Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
khorin68 (2016 г.)

Издание:

Дончо Цончев

Прогнозата

 

Българска, първо издание

 

Рецензент: Иван Гранитски

Редактор: Валентин Кържилов

Художник: Петър Рашков

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Ангел Ангелов

Коректор: Мария Филипова

 

Дадена за набор на 27.I.1988 г.

Подписана за печат на 21.IV.1988 г.

Излязла от печат на м. май 1988 г.

Печ. коли 12,50 Изд. коли 8,09 УИК 8,15

Формат 70/100/32 Тираж 30 111 Изд. №2143

ЕКП 95362; 5606—54—88

Цена 0,89 лв.

 

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1988

ДП „Ст. Добрев — Странджата“ — Варна Пор. №370

История

  1. — Добавяне

IX

Гледката беше ужасна — четиридесетина туземци, млади и стари, мъже, жени и деца, лежаха простреляни на площадчето между колибите. Жак вървеше между труповете и ги обръщаше с крак, да им види лицата.

— Той е, разбира се! — извика накрая, когато бе разпознал всички.

— Кой? — попита Крис със слаб глас.

— Вождът им. Той ни е предал. Той знаеше няколко думи от човешки език. Заради двете му кучки!

— Какви кучки?

— Две момичета имаше при мен, от неговите. Гледаше ме лошо. Знаех си аз! Трябваше да го махна веднага!

Жак беше бесен. Крис, който бе избил стотици хора във войните, сега не се чувстваше добре.

— Какво? — извика към него Жак. — Жал ти е, така ли? А като ни предадат, тогава няма да ти е жал!

— Не става дума за жалост, Жак — тихо каза Крис. — Но между другото се питам кой ще дере сега крокодилите. Ти не остави нито един жив от тях.

— Аз! — крещеше Жак. — Да не мислиш, че тия двукраки животни могат да свършат каквото и да било по-добре от мен? Мислиш ли такова нещо, а?

— Стига си ми крещял, Жак. И без това картината достатъчно ми напомня за военната служба. Имам добър слух.

Жак млъкна.

— Какво ще ги правим сега?

— Ще ги изгоря — каза Жак. — Какво друго да ги правим?

Той отлетя към лагера за огнепръскачката. Крис обиколи колибите на туземците и в крайната, последната, в която влезе, откри момиченце на около шест години. То го гледаше неподвижно от полумрака в дъното на колибата и се опитваше да се скрие в сухите листа, върху които лежеше. Крачето му беше счупено — Крис разбра защо не е успяло да излезе от колибата и да сподели съдбата на всичките си сънародници.

— Ей, не бой се — каза той меко. — Не бой се, аз съм Крис. Я дай да видя какво има на крачето.

Момиченцето издаде звук, подобен на звука, който издават котките при внезапна близост с куче.

— Не бой се де — каза Крис и опита да се усмихне. — Няма нищо лошо да ти се случи, обещавам ти.

Когато посегна към счупеното краче, момиченцето се опита да го ухапе с животински рязко движение. Крис се дръпна — отърва се само с две дълбоки рани на дясната си ръка от ноктите на детето.

— О, виж ти — каза той. — Така не можем да се разберем… Боди.

Той се засмя въпреки болката от драскотините. Хареса му това случайно име, което даде на дивото момиченце.

— Ти си Боди — посочи го той, като се смееше. — Аз съм Крис. — Посочваше момиченцето и повтаряше името, което му избра, после посочваше себе си и повтаряше своето име.

Крис седна в колибата до момиченцето и му приказваше кротко.

— Слушай сега, Боди, първата ни работа с теб е да оправим крачето. Ще му сложим една шиничка, ще го бинтоваме, може даже да го гипсираме, ако в лагера се намери гипс. После ще си играем с тебе и така неусетно ще оздравееш. Ще си живееш при мен, ще те науча да говориш. Всичко ще бъде добре, Боди, само не трябва да виждаш това, което се случи преди малко отвън. Не трябва да виждаш какво стана с майка ти и баща ти, нито с братята и сестрите ти, нито нищо. Ето това е проблемът. И за тази цел Крис сега трябва да те приспи. Просто няма друг начин да те измъкна оттук, без да ги видиш, разбираш ли? Ето сега така…

Той извади флаконче от джоба на ризата си, отвори го внимателно и насочи малката струйка газ към детето. За по-малко от половин минута то вече спеше дълбоко.

