Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (21)

21.

С късната есен в долината се настани студът. Високите пернати облаци дни наред висяха над нея. Елизабет предусещаше златната тъга на идващата зима, но й липсваше вълнението от бурите. Често излизаше на верандата и гледаше дъба. Листата му бяха станали съвсем светлокафяви и следващият дъждовен порив щеше да ги отвее. Джоузеф вече не поглеждаше дървото. Откакто животът го напусна, му стана безразлично. Сега често се разхождаше по крехката трева по склоновете на хълма. Излизаше без шапка, по джинси, риза и черен елек. Често отправяше поглед към сивите облаци, вдишваше въздуха, но не откриваше нищо успокояващо.

— Няма дъжд в тези облаци — казваше той на Томас. — Това е мъгла откъм океана, високо в небето.

През пролетта Томас улови два малки сокола и сега им правеше качулки. Готвеше се да ги пуска срещу дивите патици, които се стрелкаха в небето.

— Не му е дошло времето, Джоузеф — казваше той. — Знам, че миналата година дъждовете започнаха по-рано, но съм чувал, че по тези места е нещо обичайно да вали обилно преди Коледа.

Джоузеф спря, взе шепа пръст, суха като пепел, и я остави да се процеди през пръстите му.

— Ще е нужен много дъжд, за да има полза — промълви угрижен той. — Лятото е изпило водата надълбоко. Забелязал ли си колко ниско е нивото на водата в кладенеца? Даже вировете в реката са пресъхнали.

— Подуших умрелите змиорки — рече Томас. — Виж! Тази малка кожена качулка покрива главата на сокола и му пречи да вижда, докато реша да го пусна. По-добре е, отколкото да стреляш по патиците.

Соколът заби клюн в плътната ръкавица, докато Томас слагаше качулката.

Когато ноември дойде и замина, без да завали, Джоузеф притихна от притеснение. Изкарваше каруцата, ходеше до пресъхналите извори, забиваше кола дълбоко в земята, но не стигаше до влажна почва. Тревата, покрила хълмовете, изтъняваше и те посивяваха, а малките кремъчни късчета се подаваха и си играеха със светлината.

Когато декември преполови, облаците се разкъсаха и се разпръснаха. Слънцето се затопли и в долината се настани подобие на лято.

Елизабет наблюдаваше как тревогата изпива Джоузеф, как очите му гаснат от притеснение. Стараеше се да му намира работа. Ту имаше нужда от допълнителен шкаф за кухнята, ту от нов простор за дрехи, беше и време да се направи високо столче за бебето. Джоузеф се захващаше със задачите и ги изпълняваше, преди Елизабет да измисли нови. Изпращаше го до града за провизии и той се завръщаше на потен, задъхан кон.

— Защо толкова бързаш да се върнеш? — питаше тя.

— Не знам. Все си мисля, че може нещо да се случи.

В съзнанието му бавно се зараждаше мисълта, че са дошли сушавите години. Прашният въздух и високо вдигнатата стрелка на барометъра не му вдъхваха доверие. Сред хората в ранчото се появиха настинки. Децата по цял ден подсмърчаха, Елизабет започна лошо да кашля и дори Томас, който никога не боледуваше, спеше със загряващ компрес на гърлото, направен от черен чорап. Джоузеф ставаше все по-жилав и як. Мускулите на врата и на челюстта му изпъкваха под бронзовата кожа. Ръцете му се движеха неспокойно и непрекъснато или играеха ту с парче дърво, ту с джобното ножче, или не се отделяха от брадата — приглаждаха я и подвиваха крайчетата навътре.

Стоеше вторачен в земята. Тя сякаш загиваше. Бледите планински склонове, прашно-сивият пелин, голите камъни го плашеха. Само черната борова горичка на хълма не се променяше. Както винаги стоеше мрачна и смълчана на билото.

Елизабет бе много заета из къщи. Алис замина за Нуестра Сеньора, за да заеме полагащото се положение на скръбна съпруга, чийто мъж ще се върне един ден. Справяше се със задачата с достойнство и майка й често получаваше комплименти за въздържанието на Алис и приличието, с което тъгува. Всеки ден Алис започваше така, сякаш Хуанито щеше да се върне до вечерта.

Липсата на помощ създаде допълнителна работа за Елизабет. Грижите за детето, прането и готвенето запълваха дните й. Спомняше си времето, преди да се омъжи, само смътно и доста снизходително. Вечер седеше с Джоузеф и се опитваше да възстанови пълноценната връзка, която бе установила с него, преди да се роди бебето. Обичаше да разказва за нещата, които се бяха случвали, когато беше малко момиченце в Монтерей, макар вече да й се струваха нереални. Елизабет говореше, а Джоузеф унесено гледаше огнените точки през дупките във вратичките на печката.

