Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (9)

Трета глава

в която преследването на Делегата започва съгласно всички правила на науката

Преди да се отправи към Дирекцията, Лозанов реши да обиколи постовете и със собствените си очи да види какво е състоянието на нещата. Въпреки очерталата се схема той разбираше, че няма право да остави никаква пролука в заложената клопка.

Колата му бясно се носеше към Лозенец, където се намираше училището „Иван Вазов“. Бе черен мерцедес, солиден и красив, и Лозанов се ядосваше, че баварската лула не пасва на модерната линия на колата. Той се усмихна: може би скоро ще има онази, английската. Защо не? Стига инженер Киршнер да се окаже човекът от албума.

Спря недалеч от дългата ограда на училището и невъздържано изпсува. Изправени като върлини, хората му стояха до вратата и разговаряха.

— Защо стърчите там, говеда?

— Господин началник — отвърна едър, мустакат мъж. Те отдавна се прибраха.

— А момичето, което ги придружава?

Агентите се ухилиха:

— И момичето… Стаи много, свободни…

Сякаш да опровергаят тия думи, сред двора на училището се появиха големият сокол и девойката с карираната пола. Държаха се за ръце и тихичко си шепнеха.

Полицаите се сгушиха зад оградата, но Лозанов проследи с очи девойката и младия мъж. Те пресякоха двора, седнаха на една скамейка и се прегърнаха.

Мустакатият изхихика:

— Цял ден това правят…

— Ти — прекъсна го Лозанов, взел внезапно решение — идваш с мен. А ти продължаваш тук!

Колата отново се понесе из пустите софийски улици.

На „Леге“, където се намираше магазинът на плешивия търговец, Лозанов не забеляза никого и това му възвърна доброто настроение: все пак не всички сътрудници са идиоти. Но набитото му око изведнъж съзря агента, който се беше сврял в един вход и пушеше, криейки цигарата в шепа. Вторият се показа иззад едно дърво и се приближи.

— Произшествия? — попита Лозанов.

— Никакви, господин началник! Откакто се е върнал, не е излизал.

Лозанов хвърли поглед към магазина: спуснати ролетки, фирма, рекламираща най-фините парфюми в Европа.

— Ти — обърна се той към агента с цигарата — идваш с мен! Другият остава тук!

Третият пост се намираше на пътя им. Хотел „Бел вю“ се издигаше точно зад моста срещу Дирекцията. Лозанов видя Папийонката в приемната на хотела да флиртува с администраторката — едрогърдеста жена на неопределена възраст. Като зърна началника си, кривогледият смутено се поизкашля и излезе.

— Защо си вътре? — попита Лозанов.

— Ами… те спят, господин началник. Вечеряха в ресторанта, поразходиха се, не се срещаха с никого, купиха вестници…

— Какви?

Папийонката хитро се усмихна. Не, господин началник, няма да ме хванеш!

— Германски, господин началник.

— Добре, Папийонка!

— Ще с’тарая, господин началник!

— В коя стая са?

— Две стаи, господин началник: двеста и трета и двеста и пета на втория етаж. Искате ли да видите?

Минаха към моста и се обърнаха към фасадата на хотела. Светеха само няколко прозореца.

— Вторият и третият, господин началник, спуснатите пердета.

Лозанов се замисли: зад тия пердета всичко изглеждаше нормално. Дали зад едно от тях не спи Истинският?

— Папийонка, какво ти е впечатлението за инженер Киршнер?

— Мъжът ли? — Цеко весело замига. — Бабанка и половина! Пробутал на портиера пет десетачки да му доведе жена.

— Какво? — трепна Лозанов.

— Да бе, господин началник. Искал жена, казва, и да бъдела млада и хубава, щял да плати каквото трябва.

— Ами секретарката?

— Омръзнали му били русите, казва, искал мургава, непременно мургава, да приличала на циганка.

Лозанов присви очи. Не, инженер Киршнер едва ли е онзи от албума! В непрекъснатите си дългогодишни схватки с комунистите Лозанов бе научил нещо безспорно като аксиома: истинските червени не плащаха за любов, не посещаваха проститутки. Това противоречеше на техните възгледи. Можеше ли да се допусне, че човекът от албума, за чиято порядъчност и неподкупност се носеха легенди, ще доведе в хотелската си стая проститутка, и то в навечерието на конференцията, за която е дошел от другия край на Европа?

Вече се канеше да прибере и двата поста, когато отново го жегна онова чувство: а ако се увлича? Ако този от стая 203 е способен да наруши техния свят морал? Мъж е в края на краищата!…

— Папийонка — каза той, — съобщи на Станчо да продължи наблюдението. И добре да внимава коя жена ще дойде при немеца. Ти се върни! Трябваш ми.

В стая 203 инженер Киршнер, вдигнал леко пердето, видя черния мерцедес да пресича моста, а малкия кривоглед агент да се промъква в един тъмен вход, откъдето излезе след секунда.

Вече в кабинета си, Лозанов поиска по телефона Пловдив с надеждата, че агентът, който следеше тримата араби, е съобщил резултатите от своите наблюдения на тамошната инспекция.

Не успя да говори. В стаята, без да чука, нахълта полковник Аракчийски. Бе небръснат, чорлав, малките му монголоидни очи бяха зачервени, куртката му закопчана накриво: явно, че е бил вдигнат от леглото в тревога.

Той тресна вратата зад себе си, приближи се до Лозанов и закрещя в лицето му:

— Каква каша бъркаш ти бе, човек?

— Не ви разбирам, господин полковник — невъзмутимо отвърна Лозанов.