— Хайде сега, Боди — каза Крис, като го взе на ръце. — Хайде, защото ако продължаваме да стоим тука, може и Крис да заспи, което не се препоръчва.

За всеки случай той взе малко хапче, после излетя с момиченцето към лагера.

Жак тъкмо се готвеше да излети с огнепръскачката към селцето на туземците.

— Какво е това пък? — попита той, като видя дивото момиченце в ръцете на Крис.

— Боди — каза Крис. — Представям ти я.

— Да беше казал, щях да ти оставя една-две по-големки. Това още не става.

— Аз не го вземам за това, Жан. Просто така, вземам си го, да го отгледам.

Жак отлетя, без нищо да каже повече.

Крис намери гипс в добре обзаведената аптека на лагера и докато дивачето спеше, успя много добре да гипсира крачето му. След това го изчисти цялото със специален разтвор и го настани в чистото легло.

— Така те искам, Боди — каза той накрая и въздъхна. — Ще видиш какво чудесно дете ще излезе от теб, стига да се разбираме.

Нещата в мислите му се промениха толкова рязко, че той се изненада силно от себе си. С голяма готовност набра плодове и се захвана да приготви храна, близка до менюто на туземците. Бе изпълнен с бодрост и добро настроение. Дори се сети да направи от клечки и конци играчка, с която мислеше да забавлява дивачето.

Когато се върна при него, то беше изчезнало. Крис трескаво обиколи навсякъде около лагера, като викаше: „Боди! Боди, къде си?“ — като че ли вярваше, че дивото момиченце ей сега ще му се обади.

Беше нещастен, вбесен от себе си. Седна пред колибата си и грубо се наруга. Тогава чу шум от дървото над себе си и погледна нагоре.

Дивото момиченце се бе покатерило високо в клоните на вековното дърво и се бе скрило в листата. Само гипсираното му краче се белееше.

— Боди! — извика Крис радостен. — Ей, хлапенце, ела тука веднага? И не се бой, чуваш ли? Къде си тръгнало с този счупен крак, а?

Повече от час Крис увещаваше детето да слезе от дървото — ефектът бе същият, ако бе увещавал някой от клоните на дървото. Ни мръдване, ни звук — само очите на дивото момиченце от време на време святкаха през листата.

Жак го завари да обикаля под дървото и да говори на Боди.

— Губиш си времето, Крис — каза той. — Абсолютно невъзможно е да те послуша.

— Аз трябва да го сваля. Ще го сваля, ще го вържа, ако трябва, и ще го отгледам. Казах ти вече!

— Отгледай го и го прави каквото искаш. Но аз ти казвам, че то никога няма да слезе от дървото, докато сме наоколо. Може би само…

Жак не довърши мисълта си и отиде към своята колиба. След малко се появи с двете „кучки“. Това бяха момичета на около дванайсет години, съвършено развити и учудващо хубави.

— Ей ги — каза Жак. — Заради тях стана всичко това. Заради онзи идиот, който се опита да ни предаде. Избери си едната, ако искаш.

— Избирам си Боди, докога ще ти го повтарям? Искам детето, то си е мое. Запази си „кучките“ и си намери нови, ако искаш. Само че не знам откъде вече ще ги избираш.

— Само на двайсетина минути оттук има друго такова племе, не бой се. Няма и две хиляди километра оттук до тяхното село.

— Нямам никакви други интереси, Жак. Искам да отгледам това дете. Защо всъщност изведе тия двете?

— Те ще го свалят, надявам се. Иначе…

Жак не довърши, вместо това извади дълъг бич и шибна земята под краката си. Двете хубавици веднага паднаха на колене и вторачиха красивите си очи в него.

Жак посочи момиченцето на дървото, после посочи земята пред краката си.

Дивите хубавици бавно се изправиха, на крака.

— Йо я! — извика едната към момиченцето на дървото. — Йо я!

— Я йо! — изпищя то от дървото. — Я йо! Я йо!

Едната започна да скача на място и да пляска с ръце, като издаваше пронизителни, пискливи звуци. Другата се изкачи по гладкия ствол на голямото дърво буквално с пъргавината на котка. След минута тя бе вече долу, като в прегръдката си държеше Боди.

Жената погледна Крис, посочи с пръст гипсирания крак и извика няколко пъти:

— Ю! Ю!… Ю! Ю!

