Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (7)

Първа глава

в която делегатите се събират

Те пристигаха: пеша, в селски дрехи, с торби на рамо, по горските пътеки; с файтони, спретнати, може би учители, по прашното шосе за София, с разказите на Йовков в куфарчето; в товарния вагон, сгушен сред въглищата, навярно миньор, сънен и пресмятащ колко лева са му останали до края на месеца; в каруца, която превозва дървен материал от планината, лесовъд, загрижен как да привлече на партийна работа новия инженер, скрит в тендера на локомотива, делегат на железничарите, задушаван от лютия дим и зажаднял за бутилка студена лимонада; забързан към централната баня леяр, с надежда да бъде между първите, защото иска да се яви на конференцията чист и спретнат.

А в това време:

дипломираният инженер Киршнер взимаше душ в недотам чистата баня на хотел „Бел вю“ и мърмореше, че водата е студена;

секретарката със славянското лице с професионална деловитост преписваше някакви дълги текстове, а други накъсваше на ситни парченца;

плешивият търговец зад спуснатите ролетки на своя парфюмериен магазин на улица Леге вадеше стока от куфарите си, подреждаше я на масата, а някои кутии отделяше и пъхаше в добре замаскирана дупка зад рафтовете;

големият сокол и придружаващата го девойка, след като настаниха момчетата в училище „Иван Вазов“, безцелно се разхождаха из софийските улици, разговаряйки на някакъв странен език, който агентът зад тях не разбираше, понеже не знаеше есперанто;

тримата араби продължиха спора си дори и когато стигнаха в Пловдив, и единият от тях се прехвърли във влака за Казанлък…

Само ниският пълничък човек с къдрава коса, когото отсега нататък ще наричаме Делегата, лежеше в бялото легло сред купищата книги в студентската квартира на Алма Матер и притваряше очи от умора.

— Аз действително не съм мигнал цели две денонощия — продума той и се прозина. — До Белград влакът беше претъпкан. Да подрямна малко, а?

— Не бива, наистина не бива! — отвърна загрижено Алма Матер. — Ще трябва да се държиш!

После се изправи и извърши втората елементарна грешка през този ден. Отвори широко прозореца. Но беше тъй горещо и задушно! За всеки случай потърси с очи в мрака. Градинката и улицата бяха пусти и безмълвни. Той заговори:

— … Мен наистина ме интересува как изглежда Москва. Аз никога не съм бил в Съветския съюз, пък и не съм имал възможност да беседвам с наш човек, който се е върнал толкова скоро от там.

Делегата се надигна, облегна се на възглавницата и въздъхна уморено:

— Вие тук, в България сте жестоки към нас, бедните емигранти. Едва пристигнал човек, и го отрупвате с въпроси. Разберете, има неща, за които не ни е позволено да разказваме.

— Аз не искам от вас никаква тайна. Разкажете ми за Москва, за вашия живот там, за последната ви среща с Георги Димитров! Как е той след Лайпцигския процес? Какви са намеренията му? Ще идва ли в България?

— Харашо! — капитулира Делегата. — Вашата любознателност ме трогна. — Той погледна към тавана, сякаш да си спомни всичко, обърна се към отворения прозорец и въздъхна шумно. — Москва… Белокаменна и гореща през август… Само преди седмица се разхождах по улица Горки… Сега там издигат нови сгради, много красиви… Напоследък откриха новото метро. Недалеч от Болшой театър, казва се… мм…

— „Охотный ряд“? — припомни усмихнато Алма Матер.

— Тъй, тъй, „Охотный ряд“ — подхвана Делегата. — А Червеният площад, голям, голям! И по цели дни опашки пред Мавзолея…

— Виждали ли сте Ленин?

— За последен път му се поклоних, преди да потегля насам… Отидох да се простя с него… Защото не съм очен уверен, че отново ще се върна там.

— Нима нямате доверие в нас тук?

— А нима тук е безопасно? Вашата полиция е зарегистрирала не малко успехи. Слушахме за тях. Особено след забраната на партиите…

— Аз ви пазя, другарю Делегат. С тази задача ме натовари партията. За вашата безопасност отговарям с главата си.

— Вярвам, че ще ме опазите добре. Виждате ми се як, макар и малко самоуверен… И ако се наложи да се сблъскаме с врага…

— Дано не се наложи — каза искрено Алма Матер. Той застана пред прозореца и вдъхна дълбоко. — Но вие… къде живеете в Москва?

