Дончо Цончев
Прогнозата (3)

II

Крис видя много висок черен човек с фуражка и червена куртка, който носеше кашон с уиски „Блек кептън“ към отворения багажник на една от четирите коли в гаража. Той се притисна до колоната, изчака високия черен човек с фуражката да остави в багажника кашона и после да се отдалечи. Изтича на пръсти до колата и погледна таблото. Ключовете бяха в контакта.

Крис отвори вратата на колата и когато се готвеше да седне зад волана, чу:

— Добър ден, господине.

Обърна се. Беше високият черен човек. Усмихваше се. Държеше в ръката си пистолет с две дула.

— Автоматичен е — каза кротко високият черен човек с фуражката. — Две по дванайсет. Говоря за пълнителите. Осми калибър. Това отпред, което гледа към вас, а и в което сега гледате вие, е заглушител. Звукът е като от дъвка балон.

— О, разбирам от такива играчки — каза Крис и също се усмихна. — Но аз нямам друг избор.

— Нямахте — натърти миналото време високият черен човек. — Сега вече имате.

— Това е добре.

— Добре е за мен. За вас е все едно.

— Ваша ли е вилата?

— Не. Нищо тук не е мое, освен това. — Високият черен човек мръдна „играчката“ в ръката си. — И почти нищо друго не съм работил.

— И аз.

— Спечелихте ли добре?

Крис сви рамене.

— Не знам кое наричате добре.

— Колкото да може да се откупи човек в ситуация като вашата сега.

— Толкова — да.

— И колко са те според вас?

— Колкото кашона, който оставихте в багажника.

Високият черен човек свъси вежди и направи крачка към Крис.

— Не е много лошо — каза той. — И къде са?

— В банката, разбира се. А у мен е само чековата книжка. Имате ли писалка?

Крис посегна към вътрешния си джоб, но високият черен човек енергично каза:

— О, не, не! Не така. Никакви движения, моля. Аз ще се справя с това.

Той дойде при Крис, като не отместваше двете дула на пистолета от гърдите му и бръкна във вътрешния му джоб.

— Тука няма нищо — каза. — Ако и в другия няма.

Крис блъсна ръката, която държеше „играчката“, и в същия миг със страшно кроше повали високия черен човек на пода. Оставаше да му вземе „играчката“, да влезе в колата и да я подкара навън.

Той извърши всичко това за около три секунди и когато излизаше от района на оранжевата вила, чу сирената на полицейска кола.

Колата беше супермощна. Крис натисна педала до дъно. Полицейската кола се насочи, след него.

Когато излязоха на магистралата с дванайсет платна, се оказа, че полицейската кола е още по-мощна. От малкото състезание повече нямаше смисъл — Крис заключи колана, остави „играчката“ върху педала за газта и когато видя ниските перила, отвори вратата.

Огледа се назад — полицейската кола бе зад завоя — и скочи.

До водата на канала нямаше повече от десет метра височина, Крис ги прелетя на кълбо и цопна във водата тъкмо когато от полицейската кола откриха огън по беглеца.

Но те вярваха, че беглецът е все още в откраднатата кола, която, взривена, се прекатури и продължи в пламъци от другата страна, към езерото.

Крис доплува до брега на канала, вмъкна се под гъстите клони на върбите и остана така, докато всичко се успокои.

После той се измъкна в гъстите храсти на сухо и взе обеда си — във вид на две хапчета, големи колкото бонбоните „виолетки“. Взе и трето хапче, за сън, след което натисна някакво бутонче на ръчния си часовник и заспа.

Крис спеше непробудно, когато лявата му ръка се разтресе все едно някой го дърпаше.

— Ставай вече, Крис. Хайде, ставай — чу се собственият му глас. — Хайде, че те чакат много неизвестни неща.

Гласът беше от часовника, от който бяха и импулсите, дърпащи го за ръката.

Крис отвори очи, натисна друго бутонче на часовника си и седна в храстите. Беше нощ. Постоя така някое време, след това стана и тръгна.

