моментално се озари. Нещо явно й бе прищракало.

— Писмото на Моника пристигна онзи ден. — Тя се пресегна към нощното шкафче до леглото и грабна плика със замах. — Можеш да го прочетеш, ако желаеш.

— Благодаря — отвърна той, спомняйки си за името, написано на гърба на паспортната снимка от дома на Джейкъбс. Отвори пораздърпания плик много внимателно. Пишеше на немски и носеше дата 2 август 1972. Ник вдигна очи и срещна втренчените погледи на двете жени.

— И… как е тя? — Попита неловко, отмествайки объркания си поглед от Клаудия. — Моника. Как е със здравето?

— Много по-добре. След войната мислим да отидем двете до Дюселдорф за една дълга ваканция. — Кимна с глава към Магда. — Може би и ти ще дойдеш с нас, а, Магда?

Ник се намръщи. След войната ли? Тази жена явно не беше с всичкия си и живееше със спомените от далечното си минало. Всичко, което му наприказва, бе много съмнително. Трябваше да я принуди да изплюе камъчето по неговия въпрос.

— А какво стана с Джералд Джейкъбс, Клаудия?

Тя замлъкна, докато сенилният й мозък се мъчеше да събере парченцата спомени от десетилетия назад.

— Лудвиг — въздъхна тя, — бедничкият ми Лудвиг, моето съкровище.

Ник замръзна моментално. Лудвиг? Мислеше си, че Джейкъбс е нейният любим. Явно Алекс беше права: Джейкъбс беше всъщност Лудвиг Холцман.

— И как е Лудвиг? — попита той, давайки малко тласък на мисълта й. — Не съм го виждал от доста време.

Тя се усмихна.

— Лудвиг имаше най-златистите коси, които някога съм виждала. Всички си мислеха, че той е най-личен от всички.

— Сигурен съм, че е било така — отвърна Ник. — Та как е Лудвиг, Клаудия?

— Лудвиг е добре. Сега живее в ония проклети Съединени щати.

— В кой град, Клаудия?

— А?

— В кой град в Съединените щати живее Лудвиг?

Лицето й побеля, сякаш нещо в мозъка й даде заето в един момент.

— Аз… не си спомням.

— Не си ли спомняш? — попита Ник отново, но този път тя не отговори.

— В Ню Йорк — намеси се Магда.

— А вие откъде знаете? — обърна се Ник към нея.

— Защото тя ми е казвала. — Клаудия впери поглед в Магда, при което тя заби своя в земята.

Ник изостави досега следваната си тактика на внимателно отношение и отиде направо на въпроса.

— Магда, Клаудия сестра ли е на Лудвиг?

— Не — прошепна тя, с ръка пред устата си. — Неговата любима.

— И той няма братя или сестри?

— Не. — Магда погледна обратно към Клаудия, преди да продължи. — Любовници.

Клаудия поклати властно глава.

— Не, Лудвиг беше прекалено отдаден на работата си.

Ник кимна. Беше близо — толкова близо. Бръкна в джоба на якето си и извади снимката на момичето, която намери в стаята на Джейкъбс.

— Коя е Моника, Клаудия? Коя е тя?

Клаудия се загледа в продължение на пет безкрайно дълги секунди, после широка усмивка огря лицето й. С изкривения си пръст посочи към снимката.

— Това е сестрата на Лудвиг, Моника.

Ник погледна бързо и усещаше как сърцето му ще се пръсне в гърдите.

— Толкова много въпроси — каза Клаудия. — Я ми кажи, кога Уилям ще дойде да ни види?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Ник, усещайки края на търпението си. — Как са децата на Моника, Клаудия? Как са малките й?

— А да — малките на Моника. И едно момиченце, също така. Моника не трябваше да ги изоставя.

— Какво имаш предвид…?

— Тя избяга от страната. Отиде в Америка.

— И е имала три деца?

— Поне малките не страдаха от ужасите на войната.

— Как се казваха децата, Клаудия? — попита той с умолителен глас. Нежно я докосна по ръката. — Спомняш ли си имената им?

— Не знам — отвърна тя разсеяно.

