Дончо Цончев
Прогнозата (13)

XII

Самолетът беше на мястото си — непокътнат. Но това Боди и Крис установиха едва след три дни пътуване в променената местност. За нея беше празник всяка минута, докато Крис поглеждаше часовника си непрекъснато и трудно повярва, че нищожното летателно разстояние съдържа толкова дълго ходене пеш.

— Защо не хвърлиш тази проклетия? — попита го Боди, като посочи часовника му. — Защо ти е, като помислиш?

— Свикнал съм. Винаги ми е терсене без часовник, дори и за пет минути да го сваля.

— И то е част от вашите зли богове.

— А времето? Самото време какво е? Нали трябва да го мерим с нещо?

— Самото време е бог. Истинският. И не трябва да се мери.

— Права си, Боди. Може би ще свикна постепенно.

— А не искаш ли да ти направя една много голяма услуга?

— Каква е тя?

— Подари ми часовника си, Крис.

Той го откачи от ръката си и й го даде.

— Наистина ли ми го подаряваш?

Крис се усмихна.

— Все за мене, така ли?

— Разбира се. Какво значи да ти подаря нещо?

— О, много ти благодаря — каза момичето и с елегантно атлетично движение запрати суперчасовника далеч към скалите, между които течеше поток.

— Сега и аз ти направих подарък.

— Боди!…

— А и това „Боди“, с което бях толкова горда, сега някак не ми се харесва.

— Избери си друго име тогава. Каквото ти искаш.

— Не ща име. Точно това е, че не ща никакво име. И твоето го не ща даже.

— Аз съм си Крис. Така съм кръстен много преди теб.

— Какво значи сега „Крис“? Нищо. Каквото и „Боди“.

— Тогава аз какво съм, щом Крис нищо не значи? — Той се усмихна.

— Всичко.

Крис потръпна. Като че ли и това беше се случвало някога. Като че ли той бе живял без името си и без никого от бившите хора по земята. Като че ли много, много отдавна знаеше, че сам той е всичко.

Голямо богатство бе съдържанието на самолета — вътре имаше нож, пушки, медикаменти и съоръжения. Но за голяма своя изненада Крис не се хвърли да ги разгледа, да ги подреди — просто се опъна по гръб на тревата и подложи ръце под главата си.

Боди се зае да си направи венец от цветя — с него украси косата си. Гълъбите бяха накацали на близките дървета — един от тях се обади гальовно.

— Чак сега всичко е в ред — каза Боди.

— Защо така мислиш?

— Защото гълъбът започна да гука.

Тя запя песен от своето племе и докато береше плодове в близките храсти, започна полека да си танцува. Крис я гледаше и си представяше градовете и къщите по света, в които всичко си беше на мястото — без живите същества. Попита се как ще стане гниенето, след като няма никакви микроорганизми, и не можа да си отговори. Знаеше, разбира се, че гниене няма да има и че всички хора и животни ще стоят така по местата си, мъртви, докато… Не можа да си отговори докога. Натрапчиво продължаваше да си представя всякакви възможни картини по различни държави, градове, континенти, морета и океани — попита се дали не са останали из водата дънните риби. Прииска му се да седне в самолета и да тръгне, да види с очите си всичко.

— Зарежи това! — каза Боди, както си танцуваше и беше с гръб към него.

— Кое?

— Което си мислиш в момента.

— Ти откъде знаеш какво си мисля в момента?

— Зная.

— Магьосница ли си, Боди?

— Не. Но когато гълъбите се любят пред очите ти, а ти не им се радваш, значи, че мислиш за лоши неща.

Крис вдигна очи към дървото, там два от гълъбите наистина се ухажваха, като се обикаляха и се кланяха един на друг.

— Не съм ли права?

— За кое?

— За това, че си мислеше лоши неща.

— Права си. И си много умна.

Тя спря да танцува, донесе плодовете и ги остави до него в тревата.

— Не съм умна — каза. — Не искам да съм умна. Умното у вас е болест, знаеш ли? Повреда е. Ние не знаем, но живеем много по-хубаво от вас. Вие сте неспокойни и когато сте много, много сити. И когато времето е хубаво, пак сте неспокойни. Вие сте нещастни и когато сте физически здрави. Защо мислите, че има още? Не е ли голяма болест това? Какво още има, ако си здрав, сит, времето е хубаво и чуваш наблизо песните на птиците и жените? Няма нищо ей, Всичко. Нищо повече няма, даже и ти си болен.

— Бях болен. Сега не съм.

— Не знам. Сега ще разбера. Ще се опитам да те излекувам.

