Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (2)

1.

Настъпи решаващият момент от преговорите, когато химикалките се държат в готовност за подпис. Ник Мърчант изучаваше внимателно последните си клиенти и усещаше как пулсът му бие до пръсване в слепоочията. Пред него седяха съвсем обикновени хора. Сигурно не бяха завършили и гимназиално образование, ако въобще го бяха започвали. По диагонал срещу него бяха Ема Маклюър в избеляла дреха на цветя и по домашни пантофи и мазният, с пожълтели зъби колоездач с инициали Джи Пи. Те се гушеха на износеното си канапе в хола и изглеждаха като двама родители, очакващи вести за детето си. Ник очакваше реакцията им от предстоящата шокираща вест да бъде равностойна поне на тази, че печелят голямата награда от лотарията.

— Имате ли други въпроси, мисис Маклюър?

— Не мога да се сетя за нищо повече.

Ник се наведе над масата и посочи към бялото поле, под което пишеше „Клиент“. Джи Пи надзърна над рамото на майка си.

— Подпиши го, мамо.

— Ти да мълчиш, Джи Пи.

— Той иска да подпишеш.

— Казах ти да млъкнеш, момче! — изсъска тя. — И недей да ми висиш над главата като сврака, когато се опитвам да мисля.

Ник се разрови в умствения си архив, опитвайки се да намери последните решителни думи, за да убеди Ема Маклюър да подпише. Дванайсет хиляди долара висяха в натежалия от очакване въздух като досадни конски мухи, на които вече никой не обръща внимание. Той се наведе леко напред и се опита гласът му да прозвучи спокойно.

— Струва ми се, че сте малко несигурна, мисис Маклюър. Да не би нещо да не е ясно?

— Ами, само това, че… ами подобни неща обикновено не се случват тук.

— Разбирам ви — отвърна Ник с усмивка. — Знам, че всичко в момента ви изглежда малко странно. Имате ли случайно копие от жълти страници? Бих искал да ви покажа нещо, което ще стопи и последните ви колебания.

Джи Пи стана от дивана при подадения от майка му знак и се върна с телефонния указател. Ник го взе и намери раздела „Частни следователи“.

— Ето, това сме ние — „Мърчант и съдружници“. Фирмата е напълно легитимна, това е семеен бизнес. Получили сме лиценза си за частна следователска дейност от щата Калифорния преди дванайсет години. Ползваме се със завидна репутация в нашите среди. Ако искате да проверите, можете да се обадите в местното Бюро за по-добър бизнес. Сигурен съм, че оттам с удоволствие ще ви предоставят всякаква информация за нас. Съветвам ви да го направите, ако смятате, че това ще ви успокои.

— Той говори искрено, мамо — с почти истеричен глас се обади отново синчето.

— Ти да си затваряш мръсната уста! — отново го скастри майка му, след което се обърна към Ник. — Не мисля, че ще се наложи да се обаждам. Мисля, че мога да ви се доверя, мистър Мърчант. Казвате, че семейството ви се занимава с този бизнес, така ли?

Ник се поразмърда неспокойно на мястото си. Не искаше да лъже старата жена, но реши, че е по-добре да премълчи пълната истина.

— Баща ми е основал фирмата, мадам. Но се оттегли преди четири години.

Ема погледна към сина си.

— Мисля, че един семеен бизнес не звучи лошо, а, Джи Пи?

— Естествено — отвърна той, без да скрива удоволствието си, че най-накрая има възможност да каже нещо.

Ник кимна енергично.

— Мадам, уверявам ви, няма за какво да се тревожите. Не бих влязъл в къщата ви, за да ви излъжа. Гарантирам, че в резултат на вашия подпис ще бъдете много щастливи.

И той премести нетърпеливия си поглед върху полето за подпис на клиента…

Мисис Маклюър сбърчи вежди замислено. Никога през живота си не бе допускала да се оплете в подобни неща, но Ник Мърчант излъчваше момчешки чар с честното си лице. Нямаше смелост да си признае, че не разбираше почти нищо от онова, което й обясняваше през последния половин час и въпреки това чувстваше, че може да му се довери. Погледна за последен път недоверчиво към Джи Пи, но не откри друго, освен насърчителния му поглед. Тогава сложи подписа си под документа. Подаде договора и химикалката на Ник и въздъхна.

Ник погледна подписа и усети как слюнчените му жлези възвръщат нормалния си ритъм на работа.

— Благодаря ви, мисис Маклюър, приемете моите поздравления. Това е щастлив ден за вас двамата. — Постави договора при другите документи в папката си. — Сега бих искал да ви разясня подробности за онова, което ще получите като наследство.

