Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (12)

Шеста глава

в която се случва голямо нещастие

Слънцето обливаше с жар скалите и нажежаваше гранитните павета на шосето. Вдясно зад пожълтелите храсти сънно ромолеше реката, а горещият въздух тежеше над нея като оловен похлупак.

Делегата вървеше, и накуцваше, и дишаше тежко, и вече му се струваше, че силите го напускат. Но не спираше…

Движеше се успоредно с железопътната линия. Край него профучаваха влакове, омърлушени селца му обръщаха гръб, гарови камбанки го поздравяваха с меден звън.

Срещаше и хора: селяни на каруци; мотоциклетисти, които учудено гледаха този човек с чанта, крачещ като слънчасал, жени с торби на рамо, които при вида на мръсния и потен пътник неспокойно избързваха напред.

Но той не спираше… Крачеше механично, почти несъзнателно и си мислеше, че разходката със студента беше по-забавна и че сега няма кому да декламира своите хамлетовски монолози…

Чешмичката се появи внезапно. Тя бе с дълго, проядено от водата и набито от копита дървено корито, а от циментовото чучурче се лееше бистра вода, която образуваше дълга вада до канавката.

Делегата облекчено въздъхна и устоя на изкушението да не потопи глава в коритото. Без да бърза, спокойно, той наплиска лицето си и едва тогава пи от шепата си. Пи много — не знаеше какво го чака по-нататък…

Той приседна край коритото и запали цигара — първата, откакто бе напуснал квартирата на Алма Матер. Студентът му бе забранил да пуши през нощта… Димът на тази чуждестранна цигара беше лютив, особено за непушач като него, но той бе благодарен, че има и нея. Пушеше бавно със съзнанието, че тази къса цигарка е единствена, и се мъчеше да не се разкашля…

Поуспокоен и отпочинал, Делегата се огледа: по шосето нямаше жива душа. Далече зад реката, сред букет зелени дървета, като мираж се мержелееше гаричка с малък перон, часовник и семафорен стълб и Делегата не знаеше още, че този прелестен кът ще стане за него преддверие на ада…

А вляво се издигаха скалите: главоломни, стръмни варовици, прорязани от кози пътечки и осеяни тук-таме с мъх. Изглеждаха непристъпни и непроходими, но като се вгледа внимателно, той забеляза вдясно от коритото началото на тясна пътечка, която се промъкваше зад гърба на полегатите зъбери и проникваше в планината. Пътечката, за която му бе говорил Алма Матер…

Обувките си погледна едва накрая. Лявата, макар, и съвсем напукана, се държеше, но подметката на дясната се беше отпрала и висеше като език на уморен пес. Под нея се виждаше чорапът с дупката на палеца.

— Здравей! — каза той. В отговор палецът кимна.

Помисли да захвърли тия вече негодни виенски чепици и да тръгне по чорапи, но като видя неравния камънак, се отказа. Потърси някаква връв, не намери. Порови в джобовете си и напипа вратовръзката. Беше я купил специално за случая във Виена, но друго нямаше и той я пожертвува: пристегна с нея подметката.

Отново се наведе под чучура и пи. Вдигна очи към скалите, почеса се без нужда по тила и тихичко изрецитира, този път само за кураж:

Да бъде или да не бъде —

това е въпросът…

Зад него окъсано селянче, дошло да напои козата си, учудено се ослуша в мърморенето на този смешен човек с вратовръзка около обувката и го помисли за смахнат. Делегата се усмихна, махна му с ръка за сбогом, без да се колебае, стисна чантата под мишница и тръгна по тясната пътечка, която лъкатушеше зад стръмните скали.

Добромир Лозанов видя в кръга на далекогледа пълната фигура на фона на белите варовици. После и тя изчезна. Той изтича към коритото. Угарката лежеше мокра във вадата. Беше от ония съветски цигари с картонени мундщуци, каквито се фабрикуват само там. „Не са предпазливи другарчетата — помисли той. — Прекалено са самоуверени. Но къде потъна дългият?“

Единствената възможност, която можеше да допусне, бе, че Алма Матер има други задачи около конференцията и след като е оставил под камъка листчето с паролата, е отишел да доведе нови делегати или пък да охранява пътя.