— Ти ли си гипсирал крака му, това те пита — поясни Жак.

— Аз, да — каза Крис. — И го измих, и храна съм приготвил, и въобще трябва да бъдете съвършено спокойни, докато съм тук.

Жената каза нещо на дивото момиченце и то като че ли се усмихна. Другата продължаваше да танцува на място и да издави пискливите си звуци.

— Дай им дъвка — каза Жак. — И на трите.

— Нямам у мен.

Жак незабелязано му пъхна в джоба няколко ароматни, вкусни, упойващи дъвки. Крис приближи жената, която държеше детето, и подаде две дъвки. Тя ги грабна светкавично от ръката му, и то така, че му останаха нови три драскотини. Лапна ги с обвивките, които след две секунди бяха изплюти на земята. Крис погледна към другата жена и тя спря да танцува. Подаде и на нея дъвка. Същото движение, нови няколко драскотини и Жак се разсмя.

— Подхвърляй им ги, Крис. Иначе ще ти смъкнат кожата на ръката.

Крис извади нова дъвка и показа с пръсти, че тя ще бъде за детето. Жената, която го държеше, се засмя и поклати глава. Той внимателно подаде дъвката на дивото момиченце. Когато беше достатъчно близо до него, то я грабна и по същия начин я лапна с обвивката. На него му трябваха още две секунди повече, за да изплюе тази обвивка, но гримасата му след това стана още по-лъчезарна, отколкото гримасите на жените.

— Дванайсет, казваш? — попита Крис.

— Кое?

— Годините на тези твоите… дами.

— Толкова. Те раждат на девет, на десет. Това са всъщност стари моми.

— Значи ти за две стари моми ликвидира цяло едно племе, така ще излезе работата, Жак.

Жак сви рамене.

— Онзи тиквеник е виновен. Вождът им. За нищо на света не можеш да ги накараш да се доближат до цивилизовани хора, но като дойде до ревност и мъст.

— Ревност и мъст — повтори на себе си Крис. — Ако прибави човек и завист, може да сметне, че двигателят на цялата наша цивилизация е описан. С три думи. „Ревност, завист, мъст.“ Не виждам нещо друго, което размърдва цивилизования човек.

С големи уговорки и безкрайно много дъвки — които дивачките, разбира се, гълтаха — Крис успя да докосне дивото момиченце няколко пъти. Паническият страх така бе приспан и вечерта на този ден петимата — Крис, Жак, двете дами на Жак и малката Боди — устроиха угощение с празненство. Бяха наклали голям огън сред лагера, пекоха плодове и месо, пиха ферментирали, ароматни сокове, примесени с мъничко алкохол. Дамите се напиха така, че се тръшнаха край огъня в почти истерични смехове, а Боди заспа в ръцете на Крис.

Той внимателно я пренесе до леглото и се върна при другите.

— Една мечта ми беше останала само — каза той. — Сега май и тя се осъществи.

— Детето ли? — попита Жак.

Крис кимна.

Жак му подаде шишето, което държеше.

— Можем да полеем случая тогава. Дано се опитоми твоята Боди.

Крис пое шишето и отпи две глътки.

— Избери си едната де — каза Жак, като гледаше търкалящите се в праха диви госпожици. — Която и да е.

— Благодаря — каза Крис и се усмихна.

— Защо? Не ти ли харесват? Държат се много добре, ако искаш да знаеш. Нямам нито една драскотина, както можеш да забележиш.

— Напротив, харесват ми. Готини са. Но ме ми е до това сега, Жак.

— Ти как си?

— С кое?

— Изобщо с интереса си към жените?

Крис сви рамене. Отпи още една глътка и каза, като се усмихваше:

— Оставям се понякога да ме насилят. Но рядко. Не ми е до това обикновено, Жак. Стар съм вътрешно. Много трупове на жени съм видял, може от това да е. Не знам от какво е. Почти ми е все едно, Жак. Като го мисля, искам да кажи, тогава ми е все едно.

— А като го правиш?

— Харесвам го.

— Тоест работата при теб е, докато се навиеш, така ли?

— Май че е така.

— Ами аз ти казах. Ако се навиеш, ето ги.

— Добре. Ще имам предвид.

Крис стана и отиде да си легне.

Жак остана край огъня, загледан в бавно гънещите се, красиви тела на своите черни госпожици.