Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (19)

Седма глава

в която Делегата прави съдбоносно признание

Морзът продължаваше да трака.

С мъчително движение Делегата обърна лице към прозореца: пред апарата стоеше Дамян и чукаше в бързия ритъм на професионален телеграфист. На стола до вратата, отпуснал глава, дремеше Папийонката, но ръката му бе в джоба…

Беше задушно. Беше горещо. И светло, проклето светло!

Дамян предаваше, а очите му, замислени, гледаха през завеската навън, откъдето още долиташе задавеното стенание на беловласия.

— Хей! — пошушна едва чуто Делегата, но Дамян мигновено се обърна, сякаш отдавна бе дебнал този тих зов. — Колко е часът?

Железничарят стрелна с поглед дремещия Цеко и вдигна показалеца. Един. Това секундно прекъсване на тракането извади Папийонката от дрямката. Той завъртя кривогледите си очи, попита:

— Свърши ли?

— Ей сега, да приема! — отвърна Дамян и се наведе над апарата. Цеко гледаше встрани към невидимия събеседник със злобна недоверчивост.

През пръстите на Дамян пробягваше тясната книжна лента, но той не бързаше да я разчете, а отново търсеше очите на Делегата.

— Не се пипкай! — изръмжа Папийонката и се изправи.

Зад прозореца стенанията утихнаха. Камбанката звънна три пъти: пристигаше влак.

Дамян разчете лентата и едва тогава се упъти навън, като отправи към ранения едва уловима насърчителна усмивка. Папийонката изчака да излезе в коридора, извика:

— Господин полковник, арестантът се свести! — и отново застана пред вратата.

Делегата се смущаваше от неговите разногледи очи и в същото време вътрешно се смееше на разкошния карикатурен образ, който сам би създал от него… А се чувствуваше зле, много зле. Краткият кошмарен сън, в който бе изпаднал, след като борецът бе осакатил крака му, изостри още повече болките и сега цялото тяло бе като една-единствена рана. В същото време бе изпълнен с онази свежест на ума и увереност в силите, които обикновено го обземаха след първото отваряне на завесата.

Той се приготви за третото действие на голямата схватка.

Противникът се появи: Аракчийски, червен и потен, Лозанов, мрачен, небръснат, с още по-дълбоки сенки под очите.

Влезе и Фери, грамаден и безстрастен като каменен блок. На бялата му фанелка личаха пресни кървави петна. „Командорът пристига — помисли Делегата. — Командорът, преди да унищожи Дон Жуан.“

Лозанов застана до леглото и дълго мълча. Какво да направи, как да сломи този човек със строшени кости, който се изплъзваше от ръцете му като змиорка и му се пулеше от водата с рибешките си очи? Време бе да го накара да проговори, между другото и за да натрие носа на адвоката в полковнишка униформа, който все още не вярваше въпреки доказателствата, въпреки ония вън — беловласия художник и неговите отровни гъби, професор Дарев и самката му. Най-после каза:

— Вярвайте ми, не исках да ви причиня страдание.

— Вярвам ви, господин Лозанов — отвърна чистосърдечно Делегата. — Вие още от самото начало ме уверихте, че не обичате грубостите.

— Защо тогава ме принуждавате да прибягвам до насилие?

— Виноват, господин Лозанов! — Делегата засрамено наведе очи.

— Добре, да приемем, че съзнавате грешката си. Хайде сега да си поговорим по човешки, но наистина по човешки!

Делегата вдигна очи и в тях изведнъж изчезна детската чистота, те потъмняха, станаха зли, дори безсрамни. Като не устоя на магнита и с пълното съзнание, че не бива да прави това, той бавно заговори с морни нотки на ирония:

Тъй, тъй да поговорим. Който знае, да каже

защо тъй зорки, строги стражи

гнетят и нощем нашия народ?

… Но кой ли ще ми отговори?

Лозанов се обърна гърбом: не искаше да даде воля на ръцете си, които независимо от разума се впускаха към шията на човека, за да го удушат, смачкат, разкъсат на парчета. Змиорката отново се бе изплъзнала от ръцете му и вече плуваше по течението… Никой досега не бе му се съпротивявал с такава гъвкава упоритост, никой не бе се гаврил с него така открито и предизвикателно! През петнайсетте полицейски години той се бе занимавал с арестанти, които умираха, без да отворят уста, с хитреци, които разказваха всевъзможни небивалици, с мъже, които презрително го плюеха в лицето. Като този срещаше за първи път. Имаше отчайващото чувство, че колкото повече напредва в следствието, толкова повече прониква в безкраен лабиринт, от който няма изход.

