Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (6)

6.

Семействата се скупчиха около къщата на Джоузеф. Построиха малки барачки на своите участъци, защото така изискваше законът, но дори и за миг не помислиха, че земята е разделена на четири части. Всичко беше едно ранчо и когато формалностите по регистрирането на стопанствата приключиха, то стана ранчото на Уейн. Четири квадратни къщи се струпаха близо до големия дъб, а огромният хамбар принадлежеше на рода.

Вероятно защото Джоузеф бе получил благословията, той бе неоспорим водач на клана. В старата ферма във Върмонт баща му се бе слял със земята толкова здраво, че се бе превърнал в жив символ на единството между нея и нейните обитатели. Сега тази сила бе преминала у Джоузеф. Той говореше от името на тревата, земята и животните — диви и домашни; той беше главата на фермата. Като виждаше как се разраства колонията от колиби на новата земя, като гледаше в люлката първото новородено — бебето на Томас, като бележеше ушите на първите телета, отелени във фермата, чувстваше радостта, която навярно е усетил Авраам, когато Великото обещание дало плодове, когато хората от племето и козите започнали да се увеличават. Страстният стремеж на Джоузеф към плодовитост се засилваше. Той наблюдаваше неутолимата похот на биковете и търпеливата безотказна плодовитост на кравите. Отвеждаше огромния жребец при кобилите и викаше:

„Хайде, момче, оплоди я!“

Нямаше четири стопанства. Стопанството беше едно и той беше бащата. Когато се разхождаше гологлав из полето и усещаше вятъра в брадата си, в очите му започваше да тлее сласт. Всичко наоколо — почвата, добитъкът, хората — бе плодовито, а Джоузеф бе източникът, коренът на тяхната плодовитост, от него идваше първоначалната страст. По неговата воля всичко наоколо трябваше да расте, да расте бързо, да зачева и да се множи. Най-безнадеждният грях се състоеше в безплодието — грях непоносим и непростим. От новата вяра очите на Джоузеф освирепяха. Той безпощадно унищожаваше безплодните животни, но когато кучка пълзеше наоколо с издут от кученца корем, когато крава наедрееше с теленце, те бяха за него свети същества. Джоузеф осъзнаваше тези неща не с помощта на разума, а с гърдите и възлестите мускули на краката си. Това бе наследството на племе, милиони години живяло ведно със земята, сукало от нейната гръд.

Веднъж, изправен до оградата на пасбището, Джоузеф наблюдаваше бик и крава. Удряше с ръце по перилото, а в очите му гореше червена светлина. Точно когато Бъртън го приближаваше откъм гърба, Джоузеф смъкна шапка, хвърли я на земята и разкъса яката на ризата си.

„Качи й се, глупако! — развика се той. — Готова е! Хайде, качи й се!“

— Да не си полудял, Джоузеф? — скастри го Бъртън.

Джоузеф рязко се извърна.

— Полудял ли? Какво искаш да кажеш?

— Държиш се странно, Джоузеф. Може да те видят. — Бъртън се огледа да не би наистина да има някой.

— Искам телета — мрачно рече Джоузеф. — Какво лошо намираш в това?

— Виж какво, Джоузеф — твърдо и спокойно започна да го поучава Бъртън, — всеки знае, че тези неща са естествени. Всеки знае, че тези неща трябва да се случват, ако искаме животът да продължи. Но хората не бива да гледат, освен ако не е необходимо. Някой може да види как се държиш.

Джоузеф едва откъсна очи от бика и се обърна към брат си:

— И какво от това? — настоятелно попита. — Да не е престъпление? Искам телета.

Бъртън сведе поглед, смутен от това, което щеше да каже.

— Хората може да започнат да приказват, ако те чуят да говориш така.

— И какво толкова ще приказват?

— Наистина, Джоузеф, трябва ли да го казвам? В Светото писание са упоменати такива забранени неща. Хората може да помислят, че интересът ти е… личен. — Той погледна ръцете си и бързо ги напъха в джобовете, като да ги предпази да не чуят изреченото току-що от него.

— Аха… — Джоузеф беше озадачен. — Значи може да кажат… Ясно — гласът му се настърви. — Може да кажат, че се чувствам като бика. Ами че то си е така, Бъртън. И ако можех да възкача някоя крава и да я заплодя, смяташ ли, че щях да се поколебая? Виж, Бъртън, този бик може да се справи с двайсет крави на ден. Ако с мисъл можеше да се направи теле, аз бих могъл да оплодя сто. Ето така се чувствам, Бъртън. — Джоузеф забеляза, че лицето на брат му посивява от ужас и отвращение. — Ти не разбираш, Бъртън — внимателно рече той. — Искам всичко да се множи, искам земята да изобилства от живот. Искам нещата навсякъде да растат.