— Наистина, би било добре да го чуя.

— Парите са на вашия чичо, Андрю Томас Галоуей. — Тук направи пауза, наблюдавайки реакцията по лицето й.

— Мили боже — измърмори тя. — Аз, аз не…

— Проучването ми показва, че вие навярно никога не сте се срещали.

— Вижте, наистина никога не сме се виждали, но приживе майка ми е споменавала за него няколко пъти. Между тях е имало някаква семейна разпра и не са си проговаряли от шейсетте.

Ник кимна съпричастно. Разследването, което бяха направили, потвърждаваше, че Андрю Галоуей не беше контактувал с майката на Ема Маклюър от 1958 година. Но в хода на търсенията научи и нещо повече от дати и цифри. Андрю Галоуей се оказа нестабилна личност, на ръба на психично разстройство, с неестествен афинитет към по-млади момчета. Но сега не виждаше причина да оповестява и по-тъмните факти от разследването си.

— Чичо ви е живял в северната част на Плейсървил. Починал е преди шест седмици.

— И ме е споменал в завещанието си?

— Всъщност, след смъртта му не е намерено завещание — починал е, без да остави такова. Когато дадено лице в Калифорния почине и не остави завещание, наследниците се установяват по реда на кръвното родство. Вие сте неговият най-близък жив роднина, така че по закон получавате всички права върху неговата собственост.

— И това колко означава? — обади се Джи Пи, напрегнат до краен предел.

— Седите ли удобно? — По лицето на Ник се изписа усмивка. — Имал е малко повече от шейсет и три хиляди долара в банковите си сметки. Това е общата сума, на която възлиза състоянието му. Поздравления.

Майка и син останаха на местата си почти онемели от изненада. След миг по лицето на Джи Пи се разля широка, мазна усмивка.

— Свети Исусе — възкликна Ема, привличайки повечко въздух с едно списание в ръка.

— Сега всичко това е ваше.

— Шейсет и три хиляди! — с вик Джи Пи скочи на крака.

Ник насочи вниманието си към Ема Маклюър. Повече го интересуваше нейната реакция.

— Не мога да го повярвам — промърмори тя, видимо объркана, с глава, притисната между дланите.

— Много се радвам да ви уверя, че това е самата истина. Нека ви обясня какво следва сега. Моят адвокат ще уреди съдебно разглеждане с молба до съда да ви се разреши достъп до парите на вашия чичо. След като бъде удовлетворен искът, на моя адвокат ще му трябват около пет-шест седмици, за да получи чековете в общината и да ви изпрати полагаемата ви се част.

— И ще ни пратите парите по пощата?

— Ще ги донеса лично. Общината ще изпрати на адвоката ми два чека — един за вашия дял и един, покриващ разходите на моята фирма. Веднага щом се получат чековете, ще дойда тук и с удоволствие ще ви връча вашия.

— Много съм ви задължена.

Ник бръкна в джоба на сакото си.

— Заповядайте визитната ми картичка. Ето и визитката на моя адвокат, както и копие от договора, който току-що подписахте. Пазете ги на безопасно място. — Той затвори и заключи куфарчето си. — Ако нямате повече въпроси, ще тръгвам. Можете да ми се обаждате по всяко време в кантората, ако нещо ви притеснява. Номерът е на картичката.

Тя му се усмихна през сълзи.

— Това е дар от бога, мистър Мърчант. Знаете ли от колко време се каня да поправя покрива на тази съборетина? Аз, аз просто не мога…

Повече нищо не можа да каже. Изправи се и направи крачка към него с протегнати напред ръце. Ник се изчерви, когато тя бурно го притисна в обятията си.

— Щастлив съм, че аз ви донесох добрата новина — отвърна той с усмивка. — Сигурен съм, че ще оползотворите парите по най-добрия начин.

— О, да, нали, Джи Пи? — Ема стрелна сина си с неочакван поглед.

— Благодаря ви отново, мадам. И помнете — каквито и въпроси да имате, обадете ми се веднага.

Тя кимна и Ник се сбогува.

