Дончо Цончев
Прогнозата (20)

XIX

Крис се приземи в Риока бодър въпреки всичко онова, което бе видял. Срещата с небесния диск и двете кутии с упоритите сигнали, които му бяха лепнали на совалката „онези“, бяха причината за тази бодрост. Той още във въздуха бе решил на всяка цена да продължи общуването с извънземните непознати, след като те сами бяха оставили на два пъти предложение за това.

Но още в мига, когато излезе от совалката, острата миризма му подсказа какво се е случило в негово отсъствие Спасителното гниене, което той сам бе предизвикал, сега изглеждаше непоносимо. Труповете в големия град бяха милиони — всеки момент живеенето тук, в Риока, щеше да стане невъзможно. Веднага се зае с разчистването поне на стълбището и в помещението с главния компютър и мислено се помоли Ван по-скоро да се връща. Тази работа не беше нито приятна, нито толкова бърза и лесна. За няколко часа капна съвсем и след малка почивка разбра, че трябва да се потърси друг начин.

Крис откри в склада мощна огнепръскачка и започна да гори труповете. Така работата потръгна, но миризмата сега се удвои и стана непоносима.

До късно през нощта той успя да освободи от труповете тази част от сградата, която му трябваше, за да продължи опитите за контакт с „онези“ от небесния диск — поне докато Ван пристигне. Включи мощни, озониращи вентилатори и легна в кабинета на главнокомандващия.

Спа дълбоко и спокойно. Когато отвори очи по сигнала на ръчния си часовник, видя в креслото до прозореца една жена с много дълга коса и каменно изражение на лицето. Тя беше жива. Не искаше да повярва, но в следващия миг видя на другото кресло Ван, който се усмихваше.

— Увеличаваме се, Крис — каза той. — Както виждаш. Само че не мога да ти представя нейна милост, тъй като тя отказва да издаде какъвто и да било звук.

Крис стана веднага и каза към жената:

— Здравей. Добре дошла. Как си?

Нищо. Нито дори в погледа й.

Той й подаде вежливо ръка. Жената не помръдна, само отмести очи към протегнатата му ръка.

— Може да е няма — рече Крис. — Вижда ми се тиха и приятна, общо взето.

— Може да е и нещо по-лошо от няма. Глуха не е, защото като заработиха главните двигатели при излитането на совалката, закри ушите си с ръце.

— Как се съгласи да тръгне с теб, Ван?

— Приспах я.

— Добре си направил. Тя храни ли се нормално?

— Да. Всичко е нормално, само е много недоверчива и абсолютно мълчалива.

Крис се обърна към жената, докосна я много деликатно и нежно по косата, встрани от челото. Тя не помръдна.

— Ванина — рече той. — Харесва ли ти това име? Ван те доведе, той те откри, значи ти си Ванина.

Едната вежда на жената помръдна слабо, в мъничкия жест имаше нещо особено иронично.

— Ван — рече Крис, като показа с ръка приятеля си. След това посочи с пръст гърдите си и добави: — Крис.

Жената сведе поглед в краката си. Крис взе внимателно ръката й, наведе се и чинно я целуна.

— Сега вече сме представени официално, всички.

Нещо като съвършено слаба усмивка се появи в ъгълчето на устните й, тя изви глава и се загледа навън през прозореца.

— Няма как да не се разбираме, Ванина — рече Крис. — Дори и да не искаме, ще трябва да се разбираме. Такова ни е положението, ти сама знаеш. Просто сме ужасно, ужасно самотни. А сега ми кажи как се държа с теб Ван по време на пътуването. Добър пилот ли е? Любезен кавалер ли беше. Нищо няма да крием един от друг, нали?

Ванина погледна към Ван кратко и още веднъж устните й помръднаха в подобие на усмивчица. Ставаше страшно хубава, когато каменното изражение оживяваше за момент. В очите й се явяваше нещо като втора, тайнствена, силно привлекателна светлина. Но за съжаление това се случваше много рядко и за секунда.