Бъртън се навъси и му обърна гръб.

— Чуй ме, Бъртън, мисля, че имам нужда от жена. Всичко наоколо се размножава. Само аз съм безплоден. Имам нужда от жена.

Бъртън си беше тръгнал, но се извърна и процеди:

— Преди всичко имаш нужда от молитва. Ела при мен, когато почувстваш, че си в състояние да се молиш.

Джоузеф се загледа след него и с недоумение поклати глава.

— Интересно, сигурно знае нещо, което аз не знам? — рече той. — Владее някаква тайна; заради нея всичко, което мисля или правя, изглежда нечисто. Разкривали са я и пред мен, но тя не ми говори нищо.

Той прокара пръсти през дългата си коса, вдигна измърсената шапка и я сложи на главата си. Бикът се приближи до оградата, наведе глава и изпръхтя. Джоузеф се усмихна и остро изсвири. Главата на Хуанито тутакси се показа от хамбара.

— Оседлай кон — извика Джоузеф. — В този красавец има още сила. Докарай друга крава.

Трудеше се неуморно, както хълмовете, за да родят дъб — бавно и без усилие; без съмнение, че подобен стремеж е едновременно тяхното наказание и съдба. Още преди утринната светлина да прехвърли билото, фенерът на Джоузеф проблясваше през двора и изчезваше в обора. Там, сред топлите сънени животни, работеше. Поправяше хамутите, насапунисваше кожата, чистеше токите. Чесалото стържеше мускулестите хълбоци. Понякога заварваше Томас, седнал на някоя ясла в тъмното, а зад него в сламата спеше малко койотче. Братята си кимваха за добро утро.

— Всичко наред ли е? — питаше Джоузеф.

И Томас отговаряше:

— Паднала е подковата на Пиджън и му се е пукнало копитото. Днес не бива да излиза. Грани, да й се не види черната дяволица, е изритала Хел от яслата. Някой ден ще вкара някого в беда, ако дотогава не се пребие. Блу се ожреби тази сутрин. Затова дойдох.

— Как разбра, Том? Откъде разбра, че ще се случи точно тази сутрин?

Томас се хвана за перчема на един кон и се смъкна от яслата.

— Не знам. Винаги познавам кога ще се ожреби някоя кобилка. Ела да видиш малкото дяволче. Блу няма да се сърди. Вече го е изблизала.

Отидоха до кошарата и се надигнаха над преградата. Крачетата на жребчето бяха тънки, с възлести коленца като на паяк, а опашката приличаше на метличка. Джоузеф протегна ръка и погали влажната лъскава козина.

— За Бога! — възкликна той. — Не мога да разбера защо толкова обичам тези мъничета.

Жребчето вдигна глава, погледна ги невиждащо със замъглените си, тъмносини очи и се отдръпна от ръката на Джоузеф.

— Защо трябва винаги да ги докосваш? — сгълча го Томас. — Не обичат да ги пипат, когато са толкова малки.

Джоузеф прибра ръката си.

— Май е по-добре да отивам на закуска.

— Знаеш ли какво? — извика Томас. — Видях няколко лястовици да прехвърчат наоколо. Напролет под стрехите на обора и под резервоара на помпата ще се появят гнезда.

Братята работеха задружно, всички, освен Бенджи. Бенджи клинчеше винаги когато можеше. Според желанието на Джоузеф зад къщите се простираше дълга зеленчукова градина. На високи кокили се издигаше водна помпа и всеки следобед с излизането на вятъра проблясваше с перки. До голямата конюшня се намираше дълъг открит краварник. Оградите от бодлива тел се проточваха и заграждаха земята. По равнините и хълмовете обилно растеше трева, а стоката се множеше.

Джоузеф тръгна да излиза от обора. Слънцето вече бе превалило планината и изпращаше топли бели лъчи през квадратните прозорци. Джоузеф застана в сноп светлина и за момент разпери ръце. От върха на купчина тор през прозореца го изгледа петел, после изкряка, оттегли се, размахал криле, и дрезгаво предупреди кокошките, че няма как да не се случи нещо ужасно в такъв прекрасен ден. Джоузеф отпусна ръце и се извърна към Томас:

— Вземи два коня, Том. Хайде да отидем да погледнем дали има нови телета. Кажи на Хуанито, ако го видиш.