 

 

Кантората на адвокат Дъглас Спинети в Сан Франсиско издаваше просперитета на процъфтяващ, макар и начинаещ бизнес. Дизайнерът по вътрешния интериор не бе пропуснал да постави на видно място символите на успеха. Полираният дървен под бе частично покрит с персийски килим в кралските цветове синьо и червено. Гладките бели стени бяха украсени с изящни картини от най-авангардните галерии в града, а овално огледало на въртяща се поставка, в рамка от черешово дърво, бе поставено в идеална позиция за самовлюбени души. Юридическата диплома от университета в Джорджтаун висеше като божествено писание на стената зад тежкото махагоново бюро. С чистак новичкия си ягуар и отскоро закупената членска карта за тузарския „Олимпик кънтри клуб“, Дъг Спинети имаше основание да се чувства като по-големия брат на съдружника си — преуспяващ адвокат с подобни трофеи. Висок повече от метър и осемдесет, с поддържан тен на филмова звезда и красива черна коса на вълни, Дъг имаше внушително присъствие в съдебната зала. С него кантората „Мърчант и съдружници“ нямаше в историята си загубено дело — факт, който той не допускаше Ник да забрави.

Дъг бъбреше по телефона, когато Ник влезе в офиса. Частният детектив направи знак, за да привлече вниманието на адвоката си. Приближи се към прозореца, оправяйки вратовръзката си. Чувстваше се изтощен и не го криеше. Имаше тъмни торбички под очите, които рядко се отваряха без мрежата от тънки червени нишки. Отстъпи две крачки назад и се огледа в стъклото. Беше висок почти колкото Дъг, с младежка физиономия и гъста черна коса, изпъстрена на места със сиви кичурчета, малко изпреварили трийсет и пет годишната му възраст. Долната част на лицето му беше добре изразена, устните му често издаваха умора, макар и винаги готови да се разтегнат в усмивка. Беше самотник, но не му пукаше от това, защото харесваше начина си на живот и най-вече работата си. Наследници винаги трябва да се откриват и за него нямаше нищо по-забавно от този сложна дейност.

Дъг побърза да приключи телефонния си разговор и затвори слушалката.

— Дяволите да те вземат, радвам се, че си тук. Имам нужда от добри новини. — Разтвори очакващо ръце. — Казвай сега, стана ли сделката?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че вкарахме в торбата още една бройка — каза Дъг с усмивка на победител, която разкри блестящи зъби. — Процент?

— Двайсет.

— Двайсет? Само толкова?

— Толкова. Да, да, знам. Но не си виждал дома им, Дъг. Тези хора са на ръба на мизерията.

Изражението на Дъг напомняше за човек, току-що научил, че е изгубил състояние.

— Кълна се, Ник, този път пропусна шанса на живота си. Сега трябва да си някъде в Индия и да премяташ в пещта горещи самуни хляб. Ник Мърчант, мисионер.

Ник се усмихна и преглътна очакваните горчиви хапове.

— Трябва да идваш с мен на такива места. Със сигурност ще научиш нещичко.

— Не, ти може да научиш нещо — как се ръководи бизнес, а не благотворително дружество. Твоите предци поне това са знаели. И изобщо не ми пука за кървящото сърце на тяхната издънка.

Сега вече и Ник с мъка се сдържаше.

— Кажи ми честно, Дъг, за теб седемдесет, и за тях пет процента, как ти звучи?

— Осемдесет ми звучи по-добре. — Той поклати глава. — Е, тези бедни душици създадоха ли ти някакви проблеми?

— Никакви. Не можех да остана там повече от половин час. Приятна дама. Избухна в сълзи, когато й казах.

Дъг се пресегна към калкулатора на бюрото си. Ник удивен следеше бързите движения на пръстите му — като клюн на кълвяща гладна кокошка. Дъг се облегна на стола си с ръце на тила.

— 12,6 — не е толкова лошо. Но можеше да бъде и повече.

— Не е зле все пак за три дни работа — каза Ник, потривайки уморено очите си. Беше спал десетина часа за последните три денонощия и физическото изтощение го смазваше.

— Други компании да са се свързвали с нея?

— Не.

Дъг се наведе напред, без да го изпуска от очи.

— Изглеждаш ми малко смачкан за човек, който току-що е спечелил дванайсет бона. Кажи ми, братле, какво става?

Ник сви рамене. Зарея вял поглед към сертификатите и дипломите на стената зад бюрото на Дъг. Стената на шампиона, кален в неравни битки из съдебните зали…

— Добре съм. Малко разсеян — мислите ми са все в Ню Йорк. Сега там е привечер.

— Аха, каква е договорката с Алекс?

— Много добре знаеш каква е сделката. Два часа, района на Колумбия. В джоба си тя държи пет бона, готови да потеглят. Служебният адвокат действа малко припряно, но всичко е уредено.

— Колко папки според теб ще ни предостави този пич?

— Не знам. Предполагам, че ще ни прехвърлят шест или осем дела. Ако побързат, ще се справя с всичките. Първо с най-ценните.

Пръстите на Дъг барабаняха по брадичката му, усмивката не слизаше от лицето му.