Ботушите на Аракчийски изскърцаха. Той се приближи, безцеремонно отстрани Лозанов и се наведе над леглото, като облъхна ранения с остра миризма на пот и тютюн.

— Не зная кой задава този въпрос… — започна той, но Делегата любезно го прекъсна:

— Марцел, първо действие на „Хамлет“ от Уилиам Шекспир, господин полковник.

— Все едно, нека е Марцел. Да си призная, аз не съм гледал, нито чел „Хамлет“, аз изобщо не ходя на театър…

— Вие се шегувате, господин полковник!

— … но на въпроса на Марцел ще отговоря аз, полковник Борис Аракчийски. И тъй, защо стражи пазят нашия народ? За да не го залъгват такива като тебе. За да смазват червените бандити, така както ще те смажа сега аз… Доволен ли си от отговора? Но преди да прекъсна нишката на живота ти, както би се изразил твоят Шекспир…

— „Преди мрак да покрие всичко“ — услужливо подсказа Делегата.

— Добре — съгласи се великодушно Аракчийски. — Преди мрак да покрие всичко, Фери ще строши и другия ти крак, след това лявата ти ръка, после дясната, после всички пръсти един по един и накрая ще прекърши и гръбнака ти… Виждаш ли тази кръв на гърдите му? Тя е на едно от твоите другарчета вън. Той също ни залъгваше. Хайде! — обърна се той към гиганта.

Борецът тръгна и стъпките му бяха толкова безшумни, че Дамян, който отново бе долепил ухо на вратата, не ги усети, а чу само хрипливото дишане на ранения.

Делегата настръхна. Ето, исполинската фигура се надвесва над леглото. Огромната лапа се протяга. Тя сграбчва десницата му… Как е по-нататък? Крясък:

— Ааа!

Крясъкът се задуши в спарения въздух на стаята, а юмрукът на Аракчийски притисна към леглото изпружилото се от болка тяло.

— Кой си ти?

Гигантът стяга десницата и на лицето му не трепва нито мускул.

— Кой си ти? — питаше полковникът.

Делегата болезнено мята глава, гърчи се, иска да отговори, но няма сили и само стене под каменната ръка, която мачка все повече и повече и смазва костите.

— Твое ли е това? — питаше полковникът и размахваше синята брошура.

— Мое… — едва успява да промълви Делегата.

— Щом е твое, кажи ми какво пише в него Георги Димитров?

В очите на ранения се появи паника. Да, дявол да го вземе, какво всъщност пишеше в тази брошура?

Гигантът стяга каменните клещи. Секунда още и Делегата ще рухне и ще потъне в пламъците на ада.

— … Ще… ще ви кажа…

— Да чуем! Фери, не отпускай!

Фери не отпуска.

За един миг Делегата прелисти целия „Хамлет“, там, уви, нямаше нищо подходящо. Ами сега?… Ах, да, какъв съм дръвник! И той бързо изрецитира:

— „Мощното влечение към единния фронт във всички капиталистически страни показва, че уроците от поражението не отиват напразно. Работническата класа почва да действува по новому. Инициативата на компартиите за организирането на единния фронт и беззаветната самоотверженост на комунистите…“

— Достатъчно! — каза полковникът и затвори брошурата. — А сега ще ни кажеш кой си ти!

— Аз съм… — започна с усилие Делегата, но устните му побеляха и той млъкна.

Гигантът присви пръсти.

— Аз… аз съм… — Всички напрегнато чакаха името. — Аз съм… Хамлет…

Като бясно куче, внезапно освободило се от веригата, Лозанов скочи от стола, грубо изблъска Аракчийски и бореца, доближи глава до главата на ранения и закрещя в ухото му отчаяно, безумно:

— Ти си делегат! Делегат си! Признай! Делегат!

Въпросът имаше неочаквано странен ефект. Той като че възвърна силите на Делегата, който с благодарност отправи измъчените си очи към Лозанов. Отсреща се извисяваше каменната статуя с кървавите петна на гърдите.