Той вървя дълго през гората, обиколи километри и стигна до друга голяма магистрала. Влезе в първата спирка, пусна си от автомата кафе и натисна бутона за цигари. Нямаше никой в този час.

Когато изпи кафето и допуши цигарата, дойде автобусът. Роботът шофьор каза името на спирката и вратите се отвориха. Крис се качи.

В автобуса имаше две черни момичета и едно жълто момче. Те пушеха цигари със странна миризма и се смееха истерично.

— Ето един чичко — каза по-малкото от момичетата. — Дай му и на него да попуши, ако иска.

Другото момиче подаде на Крис една от дългите, странно миришещи цигари.

— Искаш ли? — попита то, като се кискаше.

— Не, мерси — каза Крис. — Досега пуших.

— Браво на теб — каза момичето и се заля в смях.

— Докъде отива този автобус? — попита Крис.

— Доникъде — каза жълтото момче. — Той обикаля. Той е също като нас, ние затова го обичаме. Има кафе, искате ли?

— Не, мерси. Пих. А коя е следващата спирка?

— Сега следващата ли? Ами че тя е до самия град. На самото пристанище.

— Мерси, момче. Мерси.

— Ти не си тукашен, а? — рече по-голямото от момичетата.

— Не, не съм.

— И ние не сме — каза то и избухна в смях.

Крис слезе на пристанището и се поразходи, докато съмна хубаво. Разгледа по витрините забранени списания с облечени жени, взе си цигари от автомат и също така от автомат — един старомоден сандвич, който представляваше пластмасов сюнгер с хранителни сокове. Сюнгерът бе така перфориран, че се късаше на парчета съвсем лесно с уста. Три-четири залъка му бяха достатъчни и след като ги изсмука и изплю, той хвърли остатъка.

Отиде при товарачите и избра едно жълто лице между тях.

— Наполовина — каза Крис, когато онзи спря да си почине и си взе от близкия автомат сладолед.

Жълтият човек беше стар — далеч повече му приличаше да си ближе сладоледа на сянка, отколкото да мъкне чувалите. Той с това се и зае най-усърдно. Мина цяла вечност, докато благоволи да попита:

— Какво наполовина?

— Ще свърша всичката работа, която имаш, а ти ще ми дадеш само половината от надницата си. През това време, ако искаш, можеш да изкараш още една цяла надница за себе си.

Онзи се засмя симпатично.

— Ще работиш същото, което работиш, само че ще изкараш надница и половина, разбираш ли? — поясни му Крис.

— Една трета е много.

— Половината, ти казвам. Другата половина си е за теб.

— Една трета е съвсем много за тебе.

Крис му предложи цигара. Старият жълт човек я взе, кимна и я сложи зад ухото си.

— Два — каза той, като изразително си помогна с пръсти.

— Това е една осма — каза Крис.

— Толкова е — каза старият жълт човек. — Бива си те по математиките.

— И няма за едно хубаво ядене.

— Няма — каза старият жълт човек и отново се засмя симпатично. — Така си е.

Крис полека се отдалечи. Вече завиваше зад един огромен сандък, когато старият жълт човек каза зад него.

— Ей!

Обърна се. Онзи му махаше с ръка да се върне.

— Може и осем, както ти каза, но не тука. Цели осем.

— Какво е?

— Една яма. Не е много голяма.

— Кога?

— Като свърша тука.

Крис седна на сянка върху чувалите и зачака. Друг жълт човек му свирна с уста да се махне от чувалите. Надигна се, видя стара лодка и се настани в нея. Лодката беше същинска антика, от дървените, каквито бе виждал в музея.

Ямата се оказа септична, стара поне колкото своя жълт собственик, с около шест кубика вместимост.

— Двайсет и пет — каза Крис, като я видя.

— Глупости! — старият жълт човек подскочи. — Защо чака толкова време, да си говорим глупости ли? Аз за двайсет и пет…

— Двайсет, последно. И си тръгвам. Последно, казах.

