Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (20)

19.

Таксито прекоси реката Де Мойн, минавайки съвсем близо до районния съд и полицейското управление. Шофьорът спря в район с множество мотели и магазинчета за сувенири и изчака пътниците му да слязат.

Наеха стая в стандартно обзаведен мотел без особени белези. Ник седна на едното от широките легла и втренчи поглед в екрана на телевизора. Джесика фон Рор се сви на другото легло и покри лицето си с длани. Чорапогащникът й беше скъсан, върху полата й имаше кални петна. Не беше проговорила почти час и Ник от отчаяние се обърна към телевизора. Но не виждаше и не чуваше нищо, просто седеше и правеше отчаяни опити да разсъждава.

— Трябва да отидем в полицията!

Ник се обърна и я погледна. Тя се беше изправила до леглото.

— Полицията не може да направи кой знае какво — отвърна с равен глас той. — Ще ни запишат оплакванията, а след това ще ни отпратят по живо, по здраво. Нужно е малко да се замислиш върху тези неща…

Телефонната слушалка изведнъж се озова в ръката й.

— Ало? Искам едно такси за… — покри мембраната с длан и попита: — Какъв е адресът на този мотел?

Ник протегна ръка и натисна вилката.

— Няма ли да почакаш малко?

— Пусни това нещо!

— Първо ще ме изслушаш!

Тя го изгледа с ненавист, хвърли слушалката и му обърна гръб.

— Полицията няма да ни обърне внимание, Джесика — започна той. — Повярвай ми! Това е нещо, на което те никога не са се натъквали. Ако някой трябва да се намеси, това е ФБР. Но аз не мисля, че те са много склонни да ни помогнат.

— Ни! — натъртено рече тя и кръстоса ръце пред гърдите си. — Продължаваш да казваш ни, но според мен тези хора се интересуват не толкова от мен, колкото от теб! Взривили са ти апартамента, след което са продължили да те преследват, нали?

— Но не се появиха на твоята врата да търсят мен — напомни й Ник.

— Проследили са те…

— Не са ме проследили! — За пръв път Ник повиши тон. — Те дори нямат представа къде съм! Именно по тази причина са решили да потърсят теб, отишли са при брат ти. Виж какво, вече ти обясних как стоят нещата — няма ли живи наследници, няма и разследване. Ако не могат да открият частните детективи, ще открият наследниците. Това е!

— Не мога да повярвам, че това се случва на мен! — прошепна Джесика и зарови пръсти в косите си. — Не мога да повярвам! Никога не съм си представяла, че ще бъда замесена в подобни неща!

Търпението на Ник вече се изчерпа докрай.

— А да не мислиш, че аз съм си го представял! — викна той. — Да не смяташ, че доброволно съм се напъхал в тая гадна история? Всички са ядосани от миналото на твоето семейство! Да, аз наистина стъпих на тази мина, но тя е била заложена именно от вас! Хайде, продължавай да ме обвиняваш, какво чакаш? Това няма да ти помогне, тъй като нещата винаги ще се въртят около вуйчо ти. Да, точно така — твоят вуйчо!

Тя го гледаше със смаяно изражение на лицето, неспособна да проговори.

— Двама души са мъртви — продължи да настъпва Ник. — Няма ли най-сетне да проумееш, че си замесена, независимо дали го искаш, или не?

Очите й пламтяха, тялото й се разтърсваше от конвулсии. В следващия миг се обърна и рухна върху леглото. Сълзите бликнаха, въпреки огромните усилия, които правеше да ги спре. Ник я подмина, влезе в банята и завъртя крановете. Лицето му гореше. Наплиска се със студена вода и вдигна очи към отражението си в огледалото. Бузите му бяха червени и изподраскани от тичането през царевичната нива, косата му стърчеше на всички страни. Умираше за едно питие — силно и горчиво.

Влезе в стаята, седна на леглото и започна да се бърше с някаква кърпа. Джесика се беше овладяла бързо, сълзите вече ги нямаше. В продължение на десетина минути никой не проговори. Тя стана и се скри в банята. Ник не я гледаше, но чу пускането на водата.

— Е, добре — промърмори Джесика и се приведе над умивалника. — Разбрах това, което искаш да ми кажеш. Няма да ходим в полицията. Но какво, по дяволите, ще правим?