— В един голям хотел… С група емигранти от цяла Европа. Сътрудници на Коминтерна. От нашите са там Васил Коларов и Станке Димитров.

— Сигурно е много интересно да се живее и работи с такива личности.

— Замечательные люде!

— Вие сте позабравили българския…

— Какво да се прави! Цял ден с руснаци, французи, китайци… Интернационал!

— А как изглежда Георги Димитров?

— Димитров… Харашо. Много е зает с работа… Скоро каза, че след Шестия конгрес на Коминтерна…

— Седмия.

— Тъй де. След Седмия конгрес нещата в Европа се оправят. Защо не затворите прозореца?

— Горещо е. Можете да бъдете спокоен. Наоколо е съвсем чисто — сам проверих.

— Е. добре — съгласи се Делегата и продължи: — Както Димитров отбелязва в доклада си, мощното стремление към единния фронт във всички капиталистически страни показва, че уроците от поражението не са били напразни. Работниците действуват по новому. Инициативата на комунистическите партии…

 

 

Долу, притулен зад отсрещната ограда и използувайки оскъдната светлина на близкия прозорец, агентът с гарсонетката Б 27 записваше в бележника си всяка дума, която достигаше до него в нощната тишина.

— Другарю делегат — запита внезапно Алма Матер, — на сигурно място ли са материалите?

— В чантата са.

— В чантата! Много е рисковано?

— Молодой человек — каза снизходително Делегата — най-скритото място е онова, което се намира пред самите очи на полицая.

— Не се сърдете! Аз отговарям пред партията и за тях.

— Харашо, харашо! Не се тревожете за материалите! А сега, товарище… впрочем как да ви наричам, докато сме заедно?

— Казвайте ми Алма, Алма Матер.

— Алма? Защо?

— Защото съм нещо като вечен студент.

— Това не е хубаво! — каза поучително Делегата. — Нашите млади кадри трябва да се учат… А сега ме оставете да подрямна!

— Съжалявам! — отвърна твърдо Алма Матер. — Не може! По правилата на нашата конспирация ние трябва да сме в готовност. Засега се изплъзнахме от полицаите, но те ще ни търсят… — И добави много тихо и замислено така, че Б 27 не можа да го чуе: — А имаме още двайсет и четири часа. Цели двайсет и четири часа!

— Ох! — въздъхна още по-тихо Делегата и продължи на глас и агентът с гарсонетката отново наостри уши: — Смятате ли, че могат да ни надушат? Аз мисля, че полицията се е насочила към самото място на конференцията. Впрочем къде ще се проведе тя?

— Ще научите, когато потрябва!

Делегата извиси глас:

— Товариш, вие не ми се доверявате! Не, не е хубаво!…

Затаил дъх, Б 27 чакаше отговора на студента.

— Извинете, другарю, но законите на конспирацията нямат нищо общо с доверието. В името на безопасността на всички делегати аз съм длъжен да запазя тайна за мястото до последната минута. Пък… ще го видите, когато пристигнете там.

— Може би сте прав — съгласи се Делегата. — Да, напълно сте прав! Ние в Москва често забравяме в каква тежка обстановка работите тук. Забравяме правилата на конспирацията…

Б 27 мислено изпсува, тия правила, които го лишаваха от ценното сведение.

Алма Матер облече избелялото платнено яке, приближи се до прозореца и каза:

— А сега, другарю, извинявайте, но трябва да вървим!

— Няма ли да хапнем? — попита омърлушено Делегата.

— По пътя, по пътя — каза Алма Матер, зави парче хляб и сирене в един вестник й пъхна пакета в черната чанта.

Делегата изпъшка и посегна към нея. В същия миг стана неочаквана метаморфоза. Малкото, отпуснато и пълно тяло се изправи, кожата на изнуреното лице се опъна. Мътните, недоспали очи засвяткаха. И бодро, малко патетично той издекламира:

Разглобно време! Жребий мой проклет —

та аз ли трябва да го сложа в ред!

Елате! Дружно нека да излезем!

С театрален жест отвори вратата, поклони се и даде — път на своя другар. Алма Матер кимна и тържествено мина напред.

И чак долу огледа внимателно наоколо. Но беше нощ, луната едва надзърташе зад комините и той не можа да забележи нищо обезпокоително.

— Хайде! — прошепна той. — Следвайте ме!