— Осемнайсет — каза с въздишка старият жълт човек. — И стига глупости, моля ти се!

Крис стисна зъби, закачи сака си на един пирон в ниската стряха и взе лопатата, която онзи му показа.

Старият симпатяга седна наблизо и извади от джоба си истински, класически сандвич — с хляб и месо.

— Зная откъде идваш — каза той. — Нали зная?

— Какво толкова знаеш?

— Зная това, че идваш оттам.

— Да, сър — каза Крис. — Така си е. И ако още не съм ти пукнал черепа е тая лопата, то е, защото не искам пак да се връщам там. Това знаеше ли го?

Той хвърли лопатата в ямата, плю подире й и откачи сака си от пирона в стряхата. Преди да поеме, плю и в лицето на озадачения работодател.

Все тъй, с бавната си и безпосочна походка, Крис продължи покрай бараките на отвратителния квартал, докато се озове на чисто, широко и светло.

Нищо не обичаше на този свят толкова, колкото: чисто, широко и светло. А животът му предлагаше непрекъснато: мръсно, притеснено и тъмно.

Видя се отново (след цели седем години) между неизброимите лакомства, безумни трезви момичета и жени, които краят на двайсет и първия век бълваше с небивала сила и неповторима фантазия.

Вървеше Крис със своя сак и гледаше как всъщност има всичко за всички — доволно да се нахранят, спокойно да се приютят — за сетен път разбрал дефекта, който носим от раждането си: полусляпото пеленаче, напипвайки какъвто и да е предмет, го стисва и го насочва към собствената си уста. То така ще загине — полусляпото пеленаче, — то трябва да насочи предмета към устата на майка си, та да оцелее самото. То не знае това. То никога няма да го научи. Дори когато порасте и стане образовано, въоръжено, летящо, химическо и роботно. То все тъй ще носи всичко докопано към собствената си уста и тъй — носейки и тази своя повреда до края си — няма как да не се изправи пред мига, в който ще трябва да загине. Тоталното, многомилиардното пеленаче, виновното и невинното заедно с него, бялото и жълтото, черното и червеното. Крис знаеше това. Той не го измисляше. Крис — летецът изтребител от Далекоизточните джунгли, внук на летец изтребител от далекоизточните джунгли — орденоносецът, храбрецът, героят от едноседмичната война, в която загинаха седем милиона непознати и далечни хора, същият Крис, който на шестия ден от войната откри внезапно самата тази война в собствените си две ръце. В ума си, в очите си, във всичко, което бе учил прилежно. В съвършената техника, невероятната, за която мечтаеше от дете и с която се справяше фантастично. Той откри войната и във възпитанието си и — боже! — в половината от добродетелите, които ни се внушават в училище. И тогава — почти в същия миг, той хвърли картечницата, огнепръскачката, лазерушката, неутрушката, бактерушката и всичко останало, с което работеше, изряза пагоните си, знаците по ръкавите си и… му се наложи да размишлява за всичко това още седем години почти в съвършено спокойствие зад дебелите зидове на тритонната врата с ежечасно сменяща се кодова система.

За миг си представи касапницата, която с Калвин оставиха там — видя му се едно нищо, сравнено със спомена за седемдневната война.

Окото му се отмести към една дама, която очевидно нямаше спешна работа в момента, та се разхождаше наоколо. Огледа я, откри друга наблизо и спря да запали цигара.

Трета дама го зяпаше него и той полека я приближи.

— Добър ден — каза тя. — Хубав ден, нали?

— Здрасти — каза Крис. — Случвало ли ти се е да огладнееш?

— Какво?

— Да огладнееш, казвам. Ама наистина.

— Симпатяга — каза тя. — Искаш да обядваме ли?

— Искам да хапна нещо аз.

— Къде? Не мога да те разбера май.

— Въпросът при мен е какво. Не къде.

— Ти нещо ме подиграваш — каза дамата и се разсмя. — Само че защо стърчим тука така?

Крис тръгна (все тъй, без да знае накъде), дамата го хвана под ръка.