— Имах куче — нареждаше тя. — Казваше се Ками. Мислех, че това е най-прекрасното име на света. Познавах момиченце на име Ками. Отиваше й. Имаше кожа, мека като камелия. Така че кръстих кученцето на нея, а тя много се разсърди.

Разказваше как Тарпи убил заселник и бил обесен на клона на дърво при рибарските лодки. Разказваше и за високата строга жена, която поддържала фара на Пойнт Джоу. Джоузеф обичаше тихия й глас. Обикновено не се заслушваше в думите, но вземаше ръката й и прокарваше пръсти по цялата длан.

Понякога се опитваше да го убеди да не се страхува:

— Не се притеснявай за дъжда. Ще дойде. Дори тази година да няма много вода, ще има друга година. Познавам страната, скъпи.

— Нужен е толкова много дъжд. Ако не завали скоро, няма да има достатъчно време. Дъждът ще закъснее.

Една вечер Елизабет каза:

— Май ми се иска да пояздя малко. Рама каза, че вече не е опасно. Ще дойдеш ли с мен, скъпи?

— Разбира се — отвърна той. — Започни малко по малко. Няма да ти навреди.

— Ела с мен до боровете. Те миришат толкова приятно.

Той бавно вдигна поглед над главата й.

— И аз мислех да отида. В горичката има извор. Искам да видя дали е пресъхнал като другите.

Очите му се оживиха при мисълта за кръглата поляна сред боровете. Последния път скалата бе яркозелена.

— Сигурно извира от дълбоко. Няма как да пресъхне — каза той.

— О, аз имам повече причини да отида — рече тя през смях.

— Струва ми се, веднъж ти споменах. Един ден, когато очаквах детето, излъгах Томас и отидох при боровете. Влязох на онова място по средата, където са голямата скала и изворът.

Намръщи се и се опита да си спомни точно какво се бе случило.

— Естествено — продължи тя, — стана така заради положението, в което бях тогава. Бях свръхчувствителна.

Тя погледна нагоре и видя, че Джоузеф я гледа втренчено.

— Продължавай — настоя той.

— Та, както казвам, дължеше се на състоянието ми. Когато чаках детето да се роди, нещата изглеждаха огромни. Не открих пътеката, която води навътре. Пробих си път през храстите и се озовах в кръга. Беше тихо, Джоузеф, най-тихото място на света. Седнах пред скалата, защото мястото ми се стори потънало в спокойствие. Сякаш ми даваше нещо, от което се нуждаех.

Докато говореше, чувството от онзи ден се върна. Тя отмести кичур коса зад ушите. Раздалечените й очи се зареяха някъде надалеч.

— Обикнах скалата. Трудно е да се опише. Обикнах скалата повече от теб, от бебето, от себе си. Още по-трудно е да опиша това: докато седях там, сякаш се слях със скалата. Поточето изтичаше от мен, аз бях скалата и скалата беше… не знам… скалата бе най-силното, най-любимото нещо на света.

Тя неспокойно се огледа. Пръстите й започнаха да диплят полата. Възнамеряваше да разкаже преживяното под формата на шега, но то бе много силно.

Джоузеф пое неспокойната ръка и укроти пръстите.

— Разкажи ми! — настоя нежно той.

— Ами, сигурно съм стояла там доста време, защото слънцето се беше преместило. На мен обаче ми се стори само миг. После усещането за мястото се промени. Там се настани нещо зловещо — от спомена гласът й стана дрезгав. — На поляната се настани нещо злокобно, нещо, което искаше да ме унищожи. Избягах. Помислих, че ме преследва — тази огромна, потайна скала — и когато излязох навън, се молих. О, колко дълго се молих.

Очите на Джоузеф я пронизваха.

— Защо искаш да се върнеш там? — настоятелно попита той.

— Не разбираш ли? — развълнува се тя. — Всичко онова се дължеше на състоянието ми, но няколко пъти го сънувам и често се сещам за него. Сега отново съм добре и искам да се върна и да се убедя, че е само една стара, покрита с мъх скала в средата на поляната. После няма повече да я сънувам. Искам да я докосна. Искам да я нараня, защото ме изплаши.

Тя освободи пръсти от хватката на Джоузеф и ги разтърка, за да премахне болката.

— Заболя ме ръката, скъпи. И ти ли се страхуваш от това място?

— Не — отговори той. — Не се страхувам. Ще те заведа.

Замълча за миг. Чудеше се дали да й каже за думите на Хуанито, за бременните индиански жени, които ходели да поседят пред скалата, и за дедите, които живеели в гората. „Може да се изплаши — реши той. — По-добре да преодолее страха от мястото.“ Отвори печката и хвърли вътре наръч дърва. Завъртя регулатора и огънят забумтя.

— Кога искаш да отидем? — попита той.

— Няма значение. Ако утре времето е хубаво, ще сложа нещо за обед в една чанта. Рама ще гледа бебето. Ще си направим пикник — развълнува се тя. — Не сме ходили на пикник, откакто се оженихме. Няма нищо на света, което да обичам повече. Когато бях малка, носехме обед на хълма на къпините и като се нахранехме, с мама пълнехме цели кофи с къпини.

