Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор
Повест
БИБЛИОТЕКА „ЛЪЧ“ №46
Разузнавачески и приключенски романи и повести
Редактор: Христо Симеонов
Художник: Димитър Ташев
Художествен редактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Гергина Григорова
Коректор: Мария Бозева
ЛГ IV. Тематичен №2328. Година 1974.
Дадена за набор на 11.XI.1973 година
Подписана за печат на 20.I.1974 година
Излязла от печат на 15.III.1974 година
Поръчка №817. Формат 1/32 84/108. Тираж 20,000
Печатни коли 13,25. Издателски коли 10,07
Цена на книжното тяло 0,70 лева. Цена 0,74 лева
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София, 1974
История
- — Добавяне
Пета глава
в която вселената става театър
Краят на тясната пътека опираше до тристеблената круша, така както бе предупредил Делегата. Зад дървото започваха две нови пътеки — лявата слизаше към долината, а дясната, правейки още един последен завой, стъпваше на платото. Групата навлезе във втората.
Скалите постепенно се снишаваха, като откриваха хоризонта, мътен от облаците и дъжда. Беше все тъй безлюдно, но полицаите не отпускаха оръжие, трепвайки от търкулването на всеки камък. Дъждът се лееше топъл и ситен и образуваше под краката шумни поточета. Зад Лозанов се люлееше носилката.
До върха на мрачната скала стигнаха късно следобед. Спряха уморени. Лозанов стоя няколко минути безмълвен, успокоявайки разтуптяното си сърце. Носилката положиха върху неравната земя.
Намира се сред широка тераса, осеяна с най-причудливи по форма скални отломъци, които напомняха сринат от бомби средновековен замък. На изток тя свършваше като прерязана с гигантски нож, образувайки вертикална бездна, чието дъно едва се виждаше сред водните струи. На запад се простираше унило, каменисто плато, което се сливаше в далечината със зелени, гористи възвишения. А нагоре нямаше нищо друго освен сиви облаци, дъжд и дъжд.
Лозанов се надвеси над носилката. Делегата лежеше спокойно и гледаше с кръвясали очи дъжда, който измиваше раните и облекчаваше болките и обидите.
— Това е Черната скала — каза полицаят. — Сега накъде?
Раненият плъзна унесен поглед върху него:
— Натам… — прошепна той и се усмихна нежно.
— Къде натам?
— В кръчмето… не знаете ли? Там има хубаво винце…
Лозанов пак видя, че Делегата не играе, а бълнува, само бълнува, че е към края на силите си и че ако не се вземат бързи мерки, може да се случи непоправимото.
— Има ли някой ракия? — извика той. — Ти бе? — обърна се към Фери, но борецът повдигна рамене.
— Аз, господин началник! — обади се Папийонката, като бръкна в задния си джоб. — Само че коняк.
— Давай!
Лозанов изтръгна плоското шише от ръцете му, отвинти запушалката и пъхна отвора в устата на ранения. Делегата отпи няколко глътки, задави се, извърна глава.
Полицаят го сграбчи за брадата, мъчейки се да се контролира:
— Слушай, Делегата! Слушай какво те питам! Тук е Черната скала. Накъде трябва да вървим сега?
Топлият дъжд миеше лицето и успокояваше болката, а алкохолът се стичаше в жилите и ги сгряваше, както в малкото кръчме, когато пи до късно през нощта заедно с режисьора със смешния нос. И видя насреща си колосалната фигура на шампиона… Или това е статуята на командора, оставена, кой знае защо, под проливния дъжд?… Или е тапирът, който му крещи да не кощунствува с Хамлет?… Боже мой, да кощунствува с Хамлет! Той, който боготвори произведението, който знае всеки ред от него, всяка буква, всяка запетайка!…
— Накъде? — крещеше Лозанов в ухото му. — Накъде?
Алкохолът сгряваше тялото и проясняваше мозъка и изведнъж: Делегата разбра какво искат от него. Те искаха той да омърси докрай понятието комунистически делегат, искаха да продължи да предателствува, искаха да посочи точното място на конференцията! Добре, нека е тъй! Все едно, той не е в състояние да издържи по-нататък, няма повече воля да се съпротивява. Силите на човека имат граница! Той, чуждестранният делегат, е стигнал тази граница и дори я е прекрачил и нека по-праведните се осмелят да замерят неговото смазано тяло с камъни! Не може, просто не може повече да мълчи!