— Не съм казал, че имам купища други идеи — отвърна Ник и безпомощно сви рамене. — Ситуацията не е от тези, при които човек има голям избор…

Замълчаха. Първа проговори Джесика, все още изправена пред огледалото.

— Никога не съм искала да се занимавам с миналото на вуйчо си. Не е лесно да приемеш факта, че си роднина на военнопрестъпник…

— Военнопрестъпник ли? — попита Ник, остави кърпата и стана. — Никога не си ми споменавала за такава възможност…

Джесика излезе от банята, мина покрай него и седна на леглото. Той я последва.

— Имаш ли нещо против да поговорим на тази тема?

Тя въздъхна и се обърна да го погледне.

— Дай да се разберем — ще си кажем всичко един на друг, без никакви тайни… Става ли?

— Аз вече ти казах всичко, което знам. Сега наистина е твой ред…

— Защо не се поставиш на мое място — притеснено го погледна тя. — В един момент си почивам на дивана след тежък работен ден, в следващия ми съобщават, че брат ми е мъртъв. А за десерт идва малкото ни бягане за здраве през царевичните ниви. За теб това може да е ежедневна практика, но за мен не е…

Въпреки сериозността на ситуацията, по лицето на Ник пробяга неволна усмивка.

— Да бягам от въоръжени бандити, за да спася живота си, съвсем не е ежедневна практика за мен. Аз си изкарвам хляба в офис, също като теб. През по-голямата част от времето се занимавам със съдебни разследвания, или пък разговарям по телефона с разни бабички.

— Потресена съм от начина, по който разбиваш представата ми за съвременното частно ченге — язвително сви устни Джесика.

— Съвременното частно ченге е съвсем обикновен човек — тихо рече Ник.

Тя го изгледа с мрачна ирония:

— В такъв случай сигурно аз трябваше да държа пистолета, а?

— Едно време бях полицай — поясни той. — Което съвсем не означава, че не трябва да мислим и за твоето въоръжение…

— Познавам пистолетите — рече тя и подгъна крак под себе си. — Ако поговориш с някой от познатите си, може да намериш нещо и за мен…

Ник кимна с глава. Беше изцяло за такъв развой на събитията, само не знаеше къде да търси тези познати. Отпусна се до нея в края на леглото и тихо попита:

— Какво беше това за военнопрестъпника?

— Мама каза, че брат й е бил в затвора, осъден като военнопрестъпник — сведе поглед тя.

— А защо не ми го каза по-рано?

— Защото не ти влиза в проклетата работа, ето защо! — отново настръхна тя.

— За какви военни престъпления е бил в затвора вуйчо ти?

— Не знам. Мама не навлезе в подробности.

— Къде е бил в затвора? В Германия ли?

Тя кимна с глава.

— Това хвърля съвсем нова светлина върху събитията — промърмори Ник, без да е сигурен за каква точно светлина става въпрос. — Друго има ли?

— Не. Това е всичко, което знам.

— Вече чух подобни фрази от устата ти! — втренчи се в нея той. — Но защо ли имам усещането, че ми подхвърляш дреболии, на час по лъжичка? Защо не ми разкажеш всичко, което ти е известно?

— Разказах ти всичко, заклевам се! — тръсна глава Джесика. — Пък и защо да крия нещо от теб? Положението е такова, че опасността за мен е същата, каквато и за теб! А може би и по-голяма.

Ник нарочно задържа очите си впити в нейните, после бавно се изправи и свали от етажерката телефонния указател.

— Била ли си някога в Ню Йорк? — попита той, въпреки че отговорът му беше известен от предварителните проверки.

— Защо питаш?

— Защото тази вечер ще се върнеш там, при това в моя компания.

— Защо?

— Ще се срещнем с партньора ми и ще се опитаме да измислим нещо. После ще получиш безплатен билет за обратния полет на изток. Разноските ще бъдат за сметка на „Мърчант и съдружници“.

Този път нейните пръсти натиснаха бутона за прекъсване на връзката.

— Няма да тръгна в това състояние — решително рече тя и прокара пръсти през косите си. — Приличам на вещица!

Ник си позволи да я огледа. Беше висока някъде около метър и шейсет и пет, но на токчета. Изобщо не му изглеждаше зле, въпреки скъсания чорапогащник и калната пола.