— Миналата нощ не съм мигнал заради това, Ник. Слава богу, че вече сме в крачка. Започнахме да се огъваме повече, отколкото беше нужно.

Ник кимна. Въпреки случая с Ема Маклюър, Дъг не губеше чувството си за реална преценка. Победата винаги е сладка, но те не бяха нищо повече от пионки на голямата маса на мастодонтите в бранша с наследствените дела — „Дженерал инкуайъри“, „Хог“ и „Макклейн“. За техен късмет обаче парите на щата Ню Йорк щяха да им осигурят още едно стъпало по пътя към изравняване на този дисбаланс. Поне Ник се надяваше да стане така. Двамата с Алекс бяха прекарали няколко безкрайни нощи на телефона в бурна дискусия дали да нагазят в тресавището на подкупите. Никой от тях не посрещаше възторжено идеята, но и двамата се съгласиха, че „Мърчант и съдружници“ няма да оцелеят, ако от време на време не захранват нечий чужд джоб.

— Ще ми се обадиш на секундата, след като се чуеш с Алекс — каза Дъг. — Тази вечер ще съм си вкъщи някъде след девет. Искам да знам какво става.

— Нямаш грижи. Къде ще ходиш тази вечер?

Дъг се подпря на лакти с неутешима физиономия.

— Боже мили, поредният балетен спектакъл за Кери. Кимбърли иска да запише Никол на уроци по балет следващия месец, когато навършва шест години. — Той поклати глава. — Ако не е балетът, е пианото; ако не е пианото, ще бъде гимнастика. Човече, какво не бих дал за една бейзболна ръкавица! Следващото ще бъде момче, Ник, обещавам ти.

— Тогава пък ще проклинаш Детската лига и скаутите за момчета.

— С това мога да се оправя. Нямаш си представа колко ужасно е всичко това, приятел. Навсякъде съм обграден с женски вещи, естествено, когато не съм в офиса. Кукли „Барби“ и балет… Кимбърли иска да имаме още едно момиче следващата година. От тази мисъл направо ми се изправят косите.

Ник се засмя непринудено.

— На това му се вика справедливост. Заради всички сърца, които си разбил, преди да се ожениш. — Погледна часовника си и скочи. — Трябва да изчезвам. Ще ти се обадя по-късно.

— Само не забравяй. Преследва ме страшно хубаво чувство за тази сделка.

Дъг го изпрати и на вратата го потупа игриво по рамото.

 

 

Алекс Морено почукваше нетърпеливо с маникюра си по бюрото на служебния адвокат на щата Колумбия и чакаше. В джоба си носеше пет хиляди долара и още седем хиляди в дамската си чанта. Беше нервна, но не само заради незаконността на подкупа, който смяташе да предложи. Това беше по-различна тръпка — като на дете в навечерието на коледната нощ, което не е сигурно колко подаръци ще намери сутринта под елхата. Едва се сдържаше да седи спокойно на стола.

Зарови пръсти под яката на блузата си и лекичко я подръпна. Усети я като въже около шията си и я поразхлаби, за да диша по-свободно. Беше говорила с Ник предната вечер, когато най-накрая се съгласи да се облече „професионално“. Какъв майтап! Алекс — професионален подкупвач! При тази мисъл смръщи чело. Сини дънки и тениска бяха според нея достатъчно „официално“ облекло, за да си свърши работата. Ризите и полите от времето на действащ адвокат не бяха напускали гардероба й вече четири години.

— Мистър Кьониг веднага ще ви приеме — уведоми я служителката, подавайки глава от офиса си.

Алекс кимна и започна да оглежда типичния за държавен служител офис. Намираше се в централата на чиновниците на щата Колумбия. По стените в офиса на служебния адвокат Лойд Кьониг нямаше нищо, крещящата им белота потискаше, а килимът беше в убити сиви тонове. Бюрото, с квадратна форма на кутия, беше имитация на дъбово дърво с грубо издялани ръбове. През малко прозорче се откриваше изглед към непретенциозния квартал Хъдсън. Алекс потрепери при мисълта да работи в подобна клетка. Автоматично приплъзна ръка в джоба си и напипа плика с успокоение. От сутринта вече два пъти го отваряше да провери дали петте хиляди долара са там. Единственото, което оставаше, беше Кьониг и мамещите папки с легализирани удостоверения за завещание.

Ник успя да уреди тази специална среща. Спор нямаше — това беше стъпка на отчаяние, или по-точно, опит за оцеляване. Чудовището „Дженерал инкуайъри“ все повече затягаше примката си от подкупи около шията на по-големите щати в околността. Настъпи моментът или да се отвърне на удара с удар, или да се примирят с мястото си. Нито тя, нито Ник имаха намерение да се забъркват, но накрая, въпреки силните си резерви, решиха да прекрачат тази граница.

