Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (5)

Четвърта глава

в която Цеко Папийонката размишлява, а Делегата слиза в София

Влакът се носеше към София.

Вече се показваха и първите схлупени къщурки на предградията, и импровизираните футболни игрища, в които дечурлига ритаха парцалени топки, и циганчетата, които замерваха локомотива с камъни, и далече на юг — Витоша с устремения към небето Черни връх.

А във влака, в края на всеки вагон стоеше по един агент и наблюдаваше. Беше горещо и задушно. През полуотворените прозорци вятърът вкарваше вихри от сажди и дим. На полицаите им се доспиваше.

Цеко Папийонката лениво следеше движението около себе си и мислеше за неблагодарната си работа, която напоследък стана още по-трудна. Не, не беше така по-рано! Всичко беше по-просто. Хващаш човека, теглиш му една тупаница и делото приключва. Не иска ли да говори, съчиняваш му показанията и готово! А откакто Лозанов се върна от Германия, всичко се промени. Наука!… Глупости и половина! Ще мине още една година, ще се върне господин началникът от Италия и ще почне друго хоро… Нека! В края на краищата на Цеко Папийонката му е все едно. Важното е сега да свършат и право на село. Ще се натряска с резняк и ще спи, ще спи…

Той се огледа: коридорът беше празен. Извади от задния си джоб плоско алуминиево шише, отвинти капачето и крадешком отпи няколко глътки.

В същото време господин началникът седеше в крайното купе самичък. Обронил глава върху сивите си ръкавици, при всяко подрусване на вагона той болезнено сгърчваше лице и мърмореше — „Каква държава, боже мой, каква държава!“

Първи се размърдаха соколчетата. Те наизлязоха от купетата и се втурнаха да търсят Къдравия смешник, но като не го намериха, залепиха нослета в прозорците.

След малко излязоха двамата немци и заговориха тихичко. Въпреки усилията си Папийонката не можа да долови нито една дума. Русият мъж с вдъхновеното чело сочеше на жената фабричките край линията, клатеше тъжно глава.

После стана, нещо, което привлече вниманието на Папийонката и го накара да се придвижи до средата на вагона. От купето се показа плешивият търговец, заоглежда уж нехайно наоколо, влезе в едно от купетата на соколчетата и измъкна оттам голям куфар, който остави в коридора. Беше кафяв и издут до пръсване и Папийонката вече се готвеше да изтича до Лозанов, когато стана друго, още по-подозрително произшествие.

Къдрокосият смешник, за когото Цеко нямаше никакви специални указания, излезе в коридора със сако и шарена вратовръзка, огледа се също както търговецът, видя, че никой не му обръща внимание, и направи знак с глава. От купето му подадоха черна кожена чанта.

Това вече надхвърляше възможностите на Папийонката.

Той се втурна при Лозанов.

— Господин началник — започна той възбудено, — дебелият търговец изкара куфар от друго купе, а на оня, дето правеше смешки, главатарят на скаутите му подаде чанта.

Лозанов вдигна измъченото си лице.

— Слушай, говедо! — прецеди той през зъби. — Нали ти казах да си стоиш на мястото! Нали ти казах да не ги изпускаш от очи! Нали ти казах да си отбелязваш всичко, което правят! Нали ти казах… Боже мой! — изпъшка той. — Боже мой! Как ще се работи с тия дръвници! — Отново се наведе над ръкавиците си. — Връщай се веднага там! И внимавай кой кого ще посреща!

— Слушам, господин началник! — Папийонката изчезна в коридора.

Лозанов страдалчески закри очи с длан и не разбираше какво повече го измъчва — бузата или негодните му сътрудници. Погледна към прозореца и видя отражението си. Така, както беше обронил глава на ръце, приличаше на „Мислителят“ на Роден. Беше доволен…

До Софийската гара не стана нищо особено, което да разтревожи отново Папийонката.

Двамата немци тихичко си беседваха.

Мъжът само казваше „я“ и „найн“.

Явно той или не беше много разговорлив, или пък не знаеше родния си немски език…

Плешивият търговец изнесе от купето и втория куфар с железни ъгли, постави го до кафявия и също застана до прозореца.

Големият сокол нямаше време да гледа през прозореца, защото се занимаваше със соколчетата, които се суетяха из коридора.

Тримата араби си седяха в купето и продължаваха своя безкраен спор.

Неспокоен беше само смешникът. Папийонката забеляза, че с всяка измината минута той става все по-неспокоен. Непрекъснато бършеше потта от челото си, оглеждаше се крадешком наоколо и стискаше до гърдите си черната чанта.

Време за нови консултации с Лозанов нямаше! Влакът с гръм се втурна под козирката на гарата и посрещачите вече тичаха успоредно с него, носачите скачаха върху стъпалата на вагоните.

Без да бърза, Алма Матер се отправи към предните вагони. Зад него с мъка се провираше Б 27, препъваше се в куфари и кошници, блъскаше се в хората.