— Дали наблизо няма град с някакъв нормален супермаркет? — попита той.

— Еймс. На десетина минути път надолу по магистралата. В събота работят до десет вечерта…

— Добре, ще вземем такси. Като се снабдим с дрехи и поне два пътнически сака, ще потеглим директно за летището. А дотогава ще си седим на топло…

— Трябва да се обадя в службата и да ги предупредя, че известно време ще отсъствам — погледна го с безпокойство тя.

— Доста дълго време — добави той. — Гледай да измислиш нещо правдоподобно, ако те притиснат за подробности…

Навън се затръшна автомобилна врата и Ник внимателно отмести спуснатото перде. Джесика грабна дистанционното и изключи телевизора.

— Казах ти всичко, което знам — обърна се към него тя. — Сега е твой ред. Искам да ми разкажеш какво си открил.

— То съвсем не е много — въздъхна Ник.

— Значи няма да ти отнеме много време — отсече тя. — Цялата съм слух, господин частно ченге…

Ник се настани на леглото срещу нея и започна да говори.

 

 

Историческият институт се помещаваше в една безлична сграда, в центъра на Олбъни, разположена между руска пекарна и 20-годишен магазин за мебели. Макар и само на три пресечки от Общината, той рядко се радваше на посетители — факт, който днес щеше да се промени.

Алекс никога не се бе заглеждала в тази фасада, но сега скромната двуетажна постройка във викториански стил на Колумбия стрийт й се струваше като ярък фар на брега. Откри свободно място за паркиране надолу по улицата и изключи двигателя.

За момент остана на мястото си, наблюдавайки мухите, които жужаха в купето. Отново помисли за майка си, стомахът й моментално се сви. Знаеше, че тя никога не чете вестници, а времето пред телевизора беше почти стопроцентово отдадено на испанския канал. Със сигурност няма да научи за обвиненията, повдигнати срещу Ник. Но в това отношение щяха да й помогнат няколкото приятелки клюкарки, които я посещаваха най-редовно. А след като единият от партньорите в „Мърчант и съдружници“ е обявен за общонационално издирване, другият едва ли може да очаква спокойствие… Тя се разтрепери при мисълта, че майка й ще преживее подобни тревоги.

Излезе от колата с чувството, че й се гади. Вече беше направила един безуспешен опит да се свърже с Ник и да му съобщи новините. Той не мърдаше никъде без телефона си и фактът, че не отговори на позвъняванията, я караше да си мисли само лоши неща.

Влизането й в сградата бе отбелязано от мелодична камбанка, прикрепена някъде в горната част на вратата. Спря и се огледа, объркването й нарасна. Въпреки помпозното си име мястото приличаше по-скоро на занемарена книжарница — прашно, зле осветено, с дълги редици дървени лавици, между които трудно можеха да се разминат двама души. Въздухът тежеше от миризмата на стари ръкописи. По пътеката между две редици лавици се появи слаб мъж на около четиридесет години. В ръцете си държеше няколко томчета, на лицето му се появи приятелска усмивка.

— Вие трябва да сте госпожица Рамос…

— Точно така — Дебра Рамос — отвърна Алекс и му протегна ръка. — А вие сте Джон?

— Да, Джон Франклин. Сутринта се чухме по телефона…

— Благодаря ви, че останахте до късно заради мен, Джон.

— О, това не е проблем. Нашият старши изследовател господин Грубър също е тук… — Прикри устата си с ръка и добави: — Всъщност, старецът си живее тук. Ако го оставим, положително ще прекара нощта в библиотеката…

— Много съм ви благодарна — кимна Алекс и очите й пробягаха по помещението. — Всъщност, с какво точно се занимавате?

— Ние сме финансирана от държавата нетърговска организация, която прави исторически проучвания. Поръчват ни ги най-често университети и различни правителствени организации, обикновено на местно ниво… — Франклин забеляза изражението й и добави: — Напоследък не сме много добре с финансите… Бихте ли ме последвали, моля?

Прекосиха мрачното помещение и влязоха в тъмна канцелария, разположена зад дългите дървени лавици. В средата имаше голямо и сравнително добре подредено бюро, зад което седеше възрастен мъж с побеляла брада. Той вдигна глада от разтворената книга, на лицето му се появи приветлива усмивка.