Прибра угарката и изведнъж почувствува нужда да пуши. Невкусил тютюн цяла нощ, с треперещи пръсти извади торбичката, натъпка лулата, запали я и дълбоко вдъхна ароматичния дим. Едва сега разтвори картата.

Местността, в която се намираха, бе очертана съвсем бегло. Шосето бе отбелязано. Тук бе и гаричката — черна, самотна и отдалечена от селищата точица. Пътечката зад скалите я нямаше.

Лозанов дълго мисли как да разпредели хората; броят им намаляваше. Една група бе пратил подир студента, друга бе оставил край камъка с паролата… Въпреки това отдели почти всички униформени за блокиране на местността.

Като остави още двама зад чешмата, той се видя само с Папийонката, фотографа и трима униформени. Групата, съпоставена с мащаба на акцията, беше смешна и Лозанов не можа да сдържи ругатнята си по адрес на полковник Аракчийски, който така късогледо и твърдоглаво бе му отказал хора. Но какво може да се очаква от един цивилен, който няма нищо общо с научното криминално мислене?

Изчака групата за блокада да изчезне в гънките на скалите, прибра лулата, глътна таблетка аспирин и стъпи на пътечката зад коритото.

Той скоро съзря Делегата: само на около двеста метра по-нагоре, вляво. Извади далекогледа: лицето на другия бе зачервено, потно и сгърчено от усилията. На крака му шаренееше вратовръзката и развеселяваше безутешния каменен пейзаж.

Пътеката не беше стръмна, нито толкова тясна, но Делегата, уморен от безсънната нощ и дългия път, се катереше трудно. Пречеше му и чантата, която бе притиснал под мишница, но той пълзеше, без да спира, по камънака, все по-нагоре и по-навътре в планината…

Обилна пот се стичаше по бузите, по челото, по клепачите му и го заслепяваше… И краката му се плъзгаха по ронливата пътека, и страх, подъл страх обземаше цялото му същество. Страх, какъвто не бе изпитвал никога през живота си. И ругаеше наум онова наперено студентче, което така безразсъдно го хвърли в тази пътека. И проклинаше деня, в който се бе съгласил да тръгне насам като делегат… Но защо са тези глупости? Нали никой не го е насилвал да приеме предложението? Нали той сам?… Доброволно… Нали?… Нали!… Нали!… Смешно е да се мисли сега. И късно! Но Уилиам, приятелю мой, нима можеш да откажеш, когато цяла една партия те праща като делегат на пленум? Колцина биха могли да се похвалят с такава чест? Ах, думи, думи!… Не думи ми трябват сега, а сили! Сили ми дай да премина веднъж тази бяла грамада, която се е изпречила пред мен като Хималаите, после да стъпя на върха и оттам да се втурна към Черната скала… Нали уж познаваш всички гънки на човешкото сърце? Нали за тебе няма скрити пружини в хорските души? Разкрий сега в мен извора на смелостта, изгони от утробата ми страха и ми помогни, помогни ми, старче!

Той пълзеше нагоре и все нагоре, а Лозанов не го изпускаше от окуляра на бинокъла и му се струваше, че като го държи тъй близо до очите си, всеки миг може да протегне ръка и да го хване с два пръста за яката. Господин началникът му желаеше от все сърце и душа сили и смелост, за да премине грамадата и да стъпи най-после на върха.

Но стана онази нелепа случайност, която обърка всичко. Напук на Уилиам Шекспир, напук на Добромир Лозанов! Вратовръзката, с която бе привързана подметката на дясната обувка, се закачи. Делегата се опита да я освободи, но копринената лепта се затегна още повече и изтръгна камъка от мястото му.

Светът се разлюля, скалите побягнаха, небето се разстла встрани, хоризонтът стремглаво се втурна към слънцето.

Страшен вик огласи простора, нахлу в овразите и падините, затъркаля се сред зъберите и се върна, удесеторен от ехото.

И Добромир Лозанов, който бе свалил далекогледа, видя как най-напред надолу полетя черната чанта. Тя заподскача по ръбовете на скалите, като хвърляше мрачни отблясъци.

После, повличайки цял каменопад, по канарите се търкулна Делегата.

… Сините спирали се завъртяха в главозамайващ вихър…