— Делегат си ти, нали? — крещеше Лозанов умоляващо и едва ли не със сълзи на очи. — Делегат си ти!

Мълчание. Дълго мълчание. И отговорът:

— Да…

Кратката сричка стигна и до Дамян. Той затвори очи. Край!

— Откъде идваш? — продължи Лозанов, без да даде възможност на пречупения противник да си поеме дъх.

— От там…

— Къде „от там“?

— Там… Москва…

— Кой те прати?

Делегата не отговори.

— Кой те прати?

Отсреща стоеше борецът в бяла фанелка. Дали някога този каменен блок е чел Шекспир? Но сега няма време за размишления по този театрално-полицейски проблем, защото Фери отново протяга ръка.

— Димитров! — отвърна Делегата и въздъхна с такова облекчение, сякаш камък падаше от гърдите му.

Настъпи тишина. Долетя далечното пуфтене на локомотив, който излизаше от дефилето.

Лозанов се изправи, бръкна в джоба, извади лулата и несъзнателно започна да я пълни.

Дамян, облян в пот, се отпусна на стола пред гишето и заигра с билетите като с карти. Не бе нужно и да се подслушва, всичко беше ясно. Пък и ония говореха достатъчно силно.

— И тъй, Димитров — изрече Лозанов, като запали лулата и с наслада пое дима. Краят на двубоя се виждаше, победата също. В дългата си практика Лозанов бе научил, че веднъж морално преломен и започнал да говори, арестантът не спира, докато не признае всичко, стига следователят да прояви елементарна интелигентност. — Кога се видяхте с Димитров?

— За последен път, преди да тръгна за Виена — отвърна Делегата с онова чувство на изгарящ срам и подъл страх, което придружава винаги първите признания. Срам пред себе си и страх пред нови инквизиции.

— Къде се състоя срещата?

— В хотела.

— Кой хотел?

Делегата мълчеше.

— Кой хотел?

— Хотел „Москва“… където бях настанен… — проговори след кратко колебание Делегата.

— Стая?

— Триста двайсет и седем.

— Кои други живеят там?

— Всякакви… От цяла Европа… сътрудници на Коминтерна.

— А българи?

— Българи?… — Делегата с мъка преглътна и не отговори веднага, очевидно мъчейки се да си припомни нещо. Кои бяха, дявол да го вземе? Имаше толкова много!… Ах, да! — От нашите там са Васил Коларов, Станке Димитров…

Лозанов се усмихна. Станке Димитров! Човекът с високото чело и вдъхновените очи, оня от албума, който много приличаше на дипломирания инженер Киршнер!

— Къде се намира сега Станке Димитров? — попита той.

— В Москва си е! — отвърна с най-неподправен тон Делегата, абсолютно убеден, че това е най-чистата и свята истина. И добави: — Видях го два дни преди да потегля насам.

— А сега — продължи Лозанов — опишете ми как изглеждаше Георги Димитров при последната ви среща.

— Хм… Димитров… — Брадата на Делегата плачливо потръпна. Той изглеждаше много загрижен за положението у нас, макар че се е съвзел след завръщането си от хитлеристката тюрма… М-моабит… Дори е напълнял… Та той ми каза, че след… хм… след Седмия конгрес нещата в Европа се оправят и само у нас все още не вървят както трябва.

— Какво не върви у нас?

— Движението… Партията… Заради левосектантите и провокаторите, които са се промъкнали в редовете ни.

Тук Лозанов неочаквано прекъсна разпита и без да бърза, с небрежен жест, като фокусник, който измъква от джоба си зайче, извади бележника си, отвори го и със садистично удоволствие го тикна под носа на Аракчийски:

— Четете, господин полковник! — каза той любезно.

Аракчийски, изненадан, полугласно зачете:

— „Димитров е напълнял… Посети ме в хотела… Живея заедно с Васил Коларов и Станке Димитров… След Седмия конгрес положението в Европа… Левосектантите, които са се промъкнали в партията…“ — Той вдигна изумени очи: — Кога си написал това?

— Снощи, господин полковник, снощи! — отвърна Лозанов, внимателно затвори бележника и го прибра. После, без да поглежда към бореца, каза: — Фери, не ми трябваш вече.