След закуска тримата мъже излязоха от къщи. Джоузеф и Томас яздеха един до друг, а Хуанито ги следваше. Хуанито бе пристигнал от Нуестра Сеньора призори, след като бе прекарал дискретна и приятна вечер в кухнята на семейство Гарсия. Алис Гарсия седна срещу него, спокойно свела очи към кръстосаните в скута й ръце, а възрастните Гарсия, едновременно пазители и съдници, се настаниха от двете му страни.

— Виждате ли, аз не съм само майордом на сеньор Уейн — обясни Хуанито под възхитените им, но скептични погледи. — По-скоро съм като син на дон Джоузеф. Където ходи той, ходя и аз. Само на мен има доверие за истински важните неща.

Така кротко се хвали в продължение на няколко часа и след като, както изискваше благоприличието, Алис и майка й се оттеглиха, Хуанито премина към официалните слова и протоколни жестове, докато накрая след предписваната според етикета съпротива бе приет от Хесус Гарсия за зет. Сетне Хуан се отправи обратно към ранчото, доста изморен и много горд, защото за семейство Гарсия със сигурност можеше да се каже, че има поне един испански предшественик. Сега яздеше след Джоузеф и Томас и разсъждаваше наум как ще ги уведоми.

Слънцето прежуряше, когато се изкачиха по обраслото с трева възвишение в търсене на теленца, които да бележат и скопят. Сухата трева свистеше под копитата на конете. Конят на Томас подтичваше нервно, защото пред седлото седеше злонравен енот с проклети очички, лъснали зад черна маска. За да пази равновесие, той се бе вкопчил в гривата на коня с малките си черни лапички. Томас погледна напред, примижал срещу силното слънце.

— Знаеш ли — рече той, — в събота ходих в Нуестра Сеньора…

— Знам — нетърпеливо го прекъсна Джоузеф. — И Бенджи сигурно е ходил. Чух го да пее късно през нощта. Том, това момче ще си докара някоя беля. Има неща, които хората тук не понасят. Някой ден ще намерим Бенджи с нож във врата. Казвам ти, Том, някой ден ще си го изпроси.

Томас се изсмя.

— Остави го, Джо. Дотогава ще се е забавлявал повече от десетина трезвеници, взети заедно, и ще е живял по-дълго от Матусал.

— Да, но Бъртън се притеснява затова непрекъснато. Много пъти ми е говорил за него.

— Та както ти казвах — отново подхвана Томас. — Седях в смесения магазин в Нуестра Сеньора в събота следобед, там имаше и вакероси от Чинита. Стана дума за сухите години между осемдесета и деветдесета. Чувал ли си за тях?

Джоузеф завърза още един възел на ласото на седлото.

— Да — тихо каза той. — Чувал съм за тях. Никога няма да се повторят.

— Хм, вакеросите говореха. Казаха, че всичко наоколо пресъхнало, добитъкът измрял и земята станала на прах. Казват, че хората се опитали да прекарат кравите във вътрешността, но повечето измрели по пътя. Заваляло едва няколко години преди да дойдеш.

Той дръпна ушите на енота и ги пусна чак когато жестокото зверче се опита да впие остри зъби в ръката му.

В очите на Джоузеф припламна тревога. Той поглади с ръка брадата си и обърна крайчетата навътре, както правеше баща му.

— Чух за това, Том. Но всичко вече е минало. Нещо се е объркало. Казвам ти. Повече няма да се повтори. Никога. Хълмовете са налети с вода.

— Откъде знаеш, че няма да се повтори? Вакеросите споменаха, че се е случвало и преди. Как можеш да казваш, че никога няма да се повтори.

Джоузеф упорито стисна устни.

— Не може да се повтори. Всички потоци са пълни. Не, не виждам как може да се повтори.

Хуанито пришпори коня и се изравни с тях.

— Дон Джоузеф, чувам хлопки отвъд възвишението.

Тримата мъже обърнаха конете надясно и ги подкараха в лек галоп. Енотът скочи на рамото на Томас и се вкопчи във врата му със силните си ръчички. Преминаха през възвишението в галоп. Попаднаха на малко стадо червени крави. Измежду тях неуверено се клатушкаха две теленца. Само след миг се озоваха на земята. Хуанито извади шишенце с някаква течност от джоба си и Томас отвори дебелото острие. Лъскавият нож изряза клеймото на Уейн в ушите и на двете телета, докато те отчаяно ревяха, а майките им стояха наблизо и мучаха от страх. После Томас коленичи до мъжкото теленце. С две движения приключи с кастрацията и лисна от течността на раната. Когато подушиха кръвта, кравите уплашено замучаха. Хуанито развърза краката на бъдещия вол и той тромаво се изправи и се запрепъва към майка си. Мъжете яхнаха конете и се отдалечиха.

