Кати Хопкинс
Клубът на шаферките (11)

Единадесета глава
Обвинения

— Какво си сторила, за бога? — попита Клеър, когато се отби у нас по-късно вечерта. Джейн бе пристигнала час по-рано и беше в кухнята с мама, която се опитваше да успокои Марси, като непрекъснато й правеше чай.

— Аз ли? Нищо — отвърнах. Мама ми бе задала същия въпрос веднага щом се прибрахме вкъщи и тя видя зачервените очи на сестра ми. А след нея и Джейн бе направила същото, когато пристигна малко след като мама й се обади. Изобщо не беше честно.

— Трябва да си казала нещо. Мама каза, че Джейн е казала, че Марси е казала, че си казала нещо.

— Аз ли? Не съм, честна дума. Попитах я какво иска тя самата за сватбата си, това е всичко и… и като че ли я попитах защо Сам не идва на проучванията, понеже ми се струваше редно той да бъде с нея, докато изпробват всичките онези откачени идеи.

Клеър изцъка неодобрително с език.

— Това ще да е.

— Не е честно да обвиняваш мен, Клеър. Направих всичко по силите си, за да подкрепя Марси, въпреки че от самото начало смятах сватбените й идеи за абсолютно смахнати. Не видях нито теб, нито мама, нито Джейн да горите от желание да скачате с бънджи или на батут или да се обличате като горили и да се правите на малоумни.

— Трябваше да ходя на работа, но и иначе едва ли щях да го направя. А и без това знаех, че нещата ще се объркат — призна Клеър. — Още щом видях тъпия списък.

— Значи и ти го намираш за откачен?

— Да, разбира се, но никога не съм си и помисляла, че Марси ще го вземе насериозно. Смятах, че има повече мозък в главата си. Значи сватбата се отменя, така ли да разбирам?

— Май да.

— Сам знае ли?

— Марси му се обади малко след като напуснахме магазина за карнавални костюми.

— Той как го прие?

— Зле, струва ми се.

— Къде е тя?

Посочих с палец към кухнята и Клеър тръгна натам. Не можех да реша какво да направя и къде да отида. В главата ми се въртяха безброй възможности.

Да отида ли в кухнята при другите? Но там или мама щеше да ме обвинява, или Клеър щеше да обяснява какво разочарование са мъжете, или пък Марси щеше да плаче, така че кухнята не беше добър избор.

Да остана на мястото си? Можех да остана в коридора и да се обадя на Деми или Мериъм, които се бяха прибрали по домовете си за вечеря. По-скоро не. Какво повече щяха да кажат? А може би трябваше да им се обадя — те са ми приятелки в края на краищата и разбират ситуацията по-добре от всеки друг. Но пък дали вече не им бе дошло до гуша от тази история?

Да ида в стаята си? Да отида ли горе и да се гушна със Сержант Тед? Той беше плюшено мече — какво можеше да стори? Но пък гушкането с него винаги ме караше да се почувствам по-добре.

В банята? Да си взема една дълга отпускаща пенлива вана?

Или да се върна и да видя Марси? Може би трябваше на нея да приготвя една вана?

Направих крачка към кухнята. Не, май не беше редно.

Насочих се към стълбите. Не. Горе щях да се чувствам изолирана.

В банята? Не. Нямаше да е правилно да се крия в такъв момент.

Да му се не види. Решения, решения. ЗАЩО НИКОГА НИЩО НЕ МОГА ДА РЕША! „По-лошо не може да стане“ — помислих си аз и тогава телефонът звънна. Понеже не се появи никой откъм кухнята, аз вдигнах. Беше Сам.

— О! — възкликнах задавено. — Здрасти. Ъъъ… Сам. Аз… ъъъ… Марси ли търсиш?

— Не, Клоуи, исках да разговарям с теб. — В гласа му се долавяше тъга.

— Ами добре, ето ме, аз съм — казах, опитвайки се гласът ми да звучи бодро и весело, макар че изобщо не се чувствах така. — Ти как си?

— Как мислиш, че съм, Клоуи? Как съм според теб?

„Със сигурност не си щастлив — мина ми през главата. — Личи си по гласа ти“.

— Ами… ъъъ… сигурен ли си, че не искаш да говориш с Марси? Тя е тук, в кухнята.

— Марси ясно ми даде да разбера, че не желае да разговаря с мен. Не и сега. Всъщност никога вече. Каза, че не знам истинското значение на любовта. Твърди, че ти го знаеш. Така ли е, Клоуи? Защото, ако е така, може би ще ми кажеш какво е то, понеже за мен си остава загадка.

— Аз ли? Нищо не знам.

— Какво да правя тогава? Наистина я обичам. Повече от всичко. Тя е единствената и винаги е била, а сега ме мрази, защото не съм разбирал желанията й. Но откъде можех да знам? Никой мъж не знае какво искат жените. И ето че я изгубих.

— Може би не си… — започнах.

— Изгубих я. Каза, че е благодарение на теб.

— Благодарение на мен? Не, Сам. Аз само се опитвах да се съобразя с плана.

— Но ти никога не си ме харесвала, нали? Да не би да си й казала нещо, за да я настроиш срещу мен?

— Аз… ами… Не, не съвсем. — Твърде късно, понеже той чу колебанието в гласа ми. — Добре де. Може и да съм споменала нещо за това, че не се вслушваш в желанията й.

— Но тя никога не ми ги е споделяла. Мислех, че одобрява списъка.

— Според мен просто е искала да те направи щастлив. Слушай, нека се опитам да я убедя да говори с теб. Изчакай.

Оставих слушалката и се втурнах в кухнята при Марси.

— Сам се обажда — изстрелях. — Моля те, говори с него. Ужасно съжалява, личи си по гласа му.

Сестра ми поклати глава.

— Твърде късно е — рече.

Върнах се при телефона.

— Сам, там ли си? Няма да дойде…

Канех се да му кажа, че ще продължа с опитите си да я убедя, но той затвори.

Оставих телефона и се разплаках. „Сега всички са нещастни — рекох си. — Мразя сватбите“. Изведнъж разбрах точно къде искам да отида. Исках да се кача горе в леглото си, да се пъхна под одеялото със Сержант Тед и никога повече да не изляза оттам.