— Добре, утре отиваме — съгласи се той. — Ще надникна в обора, скъпа.

Тя го проследи с поглед. Усети, че крие нещо.

„Може би просто се притеснява за дъжда“ — помисли си тя и по навик погледна барометъра. Стрелката сочеше нагоре.

Джоузеф слезе от верандата. Приближи дъба, но се сети, че е мъртъв.

„Ако беше жив — помисли си той, — щях да знам какво да правя. Сега вече няма кой да ме посъветва.“

Влезе в обора. Очакваше да завари Томас, но вътре беше тъмно и конете изпръхтяха, когато мина зад тях.

„Тази година ще има достатъчно сено за добитъка.“

Тази мисъл го успокои.

Прекоси двора и тръгна към къщи. По небето се бе разпростряла прозрачна мъгла. Стори му се, че около луната се е образувал блед обръч, но той бе толкова слаб, че едва ли можеше да бъде сигурен.

Рано преди изгрев на другата сутрин Джоузеф отиде в обора, среса два коня, изчетка ги до блясък, за да бъдат елегантни, боядиса копитата им с черно и втри мазнина в козината им.

Докато се трудеше, влезе Томас.

— Много се стараеш отбеляза той. — Да не отиваш в града?

Джоузеф продължи да втрива мазнината, докато кожата на конете не лъсна като метал.

— Ще ходим с Елизабет на разходка — обяви той. — От доста време не е яздила.

Томас прокара ръка по лъсналата задница.

— Бих дошъл с вас, но имам работа. Отиваме с мъжете до речното корито да изкопаем дупка. Съвсем скоро намирането на вода за добитъка може да се превърне в проблем.

Джоузеф спря да работи и притеснено погледна Томас.

— Знам. Но под речното корито със сигурност има вода. Опитайте няколко фута по-надолу.

— Скоро ще завали, Джоузеф. Наистина се надявам. От праха започва да ме боли гърлото.

Слънцето се показа иззад тънък пласт облаци, които изсмукваха топлината и отслабваха светлината. Над хълмовете излезе студен постоянен вятър, раздуха праха на вълнички и образува малки преспи от обрулени листа. Бе самотен вятър, носеше се равномерно, почти безшумно над земята.

След закуска Джоузеф изведе конете. Елизабет излезе, облечена в пола-панталон, с ботушки на високи токове. В ръце държеше чантата с обеда.

— Вземи си топло палто — предупреди я Джоузеф.

Тя вдигна лице към небето.

— Най-после зимата дойде, нали, Джоузеф. Слънцето вече не е толкова горещо.

Помогна й да се качи. Тя се разсмя — досегът с животното й бе приятен — и нежно потупа горния плосък край на рога на седлото.

— Хубаво е отново да можеш да яздиш — каза тя. — Къде ще отидем първо?

Джоузеф посочи малък връх на източния склон над боровете.

— Ако отидем на онзи връх, може да погледнем през дефилето на Пуерто Суело и да видим океана — каза той. — Може да видим и върховете на секвоите.

— Приятно е да усещаш как се движи конят — повтори тя. — Липсвало ми е, а не съм знаела.

Лъскавите копита вдигаха от земята фини бели прашинки, които оставаха след тях във въздуха и образуваха опашка като от пушека на парен локомотив. Вървяха нагоре по оскъдната трева на полегатия склон. Когато стигнеха до урва, я преминаваха с рязък устрем — нагоре и надолу.

— Спомняш ли си как бучеше водата в тях миналата година? — напомни му тя. — Скоро пак ще бъде така.

Далеч на склона видяха мъртва крава, покрита почти изцяло от лениви, но ненаситни мишелови.

— Дано вятърът не довее това до нас, Джоузеф.

Той отвърна поглед от пира.

— Не оставят месото да се развали — отбеляза той. — Виждал съм как стоят в кръг около някое умиращо животно и чакат да настъпи смъртта. Усещат я на мига.

Склонът стана по-стръмен. Навлязоха сред крехкия пелин. Стъблата бяха голи и толкова съсухрени, сякаш бяха мъртви. След час стигнаха върха. Оттам ясно видяха триъгълния къс океан. Той не беше син, а стоманеносив. На хоризонта тъмната мъгла по бреговете издигаше непроницаеми укрепления.

— Завържи конете, Джоузеф. Да поседнем за малко. Отдавна не съм виждала океана. Понякога нощем се будя и се ослушвам да чуя вълните, сирената на фара или камбаната на шамандурата при Чайна Пойнт. Понякога ги чувам, Джоузеф. Сигурно са запечатани много дълбоко в мен. Понякога ги чувам. Рано сутрин, когато въздухът е замрял, си спомням как слушах рибарските лодки да се отблъскват от брега и как мъжете си подвикват от лодка на лодка над водата.

