Дончо Цончев
Прогнозата (6)

V

На вратата на хотела при излизането си Сара изтърва от чантичката си пудриера. Тя беше от крехка пластмаса и се счупи — облак фина пудра се разстла по целия изход. Тя изгледа всичко това със съжаление и отиде да си вземе такси от най-близкия автомат. Когато направи това, двамата мъже след нея също си взеха такси.

Пет минути по-късно Сара остави таксито и се запъти към малък базар с тесни пътечки и множество входове. Тук тя си купи друга пудриера и различни тоалетни принадлежности, като обикаляше тъй, че направи пълен кръг, преди да си тръгне. Взе ново такси, но скоро го остави и него, та се върна в малкия базар. Купи си още нещо и си тръгна отново. На излизане от тесния вход, където първия път бе затворила пълния кръг, тя изтърва крехко флаконче с дезодорант. То се счупи и концентрираният газ под налягане моментално се разстла в краката й — подобен на облаче мъглица.

Повика трето такси от автомата и с него тръгна в друга посока. Обиколи така, че след десетина минути мина отново покрай входа, на който бе изтървала флакончето. В движение, от таксито тя внимателно огледа този вход и видя два чифта следи от стъпки, оцветени в бледолилаво.

Продължи и се прибра. Но сега не във флигела, а в централната част на вилата. Съблече се, след което светна лампите и пусна на стената на големия хол забавна програма от оркестри с животни.

После слезе в мазето, тананикайки си, и по дългия подземен коридор се озова при Крис.

— Не светвай — каза тя. — Тука си, нали?

— А къде? — чу се гласът на Крис от леглото.

— Двама бяха след мен по пазара.

— Как ги позна?

— С индикатори.

— Браво, бе.

— За кое?

— Ами за това, че ги доведе тези двамцата в градината, под носа ми. Добре че не хъркам насън. Свърши ли поне работата както трябва?

— Мисля, че да. Хайде, спи сега. Отивам в хола, оттатък да ги забавлявам. И те са на служба хорицата.

Тя изчезна. Крис се вторачи в тъмното и дълго остана така.

Сара погледа в хола телевизия, после пусна касета с глупав криминален филм отпреди сто години. Някакви тиквеници се биеха тромаво и се преструваха на рицари. Тя обичаше този вид филми — те й служеха вместо приспивателно. Наистина скоро угаси лампата, включи събуждане с птичи хор, кафето, закуската, инсталацията за озон, влажност на въздуха и постоянна температура, опъна се по гръб и заспа.

Сутринта се зае с тревата край вилата, а после с прахосмукачката по асфалтовия пръстен около градината. Разбира се, преди това закрепи в тръбата флаконче, което през цялото време изпускаше струйка индикаторен газ.

Не беше работила с прахосмукачката и десет минути, когато една бледолилава стъпка полека се открои върху асфалта. Сара запя стара религиозна еврейска песен, която помнеше от баща си при редките им тайни срещи.

След половин час картината беше ясна напълно — написана с бледо лилавите стъпки по асфалтовия пръстен. Единият е влязъл в градината от север и е излязъл от същото място. Другият от изток — обратната страна на флигела — и излязъл при южната врата, прескачайки ниската ограда до нея.

— Чисто е, Крис — каза тя, като влезе при него.

Той се размърда и въздъхна.

— Пак съм гладен.

— Готово е всичко. Допускаш ли, че няма да е готово?

— Допускам, че могат да се върнат.

— Само с хвърчила, ако не искат да ги усетя. Но ако са с хвърчила, ще ги видим, нали?

Тя му разказа подробно анализа на индикациите и седнаха да закусят.

— Ето ти ключовете. — Сара ги остави на масата. До тях остави и подписаната чекова книжка. — Ето ти и това. Сега вече и ти си богат. Толкова, че можеш да имаш даже деца.

— Вече не ми трябват.

Той за пръв път произнасяше това — то го натъжи.

— Сигурен ли си?

— Да, за съжаление. Деца трябва да имат само полудивите народи.

— Това пък какво е?

— Дълго и сложно. Друг път може би ще ти го обясня. Впрочем какво значи „друг път“, след като аз сега изчезвам, Сара.

— Къде?

Крис направи неясна гримаса.

— Лесно е да се попита. Но е много трудно да се отговори, честно казано.

— Къде мислиш да живееш след… всичко това?

— Имам една добра възможност, ако Жак е там, където трябва да бъде сега.

— Кой е Жак?

— На Калвин брат му. По-малкият.

— Къде е той?

— Това вече… не е даже за теб.

Сара сбърчи лице, отиде до него и повдигна брадичката му с пръст.

— Не ми вярваш, така ли?

— Не, Сара, извинявай… Но наистина не ми е добре, ако някой, който и да е, освен мен, знае какво мисля да предприема. Винаги е било така с мен. Това ми е недостатък. Това дразни, зная. Не ми се сърди, Сара.

— Не ти се сърдя, Крис. Но ако отиваш далеч, вземи ме и ме остави в Алжария, при родителите ми.

Крис се поколеба.

— Ще продадеш всичко и ще заминеш, така ли?

— Вече да. Ще ме вземеш ли?

Крис въздъхна.

— Хубаво се подредих с тоя сандвич вчера… Ще те взема.

Сара запали цигара, откри стъклото на големия компютър в стената и натисна десетина копчета. Седна срещу таблото и зачака.

