Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (21)

Втора глава

в която се разказва за една енергична помощна акция

В три часа след пладне, когато зноят над София стана непоносим, зад Витоша се появиха две бели перести петна. Опитните столичани, които познаваха своята планина, предричаха: наближава буря. Не бъркаха. Скоро откъм Витоша плъзнаха мрачни, кълбести облаци. Хората се трупаха в сладкарниците за студени напитки.

За една ледена лимонада мечтаеше и агентът, който без прекъсване от полунощ сновеше по напечения тротоар срещу хотел „Бел вю“. Часът за смяна бе минал отдавна, но никой не идваше. Знаеше, че никой няма и да дойде, защото всички бяха хукнали като щури подир чуждестранен обект. А този немски инженер Киршнер, след като преди обед бе водил преговори с фирмата „Електрически апарати и мотори“, се прибра в хотела и сега в стаята му бе Черното Ленче. И четири часа вече, цели четири часа, циганката не излизаше оттам!… Да не би пък, дявол да го вземе, и Черното Ленче да е конспираторка, а? Хи-хи! Хубав вкус имат швабите, няма що!

В този момент дойде дежурният шофьор да го прибере.

— Слава богу! — каза агентът, когато се качи в колата. — Умирам от жажда. Я поспри някъде да глътна една лимонадка!

— Не може! — отсече шофьорът. — Имам заповед да ви събера всички по светкавичния начин и да ви откарам към дефилето.

— Но аз не съм мигнал цяла нощ!

В отговор шофьорът кривна каскета си.

Агентът №2, който наблюдаваше соколите, беше по-щастлив. Той седеше на сянка в откритата бирария край езерото, сърбайки седми по ред сайдер. Той посрещна със смесени чувства шофьора, който изникна пред масата.

— Чакай поне да се отбия за малко! — промърмори той. — От сутринта само се наливам, а не смея да мръдна оттук.

— Няма време! — каза кратко шофьорът.

Най-щастлив беше третият агент, който отговаряше за плешивия търговец. Още сутринта бе заел удобна позиция в първия етаж на насрещната сграда при една много мила и възпитана жена. Докато седеше пред прозореца и наблюдаваше клиентите, които влизаха в парфюмерийния магазин, тя му сервираше кафе и банички и свенливо разкопчаваше копринения си халат. И тъкмо се двоумеше дали да я заведе до прохладното легло, той видя шофьора. Въздъхна тежко и стана:

— Довиждане, сладур! — той щипна жената по меката буза. — Дългът ме зове. Но непременно ще се видим пак!

Облаците стремително се спускаха над града. Треснаха първите далечни гръмотевици. Колата с тримата агенти се понесе на север към планината.

— Спри бе, човек! — примоли се пак агент №2. — Да пусна една вода!

Но отново този сърцераздирателен зов остана без отговор.

Първата група конни полицаи задминаха преди дефилето. Жребците препускаха в галоп, пръскайки бяла пяна около себе си.

Втората група срещнаха при самия вход на дефилето: осем камиона с леки картечници над кабината.

Третата група се състоеше от мотоциклетисти, които вдигаха врява колкото за цяла танкова бригада. Колата бързо задмина и нея.

— Спри да пусна една вода бе, човек! — унило мърмореше №2, но шофьорът със садистично удоволствие натискаше педала за газ и следеше стрелката на спидометъра, която опираше на сто и двайсетия километър. И когато отпред като от кошмарен сън изплува черната стена на влака, той не успя да спре изведнъж. Спирачките запищяха, гумите се плъзнаха по паветата. Колата се понесе надясно към пропастта, после наляво към скалите, и пак надясно… С последни усилия шофьорът овладя волана и рязко изви към скалите. Успя само да зърне назъбения камънак и миг след това почувствува удара…

Замаяни, тримата агенти с усилие се измъкнаха от колата. Моторът, разбит, димеше. Стъклото бе раздробено. Шофьорът бе полегнал върху волана, от лицето му шуртеше кръв.