Той се извърна.

— На мен тези неща не ми липсват, защото никога не съм ги притежавал.

Спомените й му приличаха на малки ереси.

Тя дълбоко въздъхна.

— Когато си спомням тези неща, Джоузеф, ми домъчнява за дома. Тази долина ме държи като в капан и имам чувството, че никога няма да мога да избягам от нея и че никога повече няма да чуя вълните и камбаната на шамандурата, нито пък ще видя как чайките се реят из въздуха.

— Винаги можеш да отидеш на гости — нежно каза той. — Ще те заведа.

Тя обаче поклати глава.

— Вече никога няма да е същото. Спомням си колко се вълнувах по Коледа тогава. Сега вече няма да е същото.

Той вдигна глава и подуши въздуха.

— Не биваше да те водя тук, Елизабет. Натъжи се.

— Да, но това е хубава, пълноценна тъга, скъпи. Великолепна тъга. Спомням си лъскавите локвички, които се образуваха при отлив, рачетата, които с мъка се катереха по скалите, и малките змиорки по кръглите камъни. Джоузеф, искаш ли вече да обядваме? — попита тя.

— Няма пладне. Огладня ли?

— Винаги огладнявам, като съм на пикник — усмихна се тя. — Когато ходехме с мама на хълма да берем къпини, започвахме обеда още щом изгубехме къщата от очи. Искам да обядваме тук, горе.

Той отиде до конете, разхлаби коланите, донесе чантата и двамата с Елизабет задъвкаха дебелите сандвичи, загледани в дефилето и сърдития океан.

— Облаците идват насам — рече тя. — Тази вечер може да завали.

— Мъгла е, Елизабет. Тази година винаги всичко се оказва мъгла. Земята побелява. Виждаш ли? Кафявото се отдръпва.

Тя дъвчеше сандвича и не сваляше очи от късчето океан в далечината.

— Спомням си толкова много неща. Изплуват в съзнанието ми внезапно, като патици в стрелбище. Спомням си как при отлив италианците излизаха на скалите с големи комати хляб в ръце. Разтваряха морските таралежи и мажеха хляба с част от вътрешността. Мъжките са сладки, а женските — кисели. Става дума за таралежите, разбира се, не за италианците.

Тя смачка хартиите от обяда и ги натъпка в чантата.

— Хайде вече да тръгваме, скъпи. Не искам да се бавим много.

Макар облаците да се бяха раздвижили, мъглата около слънцето се сгъстяваше. Вятърът стана по-студен. Джоузеф и Елизабет поведоха конете надолу по склона.

— Още ли искаш да отидеш до боровата горичка? — попита той.

— Естествено. Нали точно за това излязохме. Възнамерявам да се разправя със скалата.

Докато говореше, от небето се стрелна ястреб със свити нокти. Чу се ударът в плътта. След секунда ястребът отново излетя нагоре, понесъл в клюна си пищящ заек. Елизабет пусна юздите и запуши уши, докато звукът не заглъхна. Устните й се разтрепериха.

— Знам, че е естествено, но мразя тези неща.

— Не улучи точно — каза Джоузеф. — Трябваше да му счупи врата с първия удар, но не успя.

Проследиха полета на ястреба с очи, докато той намери прикритие в боровата горичка и изчезна сред дърветата.

Не вървяха дълго. Спуснаха се по дълъг склон, после минаха покрай билото и накрая стигнаха до дърветата. Джоузеф спря.

— Ще вържа конете тук и ще влезем навътре пеша — каза той. Тръгнаха и Джоузеф избърза напред към поточето. — Не е пресъхнало — извика той. — Изобщо не се е променило.

Елизабет го настигна и се изравни с него.

— По-добре ли се чувстваш сега, Джоузеф?

В думите й се усещаше лека подигравка, но на лицето й нямаше и следа от нея.

— За пръв път от дълго време виждам течаща вода — обясни той. — Сякаш страната няма да загине, докато има вода в този поток. Той е като вена, която продължава да разнася кръвта.

— Глупчо, идваш от място, където вали често — каза тя. — Гледай как се е смръщило небето, Джоузеф. Няма да се изненадам, ако завали.

Той погледна нагоре.

— Само мъгла — рече. — Скоро ще стане студено. Хайде да вървим.

Както винаги поляната беше притихнала, скалата все още бе зелена. Елизабет заговори високо да разчупи тишината:

— Виждаш ли, уплашила съм се само заради състоянието си.

— Сигурно извира от дълбоко, щом още тече — каза Джоузеф. — Скалата сигурно се гордее, че може да изсмуква влага за мъха.

Елизабет се наведе и погледна в тъмната пещера, откъдето идваше поточето.

— Нищо няма — каза тя. — Само дълбока дупка в скалата и мирис на влажна земя.

Изправи се и потупа рунтавата стена на скалата.

— Какъв хубав мъх, Джоузеф. Виж колко е дълбок.