— Помисли, Клаудия. Можеш да си спомниш — знам, че можеш. Къде живее Моника? В кой град на Америка?

— Само Моника ти е писала, нали? — попита и Магда.

— Да, аз й казвах да се върне в Германия, но тя не пожела.

— А къде е Моника в момента? — попита Ник.

Клаудия направи знак.

— Магда, дай кутията за бижута.

Магда кимна и се изправи в инвалидната си количка. Бавно се придвижи до гардероба, отвори едно чекмедже и извади малка дървена кутия.

Ник огледа одобрително кутията, когато тя се върна с нея в ръце. Добрите неща често идват на малки порции. Магда я подаде на Клаудия и тя на свой ред се опита да я отвори с треперещите си кокалести пръсти. Отмести някаква купчинка с пликове за писма. Ник се наведе леко напред и жадно облиза долната си устна. Клаудия притисна пликовете до сърцето си и тъжно се усмихна.

— Тези писма са много ценни. Моето скъпо семейство — някой ден всички отново ще се съберем.

— Клаудия, моля те, може ли да ги погледна? — примоли се Ник.

Пресегна се да ги вземе и тъй като не срещна никакъв отпор, ги пое внимателно в собствените си ръце. За негово най-голямо облекчение Магда започна отново да бърбори нещо на Клаудия, така че за момент вниманието им се отклони от него.

Той прерови купчината пликове. Някои бяха на английски, но на повечето пишеше на немски. Прехвърли ги, търсейки имена или адреси, които можеха да му свършат работа.

Едно писмо привлече вниманието му. Беше на английски и носеше дата отпреди шест години. От онова, което успя да прочете, ставаше дума за злободневни и тривиални неща, които възрастните хора обичат да слушат. Беше изпратено от Де Мойн, щата Айова. Писмото започваше със „Скъпа Клаудия“. Пликът, който тя така грижовно пазеше, носеше обратен адрес Пайнкрийк роуд, Де Мойн, Айова, 50312. Писмото беше изпратено от Моника фон Рор.

Още преди да оцени значението на откритието си, забеляза и друго писмо, което се отличаваше от останалите. Мастилото беше избеляло и зацапано, но пишеше на английски и се четеше лесно.

Скъпа Клаудия,

Моля се това писмо да те завари в добро здраве. Аз съм добре и готов да ти разказвам новини — както хубави, така и лоши. Съгласих се с условията на американците. В замяна на моето пълно сътрудничество те се ангажират да уредят освобождаването ми и предоставянето на компенсация. За съжаление искат от мен да се установя отново в Америка. Смятат, че най-сигурната гаранция, че ще мълча, е, ако съм наблизо. В настоящото си положение не мога да избирам — трябва да приема тяхното предложение.

Иска ми се да се надявам, че ще те видя още веднъж за последно, но задълженията ми започват от момента, в който отново съм свободен човек. В сегашното си положение имам само две проклети възможности. След почти петдесет години, изживени по този начин, надявам се да разбереш моето решение да приема последните ми години да са под контрола на чужди хора. Моля те, унищожи това писмо и придружаващия го документ, след като ги прочетеш и запомниш добре.

С много любов и завинаги, Лудвиг

30 юли, 1997 година

Към писмото беше прикрепено ксерокопие с доста лошо качество. Ник хвърли поглед към жените и отново се върна към четивото в ръцете си. Хартията беше пожълтяла, думите едва се виждаха. Носеше и печатът на Федералното бюро за разследване.

Бърдок 863348

Пореден номер 8741, –2, -3

24 юли 1997 година

Подател: Лудвиг Вилхелм Холцман

Във връзка със случая на сегашния резидент Джералд Реймънд Джейкъбс, се разпорежда преместване в град Хъдсън, щата Ню Йорк. Издаването или преправянето на всички необходими документи и свидетелства ще бъде отразено в приемането на нова идентичност под името Джейкъбс. Директорът на ФБР Далтън разполага с пълна автономност при избора на агенти, които да осъществят преместването. Броят им при никакви обстоятелства не трябва да надвишава двама. Изпълнението да започне на 14 август 1997 година.

