Кати Хопкинс
Клубът на шаферките (1)

Първа глава
Клубът на шаферките

— Клоуи, кога ще се чуеш с Марси? — попита Деми, докато изрязваше няколко страници от февруарския брой на „Сватби“.

— Съвсем скоро — отвърнах, като погледнах към списанието над рамото й. — Нямам търпение.

Провеждахме месечната си сбирка на Клуба на шаферките и бяхме само аз и съученичките ми Деми и Мериъм. Всяка първа събота от месеца се събирахме сутринта в къщата на една от трите ни. Не че не се виждахме и извън клуба по множество поводи, понеже бяхме най-добри приятелки, но Клубът на шаферките си беше редовно събитие, което бе неизменна част от календара ни — като Коледа или Великден. Бяхме го основали на шега, когато бяхме деветгодишни, след като ходихме на изложба за сватбени принадлежности в съседното село Осбъри. Там си прекарахме толкова страхотно, като изпробвахме всички мостри и се вживявахме в ролята на шаферки, че решихме да доразвием идеята. Основахме клуб, където всеки месец обсъждахме булчински рокли, аксесоари, дестинации за меден месец и всичко останало. Междувременно събрахме доста информация, която щедро предоставяхме на наши приятелки, нуждаещи се от сватбени съвети. Станахме истински експерти по темата. И други момичета се присъединяваха към клуба, но повечето го напускаха, след като роднините им се оженеха. Ние трите обаче бяхме редовни членове — събирахме се в студ и пек, с повод и без повод.

Мама ме закачаше, като наричаше клуба моя религия, но по принцип цялото ми семейство ме закачаше за щяло и нещяло, понеже бях най-малката и си падах по по-романтични и момичешки занимания, в сравнение с трите ми целеустремени по-големи сестри. Може би това се дължеше на зодията ми. Не че особено вярвах в астрологията и всички тези работи, но някъде бях чела, че Везните са прословути с любовта си към красивото и изящното. Също като мен. Наистина харесвах хубавите неща и винаги съм ги харесвала, а всичко, свързано със сватбите, ми се струваше прекрасно като в приказките.

— Чудя се как ще го направи — обади се Мериъм. — Дали е от онези мъже, които падат на колене?

Говореше за приятеля на сестра ми Марси — Джеф. С Марси бяха гаджета от шест месеца. Той се появи и й завъртя главата точно след раздялата й с един младеж, който бе разбил сърцето й. Когато Джеф я покани на екскурзия до Париж, всички заподозряхме, че е настъпил моментът за Предложението.

Свих рамене в отговор на въпроса на Мериъм.

— Надявам се да е. Марси си пада по романтиката, когато я завладеят емоциите.

Приятелките ми кимнаха. Марси беше почетен член на Клуба на шаферките и скришом обичаше всичко романтично. Тя беше любимата ми сестра, най-добрата на света, и въпреки че вече не живееше у дома, често идваше и винаги намираше време за мен. Най-тежко ми беше, докато ходеше със Сам. Изпитах истинско облекчение, когато скъса с него и срещна Джеф. Сам все ми се подиграваше заради клуба, който той смяташе за детинска измишльотина.