Изтръгна цяла шепа и вдигна влажните черни корени, за да му ги покаже.

— Повече никога няма да те сънувам — закани се тя на скалата.

Небето бе тъмносиво. Слънцето се скри.

Джоузеф потръпна и се обърна.

— Да се прибираме, скъпа. Застудя.

Тръгна към пътеката.

Елизабет стоеше неподвижна до скалата.

— Мислиш, че съм глупава, нали, Джоузеф? — извика тя. — Ще я яхна и ще я опитомя.

Тя заби пета в стръмната, покрита с мъх скала и се надигна нагоре, после заби другата.

Джоузеф се обърна и извика:

— Внимавай да не се подхлъзнеш!

Заби пета за трети път; тогава коренчетата леко се откъртиха. Вкопчи ръце в мъха и го изтръгна. Джоузеф видя как главата й описва малка дъга и се удря в земята. Докато тичаше към нея, тя бавно се претърколи настрани. Цялото й тяло потръпна силно и се отпусна. За миг се изправи над нея, после се втурна към поточето и напълни шепи с вода. Когато се върна обаче, изля водата на земята, защото видя положението на врата и как сивият цвят плъзва по лицето й. Отпусна се на земята, без да съзнава какво прави, взе ръката на Елизабет и разтвори пръстите, стиснали шепа борови иглички. Потърси пулса, но не го откри. Нежно постави ръката на земята, сякаш се страхуваше да не я събуди.

— Не знам какво е това — високо каза той.

Смразяващ студ бавно проникваше в него.

„Не бива да я оставям да лежи така — помисли си той. — Трябва да я занеса вкъщи.“

Погледна черните белези по скалата на местата, където само преди миг се бяха забили петите на Елизабет.

— Беше толкова просто, толкова лесно, толкова бързо — високо изрече той. — Стана толкова бързо.

Знаеше, че не е в състояние да осъзнае какво се бе случило. Положи усилие на всяка цена да разбере. „Всички истории, всички случки, които съставляваха живота, изчезнаха само за миг — изчезнаха мненията, изчезна способността за чувства, изчезна всичко. И нищо няма смисъл.“ Искаше непременно да разбере какво се е случило, преди да го завладее спокойствието. Искаше да извика и във вика да вложи личната си болка, преди да бъде изолиран и неспособен да изпита тъга или омраза.

Усети как по главата му падат леденостудени капки. Погледна нагоре и видя, че започва да ръми. Капките падаха по бузите на Елизабет и проблясваха в косите й. Спокойствието завладяваше Джоузеф все по-упорито.

— Сбогом, Елизабет — каза той и още преди да изрече думите докрай, бе вече отстранен и безучастен. Свали си палтото и покри главата на Елизабет. — Само така можехме да общуваме — продума той, — сега и това не е възможно.

Дъждът ситнеше по земята и вдигаше малки облачета прах из поляната. Чу тихия ромон на поточето. То се прокрадваше през равното пространство и изчезваше в гъсталака. Джоузеф продължи да седи до тялото на Елизабет. Не изпитваше желание да помръдне, чувствата му бяха притъпени от спокойствието. Изправи се и плахо докосна скалата. Погледна към плоския й гръб. С дъжда мястото се оживи. Джоузеф вдигна глава, сякаш се ослушваше, после нежно погали скалата.

— Сега сте двама и сте тук. Сега знам къде трябва да идвам.

Лицето и брадата му бяха мокри. Дъждът потече в разкопчаната риза. Наведе се, вдигна тялото и подпря увисналата глава на рамото си. Тръгна по пътечката и излезе на открито.

На изток се виждаше размазана дъга, вкопчена в два хълма. Джоузеф остави единия кон да го следва. Метна тялото на рамо, докато яхне коня, и после настани отпуснатия вързоп на седлото пред себе си. Слънцето си проби път през облаците и блесна в прозорците на фермите ниско долу. Вече не валеше. Облаците тръгнаха обратно към океана. Джоузеф си спомни за италианците, които излизали на скалите, разтваряли морските таралежи и ги ядели с хляб. После се сети за нещо, което Елизабет бе казала много, много отдавна. „Счита се, че Омир е живял около деветстотната година преди Христа.“ Започна да повтаря отново и отново: „Преди Христа, преди Христа, милата земя, милата земя! На Рама ще й е мъчно. Няма как да знае. Силите се събират и се обединяват около центъра и се превръщат в една много голяма сила. Дори аз ще стана част от центъра.“

Помръдна вързопа, за да облекчи ръката си. Разбра колко много обича скалата и колко много я мрази. Очите му почти се затвориха от умора.

„Да, на Рама ще й е мъчно. Ще трябва да ми помогне за бебето.“

Томас излезе на двора да посрещне Джоузеф. Понечи да попита нещо, но видя колко напрегнато и сиво е лицето му. Пристъпи мълчаливо и пое тялото. Джоузеф вяло се смъкна от коня, хвана другото животно и го завърза за оградата. Томас остана безмълвен и продължи да държи тялото в ръце.

