Дончо Цончев
Прогнозата (12)

XI

Крис и Боди броиха четири мрака и четири изгрева в отвора на пещерния коридор — тогава той се приближи до него толкова, не да може да подаде лъчевия индикатор навън. Държеше го в изпънатата си напред ръка и вървеше бавно.

— Съвсем ли вярваш на това нещо, Крис? — попита Боди.

— Абсолютно.

— Не искаш ли да пуснем още един от гълъбите вместо това?

— Не искам да умрем тука от глад — каза той.

Гълъбите бяха останали няколко. Хапчетата с хранителни вещества, които Крис винаги носеше в себе си, застрашително намаляха.

На метър от изхода индикаторът все още не действаше. Крис почака малко така, после се обърна към момичето.

— Ти стой там — каза й. — Няма нищо все още, но не идвай повече към изхода. Чу ли?

— Добре.

Той легна на влажното пясъчно дъно на коридора и полека запълзя навън от изхода, като все тъй държеше индикатора напред.

На метър навън от пещерата индикаторът даде сигнал. Крис го настрои отново и отново го подаде навън, като се изправи и го дигна високо.

— Мисля, че можем да излезем. Навън всичко вече е в ред.

Боди настоя все пак да пуснат още един от гълъбите и след няколко минути го донесе до изхода. Той литна от ръката й, направи голям кръг в небето и се върна. И двамата с Крис бяха безкрайно учудени от това, че гълъбът сам кацна на рамото й.

— Пусни и другите — каза Крис. — Излови ги и ги пусни навън всичките.

Боди направи това. Всичките гълъби, един по един, направиха големи кръгове във въздуха и се върнаха да кацнат на раменете на Боди.

— Какво е това, Крис? Защо се връщат при мен?

— Защото ние сме единствените живи същества на земята. Ние, двамата с теб, и тези няколко гълъба.

— Откъде знаеш това?

— Каза ми го твоят бог, Боди. Аз започнах да го чувам.

Тя го изгледа сериозно и не каза нищо. Само погали един от гълъбите и тръгна напред, към изхода.

Беше съвсем, лесно да слязат надолу, към мястото на лагера. Отвесните скали бяха натрошени и отнесени, джунглата — повалена и измита от водата. Не бяха минали и десетина минути, когато пред очите им всичко стана ясно: езерото се бе изляло от огромната чаша на платото и водата му беше помела по пътя си всичко.

Долу, на мястото на лагера, имаше само песъчлива тиня, която се оцеждаше.

— Сега е все едно дали сме тук — каза Крис, — или където и да е другаде.

— Искаш ли да отидем в нашето селце? — попита Боди.

Крис сви рамене.

— Това ти казвам. Все едно е вече къде сме.

— Нататък има плодове. Ще можем ли да ги ядем след всичко, което е ставало?

Крис не отговори — просто тръгна полека към растителността, която езерото не беше унищожило.

Вървяха повече от три часа, докато излязат от песъчливия, мек нанос. Гълъбите все тъй стояха на раменете на Боди. Когато стигнаха до първото дърво с плодове, Крис откъсна един, натроши го в ръка и даде на един от гълъбите. Гълъбът клъвна спокойно. Крис откъсна друг плод и сам отхапа от него.

— Съвсем ли си сигурен, че няма нищо да ти стане, като ядеш?

— Вече е все едно кога ще свършим с теб, Боди — каза той. — Разбираш ли, че вече е съвсем, съвсем все едно?

— Не, не разбирам, Крис. Не искам да свършваме. Ние не трябва да свършваме. Питай моя бог и ще разбереш защо.

— Ако не ядем още няколко дни и ако не пием вода, така и така ще свършим, детето ми.

— Ти си детето ми.

Той я погледна. Тя беше сериозна. Поиска половината от плода, който Крис ядеше, като обясни:

— А ако все пак… Нека да е заедно. Но няма, повярвай ми. Няма!

— Добре, няма — каза Крис и се усмихна.

Те изядоха по още един плод, след което Боди свали гълъбите от раменете си и ги хвърли във въздуха, един по един. Гълъбите се разлетяха на различни страни, но скоро всички се върнаха и кацнаха на дървото над главите им.

— Те дали знаят, че само ние с тях сме сега на този свят? — попита Боди.

— Сигурно. Може би и по-добре от самите нас с тебе.

— Защо така мислиш?

— Защото техният бог е вероятно още по-чист, прост и добър.

Починаха си умълчани някое време, след това Боди стана и започна да чупи клони.

— Какво искаш да правиш? — попита Крис, който все още лежеше на тревата.

— Колиба.

Той се надигна.

— Знаеш ли, Боди, че нямаме дори нож?

— Какво от това? Моите родственици не бяха виждали нож, докато не дойде Жак от небето. И живееха добре. Много, много години са живели така, с песни, сватби и смехове. Ей, Крис, дали някъде не са останали и други?

— Къде?

— Не знам. Някъде.