— Госпожице Рамос, запознайте се с Пол Грубър — представи ги Франклин, след което се обърна към възрастния джентълмен: — Това е дамата, която се обади за проучване на лицето Лудвиг Холцман…

— Радвам се да се запознаем — разшири се усмивката на възрастния мъж. — Убеден съм, че ще останете доволна от това, което успях да намеря…

— Изгарям от любопитство — усмихна се в отговор Алекс.

Старецът бавно се надигна, на лицето му се изписа болка.

— Елате с мен — покани я той.

Алекс го последва по тясната дървена стълба, която ги отведе до помещение с нисък таван и дървен парапет. Тук се съхраняваха хиляди ръкописи и документи, спретнато подредени върху лавици в шахматен ред. Старецът се насочи към малко бюро, настани се зад него и направи знак на Алекс да заеме свободния стол в съседство.

— Разследвате един доста интересен тип — промърмори господин Грубър и прелисти някаква дебела папка пред себе си. — Признавам, че се считам за експерт по всичко, което има връзка с личности от Втората световна война, но скъпият хер Холцман ме накара да ахна. Преди всичко, положих доста усилия да открия нещо, свързано с него…

Алекс проследи ръцете му, които измъкнаха един лист хартия. На носа му кацнаха очила с многодиоптрови стъкла, той тихо се прокашля.

— Ето го и него — Лудвиг Вилем Холцман. Роден през 1913 година в Германия, починал през 1997-ма, пак там.

— Починал в Германия през 97-ма? — вдигна вежди Алекс. — Откъде сте сигурен в това?

— Документите го доказват.

— Документите могат да бъдат фалшифицирани — меко рече тя, но забеляза обърканото изражение на възрастния човек и добави: — Моля, продължете. Извинете ме за прекъсването…

Грубър се вторачи в бележките си.

— През 1934 година Холцман е станал член на Националсоциалистическата партия.

— Тоест, станал е нацист — уточни Алекс.

— Точно така. По професия е бил банкер, бюрократ от най-лошия вид. През 1939 година е бил освободен от военна служба. Вероятна причина — проблеми със зрението. Хм… Никой не може да каже дали това е така, или става въпрос за привилегирован член на партията, разполагащ със съответните връзки. Аз лично бих заложил на второто… — В ръцете му се появи втори лист хартия: — Ето и снимката му…

Алекс с нетърпение я пое. Студийна фотография на младия Джералд Джейкъбс. Лицето беше толкова безизразно и затворено, колкото и биографията, която току-що бе чула. Сериозно изражение, мрачни очи, издаващи зле прикрита арогантност. Тънки, здраво стиснати устни, добре подчертана челюст…

Алекс върна снимката и усети силно разочарование. Личността на Лудвиг Холцман не представляваше никакъв интерес. Едва ли такъв човек би могъл да привлече вниманието на толкова много хора в Съединените щати.

— Признавам, че съм малко объркана — каза на глас тя. — След като този човек е бил банкер и обикновен бюрократ, как изобщо сте открили нещо за него?

Възрастният мъж свали очилата и бавно разтърка очите си.

— Моля за извинение, май не бях достатъчно ясен — промърмори той, после стана и се приближи до една от голите стени. — Малко филмов материал със сигурност ще ви помогне да си изясните нещата по-добре от мен… — Ръката му се протегна нагоре и дръпна нещо, което наподобяваше малък подвижен екран.

— Какво е това? — втренчи се Алекс.

— Сега ще видите.

Тя въздъхна и направи опит да се въоръжи с търпение. Трябваше й информация, а не домашно кино. Отвори уста да го каже на глас, но старецът вече беше изгасил лампите. Някъде зад гърба й се включи кинопрожектор, сноп ярка светлина се закова върху импровизирания екран.

— Господин Грубър, аз всъщност не…

Гласът й бе заглушен от фанфарни салюти, очите й механично се обърнаха към екрана. Картините бяха стари, сякаш снимани върху гласпапир. От тонколоните се разнесе хор от хиляди младежки баритони. Камерата се фокусира върху двуглав орел с кръстосани мечове, после бавно започна да се отдалечава. Птицата ставаше все по-огромна, двадесетметровите й разперени криле се крепяха на дебели дървени стълбове.