— Параклис — каза той, но това беше шепот.
Лозанов го чу.
— Параклиса ли? Какъв параклис?
— Оня…
— Какъв параклис? — извика пак в ухото му полицаят и отново едва ли не до гърлото пъхна алуминиевото шише. Конякът потече под брадата. — Къде се намира параклисът?
— Там… — опита се да вдигне ръка Делегата, но тя падна немощно върху гърдите.
Лозанов усети мравките на яростта да пъплят по тила му. Умората, безсънната нощ, слънчевият пек и дъждът вече помрачаваха мозъка му и неочаквано и за себе си дори, той грабна за яката ранения и го разтърси:
— Параклисът! Къде е този параклис! — закрещя той. — Параклисът!
Ехото, задавено от дъжда, печално отвърна:
— … раклиса… лиса… иса…
Той чу отгласите на собствените си думи, насмешливи като чужда подигравка, и това го поотрезви. Изправи се, обърна се към бореца, кратко заповяда:
— Там!
Фери се приближи, протегна лапи и вдигна ранения. И за първи път Делегата успя да види съвсем отблизо лицето му — бездушна муцуна като на оня тапир.
Борецът го положи до самия ръб на скалата, там където зееше пропастта. Той се свлече на земята, но гигантът отново го изправи и лекичко го подпря под лакътя.
Дъждът валеше, обливаше Делегата, стичаше се надолу до края на терасата, откъдето в безброй дъгообразни водопадчета се хвърляше в бездната.
Двамата стояха един до друг — гротескна скулптура на дивака и нежността: борецът, гигантска каменна фигура, извисяваща се към облаците, подпряла с пестник пречупеното тяло на човека с безпомощно увиснали ръце и клюмнала над гърдите глава.
Лозанов се приближи до тях. Дъждът валеше.
— Делегате — каза той, — делегате, аз те предупредих! И сега нищо вече няма да ти помогне, нито бог, нито Шекспир! Не кажеш ли къде е мястото, чака те ей това!
Той извади бележника си, също изцяло подгизнал, откъсна един лист, прочете:
„Не се гаси туй, що не гасне! Победата е наша!“ — накъса листчето на парченца и ги метна над пропастта. Белите хартийки се понесоха надолу и изчезнаха — мънички пеперуди, погълнати от водовъртеж.
— Видя ли? Казвай сега, къде е този параклис?
Делегата плъзна помътнелите си очи към пропастта, после към Лозанов, зад когото се простираше терасата с каменните отломъци. И се усмихна. Как казваше Уилиам в „Както ви се харесва“? Ах, да! „Целият свят е театър и в него всички — мъже и жени — са актьори.“ Да, сега наистина целият свят е театър и кандидат №7, наречен още Аркашка, се намира на терасата на замъка Елсинор и трябва да играе така, както никога не е играл и няма повече да играе. Защото в него са отправили очи всички ония, които са го гледали през дългите години: децата в бараката с чаршафа, наречена „Вселена“, селяните в общинските хамбари, работниците в читалищния салон, ония кискащи се стражари, когато спасяваше писателя, и осветителите в „Ренесанса“, и мургавият председател на комисията, и режисьорът със смешния нос, и дори тапирът с мъртвите очи… Кощунствувате с Хамлет!… Грешката ви е, че се заловихте с Хамлет!… Пък и фигурата ви!… Хамлет ли, ха-ха!… А аз ще играя Хамлет, дявол да ви вземе всичките! Ще го играя! Защото целият свят е театър и всички в него играят!
И пред очите на смаяните полицаи у Делегата настъпи една от ония метаморфози, които го преобразяваха за мигове. Той прибра корем, вдигна глава, удължи лице, изящно присви коляно и с царствен жест отхвърли от себе си пестника на дивака.
И остана сам. Сам върху терасата на Елсинор, и дъждът го обливаше, но той не трепваше. Каза:
— Грешите, господин Лозанов. Шекспир винаги помага. Чуйте!