Гигантът си тръгна. „Сбогом, командоре!“ — поздрави го мислено Делегата и го отпрати с благодарствен поглед.

Аракчийски, смутен, почеса гърди, очаквайки продължението на фокусите.

— И тъй — подхвана Лозанов, — Георги Димитров ви посетил в хотела и ви инструктирал. Какво точно ви заръча да предадете на пленума?

— Не зная! — отвърна Делегата.

— Знаеш. Говори!

— Не зная, уверявам ви! Защо ще ви лъжа? Той написа писмо. Моята мисия бе да го връча и да наредя да го прочетат на конференцията.

— Защо постъпихте така?

— Не ви ли е ясно? — отвърна Делегата с такава интонация, сякаш пред него се намираше не първият агент на царството, а кривогледият с папийонката. — Ами че нали ако знаех какво е съдържанието на писмото, сега щях да ви го кажа!

Лозанов не възрази: в това твърдение, не може да се отрече, имаше логика.

— Къде е това писмо? — попита той.

— Взе го друг.

— Алма Матер?

Делегата неспокойно трепна:

— Откуда знаете?

— Знаем. Защо го взе той?

— Ами по същите съображения… ако пропадна… Алма Матер подозира, че в Цека има… хм… предатели, които могат да съобщят на полицията за моето пристигане.

— Известни ли са те?

— Ако бяха известни, нямаше да са между живите! — каза студено Делегата.

— И тъй, подозирайки, че има предатели, какво направи студентът? — продължи Лозанов, без да обърне внимание на последните думи на ранения.

— Той реши да се застрахова двойно: хем да вземе писмото и хем да стигне до мястото на конференцията по друг път.

Лозанов стрелна с очи Аракчийски: „Казах ли ви?“

— Ясно. И къде е това място?

— Кое място? — попита Делегата с обезоръжаваща наивност.

— На конференцията, дявол да го вземе! И престани да се правиш на идиот!

Делегата преглътна и захапа устни.

— Не зная!

— Слушай, товарищ делегат, нужно ли е да напомням, че веднъж стигнал дотук, спиране няма? Или искаш да извикам Фери и да почнем „да капо ал фине?“ Тоест, сначале? Напълно излишни мъки, честна дума. И тъй, къде е мястото?

Преди да отговори на този съдбоносен въпрос, Делегата дълго, дълго мисли. Лозанов прочете по лицето му противоречивите чувства, които го разкъсваха, и търпеливо изчака.

— Горе… — прошепна най-после арестантът. — Над Черната скала. — И затвори очи, сякаш да не бъде свидетел на собствения си позор.

Лозанов смукна от лулата, пусна кръгчета дим към тавана, продума:

— Чухте ли, господин полковник? Над Черната скала… Струва ми се, че е време да вземем мерки.

Полковникът с внезапна решителност се приближи до леглото и яростно замаха с пръст, като прокурор, който обвинява подсъдимия в най-подла лъжа:

— Паролата! Да каже паролата!

— Чухте ли? — обърна се Лозанов към Делегата. — Паролата. От вас се иска паролата!

В този момент, осъзнал размера на предателството и бездната, в която го тикаха, Делегата се разрида. От очите му потекоха горчиви сълзи, гърлото му се задави от дрезгави хлипалия.

— Недейте… — стенеше той. — Моля ви се… пощадете ме… за бога… пощадете ме… Те ще ме убият…

— Никой няма да посмее — издума Лозанов.

— Ох, вие не ги познавате… — хленчеше Делегата. — Ще ме причакат някоя нощ…

— Ще се махнеш от България… Във Виена, в Америка, където искаш! С пари и паспорт на чуждо име…

— Те ще ме открият навсякъде… reney… навсякъде… Ще ме преследват накрай света… И куршум в гърба… Оо!

— Никой нищо няма да узнае! Давам ти честната си дума! Само ни кажи паролата! Никой няма да узнае!

Сълзите продължаваха да се леят от страдалческите сини очи, а риданията бяха толкова неудържими, че той едва си поемаше дъх.

„Ето го — помисли Лозанов — края на повечето от тях. За този също не се съмнявах. Още като го видях във влака с тази къдрава коса на негроид и глупашки очи…“ За миг в паметта му изплува образът на инженер Киршнер, но той го прогони.