Алекс хвърли безпомощен поглед по посока на възрастния си домакин.

— Още малко — окуражително й се усмихна той.

Камерата се фокусира върху две фигури в парадни униформи, които маршируваха между шпалир от войници със знамена в ръце. Песента се усили и стигна кресчендото си в момента, в който двамата мъже започнаха да се изкачват по широко каменно стълбище. Няколко секунди по-късно стигнаха върха, обърнаха се един към друг и отдадоха чест. Единият се оказа с лице към многохилядната публика, изпълнила огромния стадион. Пеенето стихна. Мъжът рязко вдигна ръка и отправи хитлеристки поздрав към множеството. Публиката му отвърна стройно, сякаш движенията бяха репетирани предварително. Камерата се насочи към издигната върху бетонен постамент ложа, в която имаше около тридесет души, все знатни гости.

Алекс гледаше, без да помръдне. Никога не се бе увличала по историята, но част от лицата в ложата й бяха познати. Закръгленият Гьоринг, ухилен до уши в новата си униформа, весело ръкопляскаше. Гьобелс с лице на язовец значително отстъпваше по килограми на колегата си, но радостта му беше не по-малка. Картината изведнъж замръзна.

— Нюрнбергската партийна конференция през 1938 година — каза с доволен глас възрастният мъж и пристъпи към екрана. — Тук са всички ръководни фигури на Третия райх, или казано иначе — най-големите престъпници в историята на човечеството, събрани на едно място…

— Господин Грубър, благодаря ви за тези кадри, но аз наистина не виждам какво точно…

— Ето го, мила моя — прекъсна я старецът и потупа екрана. — Лудвиг Вилем Холцман, вицепрезидент на германската Райхсбанк.

— Вицепрезидент на какво? — попита Алекс, после гласът й внезапно изтъня и пресекна. Наведе се напред и заби поглед в лицето на човека, чиято смърт отприщи главозамайващи събития през отминалата седмица. Той стоеше замръзнал във времето, с отворена уста. Камерата го беше хванала в момент на поздрав към най-известния в историята на човечеството лидер. Раменете й неволно потръпнаха. Този не е бил обикновен бюрократ…

Грубър продължи да разказва с глас, в който се долавяше едва ли не триумф.

— Извинявам се, че прибягнах до прекалено опростяване на фактите. Да се нарече Лудвиг Холцман само банкер е все едно да наречем Линкълн обикновен политик. Лудвиг Вилем Холцман е малко известна фигура в исторически план, но той е един от най-могъщите ръководители на германската икономика.

Алекс не каза нищо. Очите й останаха заковани върху лицето на Холцман — млад, с очила и къса като на момченце прическа. Беше облечен в нацистка униформа.

Старецът разгърна някакъв документ и започна да чете:

— Както вече споменах, Холцман е роден в Хамбург, а висшето си образование получава в Берлинския университет. Още през 1934 година става член на Националсоциалистическата партия. От 1934 до 1938 е райхсинтендант в Министерството на икономиката, а от 38-ма до 45-та е вицепрезидент на Райхсбанк — националната банка на Германия.

Алекс отметна глава и погледна към тавана. Изпита нужда да насочи вниманието си към нещо друго. Каквото и да е, само не и бялото платно на екрана. После вдигна ръка и разтърка очите си.

— Този пост му е дал огромна, почти неограничена власт — безмилостно продължаваше Грубър. — Подчинен единствено на Валтер Функ, той е имал достъп до почти всички активи на Райхсбанк. Бил е в състояние да оперира с огромни суми и често го е правел. Периодично е подписвал чекове за милиони марки на Херман Гьоринг. Когато Функ разбира за тези трансфери и иска да го отстрани, Гьоринг се намесва и оправя нещата.

— Какво е станало с него после? — най-сетне попита Алекс.

— В края на войната Холцман хуква да бяга. На Нюрнбергския процес го осъждат на доживотен затвор. Но, както в случая с Рудолф Хес и още неколцина висши ръководители на Райха, това става задочно. През 1946 година го залавят в Италия и го връщат на германците, за да излежи присъдата си. Преди около три години се беси в килията си в затвора Шпандау.