Другите ми две сестри — Джейн и Клеър, ме мислеха за твърде малка, за да си губят времето с мен, затова бях благодарна, че имам поне една сестра, която от време на време бе готова да ходим заедно да пазаруваме и да ми прави компания в разни дейности за разкрасяване, като лакиране на нокти и изпробване на маски за лице. Марси беше страхотна. Винаги бе съгласна да закара мен и приятелките ми на кино, да се шегува с нас, да изгледа най-новия момичешки филм, след което да се смее, да клюкарства и да яде чипс от картонена опаковка по пътя към къщи. Освен това я бях виждала да плаче на романтични филми, макар че се опитваше да го скрие. Всичко беше прекрасно, докато не дойде, както аз го наричам, нейният изгубен период, когато започна да излиза с австралийския мачо Сам Хенди. Като беше с него, сестра ми ставаше неузнаваема и от Марси се превръщаше в диво екшън момиче, същинска Лара Крофт. Сам я мъкнеше било на рафтинг^[1], било на палатка под звездите или на походи в планината. Моята Марси, която преди Сам дори нямаше маратонки, ходеше на почивка само в петзвездни хотели и смяташе, че спането на палатка е за загубеняци. Напълно бях съгласна с нея — не че бях отсядала в кой знае колко петзвездни хотели, но знаех, че когато порасна, бих предпочела най-меките завивки и най-пухкавите бели хавлии в банята, вместо да нощувам във влажен спален чувал на открито и да ходя до тоалетна в някаква смрадлива кофа. Очевидно сходните ни нагласи се дължаха на зодията ни — Везни. Просто не си падаме по лишения и неудобства. Все пак слава богу, че Марси се върна към нормалния си начин на живот благодарение на Джеф.

Тя така и не си призна пред Сам, че членува в Клуба на шаферките, понеже знаеше мнението му за сватбите. Той смяташе, че бракът и всичко, свързано с него, е загуба на време. Марси криеше факта и от Джейн и Клеър, защото не искаше да я обвинят, че е несериозна и вятърничава, макар да бе завършила квантова физика. Цялото ни семейство, в това число и аз, сме умни глави — аз съм най-добрата в класа по почти всички предмети. Татко е учен (с мама се разведоха и сега живее с новата си съпруга в Уелс), мама и Клеър са адвокати, а Джейн води лекции по статистика в местния университет. И това ако не е интелигентност, здраве му кажи.

Нямаше шанс Клеър и Джейн да ме направят шаферка. „Не възнамерявам да си губя времето с мъже — заяви Клеър малко след като напусна дома ни. — Нямам нужда да споделям живота си с никого. Сама се чувствам най-добре. Кариерата е най-важна за мен“. Е, от време на време излизаше на срещи с мъже, с които обикновено се запознаваше по интернет, но никой от тях не се задържаше. Имах подозрения, че ги изяжда за закуска или ги погребва в задния си двор — според нея мъжете бяха за еднократна употреба и не от особена полза. Джейн си имаше постоянен приятел и тъй като бяха заедно от няколко години, мислех, че може да ми излезе късметът да стана шаферка. Но не би — нямали нужда от лист хартия, рече, който да показва, че намеренията им са сериозни, затова живееха заедно „на семейни начала“. Как ли не се мъчих да я убедя да се омъжи, но тя не поддаде — твърдеше, че Западът е затънал в материализъм и че сватбата е просто поредното консуматорско събитие, което ограбва парите на почтените хора, като ги подхранва с нереалистични фантазии. Добре де, може и да е вярно, но аз предпочитам да го погледна откъм другата, забавната му страна. Не е нужно да казвам, че Сам се разбираше прекрасно с Джейн и Клеър, понеже имаха еднакви виждания за брака.