Тя тръгна назад, като го гледаше в очите. Без да се обръща, откъсна една ябълка и се върна бавно при него.

— Вземи и яж — каза тихо, като протегна ръката с ябълката към лицето му.

Той се надигна на лакът.

— Какво… значи това?

Тя седна до него в тревата. Все тъй го гледаше в очите.

— Не знам — каза. — Само знам, че трябва да изядеш ябълката.

— Пак твоят бог ли ти казва това?

— А кой друг? Яж, ето.

Той отхапа от ябълката. Дивото момиче я взе от ръката му и също отхапа. След това започна да разкопчава ризата му — все тъй вторачена в очите му.

— Боди…

— Стига си говорил, като не знаеш какво.

— Добре, но… защо правиш сега това?

— Не знам. Това не е моя работа.

Тя го погали по челото, целуна го и го свали в тревата по гръб.

— Ти си всичко — прошепна му. — Толкова ли не разбираш?

— Слушай, аз… аз съм ти баща, може да се каже.

— Аз на теб съм ти майка, така е по-точно, ако се каже. Вие всички сте деца. Всички мъже — и питомните, и дивите. Аз съм майка. Всички жени са майки. И питомните, и дивите.

— Вече няма питомни жени и мъже. Нищо няма вече, Боди.

— Мълчи.

— Добре, само още нещо ще те попитам. За да станеш наистина майка, затова ли сега…

— Казах ти: не е моя работа. И вече млъквам.

— Само още нещо: щеше ли… да тръгнеш така към мен, ако имаше други мъже по света? И питомни, и диви.

— Идва ми да прихна, но в момента не ми е толкова смешно. Много си бил глупав, наистина. Когато идвам, мога да мина покрай всичките мъже на света, които бяха, за да дойда при теб.

— Защо?

— Сто пъти ти казах: не знам. Ти ме викаш.

— Аз не съм помръднал от мястото си и мислех за съвсем друго.

— Викаш ме. Много силно. Ето пак ме викаш с такава сила…

Още преди да я докосне, Крис знаеше, че това никога всъщност не беше се случвало с него, освен в неясния, далечен сън, който като че ли съдържаше всичките неща, които могат да се случат с човека. Той погледна гълъбите, които задъхано се обикаляха, погали косата с цветчетата и целуна бавно момичето.

Мръкваше и Боди отиде да набере сухи листа за легло. В самолета имаше одеяла и надуваеми дюшеци, но тя категорично отказа даже да ги погледне.

— И те ще се скъсат един ден — каза. — Няма смисъл да се връщаме назад.

Все пак Крис взе запалка от самолета и вечерта накладе огън. Имаше и малко алкохол, който му подействува силно.

Той заспа пръв — Боди си тананикаше и се решеше с пръсти.

Когато тя се убеди, че е заспал, взе факла от огъня и отиде в гората. После се върна със снопче дълги, кафеникави листа и се зае да ги свари в канче, което взе от самолета.

Когато отварата беше готова, Боди обели сухата кора на голямо дърво, обра с нокти меката дървесина и направи нещо като голям памучен тампон. Натопи го в отварата и го поднесе към устата на Крис. Подържа го така около минута, като през това време сама бе закрила устата си. После тя изгори тампона с упойката, повдигна Крис на рамото си и го понесе през джунглата.

Дивото момиче вървя така около час, след което спря, направи ново легло от сухи листа и настани Крис на него. Върна се при самолета и в една торба натъпка съдове, ножове и медикаментите, които сама познаваше. Занесе торбата при Крис и отново тръгна към самолета, като носеше в себе си запалката.

Дълго време Боди мъкнеше сухи клони и листа около самолета — накрая запали факла и я хвърли в тях.

Листата и клоните се запалиха. Боди хукна назад, към мястото, където бе оставила Крис. Само след десетина минути се чу взрив и откъм мястото на самолета се дигна огромен кълбест огън в небето.

Момичето спря, погледна пламъците и после продължи пътя си.

Крис я чакаше буден, седнал в леглото от сухи листа.

— Как ме пренесе?

— На гръб. Как иначе?

— Защо не ми каза да го направим заедно?

Тя сви рамене.

— Слушай — каза той, като я хвана за ръката и я дръпна при себе си. — Досега само една грешка си направила, откакто те взех от колибата. Откакто те видях и ти гипсирах крака.

— Коя е тя?

— Тази, че ме нарече Всичко. Аз съм едно Нищо. Една последна прашинка от моя бивш, ужасен свят.

— Тогава кое е Всичко?

Преди да я прегърне, Крис опря показалеца си на голия й корем и рече:

— Ти.