Дончо Цончев
Прогнозата (22)

XXI

Няколко месеца след приобщаването на Ван и дългокосата няма хубавица към лагера на Крис в джунглата нещата изглеждаха така: Всеки имаше самостоятелна колиба — получи се цяло малко селце. Складът беше изцяло разкрит от наноса и сградата му добре изчистена. В две люлки между палмите надаваха страхотни крясъци новите бебета на Боди, наречени Ру и Чен, пол мъжки, разлика във възрастта десет минути в полза на Ру. А може би по-точно е да се даже: „Ру е по-възрастен от брат си Чен с десет минути“ — тъй като все още никой не е установил възрастта полза ли е за човека, или вреда. Баткото Евънс вече извършваше сам първите си малки полети с летящото столче, докато баща му и чичо му Ван правеха плана за цялостна, подробна обиколка на Земята. Ванина се бе научила да работи в градината много добре и с помощта на Боди създаде още няколко лехи зеленчуци и малка царевична нивица.

Събития от изключително значение през цялото това време бяха две. Ван попадна на следа от живо същество, бозайник, при една от дългите си, постоянни разходки край реката, а орелът се появи отново и отнесе в ноктите си два гълъба. Гълъби вече имаше достатъчно и нападението от страна на орела бе прието повече като празнично приключение, отколкото като трагедия.

Следата от бозайника бе прясна, но не съвсем ясно отпечатана в пясъка край реката. Животното можеше да бъде куче, вълк или лисица. Също така чакал, койот или нещо от този вид.

Все едно, то съществуваше и този факт изпълни всички с нови, прекрасни надежди. Тъкмо по тази причина Крис и Ван решиха да направят подробното пътешествие, а може би и серия от пътешествия, та да потърсят по света още нещо оцеляло.

Евънс настояваше да тръгне с тях — той се бе отръскал много бързо и твърде ловко се справяше с всяка от поставените му задачи.

Но Боди беше против всякакви продължителни пътешествия. Малко по-късно, в своята трета бременност, тя стана мълчалива и затворена. Повече общуваше с Ванина, отколкото с мъжете, като двете жени си разменяха цяла сложна система от жестове във връзка с градинарските работи и домакинството. Бялата жена беше извънредно сръчна в плетенето, а черната — в земеделските работи.

Самата Ванина не проявяваше никакви признаци на бременност. Това бе загадка за Боди, както и за Ван, но никой от тях не влезе в разговор с Крис на тази тема. Всичко, което бе казано изобщо по този въпрос, си останаха думите на Боди тогава, край огъня.

Майката беше и против обучението на нейния син с летящото столче, но това само отдалечи Евънс от нея. Той стана зъл и рязък за най-дребни неща, които тя му предлагаше или изискваше. Обратно, все по-силно се привързваше към баща си, взираше се в очите му с пределна преданост и любов и попиваше всяка от думите му. След като Ван откри следата от животното, момчето получи задача да търси това животно. По цели дни то обикаляше из джунглата, край реката, понякога получаваше разрешение да направи това и с летящото столче само.

Това бяха супермоментите от живота на момчето — в тях то бързо ставаше истински мъж. Крис отлично знаеше всичко това и се разтапяше от щастие, когато вечер синът му докладваше за извършеното.

Ван също отделяше голяма част от времето си за издирване на животното. Но резултат нямаше. Само още една следа от него бе открита — също тъй неясна, макар да бе в тинята. Находчивото черно-бяло момче бе запомнило мястото точно, бе оставило белези, а самата следа донесе в лагера заедно с парче от плътната, полусуха тиня в едно голямо листо.

— Не е куче — каза Крис същата вечер. — Мисля, че е диво животно, щом така упорито се крие.

И на другата сутрин бе събуден от неистовите крясъци на сина си.

Когато излезе от колибата обезпокоен, първото нещо, което видя, бе тайнственото животно.

Обикновено, средно на ръст, шоколадово с бели пръски, жълтооко ловно куче, мелез между германски брак и някакъв ориенталски вид гонче.

Кучето бе седнало край склада и с изплезен език кротко гледаше пред себе си.

Евънс подскачаше на място от радост и крещеше.