Вляво се извисяваха скалите, вдясно, в пропастта проблясваше реката, а отпред, зад бариерата на прелеза стоеше влакът, препречил цялото шосе — от скалите до железопътния мост. Беше бързият №8 за София. От прозорците надничаха уплашени лица, а откъм локомотива долиташе шумно съскане на пара, сякаш се бе пробил котелът.

Агент №2 изведнъж осъзна, че скутът му е мокър. Мина му през ума да се скрие някъде, но последва другите, които изнасяха шофьора от колата.

От вагоните наскачаха хора. Притича пълен мъж с лекарска чанта.

От завоя изреваха мотоциклетите и спряха зад разбитата кола. После се появи камион, натоварен с торби с цимент, сетне — каруца, препълнена със сено, накрая и група катунари. Пътят се задръсти с машини, хора, прах, викове и шум. Бъркотията растеше и никой не знаеше какво точно се е случило и какво трябва да се прави. Само съсъкът на парата продължаваше да цепи въздуха със злобно равнодушие.

От първия мотоциклетен кош скочи строен поручик, изтича до локомотива, покатери се по стълбичката.

— Що за свинщина е това! — закрещя той, но в кабината нямаше никой. Чу над главата си тропане и забеляза нечии крака да се подават от горната страна на вратичката. Беше машинистът. Изпоцапан и омаслен, той едва примигваше от саждите. Само зъбите му бяха ослепително бели. Съсъкът на парата не спираше.

— Какво става тук? — изкрещя отново поручикът.

— Авария! — отвърна машинистът също с вик.

— Тук ли намери бе, говедо!

— Авариите не питат къде да стават, господин поручик! — разсърди се машинистът. — Откога разправям аз на главния инженер. „Смени, му викам, сърцето…“

— Какво? — изрева офицерът.

— Сърцето, викам, да смени!

— Какво сърце бе?

— Клапан-регулатора… Така му викаме ние, сърце… Без него не може, както не може човек без сърце… Та смени, му викам, сърцето, а той — не, ще изтрае и толкова. Идете се разправяйте с него!

— И сега какво ще правим? — попита поручикът, объркан от твърдия тон на машиниста, който очевидно умееше да крещи по-силно от него. — Няма ли да тръгваш скоро?

Машинистът се засмя с белите си зъби:

— Не чувате ли как бяга парата? Нямам налягане. Дордето не се смени сърцето, заникъде не сме.

— Нямаш ли резервно? — попита поручикът.

— Да можех да дам моето, как да е, а тия са чуждестранни. Само в депото!

— А влакът? Тук ли ще стои?

— Какво да се прави, сам не мога да го изтегля. Трябва друга машина. От София.

— За колко време ще стане това?

— А, бързо, господин поручик. Ако линията е чиста и ни дадат навсякъде зелена улица, два-три часа.

— Два-три часа! — измънка поручикът. Неочаквано си представи полковник Аракчийски, неговия перчем над челото и бесния му вик: „Подавай рапорт! Отиваш в Свети Врач!“ Огледа се безпомощно наоколо. Долу беше мостът, прозрачен като дантела, готов сякаш, всеки миг да рухне под тежестта на влака, вляво бяха скалите, оттатък влака — шосето, отсам влака — катастрофиралата кола, мотоциклетите, хората, виковете на катунарите и още по-назад — осемте камиона с картечниците над кабините.

— Тръгвай с мен! — каза той и блъсна машиниста пред себе си. — И ако си ме излъгал, ще ти пръсна черепа!

Край разбития автомобил тълпата наблюдаваше как лекарят превързва ранения.

— Слушай! — заповяда поручикът на един от мотоциклетистите. — Ще заведеш тоя железничар до софийското депо! Давам ти половин час. Закъснееш ли — съд!

— А ранения? — обади се машинистът. — Няма ли да го откараме?

— Глей си работата! — отвърна поручикът. — Хайде тръгвай!

Машинистът седна в коша, твърде загрижен за своя влак, който оставаше увиснал над пропастта. Моторът избръмча, а поручикът разтвори картата и проучи възможността да се прехвърли оттатък по странични пътища.

Пет минути по-късно мотоциклетната колона, гърмяща и прашна, навлезе в пътеката, която заобикаля вдясно реката и се съединява с шосето десетина километра по-нагоре, край селото.