— Я не се прави на невинна дева! Най-добрите ми хора пращаш към дефилето. Втора и трета група, пък и моторизираната…

Лозанов премълча, обърна се, седна на стола, погледна сивите си ръкавици и заговори, много бавно, много тихо, много възпитано, но зад всичко това клокочеше ярост.

— Мога ли да ви припомня, господин полковник, че ми обещахте пълно съдействие? — Той отправи студените си очи към този зачервен дебелак в офицерска униформа.

— Обещал съм, каквото съм обещал — кресна Аракчийски, — но аз нямам намерение да оголвам столицата. Знаеш ли какво става, ако червените надушат? Дотук ще довтасат и няма кой да ти помогне!

Лозанов положи огромно усилие да се овладее.

— Господин полковник — подхвана той, — ние сме на път да им нанесем най-големия удар в историята на войната между нас и тях. Целият им Централен комитет! Разбирате ли? Целият им Централен комитет и най-видните им дейци ще бъдат в ръцете ни! От ця-ла-та страна! — добави той разчленено. — Затова имам нужда от хора. От много хора. Току-що ми съобщиха, че задграничният им делегат се движи към дефилето. Едва ли вече може да има съмнение, че конференцията ще се състои някъде в Стара планина, недалеч оттук, тъй като делегатът и неговият придружител вървят пеша.

— За какъв делегат ми говориш ти бе? — поутихна Аракчийски учуден. — Нали уж имаше предвид други делегати? Разни ми ти там соколи и търговци?

— Сега имам предвид само един: онзи пълен мъж, който пристигна от Виена.

— Хайде де! — изсмя се жлъчно полковникът. — Палячото с шарената връзка ли?

— Тъкмо той.

— Ти си луд!

Лозанов пое дълбоко дъх.

— Господин полковник, ако позволите, аз не съм луд, макар че предположението ми излиза от рамките на обикновеното. Този път имам всички основания да вярвам, че делегатът е именно пътникът от Виена.

— А ако все пак не е никакъв делегат, а само обикновен нелегален?

— Господин полковник, имам много сериозни улики. Освен това моята интуиция…

— Плюя аз на тия ваши шерлокхолмсовски интуиции! — разкрещя се Аракчийски. — Доказателства искам аз! Да ги пипна, да ги помириша, да ги видя с очите си!

— Ще ги имате — търпеливо отговори Лозанов, — скоро ще ги имате. И ще ги пипнете, и ще ги помиришете, и ще ги видите с очите си. Много скоро. Само не ми пречете, моля ви!

— Не! — отсече Аракчийски. — Докато не ми представиш доказателства, не разрешавам изпращането на капитан Чернев, нито пък на поручик Данов.

Лозанов цяла дълга минута не знаеше какво да каже. Направи някакви безсмислени движения, извади от джоба лулата и с треперещи ръце я натъпка с тютюн.

— Господин полковник, историята няма да ни прости, ако изпуснем този единствен случай.

— Пет пари не давам аз за историята! — изрева шефът. — Защото, ако в София стане нещо, няма да усетя дори когато ми духнат под опашката. Накъде тогава, а? Ти познаваш ли министъра? Ще ме прати кмет в някое забутано село или околийски началник… С тебе е друго… Ти си…

Аракчийски млъкна, поразен от внезапната промяна, която настъпи у Лозанов: лицето му се обезкръви, зениците му се разшириха, дясната буза се сгърчи, ръцете му отново затрепериха. Полковникът отстъпи крачка назад:

— Какво ти стана, бе момче?

Лозанов стисна челюсти, но дясната буза продължаваше да се гърчи.

— Слушайте, господин полковник!… — заговори той и всяка негова дума като че идеше някъде отдалеч. — Ако този път не успеем, на вас наистина може да ви духнат под опашката… И толкова по-добре, защото вашето място не е тук! И не ме интересува нито министърът, нито целият министерски съвет! Още по-малко ме интересува дали ще станете околийски началник, общински писар или градски метач! Но аз, господин полковник, аз няма къде да ида другаде! Аз… аз съм тук… само тук… и през целия си живот ще бъда тук! Ясно ли ви е?

Аракчийски се слиса. Просто не знаеше как да реагира на този пристъп. Би следвало да сложи на място невъздържания началник на отделение, да го нахока, но лицето на Лозанов бе така изкривено, че полковникът каза примирително:

— Добре де, добре! Да не крещим за дреболии, че работа ни чака. И двамата служим на една и съща кауза. Пропаднем ли, Негово величество няма да ни прости и ще ни прати, ха-ха, и двамата градски метачи. Но ако успеем, а?… — Той пак се засмя: — Представяш ли си? Ако успеем… Ето защо, драги Лозанов, предлагам ти един разумен компромис. Ти вземи втора и трета група, вземи по един взвод от ескадрона и моторизираната, а капитан Чернев и поручик Данов да оставим тук в бойна готовност и при първите доказателства, че си на прав път, ще ти ги пратя… Какво говоря! Тогава сам аз ще долетя при тебе! Съгласен?

Лозанов не отговори, обърна гръб на своя началник и вдигна слушалката на телефона:

— Пригответе колата, тръгваме!

Ръцете в ръкавиците продължаваха да треперят.

Тревожно зазвъняха телефони.

Заехтяха заповеди в полицейски участъци.

Защракаха затвори на пушки.

Пръхтяха възбудени коне.

Тропаха ботуши по тротоарите…

Бръмчаха автомобилни мотори.

Камиони с картечници над кабините запълзяха по мрачните софийски улици и се отправиха на север към Стара планина.