Когато и другите излязоха от колибите си, те видяха как Крис гали кучето по главата и му говори, както се говори на любимо дете.

— Не е от нашите породи — каза Боди. — Тук никога не е имало подобен вид кучета.

— Още по-добре — рече Крис, без и сам да знае точно защо.

Опитаха с всичко, каквото сами употребяваха за ядене — кучето подушваше предложеното и отказваше дори да го близне.

— То така скоро ще умре, татко — каза Евънс.

— Защо? — учуди се Ван.

— Ами от глад. Вече няма никакво месо, никъде.

— То ще прояде, като огладнее съвсем — реши Крис. — Ще му правим каша от царевично брашно. Царевица има достатъчно. Ще посеем още една нивица, за него.

Крис взе един мамул, изрони няколко зърна в шепата си и като гледаше Ванина, ги хвърли с широк жест. После показа с ръце как „никне“ от земята изобилно.

— Така ще направим, нали? — попита я той.

Бялата хубавица отривисто поклати глава и повтори жеста с никненето. После посочи Боди и пак поклати глава.

— Да, разбира се — каза Крис, като се усмихваше. — Двете ще го правите, разбира се.

Но кроткото, умно и добро животно не искаше да прояде царевична каша, нито хлебчетата, които му изпичаха от царевично брашно, мелено в центрофуга, извадена от склада и приспособена от Ван за целта. Дори отказа и да подушва хлебчетата — още щом ги зърнеше, и обръщаше главата си на друга страна.

— Не виждам с какво ще го храним — каза Евънс. — Освен гълъбите.

— Не говори глупости! — извика майка му.

— Освен към хладилниците на най-близкия град — рече Крис, като погледна към совалката.

— Татко, сега ще дойда и аз, нали? — светнаха очите на буйното яко черно-бяло момче.

— Да — каза Крис, след като се бе поколебал няколко секунди.

Евънс подхвръкна от мястото си и нададе най-силния вик от живота си досега.

Но майка му хвърли мотиката настрана, дойде до Крис и поклати глава мълчаливо. Очите й бяха диви и страшни.

— Отиваме и се връщаме веднага, майко — каза Крис.

— Не, не отивате. Той не отива. — Тя посочи момчето.

— Майко! — изрева Евънс.

— Недей да крещиш на майка си така — рече кротко Крис. — Тя е права, разбира се. Но ти и така и така ще трябва някой ден да видиш какъв е бил светът. И по-добре още сега. Близо ще идем и веднага ще се върнем. Само ще натоварим месна храна от хладилниците. А може би и един агрегат за електрически ток, гориво за него и един-два хладилника. Какво ще кажеш, Ван? На нас ни трябва тука агрегат, също и хладилници. Може да се наложи да направим няколко курса за всичко това.

— Аз ще кажа, че това е много умно — рече Ван, като се покашля, — но не е ли по-добре да отидем двамата с Евънс, щом е така? Или двамата с теб?

— Вече казах, че Евънс ще види света. Това няма защо да го обсъждаме с никого.

— Добре, добре — рече Ван. — Значи ние двамата с Евънс отиваме.

— Не — каза Крис. — Не — повтори той още по-тихо, но всъщност твърде грубо, което значеше, че разговорът е приключен.

Ван се оттегли без коментари. Боди млъкна и се върна при мотиката си.

След половин час Крис и Евънс бяха в совалката. Двигателите й разтресоха околността и тя излетя.

Първият град — недалеч от Риока — бе по-малък, но още с приземяването Крис и Евънс разбраха, че тук нямат работа. Гниенето бе обхванало всичко.

— Не мога да си обясня как са достигнали дотука бактериите — каза Крис. — Такова разстояние…

— Може да има друг орел, като нашия. Или друга птица. Или вятърът, а татко?

— Не знам. Все едно, някак е станало.

Крис включи двигателите и не след дълго двамата бяха на хиляди километри от този град.

Избраха друго населено място, кацнаха на един от площадите и излязоха да се разходят из магазините.

Тук всичко беше „нормално“ — тоест както навсякъде по света преди гниенето. Евънс не бе толкова изненадан от безчетните трупове, колкото от сградите.