Ник въздъхна. Сега картинката му се изясни малко повече. ФБР бяха настанили Джералд Джейкъбс — истинския Лудвиг Холцман — в Хъдсън, Ню Йорк, още през 1997 година. Но очевидно настоящата администрация на Бюрото, поела случая, е заспала на волана, когато той е умрял. Не бяха очаквали търсачите като Ник да открият наследници на мъртвеца със скорост, по-голяма от тази на светлината.

Жените бяха прекалено задълбочени в разговора си и не забелязаха как Ник тайно пъхна във вътрешния си джоб писмата от Фон Рор и Холцман. Взе също и документа от Бюрото. После остави вече поизтънелия куп върху нощното шкафче на Клаудия. Нямаше да забележат разликата, а той щеше да ги върне веднага, щом като приключи разследването по случая. След миг стана с думите:

— Клаудия, Магда, беше ми много приятно да си поговорим. Но сега вече трябва да си тръгвам. Много ви благодаря.

Клаудия примигна за момент.

— Няма ли да останеш за вечеря?

— Опасявам се, че не ми е възможно. — Нежно я хвана за ръката. — Много се радвам, че се видяхме.

Обърна им гръб, чувствайки се малко гузен. Беше ги излъгал, измамил доверието им, но поне им се бе случило нещо светло — да ги посети, което сгря скучното им всекидневие.

Фрау Брауш го чакаше отвън, точно пред вратата, със скръстени на гърдите ръце.

— Намерихте ли онова, което търсехте?

— Надявам се да е така — отвърна той, опитвайки се да поддържа крачка редом с нея. — Благодаря за безценната ви помощ.

Ник бързо слезе по стълбите до първия етаж. В главата му като на филмова лента се въртеше изминатият до момента път. Имената кънтяха в съзнанието му — директорът на ФБР, Лудвиг Холцман… Сега следата водеше към Айова. Имаше странното усещане, че там ще е последната спирка на този невероятен маратон.

Излезе в окъпания от слънчева светлина преден двор и се качи във взетата под наем кола. Подкара бавно надолу и скоро забеляза своя преводач, който седеше и го чакаше до пътя. След пет минути го остави обратно в неговия Бишофсвизен.

Преди да се върне на аутобана, спря на паркинга пред малък мотел. Набра домашния номер на Алекс, но после изведнъж спря. ФБР ги дебнеше. Затвори и опита да набере мобилния й телефон. Там щеше да им е по-трудно да ги проследят.

— Аз съм.

— Какво стана? — По гласа на Алекс веднага разбра, че я е вдигнал от леглото.

— Нещо голямо, поне така ми се струва. Накарах тази жена да измъкне някакви стари писма. Джейкъбс е Холцман, Алекс. Мисля, че сестра му живее в Айова.

— Господи, Ник, какво…?

— Запиши името. Моника — М-О-Н-И-К-А-Ф-О-Н-Р-О-Р. Фамилията й се състои от две думи. Адресът е Пайнкрийк, номер 11, Де Мойн, Айова, 50312. Прочети ми го сега. — След като тя го направи, продължи: — Добре. Сядай на компютъра и провери адреса. Обади се на местния оператор и разбери дали все още живее там. Хайде, ставай и се захващай за работа.

— Вече съм на крак.

— След като потвърдиш адреса, направи пълна справка. Още сега се връщам на летището в Залцбург. Надявам се, че докато дойда вече ще имаш потвърждение на адреса, за да тръгна веднага за Айова. Кое време е сега при вас?

— Малко след четири сутринта.

— И още нещо — виж какво можеш да намериш за лицето Лудвиг Холцман. След като свършиш с Моника, отиди в някоя библиотека и изрови каквото можеш. Провери също и цялата възможна информация по онези банкови извлечения. Трябва да знаем точно за какво става дума.

— Може би в тях има още някой и друг милион — отбеляза Алекс.

— Именно, скъпа. Ако е така, добавяме ги към имотното състояние и предявяваме правата на наследниците и върху тях. Слушай, и двамата ще имаме страшно много работа. Сега трябва да тръгвам…

— Чакай малко, Ник. Говори ли с Роуз? ФБР…

— От ФБР ме търсят — да, знам това. Ще им се обадя веднага след като си свърша работата в Айова. Тук намерих един документ, който свързва Джейкъбс с федералните. Ще ти разкажа за това, когато дойда. Просто провери Моника, а аз бързо се връщам.