Първи слязоха соколчетата. Забравили всички указания, те се втурнаха по перона, а напетият им ръководител викаше по тях и сочеше някакво празно място край изхода. Към него се приближи девойка с карирана пола и го попита нещо. Той кимна, тя му подаде ръка…

Те не забелязаха, нито чуха щракането на фотоапарата, с който недалеч зад колоната един човек ги снимаше. Пък и в суматохата кой би обърнал внимание на фотограф?

Соколът и девойката поведоха момчетата към изгода. Фотографът отново щракна.

От вагона слезе плешивият търговец с двата куфара. Към него се втурна носач, но той завъртя глава. Свали най-напред единия куфар, после втория. Вдигна ги сам и припряно се отправи към изхода, като се мъчеше да избегне навалицата.

И точно сега стана малкият инцидент. Крачещият към вагона Алма Матер се блъсна в търговеца, той изруга и изпусна единия куфар. По перона се изсипаха шишенца, кутийки, бурканчета.

Обзет от паника, търговецът се наведе и заприбира стоката си. Наведе се и Алма Матер и му прошепна нещо. Б 27 не долови и звук, но фотографът успя да „хване“ и двамата. Студентът чу щракането, изправи се и стрелна с поглед агента с гарсонетката. В тоз миг от вагона слизаше къдравият.

Около разпиляната стока се трупаха хора, смееха се, негодуваха. Търговецът се мъчеше да прибере нещата си, а Б 27, объркан се чудеше кого да следи най-напред — него или студента.

Алма Матер стигна пред стълбичката на вагона, когато къдравият стъпваше на перона. Не спря, не поздрави, само едва забележимо кимна и продължи към изхода. Притиснал чантата под мишница, другият овлажни устни с език и го последва спокойно, но зад това външно спокойствие се чувствуваше напрежение. Апаратът щракна два пъти и два пъти къдравият остана върху лентата.

Разтревожен, че може да ги изпусне, Б 27 решително се втурна подир тях. Изневиделица го спря желязната ръка на Лозанов:

— Не така, дръвник! Отдалече! И внимателно! Къде отиват, с кого се срещат…

Ръката го блъсна напред и в този жест имаше такова презрение, че дори Б 27, който в живота си бе понесъл не малко унижения, се почувствува засегнат. Той покорно тръгна подир двамата, на разстояние, както бе заповядал шефът.

Слязоха и двамата немци, жената, кавалерски подкрепяна от мъжа. Зад тях носачи сваляха елегантни куфари. Фотоапаратът щракна.

Никой не ги посрещна. Те тръгнаха към площада, следвани от носачите, и се отправиха към единственото такси, което обслужваше гарата.

Лозанов промърмори на Папийонката:

— По тях! И в кой хотел! Там остави хора, а сетне…

Не довърши. Отсреща през площада минаваше Алма Матер, с ръце в джобовете, следван на двайсетина крачки от къдравия, който се клатушкаше като патица на черните лачени обувки.

Внезапна болка прониза тила на Лозанов. Той мъчително затвори очи, но веднага ги отвори. Не биваше да изтърве онова, което се разиграваше наоколо. Двамата вървяха един след друг: известният комунистически функционер, за когото имаше достатъчно сведения, че е замесен в подготовката на предстоящата конференция, и този дебелак, който идва от Виена, с единствен багаж — тънка чанта… Възможно ли е да съществува връзка помежду им? Или тази гоненица е чиста случайност? Не, двамата не бива вече да се изпускат нито миг!

Лозанов погледна по-нататък. Зад трамвая маршируваха соколчетата, съпроводени от големия сокол и девойката с карираната пола. Физиономията на момичето се стори позната на Лозанов и той си обеща да я потърси в албумите.

Вляво плешивият търговец наместваше куфарите си във файтона и възбудено обясняваше нещо на файтонджията.

… И тъй, контурите на картината почват да се очертават, мислеше Лозанов. Двамата немци, плешивият търговец, соколът, тримата араби и накрая този шут от Виена… Осем човека, всички различни, всички идващи от далечни страни, всеки със солидни документи за самоличност и не по-малко солидно алиби?… Един от тях е делегатът, когото българските комунисти в чужбина пращат на конференцията.

Кой е той?

Задачата възбуждаше въображението на Лозанов, изостряше неговите ловджийски инстинкти. Всъщност тази задача бе, ако не най-сложната, с която се е сблъсквал досега, то най-важната. Безусловно! Най-важната и наситена с най-много последици.

Той погледна хората на гаровия площад и в мислите си видя хвърлената върху тях мрежа. Мрежата бавно, но неумолимо ще се свива и няма да минат много часове, тя ще се стегне окончателно и в нея ще остане онзи, който следва да остане, и никой друг… А след това, ако има щастие, да, ако има щастие, ще дойде и другото, голямото, истинското!

Лозанов дълго се любува на тази картина, родена от неговия мозък, докато и последните пътници не изчезнаха от погледа му.

Когато площадът опустя, той се обърна към Папийонката:

— Цеко, иди ми купи аспирин! — И добави: — „Байер“. Аз съм в Дирекцията.