Ник беше уговорил с Кьониг на един обяд условията на плащането. Срещу пет хиляди долара „Мърчант и съдружници“ получаваха правото на всеки десет дни да „надникват“ в месечния каталог от наследствени дела на областта. Те щяха да имат информация двеста и четирийсет часа преди официалната дата на оповестяването им, когато конкуренцията ще се запознае с тях за първи път. Десет дни — та това е цяла вечност за добър адвокат по наследствени дела да си опече работата. При този факт пет хиляди долара бяха нищо пари…

— Мисис Морено?

Алекс застана очи в очи с него. Лойд Кьониг се отличаваше с дребен ръст и прошарени коси. Носеше тъмен, строг костюм на райета, тиранти и часовник „Ролекс“ — доколкото можеше да се види. Ходещ билборд на успех „а ла италиано“. Той протегна ръка към Алекс, без да пропусне да огледа нейната здрава и стройна осанка.

— Лойд Кьониг — служебен адвокат. Съжалявам, че ви накарах да чакате.

Направи й знак и тя отново седна. Кьониг се отпусна на въртящия се стол и се усмихна, но от сластния му поглед сърцето й се сви. Гледаше я така, сякаш допреди малко бе слушал мръсни истории в мъжката тоалетна.

— Как сте днес? — попита той и оголи ред пожълтели от тютюна зъби.

— Чудесно, благодаря — отговори Алекс. Бръкна в джоба си, извади плика и го постави на бюрото пред него. — Мисля, че може да пристъпим направо към бизнеса, Лойд. Пет хиляди. Вземете, пребройте ги, ако желаете.

Кьониг хвърли празен поглед към плика, после отново към Алекс. Не каза нищо.

— Нещо не е наред ли? — изведнъж Алекс се обърка.

Кьониг не помръдваше погледа си.

— Трябва да поговорим — каза накрая той.

— За какво? Някакъв проблем ли има?

— Става дума за споразумението. Опасявам се, че ще се наложи да… договорим отново условията.

— Мислех, че всичко сте изяснили с Ник Мърчант, Лойд.

— Да, така беше, но преди да знам какво съм имал тук.

— Чувствам се малко объркана — каза Алекс, усещайки топла вълна да се разлива по страните й.

— Ще бъда пределно ясен. Искам още пари. Все пак не става дума за какво да е. След като прегледах папките, смятам, че и десет хиляди е прекалено ниска цена.

По изражението на лицето му Алекс не можеше да разбере нищо. Кьониг продължи:

— Би трябвало да поискам много повече от това. За вас имам само четири папки, но една от тях струва колкото всички, взети заедно. Много е лесно.

— Цифри.

Кьониг внимателно обмисляше отговора си.

— Повече от шест цифри. Това е последното, което ще чуете от мен, докато не видя парите в брой.

Алекс усети в гърлото й да засяда буца. Кьониг търпеливо я изчакваше да преглътне новината. Усети струйка пот бавно да се стича по гърба й. Повече от шест цифри? Усложнението беше очевидно. Не можеше да повярва на ушите си…

— Да не искате да кажете, че държите дело за имот на стойност милиони долари?

Кьониг се намръщи леко. Алекс разбра, че повече информация няма да изкопчи от него, докато не му се плати в брой.

— Обикновени условия, Лойд? — накрая попита тя. — Една седмица?

— Върни ми папката точно след една седмица и няма да има проблеми. Седем дни или забравете за общ бизнес.

— Много добре знаем правилата — отвърна Алекс. — Никога досега не сме закъснявали.

— Постарайте се и занапред да е така. — Той се облегна на стола. — „Банката на Ню Йорк“ е точно отсреща. Разполагате ли със средства да платите?

— Всичко е при мен, Лойд. Има ли още нещо, което трябва да обсъдим?

Сянка мина през лицето му, но й кимна с глава. Алекс се изправи и си взе обратно плика. Извади петте хиляди отвътре, а останалата сума — от чантичката си. Кьониг ги прибра с жест на просяк, когото са ощастливили.

— Само една минутка. — Той се изправи. — И още нещо: не искам да четете папките тук. Вземете ги в колата си и се махайте. Разбрахте ли ме?

— Няма проблеми.

Той излезе от офиса, като затвори вратата зад гърба си. Алекс се чувстваше странно и приятно възбудена. Имот за седемцифрена сума! Ако онова, което Кьониг каза е истина, значи са уцелили в десетката. Сделка? Господи, но това си е чиста кражба. Тя се наведе към бюрото и зачака.