Ник остави телефонната слушалка и потегли по пътя.

 

 

Тази сутрин в Олбъни беше посветена на издирване информация по връзките. Филип Симко беше в доста весело настроение — поне докато не забеляза колата. Тя изплува пред погледа му, точно когато се канеше да се занимае с единайсетата дупка. В този момент разбра, че е дошъл краят на спокойния му ден.

Колата спря и оттам изскочи О’Конър, главен спомоществовател и неофициален приносител на лоши новини. Симко грабна малка кърпа за ръце от колата. Дори не си направи труда да погледне към неканения посетител. Само щеше да се раздразни още повече.

— Цялата история ми е ясна като бял ден, Филип.

Симко избърса потта от челото си и се засмя закачливо.

— Сигурен съм, че и историята си я бива. — И въздъхна примирено. — Какво имаме сега?

— Две частни детективски агенции — едната е в Лос Анджелис, другата — в Сан Франциско. В момента и двете се опитват да издирят наследниците на Джейкъбс, за да ги накарат да подпишат договори, чрез които да им уредят прехвърляне на наследството. Това са юридически споразумения, които дават право…

— Предпочитам да я караш по-накратко.

О’Конър примигна нервно и се опита да резюмира думите си. Симко потопи хавлиената кърпа в топлата минерална вода, докато подчиненият му прочисти гърлото си, приближавайки до него.

— За да намерят тези наследници и двете агенции се опитват да изкопаят цялата информация за миналото на Джейкъбс…

— Наследници — какви са тези митични лица, за които все споменаваш? Старецът не е имал никакви роднини.

О’Конър преглътна тежко и се опита да не мига толкова много.

— Не, по-скоро не би трябвало да има наследници. Най-вероятно обаче, тези агенти стоят зад разбиването на къщата. Предполагам, че са опоскали всичко, до което са могли да се докопат.

— Знаем, че там няма нищо, О’Конър. Нашите хора вече бяха проверили мястото, забрави ли?

— Тогава защо един от тия агенти е отлетял за Германия…

Симко му хвърли остър поглед.

— Откъде знаеш това?

— Поверителна информация. Същият човек току-що е направил резервация за полета до Де Мойн.

— Де Мойн ли?

— Айова.

Стойката на Симко видимо се сви. Той вдигна очилата си на челото и избърса очи. Нетипичната за този сезон жега не му помагаше особено.

— Значи така, О’Конър. И какво може да направи този кучи син?

— Голяма беля. От онова, което разбирам, тези частни детективи трябва да покажат в съда родословното дърво на стареца, за да докажат правата на наследниците. Така че ще се опитат да изкопаят всичко от миналото му, за да открият истинската му самоличност. Това е единственият начин да установят връзката с предполагаемите наследници. Всичко, което успеят да открият, ще бъде представено в съда и разглеждано на заседание. Ще бъде оповестено, Филип.

— Но как? Как биха могли да издирят всичко това? Какво, по дяволите, има за намиране? Пак ти повтарям — старецът нямаше никакво семейство.

— Може би е така, но изобщо можем ли да допуснем да се ровят из всичко? Така или иначе вече знаят, че нещо става, след като са били замесени федералните. Трябва ли да подценяваме тези хора? Филип, при двайсет и два милиона те няма да изпуснат лесно кокала.

Симко се загледа внимателно в него, изпсува шумно и се качи обратно в колата. За своите трийсет и осем години изглеждаше запазен и младолик.

— Тогава е време и ние да действаме. Томас очаква от нас да сложим край на цялата работа. Искам да се обадиш по телефона на лицето ни за връзка в Бруклин.

— Бруклин? Мили боже, но нали онази работа в Бронкс беше последното, за което щяхме да ги ангажираме?

Симко захвърли бутилката от минерална вода настрани и го погледна.