Джоузеф бе взел парченцата от ушите. Погледна ги за миг и ги пъхна в джоба си.

Томас го наблюдаваше.

— Джоузеф — внезапно рече той, — защо окачваш ястребите, които убиваш, в короната на дъба до къщата си?

— За да не пипат другите ястреби пилетата, естествено. Всички правят така.

— Но нали, по дяволите, много добре знаеш, че няма смисъл. Нито един ястреб на света няма да остави някоя ярка да му се измъкне само защото негов събрат виси, окачен надолу с главата. Ами че той ще изяде и него, ако може.

Замълча за момент, после тихо продължи:

— Закачаш и парченцата от ушите на дървото.

Брат му ядосано се извърна.

— Закачам изрезките, за да знам колко телета има.

Томас изглеждаше озадачен. Върна енота на рамото си. Той се настани и внимателно облиза вътрешната страна на ухото си.

— Май разбирам какво правиш, Джо. Понякога почти ми е ясно какво целиш. Заради сушавите години е, Джоузеф, нали? От тях ли искаш да се предпазиш?

— Ако не е по причината, която ти казах, тогава, по дяволите, съвсем не е твоя работа — твърдоглаво заяви Джоузеф. В очите му се появи притеснение и гласът му заглъхна от смущение. — Освен това самият аз не разбирам. Ако ти кажа, нали ще мълчиш пред Бъртън? Бъртън се притеснява за всички ни.

Томас се развесели.

— Никой нищо не споделя с Бъртън. Той винаги сам е знаел всичко.

— Добре тогава — рече Джоузеф, — ще ти кажа. Баща ни ме благослови, преди да тръгна насам, стара благословия като онези от Библията, струва ми се. И все пак си мисля, че на Бъртън нямаше да му хареса. Винаги съм имал странно усещане за татко. Той беше невероятно спокоен. Не приличаше на другите бащи. Даваше сигурност, беше нещо, на което можеш да се опреш, което никога няма да се промени. Ти чувстваше ли се така?

Томас бавно кимна.

— Да, знам какво имаш предвид.

— Тогава дойдох тук и чувството на безопасност не ме напусна. После получих писмото от Бъртън и за миг като че започнах да пропадам някъде, летях и нямаше за какво да се хвана. Тогава продължих да чета. Татко казал, че ще дойде да ме види, след като умре. Къщата още не беше построена. Седях на купчина дърва. Погледнах нагоре… и видях дървото… — Джоузеф замълча и се вгледа в гривата на коня. След малко погледна към брат си, но Томас извърна очи. — Ами, това е. Може би ти ще разбереш. Просто правя това, което правя. Не знам защо, само дето от това се чувствам по-добре. Все пак — вяло продължи — човек трябва да има нещо, за което да се хване, нещо, на което може да разчита.

Томас погали енота с повече нежност, отколкото обикновено проявяваше към животните си, но този път не погледна Джоузеф.

— Помниш ли веднъж като малък си счупих ръката. Беше в шина, свита на гърдите ми, и дяволски болеше. Татко дойде при мен, разтвори пръстите ми и целуна дланта. Само това направи. Нещо, което не можеше да се очаква от татко, но помогна, защото бе по-скоро лекарство, отколкото целувка. Почувствах как нещо тръгва нагоре по счупената ми ръка като студена вода. Странно, че си го спомням толкова добре.

Далеч пред тях се чу хлопка. Хуанито подкара коня в тръс.

— Сред боровете са, сеньор. Не знам какво търсят там, като няма паша.

Поведоха конете към билото, увенчано с тъмнозелени борове. Първите дървета бяха разположени като постове. Стволовете им бяха прави като мачти, а в сянката кората им изглеждаше пурпурна. Почвата по тях бе затрупана с кафяви иглички и на нея не растеше трева. Горичката бе тиха, долавяше се само лекият шепот на вятъра. Птиците не обичаха да се заседяват сред боровете, а кафявият килим приглушаваше стъпките на животните. Ездачите оставиха жълтата слънчева светлина зад гърба си и навлязоха сред дърветата в пурпурния мрак на сенките. По-навътре дърветата ставаха по-гъсти, облягаха се едно на друго и сплитаха върхове в непроницаем таван от иглички. Сред стволовете избуяваше храсталак — къпини, малини и бледите, зажаднели за светлина листа на гуатрата. С всяка следваща крачка плетеницата все повече се сгъстяваше. Накрая конете спряха и отказаха да си пробиват път по-навътре през въоръжената с тръни бариера.