По едно време хранех надежда, че мама може да се омъжи повторно, но тя се кълне, че никога няма да го направи. Казва, че мъжете винаги те разочароват. Мисля, че с напускането си татко бе наранил нея и сестрите ми повече, отколкото показваха. Беше си тръгнал, когато още съм била бебе, така че на мен не ми липсваше толкова, защото не го помнех. Но бях убедена, че именно той е причината мама и сестрите ми да гледат с подозрение на мъжете. Не беше честно. Деми и Мериъм вече бяха ставали шаферки. А Деми даже два пъти — веднъж на сестра си Роуз и веднъж на леля си Мегс. Но скоро, много скоро щеше да дойде и моят ред и тогава щеше да бъде истинска приказка. Лелята на Деми беше зимна булка, а сестра й — пролетна. Мериъм пък е била есенна шаферка, затова не ми се щеше да се повтаряме. Не че не бях подготвена, в случай че Марси и Джеф решаха да се венчаят през зимата — сватбата можеше да се състои в замък в шотландските планини или примерно в Ирландия. Направо си я представях: Вали сняг. Марси пристига в шейна, теглена от коне. Облечена е в дълга до глезените рокля от бяло кадифе, носи дълго наметало и корона от бръшлян върху свободно пуснатите си коси — като средновековна принцеса. Ако се случеше през лятото, можеше да отлетим до някой приказен остров: на Карибите, Сейшелите или Малдивите. Да, би било върховно. Притежавах всякакви карти и купища брошури, показващи целуващи се двойки на морския бряг по залез-слънце. Марси би могла да носи лъскава копринена рокля в цвят слонова кост, с веревна кройка, вероятно с гол гръб, за да показва перфектния й равен тен. Косата и да бъде хваната на тила в изискан кок и обсипана с мънички перли и цветя. А ако не искаха да пътуват надалече, можеше да резервираме някой разкошен хотел в провинцията, съвсем по английски. Щеше да изглежда зашеметяващо в прилепнала по тялото рокля без презрамки. И аз щях да изглеждам зашеметяващо. Независимо от сезона или мястото, аз също като нея щях да съм облечена в нещо изключително оригинално. Но нямаше да е лилаво. Нито бонбоненорозово. Нито пък с бухнали ръкави. Или с панделки. Гостите щяха да припаднат от възхищение. Отвсякъде щяха да щракат фотоапарати. Щяха да публикуват снимките ни във всички модни списания, където страница след страница щяха да се леят суперлативи за най-прекрасното сватбено тържество, което се е състояло някога. И щяха да са прави. Марси беше истинска хубавица, когато си дадеше труд да се нагласи, а аз бях висока 162 сантиметра, имах дълги крака, носех сутиен с чашка А и имах дълга до раменете руса коса. Бях идеална за шаферка.

Джеф нито веднъж не ми се присмя, нито ме подразни, щом разбра за Клуба на шаферките. Беше истински заинтригуван и ме разпита как сме го основали, какво сме правили и тъй нататък. Наистина възнамерявах да спретна на Марси най-хубавата сватба на света. Неповторима. Не че Деми и Мериъм не бяха красиви шаферки. Напротив. Мериъм беше мургава, с разкошни черни къдрици до раменете и най-пленителните огромни кафяви очи. На сватбата на сестра си изглеждаше като карибска принцеса в кремава рокля. Деми беше бледа и висока, с дълга тъмна коса. Сестра й бе настояла шаферките й да са в розово, затова Деми се бе напръскала със солидно количество автобронзант от предния ден, за да може да се откроява под роклята (бледорозовото не подхожда на всяко момиче, освен ако не е русо като мен).

Много от съученичките ни, които за кратко членуваха в Клуба на шаферките, също вече бяха изживели големите си дни. Сузи Дженсън беше шаферка миналата пролет — сватбата се състоя в шикозен провинциален хотел. После разнасяше и показваше снимките от събитието в продължение на седмици. Аз въздишах и ахках, както се очакваше от мен, но си мислех: „Само почакайте да настъпи моят час. Тогава ще видите нещо наистина специално“. После дойде ред на Сара Питърс. Рапсодия в шокиращо розово. Страшен кич! Има различни нюанси на розовото и някои от тях просто не стават за сватба. Следваща беше Джес Луис — кремава рокля с твърде много панделки и фльонги, с която изглеждаше като пастирка. Панделки? За нищо на света.

Нямах търпение да чуя какво искат Марси и Джеф. Не че щеше да е проблем, каквото и да изберяха. Нямаше нещо в областта на сватбите, с което да не бях наясно. От години събирах идеи, подготвяйки се за реда си — и ето че беше време той най-после да настъпи. Очаквах момента с трепетно вълнение. Шаферският ми албум се пръскаше по шевовете. Постоянно го допълвах: изрязвах снимки на рокли от списание „Булки“, както и всякакви други неща, които привличаха вниманието ми в модните издания. Разполагах с идеи за платове, рокли, бижута, обувки, прически, воали, места за провеждане на церемонията и дестинации за медения месец — бях наясно с всяка една сватбена подробност. За щастие Марси винаги бе отворена към всички мои предложения, били те относно аранжировката на трапезата, цветята за църквата, отдела за гражданско състояние или някое модно извънградско имение. Можех да предложа старовремски автомобили, лимузини, американски коли, карети, шейни — каквото ви дойде наум. Марси с радост бе оставила организацията изцяло на мен. Липсваше само младоженецът, но там не можех да й помогна.