— Подхлъзна се и падна — Джоузеф беше като вцепенен. — Беше съвсем невинно падане. Мисля, че си счупи врата.

Посегна да поеме вързопа отново.

— Опита се да се качи на скалата сред боровете — продължи той. — Мъхът се откърти. Съвсем леко падане. Няма да повярваш. Отначало помислих, че е припаднала. Донесох вода и чак тогава разбрах.

— Спри! — рязко го прекъсна Томас. — Не говори сега за това.

И не му даде тялото.

— Върви си, Джоузеф. Аз ще се погрижа. Вземи коня и върви да пояздиш. Върви в Нуестра Сеньора и се напий.

Джоузеф чу заповедите и ги прие.

— Ще се разходя край реката — каза той. — Намерихте ли вода днес?

— Не.

Томас се обърна и тръгна към своята къща, понесъл тялото на Елизабет. За пръв път, откакто се помнеше, Томас плачеше. Джоузеф го проследи с поглед, докато се качи по стълбите. После бързо се отдалечи, почти тичешком. Стигна сухото корито на реката и по кръглите камъни забърза нагоре по течението. Слънцето залязваше при устието на Пуерто Суело, облаците, от които бе ръснал дъждецът, се скупчваха на изток във вид на червени стени и отразяваха червена светлина, а от нея оголените дървета изглеждаха пурпурни. Джоузеф ускори крачка.

„Тук някъде имаше дълбок вир — помисли си той. — Не може съвсем да е пресъхнал, беше много дълбок.“

Вървя нагоре по течението около една миля. Най-после откри вира — дълбок, кафяв и вонящ. В сумрака видя как големите черни змиорки бавно се извиват. От двете страни вирът бе заграден от гладки, кръгли камъни. В по-добри времена право в него се изсипваше малък водопад. Третата страна гледаше към песъчлив бряг, набразден и утъпкан от краката на множество животни: изящните остри копита на сърните, възглавничките на лапите на пумите, ръчичките на енотите и всичко бе изпотъпкано от копитата на дивите прасета. Джоузеф се покатери на загладен от водата камък, седна и обгърна колената си с ръце. Потръпна от студа, макар да не го усещаше. Загледа се във вира. Целият ден премина пред очите му — не като ден, а като епоха. Спомняше си дребните движения, които не помнеше да е видял. Думите на Елизабет се връщаха, тъй истински, тъй естествени, тъй натоварени със значение, че все едно отново ги чуваше. Думите отекваха в ушите му.

„Това е бурята — помисли си той. — Началото, което очаквах. Съществува цикъл, постоянен, бърз и непроменлив като перпетум мобиле.“

Дойде му наум, че ако се загледа във вира и освободи съзнанието си от всички объркани образи, ще опознае цикъла.

Откъм храстите се чу силно грухтене. Мислите на Джоузеф се разпиляха и той погледна към брега. Пет мършави диви прасета и огромен нерез с извити бивни излязоха на открито и приближиха брега. Пиха предпазливо, после шумно нагазиха във водата, започнаха да ловят змиорките и да ги ядат, а хлъзгавите риби шибаха с опашки и се гърчеха в устите им. Две прасета хванаха една змиорка и квичейки ядосано, я разкъсаха на две, после всяко от тях задъвка дела си. Нощта вече се спускаше, когато отново прецапаха до брега и пиха още веднъж. Внезапно проблесна жълта светлина. Едно прасе падна, покосено от безмилостна мълния. Чу се изпукване на кости и пронизителен писък. Мълнията изви гръб и гъвкавата, лъскава пума се огледа и отскочи встрани от пътя на атакуващия нарез. Той изсумтя към убития си събрат и поведе останалите към гъстака. Джоузеф се изправи. Пумата се втренчи в него и размаха опашка.

— Да можех да те застрелям — каза Джоузеф, — щеше да има край и ново начало. За съжаление нямам пушка. Продължавай да вечеряш.

Слезе от камъка и си запроправя път през дърветата.

„Когато вирът пресъхне, животните ще измрат — помисли си той. — Или може би ще се прехвърлят отвъд хребета.“

Бавно пое към ранчото. Не му се връщаше, ала малко се страхуваше да остане сам в нощта. Помисли си, че още едно нещо го обвързва със земята, че сега е много по-близо до своята земя.

В бараката зад обора гореше фенер. Някой работеше. Джоузеф отиде до вратата. Томас сковаваше ковчег. Влезе.

— Много малък изглежда — каза той.

Томас не го погледна.

— Премерих. Ще стане.

— Видях пума, Томас. Видях как уби диво прасе. Трябва в най-скоро време да вземеш няколко кучета и да я убиеш. Може да пострадат телетата — бързо продължи той. — Том, когато почина Бенджи, говорихме. Казахме, че гробовете превръщат дадено място в дом. Много истина има в това. То ни прави част от мястото. Тези думи таят огромна истина.

