Дончо Цончев
Прогнозата (11)

X

Нещата в лагера на крокодилоубийците се промениха рязко и значително от деня, в който туземците бяха избити от Жак, а Крис — така да се каже осинови малкото диво момиченце и му даде името Боди. Всяка свободна минута той прекарваше с него — за по-малко от месец го бе научил да изговаря няколко човешки думи.

Половин година по-късно, когато Боди бърбореше непрекъснато и се смееше почти на всичко, което я заобикаляше, Крис я настани до себе си в самолета и я отведе при Сара.

— Ето детето — каза той, като представи малкото черно момиченце, облечено в бели дрешки, сресано много грижливо, с две плитки.

Сара не попита кое е това дете, нито нещо друго — зае се веднага с купуването на голям брой чудновати играчки.

Старият Енох също не попита нищо. Само Сузи — когато вечеряха все тъй по обичайния старомоден начин — се остави на любопитството си:

— Купил си го от някое диво племе, нали, Крис?

— Осинових го — поправи я той. — При едно нещастие то остана само, без родители и роднини, със счупено краче. Взех го да го отгледам.

— О, това е много хубаво от твоя страна, Крис — каза Сузи и разговорите около Боди бяха приключени.

Тя остана там, в Алжария, да живее при Сара и старците, докато се научи на всички човешки обноски. Две години по-късно (Крис беше вече твърде богат) Сара пристигна в Риока, придружена от смайващо красивата млада дивачка и поживя в един от суперхотелите няколко месеца, докато Крис дойде да ги прибере.

Жак не се намръщи особено, когато Сара и Боди се появиха в лагера. Междувременно той бе открил другото племе, от което вземаше дерачи, а покрай дерачите се бе сдобил с още четири момичета, които живееха в нова, голяма колиба, построена за тях.

— Скуката тук е обратнопропорционална на бройката ни — каза той. — Бездруго мислех да направим още една-две къщички. Какво ще кажеш, Крис?

Крис кимна и с много голямо удоволствие поръча в Риока елементите, от които сглоби разкошните две къщички.

— Ние със Сара искаме да живеем заедно — каза Боди, когато те бяха готови.

Крис се обърна към Сара да я погледне в очите.

— Така е, Крис — каза тя. — Ние не искаме да се делим с Боди. Хубаво ни е заедно.

Всичко беше чудесно сега, Боди от своя страна научи Сара на простия, див живот, в джунглата. По цели дни двете скитаха, беряха плодове, правеха снимки, плетяха кълчищени торби и гоблени.

— Знаеш ли точната истина за мен? — попита веднъж Боди, когато двете със Сара лежаха край големия водопад в каньона.

— Не.

— Не ти ли е казал Крис?

— Не съм го питала.

— Много е хубаво, когато човек не пита — въздъхна Боди. — Но аз искам да ти я кажа.

И тя разказа на Сара всичко, което се бе случило, с потресаващите подробности. Накрая добави:

— Крис не знае, че знам. Той мисли, че съм била много малка и дива, и глупава. А пък аз всъщност си бях точно такава, каквато съм и сега. Знаеш ли, Сара, нищо, ама съвсем нищо особено ново не съм научила нито при Крис, нито при тебе, в Алжария. Само езика ви и… тези начини да си служи човек с копчета, телефони и радиовръзки. Другото го знаех някак си. Ние всички от нашето племе си знаехме за вашия свят и си говорехме помежду си за него. Не съм изненадана, искам да кажа, от всичко това, което ми се случи да видя при вас. Точно така съм си го представяла. Точно така то се разказва от нашите стари диваци, дядовци и баби. Ние сме имали наши, които са били във вашия свят и после пак са се върнали в племето.

— Защо са се връщали? Не е ли по-хубав нашият свят?

— О, сега вече знам. Непременно е трябвало да се върнат. Никак, ама никак не е свят това вашето, Сара. Честна дума.

— И аз често имам това чувство.

— Кое?

— Че това нашето не е свят.

— Повярвай ми. Честна дума, ти казах. То е нещо друго, вашият свят. То е болест, Сара. Голяма, много стара болест, която вече не може да се излекува.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм. Вече видях. Смътно го знаех и когато си бях малко диваче. Но сега го видях. Знаеш ли, Сара, сега вече виждам, че е напълно нормално този ваш свят да се счупи.