— Да, беше, О’Конър. Бронкс наистина ще си остане последният случай, но преди това и Хъдсън щеше да бъде последният, преди това и случаят в Швейцария. Изглежда обаче, че Пътна помощ вече не си върши работата както трябва. Струва ми се, че на задниците на всички ни са израснали хемороиди и единственото, което може да ги спре, е турникет. Я се стегни, О’Конър — никакво проливане на кръв. — Пое си шумно въздух и постепенно възвърна самообладанието си. — Всички подценихме положението в този случай. Дори Томас не го е очаквал. Господи, та кой въобще е чувал за търсачи на наследници?

— Какво смята да прави Томас?

— Всичко възможно. Още днес пристига във Вашингтон.

— И какъв план има?

— Трябва да стигне до Гордън, вече няма мърдане.

— Да стигне до него? И как, по дяволите, смята да го направи?

— С много внимание и предпазливост — отвърна Симко, навеждайки се над волана. — Той знае, че президентът е оказал голяма помощ на Комитета. Маршал ще го подкрепи, ако не за друго, то за да си направи самореклама. Не мисля, че там ще срещнем някакви проблеми. — Симко взе навития на руло вестник и започна да си вее за разхлаждане с него.

О’Конър го погледна кисело.

— Надявам се да си прав, Филип.

— Обикновено съм прав.

— Томас знае по-добре какво прави — отбеляза О’Конър.

Симко се засмя презрително.

— Наистина, понякога ми се иска да можеше да мислиш, О’Конър. Поне веднъж в живота си помисли, преди да си отвориш устата. Естествено, че Томас знае какво прави. Та той не е глупак. Мислиш ли, че изобщо щеше да се занимава с Джейкъбс, ако не се беше подсигурил с обезопасяваща мрежа на място?

О’Конър поклати глава. Лицето му издаваше вътрешно напрежение.

— Това много лесно може да излезе извън контрол.

— Имай вяра, О’Конър. Планът ще сработи. Щом като прехвърлим всичко на Гордън, ние ще сме на чисто.

— А какво ще стане, ако не сработи?

— Трябва! Томас ще се погрижи за това. — Симко си свали очилата, и ги забърса внимателно с кърпата. Сега се чувстваше по-спокоен. В редките случаи, когато се измъкваше от бюрото си, обикновено му проваляха инициативата. Вече беше свикнал.

— Томас очаква да приключа с този случай по какъвто и да било начин. Искам да се обадиш по телефона. Колко бързо Крейгън може да прехвърли хората си от Лос Анджелис в Сан Франциско?

— Веднага. Но…

— Никакво но. Трябва да бъде свършено.

 

 

Ник чакаше пред изход 26 на международното летище в Залцбург, когато Алекс позвъни.

— Намерих Моника, Ник.

— Чудесно. С какво разполагаме?

— Първо, лошите новини. Намерих я в регистрите на смъртните актове на щата Айова. Починала е преди две години.

— По дяволите — каза Ник, стискайки здраво телефона. — А какви са добрите?

— Моминското й име е Холцман. Имала е три деца — Джесика, Матю и Тимоти. Джесика все още живее в Де Мойн. Матю е в Сакраменто. Вече си резервирах полет за Калифорния.

Ник наблюдаваше как пътниците влизат един по един в тунела за качване на борда.

— Ами третият брат?

— Все още не мога да го открия. Дай да се захванем с тези двамата, а него да оставим за накрая.

Ник се поколеба, но бързо реши, че няма какво толкова да го мисли.

— Действай. Провери ли Джесика?

— Естествено. Тя е адвокат, Ник.

— О, не, човече. Значи пред нея трябва много бърза и изчерпателна презентация.

— Сигурно ще се задълбае във всяка дума и запетайка от договора — отбеляза Алекс.

— Ще се оправя с нея. Чуй ме сега. Тук на летището има факс. Искам още сега да ми изпратиш тези справки. Имам да убивам доста часове по време на полета. За колко страници става дума?

— Десет.

— Чудесно — и Ник й продиктува номера на факса. — Прати ми ги всичките. Ще ти се обадя веднага след като се срещна с Джесика.

— Вече пътуват към теб, Ник! Толкова сме близо, о, боже!

Той затвори и побърза към терминала.