— Какво искаш?

— Чакай малко — каза тя възбудено.

На таблото се появиха цифри и дати, те се сменяха, докато една от тях остана неподвижна.

— Не е лоша цената — рече Сара, като посочи с глава шестцифреното число на таблото.

— Какво значи? — попита Крис.

— Това е цената на вилата ми в момента, според заявените търсения. Срещу две на сто мога да взема парите от банката днес.

— Ще го направиш ли?

— Да, разбира се. Нали ще ме вземеш? Слушай, Крис, аз нищо повече не исках от този живот, който ми се случи, нито от този свят, в който живеем. Учих много, след като ме освободиха от приюта — нищо не излезе. Знаеш какви служби предлагат на незаконородените, ако ще и десет дипломи да покажат.

— Ти какво учи всъщност?

— История на колониите в Гренландия. И после икономика на държавите-сателити. Остави ме да ти кажа каквото бях почнала. Така. Исках да бъда богата, споменах ти, стерилизираха ме и получих парите. Исках да участвам малко в този сън, който е живота на реално богатите. Беше ми скучно. Един прекрасен ден реших да отида при ловджийките, да опитам и това. И… нататък знаеш. Сега искам да си бъда при родителите, точно в страна като Алжария и да живея старомодно. Като няма друго…

— Какво друго? — почти се сопна Крис. — Нали каза, че не искаш нищо друго!

— Нямам ли право да скрия и аз нещо от теб? Ти преди малко не скри ли?

— Добре, имаш право на всичко. Хайде да действаме, стига тия баналности и…

— И какво?

— Смешно е. Допотопно е. Как така седим и си разправяме животите и намеренията и…

— Точно това съм мечтала, ако искаш да знаеш.

— Кое, бе?

— Един човек като теб. И да си разправяме всичко. Да го обичам много, ей, Крис.

— Стига глупости. Хайде, продавай, ако ще продаваш и да тръгваме.

Сара натисна още бутони на големия компютър и след малко в таблото се появи името на банката и номерът на гишето.

— Да поръчам ли да ги донесат тука?

— Кое?

— Парите за къщата.

— Не. Ще минем оттам. Виж какво имаш да вземаш. Гледай да не е повече от два средно големи куфара.

— Не е повече — каза Сара и отиде в централната част на вилата.

Половин час по-късно двамата бяха в такси, което шофираше Крис. Той спря пред банката и почака десет минути, докато Сара се върна с чековата книжка.

— Ето ни и двамата богати хора, които нямат нищо.

— Отвратително — каза Крис.

— Защо?

— Защото сме в обратното положение на възможно най-доброто.

— Кое е възможно най-доброто?

— Мислех, че знаеш: да си беден и да имаш всичко.

— О, засега… — Тя млъкна.

— Какво засега?

— Засега аз съм и богата, и имам всичко.

— Какво значи „всичко“?

— Крис. Това значи.

— Стига глупости, ти казвам! Говориш като прабаба ми наистина!

— Това съвсем, съвсем не ме обижда, ако искаш да знаеш.

— Добре. Мисли си го тогава наум. Няма защо да ме дразниш и мен.

— Ще си го мисля наум.

Частният аеродрум не беше далеч — час по-късно двамата седяха в самолета, прегледан набързо от Крис. Когато се вдигнаха високо, Сара извади апарат и направи снимка на града, от който заминаваха завинаги.

— Защо са ти такива сантиментални глупости? — попита Крис.

— Това е градът, в който те срещнах. Искам да си го имам. Когато остарея в Алжария и остана сама в градината на баща ми и майка ми, може би ще ми е хубаво, като разглеждам тези снимки.

— Пак ли започваш.

— Слушай, хайде да ме изтърпиш поне докато сме заедно, моля те. Нека да ти казвам всичко, което си мисля.

— Добре. Казвай. — Крис въздъхна дълбоко — Толкова ли се впечатли от нашето случайно познанство?

— Не става дума за случайността, Крис. Аз… никога не съм била с мъж, ако това… не те шокира така.

— И как си живяла?

— Ами както в приюта. На групи. Както обикновено.

— Искаш да кажеш, че никога не си разговаряла с тези, с които си се любила, това ли?

— Не, разбира се. Защо да говорим? Какво да си говорим?

— И аз съм първото старомодно диване, което се прибра с теб в къщата ти и започвате да правите нещо като приятелство.

— Да. Но не съм казала, че си диване.

— Все едно какво си казала.

— Не е все едно.

Крис се засмя.

— Защо се смееш?

— След малко ще започнеш да ме разпитваш защо дишам. Смея се, смешно ми е нещо!

— Не викай, моля ти се! Чувам добре!

Той се засмя отново и я погали с едната си ръка, докато с другата пилотираше самолета.

— Ето това направи, вместо да ми крещиш — утихна Сара и също се засмя.

— Добре. Щом кацнем при твоите в Алжария. Ако искаш, мога да ти направя пак всичко онова, което правихме вчера.

Сара се притисна до него в умиление.

— Дръпни се, пречиш ми така.

— Добре. Може ли да те снимам и теб?

— Да ти кажа, не е много желателно.

— Аз няма да нося снимката в полицията.

— Хайде, снимай! И престани да измисляш щуротии!

Самолетчето беше от бързите — след двайсетина минути се появи назъбеният ръб на континента, в който беше страната Алжария.