Тогава Хуанито рязко обърна коня си наляво.

— Оттук, сеньори, знам една пътека.

Поведе ги по стара пътека, дълбоко зарината в иглички, но свободна от храсталаци и достатъчно широка, за да могат двама души да минат по нея. Яздиха около стотина ярда и изведнъж Джоузеф и Томас спряха и се втренчиха в онова, което се откри пред очите им.

Озоваха се пред широка поляна, почти кръгла и гладка като езерна повърхност. Гъсти черни стволове, прави като колони, ревниво я обграждаха. В средата се издигаше скала колкото къща, тайнствена и грамадна. Тя сякаш беше изваяна изкусно и с много мъдрост и все пак в човешката памет не съществуваше нищо, което би могло да се сравни с нея. Плътен и гъст зелен мъх се стелеше по скалата като мек пух. Грамадата напомняше олтар, който се е стопил и стекъл по стените си. От едната страна в скалата имаше малка, тъмна пещера, чийто вход бе обрасъл по ръбовете с петопръста папрат. Оттам тихо ромолеше поточе, пресичаше поляната и се губеше сред непроходимия гъсталак, който я опасваше. До потока с подгънати под тялото предни крака се излежаваше огромен черен бик — без рога, с лъскави черни къдри на челото, и преживяше, втренчен в зелената скала. Когато тримата мъже нагазиха в поляната, той се извърна и ги погледна с кървясали очи. Изпръхтя, изправи се тромаво, наведе глава към тях, после се гмурна в шубрака и си проби път през него. За миг мъжете зърнаха биещата опашка и семенниците, провесени почти до коленете. После бикът изчезна и се чу само как храстите пращят под тежестта му.

Всичко бе станало само за миг.

Тогава Томас извика:

— Този бик не е наш. Не съм го виждал никога по-рано.

После смутено погледна Джоузеф.

— Никога досега не съм виждал това място — измърмори той. — Май не ми харесва. Не знам.

Томас здраво стисна енота под мишница, защото животното се гърчеше, хапеше и се мъчеше да избяга.

Джоузеф бе вперил широко отворени очи в поляната. За него тя бе едно цяло и той не виждаше нещата поотделно. Брадичката му бе издадена напред. Пое дълбоко въздух, докато усети болка в гърдите, и напрегна мускулите на ръцете и раменете си. Бе изтървал юздите и бе скръстил ръце на рога на седлото.

— Потрай малко, Том — разсеяно рече той. — Тук има нещо. Плаши те, но на мен ми е познато. Някъде, вероятно в някой отдавнашен сън, съм виждал това място или може би съм го усещал. Той отпусна ръце на бедрата си и прошепна колебливо, като търсеше думите:

— То е свещено… и старо. То е древно и свещено.

Поляната беше притихнала. Ниско над върховете на дърветата мишелов проряза кръглото небе.

Джоузеф бавно се извърна към Хуанито.

— Хуанито, ти знаеше за това място. Идвал си тук и преди.

Светлосините очи на Хуанито бяха пълни със сълзи.

— Майка ми ме водеше, сеньор. Майка ми беше индианка. Тогава бях малък и тя щеше да има бебе. Дойде тук и седна до скалата. Седя дълго, после си тръгнахме. Понякога мисля, че старите още идват.

— Старите ли? — бързо попита Джоузеф. — Кои са тези стари?

— Старите индианци, сеньор. Съжалявам, задето ви доведох, сеньор, но бях толкова близо и индианското в мен ме накара да дойда, сеньор.

— Хайде да се махаме, по дяволите — нервно извика Томас. — Трябва да намерим кравите.

Джоузеф покорно обърна коня и докато излизаха от притихналата поляна и се спускаха по пътеката, се опита да успокои брат си:

— Не се бой, Том. Тук има нещо силно и желано, и добро. Има нещо като храна, като студена вода. Сега ще забравим за него, Том. Може би само понякога, когато почувстваме нужда, ще се връщаме, за да получим от храната.

Тримата мъже се умълчаха и се заослушваха за хлопките.