Когато отново стъпиха на шосето, небето над София се раздираше от светкавици и гръмотевици, чиито отгласи достигаха и дотук. Тъкмо тия гърмежи и бумтенето на моторите попречиха на поручика да чуе серията от експлозии, които разтърсиха неподвижния въздух. Спря едва когато видя изправения в средата на пътя каменар с вдигнато червено флагче. Скочи от коша.

— Какво пак? — изрева той, но видя веднага грамадата съборени скали, задръстили шосето стотина метра по-нататък до кариерата.

Не знаеше — да крещи или да убие този с червеното флагче. Не крещя, не уби никого. Само се върна в коша, седна кротко, внезапно останал без сили, примирено осъзнал, че днес щастието не е на негова страна.

А отсреща при кариерата работниците лениво се наведоха над камъните и още по-лениво ги затъркаляха встрани…

 

 

Веднага след капитулацията на Делегата полицейската част, която тръгна от гаричката под скалите, се раздели на три групи. Първата начело с Добромир Лозанов, Фери, Папийонката и носилката с ранения пое по пътеката над чешмата с коритото.

Втората, конната, като направи голям полукръг зад скалите, се впусна в пътеките, които прекосяват лешниковата гора далече на запад.

Третата, съвсем малка — полковник Аракчийски, доктор Тошев, Б 27 и един униформен, — взе опела и потъна в коларския път, наречен лешничарския. Той бе разровен от гранитните блокове, които каменари свличаха от горните кариери, но мощният опел без усилие пълзеше нагоре, като вдигаше облаци топъл прах.

Полковник Аракчийски бе суров реалист, земен човек, който никога не се поддаваше на илюзии и знаеше цената на конкретния миг. Но сега, пълзейки към Черната скала, той си позволи малкия лукс да помечтае. Кой би могъл да го упрекне? Видя се пред министъра на вътрешните работи, наистина недоспал, уморен, отслабнал, но с внушителен вид, да докладва. Какво ли? Много просто! Партията на червените е обезглавена. И още! В ръцете ни е един чуждестранен делегат, който предаде всичките си връзки и ни разказа разни любопитни нещица за Коминтерна. Негово величество може да бъде доволен!… После полковник Аракчийски отхлаби докрай поводите и мечтите му се впуснаха в кариер. И той се видя в двореца с фрак и цилиндър. Насреща е Негово величество с кадифена кутийка в ръка, в кутийката лежи златен кръст с брилянт… А защо не? Защо не? Нима не го е заслужил?

Спирачките изстенаха, колелата забуксуваха, опелът се понесе назад, но веднага спря с рязък удар. Негово величество изчезна, на негово място се появи огромна камара от клони. Полковникът се взря през стъклото: точно отпред, повалени върху пътеката, лежаха не по-малко от шест-седем големи дървета, вплели, клони в страничните храсталаци.

Аракчийски слезе от колата, стоя секунда неподвижен, после изведнъж бясно започна да рита клонака. Другите мълчаливо наблюдаваха гневния пристъп на своя началник. Плувнал в пот, той погледна към корените на дърветата, там където бяха изсечени, и разбра. „Хитреци! — помисли той. — Всичко са предвидили! Но няма да се изплъзнат, тяхната мамка! Всяко зло за добро. Сега поне съм сигурен, че са горе.“ Обърна се, закрещя:

— Какво сте ме зазяпали, вашата… Слизайте и разчиствайте! Хайде, докато не съм ви изпозастрелял!

Хората наскачаха и се заловиха за дърветата, а той свърна встрани, намери една дебела сянка и се изтегна на тревата.

Не, полковник Аракчийски не беше фаталист като своя поручик. Той умееше да мисли трезво, да анализира конкретната обстановка, да преценява реалното съотношение на силите. Ето защо сега той осъзна, че в тоя сектор битката не се развива в негова полза. Даде си сметка също, че неговата намеса при прочистването на пътеката ще е съвсем неефективна и че един хубав, здрав сън, който ще му възвърне силите, е от по-голямо значение за по-нататъшната борба, отколкото излишното нервничене.

Толкова повече, че барикади като тази по-нагоре има кой знае колко още…