Намериха хладилници с чудесна месна храна, натрупаха пакетите в голяма количка и ги закараха при совалката.

— Трябва да намерим някъде подемна машина — каза Крис. — Иначе не можем да натоварим агрегата. Той е много тежък.

— Какво е подемна машина?

— Аз ще намеря и ще те извикам. Сега ти ще натовариш храната в совалката, а аз ще обиколя със столчето за агрегат и подемна машина.

Крис откачи летящото столче и когато се готвеше да излети, Евънс рече:

— Татко… Не може ли да се разходя и аз да разгледам малко?

Крис се поколеба. После мълчаливо помогна на момчето да откачи другото столче от совалката.

— Защо пък да не се разходиш? Само че след двайсет минути среща пак тук. И не се отдалечавай особено.

— Няма да се отдалечавам, но не си нося часовника.

— Сега е един и десет. Избери си часовник от първия магазин и го свери с моя. В един и трийсет — тук.

— Окей, шефе! — каза радостно момчето и излетя преди баща си.

Крис гледа дълго след него, след това излетя в обратната посока и той.

 

Крис много бързо откри подемна машина и агрегат. Остави столчето, вдигна агрегата и го закара до совалката. После се върна пешком да прибере столчето. Когато кацна с него на мястото на срещата със сина си, часът беше един и трийсет и две.

Сега изпита страх и съжаляваше, че пусна момчето само. Искаше му се да тръгне да го търси, но си наложи да остане на мястото си.

В един и трийсет и седем Крис чу по радиото:

— Татко, там ли си?

— Да, разбира се. Защо се бавиш?

— Не знам. Има някаква повреда в двигателя ми. Страхувам се да излетя. Стоя тука, пред един театър, в градинката.

— Каква е повредата?

— Прекъсва. Изведнъж прекъсва и после пак работи. Случи ми се във въздуха и даже мислех да катапултирам с парашута.

— Стой там и ме чакай! — каза Крис. — Направлявай ме за посоката.

— Да, татко.

След минути Крис беше при момчето. Още преди да огледа двигателя, той забеляза една светлоцикламена дъга над столчето. Вдигна очи — небесният диск бе над главите им.

— Нашите „хора“ — рече.

— Кои бе, татко?

— За които ти разправях. — Той посочи диска отгоре. — Не се бой от тях.

— Ама като взе да прекъсва.

— Добре. Нищо. Ти седни в моето столче, аз ще прибера твоето.

Те размениха летящите столчета и съвсем нормално се приземиха при совалката.

Натовариха агрегата, два големи хладилника, натъпкани с месна, избрана храна, окачиха столчетата по местата им и след малко излетяха.

Всичко беше точно, когато високо над джунглата, на границата между океана и Бражентина, двигателите спряха да работят.

— Не бой се — каза Крис на момчето. — И друг път ми се е случвало. Ето я причината.

Той посочи в монитора два диска и след това ги откриха с очи в небето.

— Не мога да разбера какво искат да ми кажат — въздъхна Крис. — А мога да се закълна, че искат нещо да ми кажат по този начин.

— Ако сменим курса? Само за проба. Аз така направих със столчето и двигателят ми веднага проработи.

Крис погледна момчето и бързо промени курса.

Двигателите заработиха. Пак спряха, той пак измени курса и те заработиха.

— Благодаря ти, Евънс. Получаваш чин и ранг втори пилот, ама съвсем сериозно.

И тъй — с корекции на курса, той поддържаше работата на двигателите на совалката.

— Водят ни някъде, Евънс — рече Крис изумен. — Разбираш ли, че те някъде ни водят?

И това беше така.

Защото в един момент никаква промяна на курса не можеше да включи двигателите и тогава Крис бе принуден да реши:

— Кацане.

— Защо тука бе, татко?

— И аз не знам. Но „те“, изглежда, това искат от нас. Някой ни води през цялото време, Евънс. Бъди сигурен. И не ни остава нищо друго, освен да му се доверим.

Той предприе приземяване, двигателите веднага заработиха. Не след дълго — пак така с корекции „от горе“ — совалката се озова на една красива, живописна полянка сред джунглата.

В средата на тази полянка имаше колиба.