Дончо Цончев
Прогнозата (8)

VII

Още от въздуха Крис видя колибите, към които Жак се насочи и кацна. Той го последва. Така двамата се озоваха на площада сред селцето, състоящо се от четиридесетина туземци — мъже, жени и деца. Не трябваше дълго да се общува с тях, за да разбере човек, че това са хора от каменната епоха.

— Най-големият връх на цивилизацията при тях е огънят — каза Жак. — Но са много добри дерачи.

Той даде знак на двама от мъжете и те приближиха. Върза ги с коланите при себе си, после даде знак на още двама да се приближат до Крис. И Крис върза вторите двама при себе си. Всред облак прах и олелия в селцето Жак и Крис отлетяха отново заедно с четиримата туземци.

Те се върнаха при убитите крокодили и кацнаха там. Жак даде на четиримата диваци по един нож и по една малка секира. Със странни, съвсем непознати за Крис едносрични думи той ги инструктира. С поклони и разперване на ръце диваците дадоха знаци, че всичко разбират. След това се захванаха с дрането на двата крокодила — Крис бе изумен от тяхната невероятна сръчност.

— Ами горе-долу това е цялата процедура — каза Жак, като се освободи от летателния апарат и седна на един голям пън.

Крис гледаше и мълчеше.

Когато кожите бяха отделени от труповете на крокодилите, Жак ги върза на руло и каза:

— Вземай ги, Крис, и в лагера. Аз ще поработя още малко и ще те чакам тук след около два часа. Имаш време и да си починеш, когато оставиш кожите в хладилника.

Крис отлетя с кожите. Диваците седнаха на пъна и с настървение се захванаха с дъвките, които Жак им подхвърли. Сам той отново отлетя да търси други крокодили наблизо.

Два часа по-късно, когато Крис се върна, край пъна имаше свити на рула още седем крокодилски кожи. До тях седеше един от диваците.

— Ло ла! — каза той с лай. — Ло ла!

Дивакът сочеше небето, после земята и повтаряше „Ло ла“.

Крис остана на почтително разстояние от него — не можеше бързо да свикне с крясъците му.

— Добре де, разбрах — каза по едно време. — Ло ла. Млъквай вече.

— Ло ла! Ло ла! — заповтаря с още по-голямо усърдие дивият човек.

Жак се върна с тримата, после с Крис отлетяха да донесат други пет кожи.

— Станаха ли четиринайсет? — попита Жак, като се усмихна за пръв път, откакто Крис бе дошъл.

— Да — каза Крис.

— Нормална надница — каза Жак. — Хайде да ги отнесем, после ще се върнем да приберем дерачите.

Когато двамата отлитаха с кожите, диваците нададоха истерични викове — не искаха да останат тука сами. Жак направи един кръг над тях, като им показа пушчицата си. Те мигом млъкнаха и се хвърлиха на земята по очи.

— Добре държиш властта тука — каза Крис, когато бяха в лагера и подреждаха крокодилските кожи в хладилника.

— Иначе отдавна щяха да ме изядат.

— Човекоядци ли са?

— Не знам. Не е ли все едно дали ще те изядат, след като те заколят?

— Не съм мислил за това — каза Крис. — Какво ще правим после?

— Кога после?

— Въобще какво правиш през другото време, когато не биеш крокодили?

— Ще ти покажа — каза Жак. — Тъкмо ще преценя твоя самолет бива ли го за всичко.

— Той не е мой — каза Крис. — Той е на Калвин.

— Той е твой и на Джулия. Вече. Калвин го няма. С Джулия ще делите процента си.

Жак взе гориво и след половин час двамата бяха много далеч от лагера под езерото. Пилотираше Жак.

— Не е лош — каза той, като имаше предвид самолета. — Но е малък. Имаш ли пари за по-голям?

— Имам, но те са на Джулия — каза Крис.

— Все едно. Продаваш този и купуваш по-голям. С максимален резервоар.

— Къде ще стане това?

— Където отиваме сега — каза Жак.

След още половин час Крис видя огромен град на брега на океана.

— Кое е това?

— Риока — каза Жак. — Новата столица на Бражентина.

Риока наистина беше безумен град — нещо, в което Крис се убеди, докато го прекосят с такси от аеродрума до търговския център. Жак го заведе да пият кафе и му посочи компютъра.

— Колко са ти парите? — попита той.

— Всичките ли?

Жак кимна.

— Седемнайсет милиона.

— Добре. Продавай този и купувай друг, с огромен резервоар.

Крис даде данните на своя самолет в компютъра, след това даде данните за заявката си.

След секунди се появи и цената на самолет, какъвто Крис търсеше. Разликата беше шестнайсет милиона и осемстотин хиляди. Крис се усмихна.

— Какво има? — попита го Жак.

— Оставам така, както си бях, когато излязох от затвора. И както си бях, преди да вляза.

— Има хора, които не могат да имат пари, Крис. Може да печелят милиарди, но… Просто така им е писано.

— Мисля, че съм от тях — каза Крис.

— Ако всичко върви нормално, вече няма да си. Почти ти обещавам. Виж къде е този самолет, който ти трябва.

Крис попита компютъра. След секунди на таблото беше адресът на частния аеродрум, където се намираше желаният самолет.

— Вземи парите от твоя и да вървим, ако искаш.

Крис попита компютъра къде да остави ключовете и да си вземе парите — оказа се една от най-близките банкови кантори.