Томас кимна и продължи да работи.

— Знам. Хосе и Мануел ще изкопаят гроба утре. Не искам да копаем гробове за собствените си мъртви.

Джоузеф тръгна да излиза.

— Сигурен ли си, че е достатъчно голям?

— Да. Взех мярка.

— И, Том, не поставяй ограда наоколо. Искам да потъне и да се загуби колкото може по-скоро.

После си тръгна. Бързо. Чу шепота на децата в двора.

— Ето го — каза Марта. — Не бива да го заговаряте.

Отиде в тъмната къща, запали лампа и стъкна огън в печката. Часовникът, както го бе навила Елизабет, още тиктакаше, съхранил в пружината натиска на ръката й. Вълнените чорапи, които бе окачила да съхнат на печката, бяха още влажни — живи частици от Елизабет, които още не бяха умрели. Мислите на Джоузеф течаха бавно.

„Животът не може да бъде прекъснат лесно. Човек не умира, докато нещата, променени от него, са живи. Следите, оставени от него, са единственото доказателство, че е живял. Докато съществува и най-малкият спомен, човек не може да бъде забравен, да умре.“

„Човешката смърт е дълъг, бавен процес — продължи да разсъждава той. — Заколваш крава и веднага след като месото бъде изядено, нея вече я няма. Човешкият живот си отива, както замира движението на водата в кладенец — на малки вълнички, които се разширяват и простират обратно към покоя.“

Облегна се назад и намали фитила на лампата. Остана да мъждука само малко синьо пламъче. Отпусна се и се опита да събере мислите си, ала те се бяха разпръснали, бяха се разпилели на хиляди места и той загуби ориентация. Започнаха да се изразяват в тонове, в потоци движение и в цветове, водени от дълбок, бавен ритъм. Плъзна поглед по отпуснатото си тяло, по извитите ръце и дланите, отпуснати в скута.

Размерите се променяха.

Проточваше се дълга извита планинска верига. От края й се простираха пет по-малки планини, разделени от долини. Като се вгледаше по-внимателно, като че се виждаха градовете в долините. Дългият извит хребет бе покрит с пелин, а долините се съединяваха в мили равна, черна, обработваема земя, която накрая се спускаше в дълбока пропаст. Равнината бе красива, къщите и хората — толкова мънички, че едва се виждаха. Високо горе на величествен връх, извисил се над планините и долините, бе разположен умът на света и очите, които разглеждаха тялото на земята. Умът не можеше да вникне в живота на тялото. Лежеше отпуснат и смътно съзнаваше, че е в негова власт да се отърси от живота, от градовете, малките къщички в полето с яростта на земетресение. Само че умът бе замъглен и планините спокойно си лежаха, и полето кротко си почиваше на заоблената скала, която се спускаше в пропастта. Така беше от милиони години, непроменено и спокойно, а високо горе световният ум лежеше в състояние близко до сън. Световният ум малко съжаляваше, защото знаеше, че в един момент ще трябва да се раздвижи и тогава животът ще бъде разтърсен и разрушен и дългият труд ще отиде на вятъра, и къщите в долините ще се срутят. Умът съжаляваше, но нищо не можеше да промени. Мислеше: „Ще понеса и най-малкото неудобство, за да запазя реда, установен по случайност. Би било жалко да се разруши този ред.“

За съжаление величественият земен къс се измори да стои в едно положение. Той внезапно се раздвижи и къщите се срутиха, планините страховито се надигнаха и трудът, влаган в продължение на милиони години, бе унищожен.

Тогава размерите се промениха. И времето се промени.

На верандата се чуха леки стъпки. Вратата се отвори и влезе Рама. Очите й бяха широко отворени и блестяха от мъка.

— Седиш в тъмницата, Джоузеф — промълви тя.

Той вдигна поглед и поглади черната си брада.

— Намалих лампата.

Тя пристъпи напред и леко повдигна фитила.

— Трудно време дойде, Джоузеф. Искам да видя как изглеждаш по това време. Не — каза тя, — не си променен. Това ми връща силите. Страхувах се нещо в теб да не се е пречупило. Мислиш ли за Елизабет?

Не знаеше какво да каже. Имаше желание, когато говори за това, да бъде колкото може по-близо до истината.

— Да, донякъде — думите се отрониха бавни и несигурни, — за Елизабет, за всички неща, които умират. Всичко, изглежда, е подчинено на повтарящ се модел, освен живота. Има само едно раждане и една смърт. Никъде другаде не е така.

Рама приближи и седна до него.

— Ти обичаше Елизабет.

— Да — каза той, — обичах я.

— Но не я познаваше като човек. Никого не познаваш като човек. Ти не се интересуваш от хората като отделни личности, Джоузеф. За теб те са просто хора. Не виждаш отделните части, Джоузеф, само цялото.