— Да се какво?

— Да се свърши, да изгори, не знам точно какво да стане, но е нормално, разбираш ли? Той не е хубав. Не е здрав. Когато нас ни нападнат болести и паразити, ние се вдигаме и изгаряме колибите на селцето си. Преместваме се, започваме отново. Иначе ще загинем в краста, проказа и нечистотии.

— Излиза, че ние, нашият цивилизован свят, сме крастави, прокажени и тънем в нечистотии. Така ли, Боди?

— Точно така, но малко по-лошо. Защото вашата краста, проказа и нечистотиите не са в колибите ви, а вътре във вас. В душите ви, Сара. В боговете ви, които се разпореждат чрез компютрите и всичките ви ужасни копчета. Да ти разкажа ли пак за онази ужасна пушка, с която Жак тогава…

— Остави това, Боди.

— Аз ще го оставя, заради тебе. Но то не ме оставя. Никога няма да ме остави. Този ваш бог — пушката — добър ли е, Сара? Ти как мислиш самата?

— Мисля, че може и да си права. И че не ми се говори за тези неща. Нали няма да се разсърдиш, ако зарежем тази тема, а, Боди?

— Не, разбира се. Аз на теб никога не мога да ти се разсърдя. Не трябва да ти се сърдя. Дори ако вдигнеш пушката срещу мене.

— Стига, Боди!

— Добре, няма. Но ти, умната, учената, бялата Сара, също не виждаш, че вашият свят е крастав, прокажен и плувнал в собствените си нечистотии.

Боди стана и започна да се катери по скалата нагоре, край водопада.

— Ей, Боди! — извика Сара след няколко минути, когато истински се изплаши. — Къде?

— Не зная, Сара. Иска ми се да се кача горе, при скалните гълъби. Ще се върна после.

— Ще се пребиеш, Боди!

Момичето се засмя. Съблече блузката си и я хвърли надолу. Свали от рамото си фотоапарата, хвърли го и него.

— Боди, какво правиш?!

— Чувствувам се отлично, Сара! Не бой се!

— Моля ти се, Боди, слез! Веднага слез, чуваш ли?!

Дивачката се смееше все по-силно и се изкачваше по отвесната скала към нишите с гълъбите.

Сара извади предавателя и извика Крис.

— Какво има? — обади се той в приемника.

— Боди тръпна нагоре по скалата в каньона!

— Как… тръгна? — заекна Крис в приемника.

— Ей така, по скалата! Припадам само като я гледам!

— Ида — каза Крис и след пет минути летателният му апарат се появи над каньона.

— Боди, остави тази игра, моля ти се! — каза той в предавателя.

— Това не е игра, Крис — отвърна Боди в приемателя му. — Това е заповед на моя чист и прост бог. Той ме кара да се катеря сега тука. Повярвай ми, това съвсем не е мое хрумване. И наистина винаги ми е приятно да разговарям с теб, но…

— Боди!

— Не викай, Крис, чувам те съвсем ясно. Исках да ти кажа, че най-добре е да не се разправяме тъкмо сега. Затова… Затова виж какво ще направя, Крис. Ела малко по-насам.

Крис се насочи към скалата и спря във въздуха. Виждаше момичето на двайсетина метра от себе си, залепнало на скалата.

— Ето, виж, Крис — каза Боди в приемника му и той видя как тя откачи предавателя си и то хвърли надолу в пропастта.

— Боди! — извика той, макар да знаеше, че това е вече напълно излишно.

Прекрасното диво момиче се катереше по стената подобно на гущер. Когато наближи една от нишите под езерото, то махна с ръка, влезе вътре и се изправи. После потъна навътре.

Крис изруга, прелетя до самия ръб на нишата, в която се изгуби дивачката, и със сетен риск се доближи до скалата. Остана на мястото си във въздуха, хвърли въже с кука, но тя не успя да се закачи о гладките камъни. Повтори опита още няколко пъти — в това време перките на летателния му апарат се въртяха на сантиметри от скалата. Погледна надолу с мисълта, че ако перката закачи скалата… Зави му се свят. Изведнъж — може би за пръв път в живота си — той разбра какво е да живееш из въздуха, опрян на метални перки, лагерчета, двигателчета и електроники в нищожни батерийки и жички. Помисли си, че сам подивява покрай Боди и с голяма злоба продължи да хвърля въжето с куката. Най-сетне тя се закачи, той се върза здраво с въжето и започна да се освобождава от летателния си апарат.