— Да искам проба на новия, а? — попита Крис, когато взе парите за стария.

— Няма смисъл — каза Жак. — Данните в Риока са абсолютни за всичко.

По видеотелефона пред входа на банковата кантора Жак се обади на някакъв човек. Крис запомни от екранчето побелелите му коси и тежките черни вежди.

— Здрасти — каза Жак на белокосия. — Четиринайсет нови, искаш ли ги сега?

— Здрасти, Жак. Искам ги — каза онзи.

— Ела утре на мястото в определеното време. Чао.

— Чао — каза белокосият с дебелите вежди.

— Запомни ли го добре, Крис?

— Да.

— Хайде да си вървим тогава.

Крис плати в бюрото новия самолет, получи ключовете и отидоха при него. Заредяха го и отлетяха към каньона.

— Защо трябва такъв резервоар? — попита Крис, като пилотираше.

— Някакъв тиквеник от Югоевропа изследва диваците. Домъкнал се почти до каньона. — Жак изпъшка. — Мисля, че е разбрал нещо за нашия бизнес и сигурно ще изпее някъде. Очаквам неприятности, Крис.

— Друг път случвало ли се е?

— Какво?

— Неприятности.

— Веднъж един ловец. Видях го като прелита и го стигнах. Страхотен симпатяга. Бракониер. Философ. Мъжага. Ако не беше дошъл ти, щях да го взема него. Имам му адреса.

— Той няма ли да изпее?

— Никога. Нали ти казах — страхотно момче. А, и веднъж хеликоптер с полицаи, но…

— Очисти ли ги?

Жак разпери ръце — не имал друг избор.

— Слушай, Жак, какъв е моят процент сега?

— Според влога ти, Крис. Както е нормално.

— Не сме ортаци, нали?

Жак се усмихна криво.

— Няма ортаци, Крис. Никъде никога не е имало. В нищо. Това може би се е случвало в средните векове. Или някога назад, в историята на полудивите ни прадеди. Знаеш ги тия работи.

— Да, знам.

— Тогава защо ме питаш?

Крис мълча дълго, накрая също се усмихна и каза:

— Извинявай.

— Няма нищо де — каза Жак. — Но за да знаеш какъв ти е влогът, трябва да видиш моя.

— Няма нужда да го гледам, ти можеш да ми го кажеш.

— Около деветдесет на сто от цялата работа — въздъхна Жак. — Тоест в сегашния миг ти ще имаш десет процента от печалбата.

— Колко прави това?

— Около двайсет милиона месечно, Крис. Не е много малко.

Вече бяха над реката в джунглата, чиито извори, идваха от лагера при езерото с каньоните. Лесно беше за Крис да си даде сметка, че ще работят с Жак наравно, за да получават: Жак — деветдесет на сто от печалбата, той, Крис, само десет на сто.

— Така е — каза Жак.

— Кое?

— Това, което мислиш в момента. — Жак беше сериозен, въпреки че с първата си дума почти щеше да прихне. — Ако имаше малко капитал някъде.

Крис мълча, докато кацнат.

— Май имам още малко — каза той, когато бяха в лагера.

— Помисли си — рече Жак. — На твое място бих вложил всичко, което имам изобщо. Тази игра без друго си е такава. И ако ти мислиш като мен, утре, когато закараш кожите на: онзи с бялата коса и дебелите вежди, можеш да се отбиеш до Риока и да поръчаш изтегляне на… каквото имаш. А, забравих да ти кажа, че кметът на Риока е бял.

— Сериозно ли говориш?

— Казах вече. Колкото и да звучи невероятно, кметът на Риока е бял. Може би единственият град на континента, който има бял кмет.

— Не знаех — каза Крис. — Това е много добре.

— Даже и за президента на Бражентина се говори, че не бил напълно черен.

— Какво значи „напълно“?

— Каквото значи, Крис. Говори се, че президентът имал бяла прабаба. Аз почти вярвам в това, когато му гледам лицето.

— Виж ти — каза Крис. — Да не повярва човек. Държава с президент, който не е стопроцентово черен.

— Чувах подобно нещо и за Джипсиленд, онази малка държава в Югоевропа. Нейният президент пък изобщо не бил черен.

— Вярваш ли?

— Мисля, че го четох в някакъв официален справочник. Все едно, исках да ти кажа, че след като предадеш кожите утре, можеш да си събереш авоарите. Защото от тези десет процента, които засега ще вземаш, половината са на Джулия, забравих да ти кажа и това.

Крис го погледна. Жак беше напълно сериозен.

— Не ти ли дойде наум?

— Не — каза Крис. — Мислех, че само трябва да й върна каквото съм взел от нея.

Жак поклати глава отрицателно.

— Тя е участник, Крис. Взема половината от онова, което се взема извън моето. Разбираш ли?

— Да. Сега ми е ясно всичко.

— По финансовите въпроси — каза Жак. — А има още неща, които… ще разбереш, когато им дойде времето.

— Надявам се — каза Крис и в същия миг изпита остро желание да остане сам.

Това — да останеш сам в лагера под езерото — не беше толкова лесно, след като обитателите са всичко на всичко само двамата с Жак. И затова Крис каза:

— Спи ми се.

Той взе хапче за сън, а Жак се запъти към летателния си апарат.

— На мен пък ми трябва една от дивачките — каза той и отлетя.