Тя сви рамене и се изправи.

— Даже не ме слушаш. Дойдох да видя дали си вечерял.

— Не ми се яде — отвърна той.

— Разбирам. Бебето е при мен, нали знаеш. Искаш ли да го задържа у нас?

— Ще намеря някое място, където да се грижат за него, веднага щом мога — каза той.

Тя стана да си ходи.

— Изморен си, Джоузеф. Лягай и ако успееш, поспи. И да не можеш, поне полегни. На сутринта ще огладнееш и тогава ела да закусиш у нас.

— Да — разсеяно отговори той, — утре ще огладнея.

— Хайде, лягай.

Той се съгласи, без да осъзнава много добре какво му казва.

— Добре, ще легна.

Тя излезе и той машинално се зае да изпълнява каквото му бе наредила. Съблече се и застана пред печката. Загледа се в стегнатия си корем и жилестите крака. Гласът на Рама не преставаше да звучи в ушите му:

„Трябва да легнеш и да починеш!“

Взе лампата от халката, на която висеше, и отиде в спалнята. Остави я на масата и легна. Откакто влезе в къщата, усещанията му бяха притъпени от мислите, но когато изпъна тяло и се отпусна, започна да чува звуците на нощта и долови бърборенето на вятъра и суровия шепот на сухите листа в короната на дъба. Някъде далеч измуча крава. Животът нахлуваше обратно в долината и движението, преустановено от мисълта, се възстановяваше. Помисли си дали да не загаси лампата, но тялото се възпротиви на усилието.

На верандата се чуха предпазливи стъпки. Входната врата тихо се отвори. Във всекидневната нещо прошумоля. Джоузеф остана неподвижен и се ослуша. Лениво се питаше кой ли може да бъде, но не извика. Тогава вратата на спалнята се отвори и той погледна нататък. Рама стоеше гола на вратата, обгърната от светлината на лампата. Джоузеф видя налетите гърди и тъмните, твърди зърна, широкия кръгъл корем и силните крака, триъгълника черни къдрави косми. Рама дишаше учестено, сякаш бе тичала.

— Това е необходимо — дрезгаво прошепна тя.

Джоузеф усети как в гърлото и гръдния му кош нещо започва да хрущи като нагорещен чакъл и да се спуска надолу.

Рама изгаси лампата и се хвърли на леглото. Телата им яростно се вкопчиха едно в друго, силните й крака се сключиха на гърба му, бедрата им запулсираха и заблъскаха. Дъхът ридаеше в гърлата им. Джоузеф усещаше твърдите зърна, опрени в гърдите си; после Рама пресипнало изстена, широките бедра се заудряха в него, тялото й се разтресе и накрая ръцете й го притиснаха толкова силно, че секнаха дъха му и зажаднелите бедра неудържимо изцедиха агонизиращото семе от тялото му.

Отпусна се. Дишаше тежко. Коравите мускули омекнаха. Останаха да лежат изтощени.

— Необходимо бе за теб — прошепна тя. — За мен беше глад, за тебе — необходимост. Дългата дълбока река на тъгата вече е отклонена и проникнала в мен. Тъгата, която е само бледо удоволствие, се изтръгва за миг. Не си ли съгласен, Джоузеф?

— Да — отговори той, — необходимо беше.

Надигна се от нея и легна на гръб.

Тя сънливо промърмори:

— Сега това е в спомените ми. Един-единствен път в живота ми. Един-единствен път! Цял живот съм се стремяла към това нещо, отсега нататък цял живот неудържимо ще бягам от него. Гладът не беше за теб. Сега изглежда задоволен. Може би наистина е задоволен, но се боя, че от него ще се родят безброй малки желания и всяко от тях ще става по-силно от първоизточника.

Тя седна и го целуна по челото. За миг косата й покри лицето му.

— На масата има ли свещ, Джоузеф? Ще ми трябва малко светлина.

— Да. Там е калаеният свещник. На подноса има кибрит.

Тя стана и запали свещта. Плъзна поглед надолу по тялото си и прокара изпитателно пръст по червените резки на гърдите си.

— Мислила съм за това — каза тя. — Често. В мислите ми лежим двамата, след като сме се съединили, и аз те разпитвам, задавам ти много въпроси. Винаги е така в мислите ми.

Сякаш обзета от свян, тя постави длан между свещта и тялото си:

— Мисля, че зададох въпросите си и ти им отговори.

Джоузеф се опря на лакът.

— Какво искаш от мен, Рама? — попита той.

Тогава тя се обърна към вратата и бавно я отвори.

— Вече нищо не искам. Сега ти отново си едно цяло. Исках да бъда част от теб. Може би вече съм. Но… не мисля, че е така.

Гласът й се промени:

— Хайде, заспивай. Утре ела да закусиш.

Излезе и затвори вратата.

Чу как прошумоля роклята й, но сънят го завладя толкова бързо, че не разбра кога е излязла от къщата.