Алекс бавно кимна с глава. Преди три години — точно по времето, когато господин Джералд Реймънд Джейкъбс пристига в Хъдсън, щата Ню Йорк.

— Може ли да получа този документ? — попита тя.

— Разбира се — подаде й го Грубър. — Надявам се, че си свършихме работата…

Алекс бавно стана.

— Дължа ли ви нещо?

— Не — размаха ръце старецът. — Нямах нищо против да споделя с вас това, което научих.

Младата жена кимна в знак на благодарност и се обърна да си върви. Имаше чувството, че мозъкът й току-що е възобновил дейността си. После изведнъж се спря.

— Защо Холцман е бил осъден на доживотен затвор? — попита тя.

Грубър я погледна така, сякаш отговорът беше повече от очевиден.

— Мила моя, в Райхсбанк са били съхранявани всички активи на Третия райх и ограбени съкровища — откраднатите пари, златото от коронките на убитите в концлагерите. През 1943 година, когато Функ влиза в конфликт с Гьобелс и губи влиянието си, Холцман става единственият човек, който отговаря за ограбените богатства. В този смисъл съдът го приема като умишлен съучастник в геноцид.

Следващия си въпрос Алекс зададе много бавно, с кристално ясен глас:

— Споменахте, че Рудолф Хес е бил осъден на доживотен затвор в Шпандау?

— Да.

— Там ли е умрял?

— Да. Доколкото си спомням, някъде около 1987 година.

Тя кимна с глава. Тази информация беше полезна и на даден етап вероятно щеше да й влезе в работа. Хвърли последен поглед към фанатично разкривеното лице на екрана, след което благодари на Грубър и се спусна по стълбите.

 

 

Тимъти фон Рор стана от затворническия нар и се наплиска със студена вода. После грабна кърпата и се погледна в малкото огледалце на умивалника. Май е истина, рече си той. Невероятно, но факт. Усмихна се на озадачения си поглед и тръсна глава.

Директорът на затвора Хеншоу му направи услуга. След като онези хора си тръгнаха, той набра щатската администрация в Ню Йорк и поиска да го свържат с общината, към която се води град Хъдсън. Служителят потвърди, че в момента общинските власти действително са поели отговорност за едно огромно състояние, оставено от човек на име Джералд Реймънд Джейкъбс.

Тим фон Рор беше на седмото небе. Наложи си известно спокойствие едва когато реши да направи някои груби изчисления. Една трета от това наследство възлизаше на 7.4 милиона долара, 50 процента от тях — точно на 3.700.000. Три милиона и седемстотин хиляди долара! Прибавени към факта, че до излежаване на присъдата му оставаха само пет месеца, тези пари означаваха не само свободен, но и богат живот!

Решетъчната врата на килията безшумно се плъзна встрани. Фон Рор се присъедини към дългата върволица затворници, тръгнали на обяд. Върху лицето му се изписа загриженост. Сега най-важното беше новината да остане тайна, особено от шепата гангстери, които неофициално управляваха затвора. Научат ли, че е станал собственик на цяло състояние, черните или мексиканците положително ще му скочат. Не, в никакъв случай нямаше да споменава за вуйчо Джералд пред когото и да било… Дано само надзирателите си затварят големите усти!

Върволицата се точеше по посока на столовата. Фон Рор усети, че леко му се вие свят. Грабна един поднос и си помисли: Господи, какви превратности на съдбата! Сега беше в Сан Куентин, но само след пет месеца го чакаше Парк авеню!

 

 

Тим фон Рор не забеляза затворникът, който се изправи от съседната маса. Той имаше доживотна присъда и беше получил възнаграждение под формата на едногодишна доза цигари и метадон на прах. Беше успял да задигне от дърводелската работилница една малка, но твърда дървена клечка. След няколкодневно търпеливо търкане в грубия бетон на стената в килията, тя се бе превърнала в изключително остър нож. Когато скочи напред, жертвата успя само да извърне глава. Един от надзирателите забеляза рязкото движение и нададе предупредителен вик, но вече бе късно. Подостреното колче потъна в шията на Фон Рор и направи рязко въртеливо движение надолу. В следващия момент надзирателите се нахвърлиха върху убиеца и го повалиха на земята. Тимъти фон Рор вече се прощаваше с живота сред локва алена кръв.