— На този континент никой не е останал. За другите не зная, но и там няма как да се оцелее.

— Сигурен си, така ли?

— Тази война беше готова още преди стотина години, момичето ми. Тоталната и последната. Тя беше вързана така, че нямаше как на едно място да стане, а на друго да не стане. Всичко беше в ръцете не на хората, а на нашите зли богове в кутийките и жичките, както казваш ти. Решенията бяха взети, разбираш ли? И бяха дадени на кутийките и жичките. Те вече не можеха да се променят. И щом тук стана всичко това, значи е станало навсякъде. Съвсем сами сме, Боди. Ние и гълъбите.

— На цялата земя ли?

Крис кимна.

Боди се опитваше да счупи голям клон — в усилието си падна на земята. Шортите й бяха се разпрали, тя с досада ги събу и ги хвърли. Останало съвсем голо, дивото момиче се разсмя и каза:

— Извинявай, Крис, зная, че този костюм според вашите представи не е най-приличният, но си мисля, че в скоро време ще ти се наложи да свикнеш с него и сам.

— Какво искаш да кажеш?

— И твоите парцалки ще се скъсат някой ден. — Боди продължаваше да се смее. — И ще останеш без тях.

Крис мълчеше замислен.

— Какво се чудиш? Не ми ли вярваш? Ей, Крис!

— Чудя се дали да ида към самолета. Да видя останал ли е на мястото си, или и той…

— Защо ти е самолет?

— Не знам. Сигурно по инерция мисля за всичко това.

— Тъкмо щях да ти кажа, че вие унищожихте света само заради вашата инерция. Тя ви тикаше с такава сила към това, че даже когато виждахте края му, вие пак не можехте да се отскубнете от нея. Много пъти се канех да ти кажа това. То беше като много бърз влак, в който стоите. Виждате как този влак ще изхвръкне от релсите, не можете да скочите от него и никой не посяга да го спре. Защо никой не посегна да го спре, Крис? Слушай, ще се обидиш ли много, ако ти кажа, че вашият свят трябваше да бъде унищожен?

— Ето, моето момиче, даже и ти го казваш. Тогава кой трябваше да спре този последен човешки влак?

— Вие, не аз. Който го е подкарал, той трябваше да го спре.

— Не е могло, момичето ми. Нямаше как. Ние влагахме всичко в двигателя на този влак, а не в спирачките му. Ние вече нямахме никакви спирачки, в нищо. Много отдавна бяхме така. И вътре в себе си нямахме вече спирачки. За нищо. Ти познаваш нашия свят, но аз го познавам далеч по-добре и по-дълго време. Ние вършехме всичко, за да увеличим силата на злите богове в кутийките и жичките, Боди. И знаеш ли какво още? Тези зли богове в жичките и кутийките, това бяхме самите ние, черна госпожице. Сега е толкова лесно да го разбера… Не си спомням да сме правили нещо — ние, цивилизованите човеци, — освен да увеличаваме силата и властта си. Разбираш ли го това добре? И аз самият не си спомням да съм си мръднал пръста за нещо друго, освен да увелича силата, знанията си за техниката, парите. Може би веднъж в живота си направих за около двайсет минути нещо друго.

— Какво?

— Нещо, от което нямах и никога нямаше да имам полза. Бях се заплеснал по ботаниката и веднъж присадих едно дръвче в гората. Занесох си инструментите, мехлемите, поработих двайсетина минути.

— И какво стана?

— После отидох да видя, цяла година по-късно. Калемите ми бяха израснали повече от метър. Дивото дърво беше станало питомно и на следващата година щеше да се обсипе с прекрасни плодове.

— Ходи ли и после?

— Кога?

— Когато узряха плодовете.

— Не. Никога не съм ходил. Но бях толкова щастлив, Боди, когато видях големите леторасли… За около четирийсет години живот това е единственото нещо, което съм направил без мисълта, че то ще ми служи на мен. Ей така, заради…

Крис млъкна. Не знаеше какво да каже.

— Заради какво?

Той сви рамене.

— Заради бога, момичето ми. Добрия бог. Моя бог.

— Как изглежда той?

— Като дърветата. Като гълъбите. Като мен, вътре. Като бистрата вода на езерата. Като окото на орела и бързия бяг на сърната. Като цветето и като пеперудата. Като плодовете, които ядем, и като слънцето, което свети. Разбираш ли добре?

— Да. И все пак… аз ще отида да видя какво е станало със самолета.

— Глупава инерция, Крис. Но щом толкова настояваш, ще дойда и аз.

— Страх ли те е да останеш тука сама?

— От какво?

Крис потръпна. Стори му се, че всичко това някога вече беше се случвало, бе го сънувал, бе участвал в него и оттогава помнеше, че най-големият страх за човека започва с това, да няма от какво да се страхува.

Той не каза нищо и тръгна към мястото, където беше оставил самолета.

Боди мълчаливо пое след него.

Гълъбите литнаха от дървото и започнаха да кръжат над главите им.