— Добре де — въздъхна Крис. — Разбирам всичко. Хайде тогава да закусим хубаво, защото в този град очевидно не можем да останем дълго.

— Помислих, че си се натровил от миризмите — рече Ван. — Аз я заведох в магазините веднага след като се приземихме, но вече и храните са се вкиснали. Става невъзможно тука, Крис.

— Знам.

Ван извади от сака си скъпи сандвичи и бира.

— Неописуем си, Ван — каза радостно Крис, като видя това.

— Един хладилник работеше. От него ги взех.

Докато закусваха тримата, Крис разказа на Ван за кутиите, небесния диск и всичко останало. Ванина се хранеше нормално и подчертано изискано.

Когато Крис донесе кутиите, Ван предложи да вкарат стойностите на сигналите в главния компютър за определяне на всичките им възможни параметри. Пиеха бира и чакаха. Стигна се до цифровото изражение на съотношението между трите еднакви, дълги сигнала, от една страна и късия четвърти сигнал, от друга. Получи се три цяло и четиринайсет стотни.

Пръв подскочи Ван.

— Ама да! — извика той силно.

— Какво?

— Пи. Числото „пи“, Крис. Три цяло и четиринайсет стотни.

Без да каже дума, Крис вкара в компютъра дължината на чертите върху едната кутия, поиска цифрово изражение на линейните им стойности и след миг на таблото светна отново 3,14.

— Боже, защо това не е станало преди катастрофата — прошепна Крис.

— Кое?

— Контактът с онези от небесния диск. Мисля, че те някак щяха да попречат да се случи това, което се случи с човечеството. Несравнимо по-могъщи са. И вероятно пак толкова по-разумни.

— Не съм убеден, че могъществото и разумът вървят успоредно, Крис. Никак не съм убеден в това.

Крис подаде дъгата от другата кутия и поиска периметъра на окръжността, която тази дъга правеше. След това поиска и дължината на правата, която стоеше тъй, както стои стрелата спрямо лъка. И след секунда тази права се оказа радиусът на окръжността, получена при продължението на дъгата.

— Сега вече няма никакво съмнение. Те ни питат: „Знаете ли що е окръжност, разбирате ли от геометрия.“

— Защо ще ни питат, след като виждат цялата наша свръхцивилизация? Нима може да се постигне тя, без да се знае геометрия?

— Слушай, Ван, първо ние не знаем те какво виждат и какво не виждат. Второ, това е начин да бъдат сигурни, че се разбираме.

— Защо ще бъдат сигурни?

— Защото сега ние ще им изпратим сигнал, който, съотнесен спрямо другите преди него, досегашните, ще има стойност едно. И ако те после изпратят „пет“, ние ще изпратим „девет“ и вече трябва да си пълен глупак, ако не разбереш, че изписваме заедно цифрите след десетичната точка на числото „пи“. Една — ние — една — те. Включи най-мощния предавател.

Те направиха така, както Крис предложи, и зачакаха. След около минута от кутиите се излъчи това, което очакваше Крис.

Ван му подаде ръката си.

— Сега вече мога да се закълна, че това е истински контакт с тях — каза той.

В този миг Крис гледаше в мониторите — там се бяха появили образите на два небесни диска.

— Ето ги — каза той.

— Не тука, а там — рече Ван, като посочи прозореца.

Крис ги видя и каза на Ван:

— Подай сега един произволен сигнал и след него един, който е една десета от него по продължителност, да направим нещата още по-прости. Например сигнал с времетраене трийсет секунди, равен.

— Готово — каза Ван след малко.

— Сега подай сигнал с времетраене една секунда.

— И това е направено вече.

— Сега чакаме от тях сигнал с времетраене четири стотни от секундата и после.

Докато Крис говореше, сигналът се получи — съвършено точно, според очакванията.

— Подай една хилядна, Ван.

— Подадено.