И започна шепнешком, ала този шепот заглушаваше дъжда, гръмотевиците и вятъра, и го чуха всички, дори ония от последния ред на театъра, и думите звучаха със светлия трагизъм на ненапразно загиващия човек:
Хорацио, умирам… Сбогом, майка!
А вие, дето тръпни, пребледнели,
сега следите тая скръбна случка,
статисти и зрители в тая драма —
да имах време, о, бих могъл да ви разкажа…
И докато Делегата изтръгваше от сърцето си този предсмъртен стон, небето леко просветна и всички видяха как слънцето се скри зад сините планини. Над хоризонта затрептя прозрачна многоцветна дъга, която ненадейно изпълни пространството с радостна усмивка.
Делегата също погледна натам, изрече още:
… Хорацио, умирам.
Но ти си жив. На всички разкажи
за мен и за моите стремежи… —
въздъхна, усмихна се и едва произнесъл последните думи, се строполи до ръба на терасата. Дъгата продължаваше весело да трепти. Дъждът спираше.
Към Хамлет изтича гигантът, сграбчи го, вдигна го във въздуха и Делегата усети приятно главозамайване, близко до смъртта, и бе благодарен, че губи съзнание, защото Аркашка се плашеше, от сблъсъка с пропастта.
Откъм платото екна пушечен изстрел.
Фери трепна, пусна тялото пред краката си, погледна към платото. И заедно с него всички видяха как някакъв човек в черна униформа стремглаво тича сред камънаците към гората.
— Папийонка! — заповяда Лозанов. Но не го убивай!
Кривогледият разбра. Грабна пушката от ръцете на стоящия до него стражар, кратко се прицели и стреля. Човекът в черната униформа се катурна с главата напред като шибнат с камшик, полежа на пясъка няколко секунди, изправи се и, олюлявайки се, продължи да бяга.
Папийонката отново вдигна пушката, но Лозанов му даде знак и той я свали. Беглецът потича още десетина крачки, спря се, сякаш да си поеме дъх, после приклекна, падна ничком и запълзя на ръце и крака като ранен вълк, все тъй жадно устремен към гората, сякаш там бе спасението.
Към него се втурнаха стражарите. И когато го настигнаха, той се надигна с нечовешко усилие и яростно замахна. Един полицай се хвана за главата и падна, другите изтръгнаха гаечния ключ от ръката му и помъкнаха беглеца към терасата.
Дамян едва дишаше. По тялото му кървяха две рани: едната на рамото, другата в дясната длан, и кръвта капеше в пясъка розова.
— Гледай ти! — произнесе Лозанов. — Какви ли не срещи стават в планината! И май че за втори път, а! — Той гнусливо повдигна простреляната длан с дулото на пистолета си. — Човече, имаш късмет, че е от куршум на Папийонката, а не, да речем, от някакъв нескопосан запасен офицер като тебе… Впрочем ние също имахме късмет… Там на сипея, нали? Няколко полицаи загиват от каменопад при планинска буря и нито лук ял, нито лук мирисал! Но слава богу, че не успя, иначе нямаше да се срещнем тук. Е, кажи сега, накъде беше тръгнал с това желязо? Не за гъби, надявам се!
Железничарят го гледаше с черните си, изпълнени с ненавист очи и мълчеше. Червеното петно на рамото се разширяваше и в съприкосновение със саждите на униформата ставаше ръждивокафяво.
— Впрочем няма защо да губим време, ти сам ни показа накъде — рече Лозанов и посочи зелената гора. — Там, нали?
Железничарят продължаваше да мълчи, без да мести изпепеляващия си поглед от лицето на полицая.
— Ето един случай, когато мълчанието наистина означава „да“ — заключи Лозанов. Обърна се към хората и заповяда: — Към гората, бегом марш! Стрелба само при самоотбрана! Искам ги живи!
Борецът вдигна Хамлет и го хвърли на носилката.
Друг блъсна Дамян с приклад и го поведе пред себе си.
Зад планините дъгата изчезваше в огньовете на зарята сред пищно златисто сияние, което оцветяваше с нежни багри облаците чак над пустинното каменно плато.