Кати Хопкинс
Клубът на шаферките (3)

Трета глава
Седмина на кариерата

— Клоуи, на кой предмет си се спряла? — попита класният ни ръководител господин Муни в понеделник сутринта.

— Ами… изобразително изкуство… ъъъ… английски… ъъъ… кога е крайният срок да решим?

— Надявах се да е днес — въздъхна господин Муни. — Това ви беше домашното от миналата седмица, не помниш ли? Да помислите с какво бихте искали да се занимавате, след като завършите училище, да го обсъдите с родителите си и да дойдете с избраните профилиращи предмети.

Кимнах утвърдително.

— Съжалявам. Ъъъ… мислех, че ще е добре да запиша езици, после размислих и си казах, че предпочитам изкуства, а после… о, не мога да реша! Но не е моя вината — аз съм Везни. Представителите на тази зодия много трудно вземат решения.

— Не си единствената, която разбира от астрология, Клоуи — отбеляза господин Муни. — Аз съм Телец и ние обичаме да си седим вкъщи, да гледаме телевизия и да хапваме хубава храна, но не го правя, нали? Не. Идвам тук на работа, за да уча хора като теб. Разбираш ли какво казвам? Понякога трябва да преодолееш някои черти от характера си, така че Везни или не, решавай!

Нито капка съчувствие — рекох си. Напоследък всичките ни учители настояваха да научат какви са намеренията ни след завършване на училище. Изминалата седмица беше специална „седмица на кариерата“, през която се провеждаха лекции по професионално ориентиране и дискусии в обедните почивки. Ако почнех работа, какво можех да работя? Ако отидех в колеж, какво щях да уча? Със сигурност не знаех и се дразнех, задето всички около мен бяха толкова наясно, включително Деми и Мериъм, които потриваха самодоволно ръце, понеже отдавна бяха решили и бяха избрали предметите си. Опитах се да оставя съзнанието си отворено за всякакви идеи, които можеха да ми хрумнат, но дори след безкрайните лекции все още нямах и най-бегла представа с какво искам да се занимавам професионално. Обмислях възможности от моден дизайнер като Деми до телевизионен говорител, както и много други. За щастие господин Муни ме остави и продължи с другите ученици.

— И така, да чуем какво са избрали повечето от вас дотук — рече той и огледа с надежда класа.

Джанис Ейткин вдигна ръка.

— Актриса.

Софи Смит също вдигна своята.

— Фризьорка, сър.

— Учителка, сър — обади се Барбара Райли. Тя получи одобрително кимване, но все пак беше любимка на всички учители.

— Интериорен дизайнер — провикна се Трейси Джоунс.

— Туристически агент — съобщи Ели Андрюс.

— Аз няма да работя — обади се Сузи Питърсън. — Ще се омъжа за богаташ.

Господин Муни въздъхна:

— Късметлийка.

Аз пък си мислех: „Как могат да знаят? Откъде са толкова сигурни?“. Дори „омъжването за богаташ“ беше трудно решение за мен.

— А ти? — обърна се класният към Зоуи Кейн.

— Участничка в реалити предавания — отвърна тя.

Учителят ни пак въздъхна:

— Това не е професия, Зоуи.

— Напротив — настоя тя. — За целта е нужно само да ядеш буболечки и охлюви в някоя далечна джунгла или да стоиш заключен в някоя къща за няколко седмици. Или пък да си сложиш силикон на бюста и се уреждаш до живот.

Господин Муни пусна поредната въздишка, но класът избухна в смях.

— Пак си помисли, Зоуи — рече той. — И ти също, Сузи Питърсън.

Радвах се, че не съм единствената, която трябва да обмисли допълнително плановете си. Но решението беше трудно, изборът бе важен, а напрежението бе огромно — какво да правя през останалата част от живота си. Дразнех се, че всички други бяха една стъпка пред мен, включително и в шаферството. Винаги съм искала единствено да бъда шаферка, но това не можеше да мине за сериозен избор на професия. Когато мама дойде на една от сбирките на Клуба на шаферките, тя предложи да основем рок група, наречена „Шаферките“. Но за съжаление идеята нямаше как да се осъществи, защото аз бях музикален инвалид, а Деми притежаваше чувството за ритъм на умрял папагал. Наистина Мериъм свиреше на музикален инструмент, но той беше укулеле^[1], който дори аз знаех, че не става за рокендрол. Докато господин Муни продължаваше проучването си, аз бръкнах в раницата си и извадих зодиакалния си телефон. При цялата еуфория около изложението още не бях намерила време да го разгледам както трябва. Натиснах горния бутон, за да видя дали ще се включи, и след секунди се разнесе сигналът за получено съобщение. После още веднъж. Учителят се обърна.

— Кой си е включил телефона в час?

Понеже седях на последния чин, всички се обърнаха към мен. Господин Муни се приближи и протегна дланта си.

— Знаеш правилата, Бредбъри. Дай ми телефона. — Подадох му го, той го изгледа озадачено за момент, след което се върна в предната част на стаята и го сложи в чекмеджето на бюрото си. — Ще си го получиш обратно в петък след часовете.

В съзнанието ми проехтяха думите на Ури: „Не губи телефона си“. Опа, предупреждението му не бе свършило работа, но пък откъде можех да зная, че господин Муни ще се заяде. Ури бе казал също да очаквам неочакваното. Дали имаше предвид това? Проклятие. Дори не можех да се свържа с него или с Неса, за да разбера за какво става въпрос. Отпуснах глава върху чина си и се почувствах зле за няколко минути, но после се сетих, че все още ми предстои организирането на сватбата на Марси. „Това не можете да ми го отнемете, господин Муни. Може и да не знам каква искам да стана и какво искам да работя, но поне ме очаква сватба, и то каква!“