Когато след Сам остана за кратко време сама, тя беше с разбито сърце и толкова отчаяна, че се зарече никога повече да не излиза с мъже. Точно бях почнала да се чудя дали не й е писано да остане самотна завинаги, когато на хоризонта се появи Джеф — висок и мургав красавец. Бяха се запознали на една вечеря и чудото стана. Изпитах истинско облекчение. Сам не беше за Марси — не само заради любовта му към спорта и приключенията, но и защото изпитваше страх от обвързване (което беше и истинската причина за раздялата им), а и според Марси изобщо не умееше да изразява чувствата си. Макар сестра ми да се справяше с всички изпитания от сорта на ръгби, походи, сърф, тенис и катерене, усещах, че няма да може да изкара дълго в този стил.

На Джеф обаче идеално му прилягаше ролята на прекрасния принц и с готовност обсъждаше чувствата си. Освен това винаги оставяше на нея да решава как да прекарват времето си. Когато преди няколко седмици обявиха пътуването си до Париж, почувствах, че амбицията на живота ми скоро ще бъде постигната, и започнах да обмислям подробностите около бъдещата вълшебна сватба.

Деми щракна с пръсти пред лицето ми.

— Хей, мечтателката, Земята до планета Клоуи — рече. — Трябваше да мислим с какво искаме да се занимаваме, когато завършим училище. Имаме го за домашна, помниш ли? Ти решила ли си?

И двете ме погледнаха в очакване на отговора ми. Вдигнах ръце, за да покажа, че не знам точно. Нерешителността е един от най-големите ми проблеми, който винаги ме е тормозил (още една черта от характера на Везните според хороскопите в списание „Градско момиче“). Никога не знам какво искам, с изключение на това да бъда в Клуба на шаферките.

— Още не съм сигурна. Не мога да реша. Лесно ви е на вас. Мериъм, ти искаш да си моден дизайнер, откакто си се родила, а Деми я влече фотографията.

— При мен няма промяна — кимна Мериъм. — Но какви са твоите планове? Не може да нямаш някакви идеи.

— Нямам. Не знам. Мама смята, че от мен ще излезе добър адвокат, защото ме бива да преценявам и двете страни на някой спор, но пък — адвокат? Твърде скучна професия. В писмата си баща ми, разбира се, ме съветва да тръгна по неговите стъпки и да се занимавам с наука. Обаче няма начин да се съглася да кисна в някоя лаборатория цял живот, а и защо трябва да го слушам? Никога не идва да ни вижда и не е част от живота ми, тогава защо трябва изобщо да има думата? Ще ми се всички да спрат да се занимават с мен. Все пак съм на четиринайсет. Има цяла вечност, докато се наложи да избираме профилиращите си предмети.

— Не е така — възрази Деми. — Господин Муни каза, че трябва да го решим през следващите няколко седмици.

— Тогава ще кажа, че искам да съм улична метачка и да уча събиране на боклук — заявих. Никоя от тях не се засмя. — Стига де, по-спокойно! На главата ми висят майка, баща и три сестри, които непрестанно ми опяват какво трябва да правя и колко здраво трябва да уча, за да го постигна, няма нужда и вие да ме тормозите.

В този момент от задния джоб на дънките ми се чу пиукането на телефона ми, сигнализиращ за получено съобщение. Извадих го и погледнах екранчето. Деми и Мериъм ме наблюдаваха в очакване.

— Марси — кимнах.