— Хайде, остави плача за после! Ти мъж ли си, или баба? Кажи паролата!

Окончателно съкрушен, загубил всякакви морални устои, понесен от течението на подлостта и логиката на предателството, Делегата призна онова последно и решително нещо, което искаха от него. Той промълви:

— „Не се гаси туй, що не гасне“.

— И отговора?

Нещастникът разтреперано изхълца и добави:

— „Победата е наша!“

Полковник Аракчийски, без да долови гордите нотки в тия думи, се втурна към телефона, вдигна слушалката, закрещя:

— Ало, София! София, бързо, твойта мамица! Прекъсни всички връзки, говори полицията!… София? Дай ми Дирекцията на полицията! Без бавене!… Дежурният? Тук полковник Аракчийски, свържи ме…

Лозанов безцеремонно изтръгна слушалката от ръцете му:

— Дежурният? — завика той. — Имаш ли сведения за обекта Киршнер, който е отседнал в хотел „Бел вю“?

— Инженер Киршнер? — попита дежурният. — Вие ли сте, господин Лозанов? Един момент.

Изтече дълга минута на очакване. Аракчийски с недоумение следеше скованото от напрежение лице на Лозанов. Отново се чу гласът от София:

— Обектът инженер Киршнер се намира в момента в хотелската стая заедно с известната проститутка, наречена Черното Ленче.

— Отлично! — провикна се Лозанов с нескрито чувство на радост и предаде слушалката на Аракчийски: — Моля! И извинете!

Полковникът ядосано продължи:

— Дежурният? Свържи ме с капитан Семов! — Семов, ти ли си? Аракчийски тук! Прати всички части насам! Да, всички! И веднага! Веднага, дявол да го вземе, че главата ти откъсвам!

Хвърли слушалката, наметна куртката си и изтича навън. Лозанов го последва.

Писнаха свирки, екнаха заповеди, задрънча оръжие. На шосето забумтя автомобилен мотор, зацвилиха коне. Понесоха се крясъци:

— Колата! Колата насам!

— А арестантите?

— С първия влак за София!

— И гъбаря ли?

— И гъбаря!

— Няма да издържи!

— Ей, попе, да мируваш, че брадата ти отскубвам!

— Не богохулствувай!

— А жената, господин полковник?

— Задръжте си я за вас! Ха-ха-ха!

— По-бързо, по-бързо! Не се мотай!

И стенания, и анатеми, хвърлени от мощния ерихонски бас, и истеричен женски плач. И ботуши, които газят чакъла на линията. Ботуши, ботуши, ботуши…

Само един човек лежеше безмълвен и неподвижен в стаичката на началник-гарата. По лицето му се бе разляло странно спокойствие, очите му бяха ясни.

А тялото му бе рана и той искаше да заплаче, но не като на сцена, а истински… истински…

Появиха се двама стражари с носилка. Фери грабна Делегата и го хвърли върху брезента.

Излязоха. По линията профуча товарен влак и когато отмина последният вагон, Делегата съзря слънцето. То бе още платиненобяло. А часът? Часът колко е? Слънцето не отговаряше, то само го пронизваше с безпощадните си лъчи, сякаш за да изпепели неговата предателска душа.

Той затвори очи.

Когато ги отвори, видя другата носилка. В нея, безжизнен, лежеше мъж с дълга бяла коса и платнени панталони. При краката му беше хвърлена разкъсана кошница, а ръцете му висяха като лодкарски весла.

Веднага след това Делегата срещна мрачния поглед на Дамян. Железничарят стоеше под камбанката и на окаденото му лице бе изписано цялото презрение на света. „Защо, брат?“ — поиска да извика Делегата, но към носилката се приближаваше Лозанов:

— Идваш с нас! И мисли му, ако си ни излъгал! Тръгвайте!

Вдигнаха носилката. Минаха под навеса, където стенеше беловласият художник, пресякоха градинката и възвиха към перона. Под камбанката все още стоеше Дамян, неподвижен и неумолим като съдия, комуто предстои да прочете смъртна присъда. Делегата потърси очите му, но железничарят с отвращение се изхрачи пред самата носилка.

Отминаха.