— Получаваме…

Преди Крис да произнесе „пет десетохилядни“, сигналът от кутиите вече беше получен.

— Ние вече разговаряхме с тях, Крис — каза Ван. — Не е ли така?

— Така е. Но какво да си кажем по-нататък? Как да го кажем?

Ван мълчеше замислен.

— Не ме ли чуваш?

— Чувам те. Но сега и аз се питам защо всичко това не се бе случило по-рано.

Ванина стана от креслото си и изцяло се обърна към прозореца. Двата диска се превърнаха в сияния, които играеха със скоростта на слънчево зайче.

 

 

— Те се движат със скорост, която е извън нашите мерки и представи, Ван. Ще каже човек, че те присъстват и отсъстват едновременно, навсякъде.

— Това не го разбрах.

— И аз не го разбирам. Само се опитвам да мисля другояче. Не както мислим ние. Защото това, което са те, очевидно не се събира в нашето мислене. Представи си например, че това сме ние.

— Кое?

— Те — Крис посочи небесните сияния, които подскачаха. — Които са вътре.

— Как „ние сме те“?

— Ами така. Представи си го. Да кажем, те са еманация на нещо, което е в самите нас. Или ние сме някакъв продукт от нещо, което е от тях.

— Не те разбирам добре, Крис. Наистина не те разбирам.

— И аз не се разбирам, само се опитвам да мисля по някакъв друг начин. Например можем да си помислим, че те са друго време.

— Какво?

— Бъдеще. Не знам. Или минало, или някакво друго време, което ние не познаваме. И друго място може да са, което също е извън сетивата и мислите ни. Хората само преди стотина години не вярваха в антиматерията. Преди повече време са смятали магнитните полета за магии. Защо мислиш, че ние сега с теб, тоест нашето време, е достигнало до всички неща, които съществуват някак във вселената? Това е крайно глупаво, ако го мислиш.

— Може би си прав. Може би пчелата също не допуска всичко онова, което тя не познава. Но засега е най-важно как да продължим разговора. Докато сме тук, при тази съвършена техника. Защото миризмата се усеща въпреки всичко, което правят пречиствателите, и съвсем скоро ще ни застави да напуснем Риока.

Крис се замисли с отворена уста.

— Пчелата — казваш. — Че ние и с нея нямаме контакт въпреки плътните ни взаимоотношения от милиони години насам. Контактът с нея е маточината и пушекът. Друго какво? Жилото й в кожата ни. Смъртта й, когато я настъпим. Това са ни контактите с пчелата, Ван. И с мравките са толкова, и с още много „светове“, които са преплетени плътно с нашия. Не само разстоянието пречи на контакта, Ван. Ето това искам да ти кажа. Какъв контакт имаш ти с хилядите микроби, които са в устата ти, в стомаха ти, из въздуха около теб? Техният свят и твоят свят са преплетени до невъзможност един без друг, но те нямат осъзнат контакт. Тези два свята не кореспондират разумно. Защо да не си помислим, че и „онези“ там в сиянията са от такъв тип свят, че да не можем да направим контакт от кореспондиращ тип?

— Но ние вече направихме!

— Знам. Да. Това е мигът може би.

— Кой миг?

— На човечеството, Ван. Но…

— Но не е ли много силно да се наречем човечество: ние тримата тук, твоята Боди и детето?

Крис се умълча, заслушан в сигналите, които кутиите повтаряха.

— А може би те не са „нещо“ вътре в сиянията, а самите сияния.

— Как?

— Не знам.

— Включвам детектора за белтъчините — каза Ван възбудено.

— Да. И го насочваш към сиянията.

Ван извърши всичко това — тук, в тази зала, бе един от най-мощните детектори от този тип изобщо на земята.

Двамата стояха така и чакаха.

Жената не откъсваше очи от прозореца.

След като мина достатъчно време, Крис въздъхна и каза:

— Не са „живи“ неща в нашия смисъл на тази дума, Ван, Те наистина, са нещо друго.