— Това е глупаво — каза Боди от десетина метра. — Виж отсам колко е широко, можеш спокойно да влезеш и да кацнеш. Защо рискуваш толкова?

— Аз ще ти кажа защо! — закани се Крис, но послушно направи това, което момичето му предлагаше.

Две минути по-късно той се изправи пред нея и тури ръце на кръста си.

— Не ми се сърди, Крис — каза тя. — По-добре е да ме последваш. Моят чист, добър и прост бог няма нищо против, ако и ти ме последваш.

— Къде?! — извика той.

— Само не викай. Знаеш, че чувам чудесно. Хайде, идваш ли с мен?

— Идвам, разбира се, но защо не ми кажеш къде отиваме?

Безумната дивачка сви рамене. Крис не си спомняше да е виждал толкова красиво женско нещо през живота си — нито живо, нито рисувано.

— Защо си хвърли блузата? — попита той, всъщност без да знае защо пита.

Тя отново сви рамене.

— Срамота е така — каза Крис. — Вече си голяма.

Боди погледна гърдите си и за миг се усмихна.

— Срамота са вашите приказки, Крис. Само те. И вашата краста. В самото човешко тяло няма нито една точица, която е срамна. Нито едно косъмче.

— Каква краста? — не разбра Крис.

— Говорихме си със Сара. Вие сте крастави, прокажени и нечисти вътрешно.

— Кои ние?

— Целият ваш свят. Ще ти обясня после подробно.

Страхотното диво момиче подаде ръката си, Крис я хвана и тръгнаха.

Той не помнеше колко време вървяха в пещерата под езерото, когато се чу непознат звук, подобен на писък и тътен — звук, който беше вибрация и движение на телата им — секунди след началото на този неземен звук стените на пещерата се завъртяха и двамата се намериха прострени на влажното пясъчно дъно.

Боди се вкопчи в Крис, като почти заби ноктите си в раменете му. Останаха така, докато — може би след час или два часа — звуците и трептенията и огъването на стените на пещерата престанаха.

— Зная какво е — каза със слаб глас Крис, когато седнаха на пясъчното дъно, все още държейки ръцете си.

— И аз — просто каза Боди. — Свърши се.

— Кое?

— Краставият ви, прокажен и нечист свят. Това е, Крис. Сигурна съм.

Крис извади малка кутийка от джоба си, настрои няколко копчета и се загледа на слабата светлина от фенера си в екранчето й.

— Какво е това?

— Индикатор за лъчите от всичките възможни бомби.

— Какво показва?

— Тука нищо. Трябва да се види навън. Ако можем да излезем.

— Ние няма да излизаме, Крис. Моят бог ми казва това. В никой случай няма да излизаме.

— Къде живее твоят бог?

Тя взе ръката му и я тури на гърдите си. Те бяха корави като на коза, тежки и остри.

— Тук — каза дивачката.

Крис дръпна ръката си. За втори път му мина мисълта, че докато е давал на момичето от своята крастава цивилизация, сам той по много чист и прост начин е подивявал.

— Ако изобщо можем да излезем, разбира се — рече.

— Ще можем, Крис. Но не сега.

— Откъде знаеш?

— Стига си ме разпитвал. По-добре дай да хванем един от гълъбите.

Тя стана и в лъча от фенерчето му лесно хвана един от гълъбите, накацали в нишите по тавана на пещерата.

— Давай полека след мен — каза дивачката, като държеше гълъба в ръка.

Вървяха дълго и бавно през пясъчен коридор, наклонен надолу.

— Идвала ли си някога тук? — попита Крис.

— Не, никога. Но това няма значение, Крис. Повярвай ми.

В далечината напред, по коридора, се появи светлинка.

— Казах ти, Крис — прошепна Боди. — Казах ти, че моят бог не е като вашите богове на злото.

Крис мълчеше и вървеше след нея. Когато наближиха отвора — пълен със светлина, — дивачката хвърли гълъба навън. Той полетя и когато излезе от пещерата, падна веднага.

— Това е, което си знаех — каза момичето. — Вие сте се унищожили, Крис.

Крис остана с отворена уста, после седна на пясъка в скалния коридор.

— И аз го знаех — каза тихо и дрезгаво.