Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To a God Unknown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Джон Стайнбек

Към един незнаен бог

 

John Steinbeck

To a God Unknown

A Mandarin Paperback

 

© John Steinbeck, автор

© Диана Нешева, превод

© Виктор Паунов, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

Всички права запазени

 

Превод: Диана Нешева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

 

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

тел. 02 9830485,

факс 02 9830486

e-mail: [email protected]

www.prozoretz.com

 

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ISBN 978-954-733-568-4

История

  1. — Добавяне

17.

Пролетта дойде, богата на нов живот. Хълмовете потънаха в смарагдово зелена трева, буйна и гъста, склоновете се загладиха и се наляха. От непрестанните дъждове реката се втурна неудържимо надолу. Короните на дърветата покрай бреговете натежаха от изобилните листа, приведоха се и сплетоха клони над реката. Сега в продължение на мили тя течеше през сумрачна пещера. През влажната зима сградите във фермата бяха потъмнели и по северната страна на покривите се бе разпрострял блед мъх, а по купчините тор бе поникнала трева.

Животните почувстваха, че по планинските склонове избуява тревата, и започнаха да раждат по-често. Рядко се случваше кравите да се отелят по два пъти, както тази пролет. Свинете се прасяха непрекъснато и нямаше недорасляци. Само един-два коня стояха вързани в обора, защото тревата бе много сладка и беше грехота да не се използва.

Дойде април, времето се затопли, замириса на трева. Цветя отрупаха планинските склонове — алени макове и син вълчи боб ги застлаха с пухкави одеяла. Всяко цвете растеше отделно от другото и заливаше земята със своя окраска. А дъждът все валеше и накрая почвата се напои с течност като гъба. Всяка вдлъбнатина в земята се превръщаше в изворче, всяка дупка — в кладенче. Малките охранени телета наедряваха и щом ги отбиеха, майките им отново приемаха биковете.

Алис се върна в Нуестра Сеньора, за да роди сина си, и после го доведе в ранчото.

През май постоянният летен бриз довя от морето солен въздух и лек мирис на кафяви водорасли. За мъжете пролетта бе време за усилна работа. Всички равни участъци около къщите почерняха под палешниците на ралата. От спретнатите редове, засети със семена от фермата, избуяха ечемик и жито. Зеленчуковата градина даде толкова изобилна реколта, че в кухните влизаше само най-хубавият зарзават, а всяка репичка със съмнителна форма, всеки морков, който не беше идеален на вид, отиваха за прасетата. Земните катерички цвъртяха досами къщите. Още през пролетта те надебеляха повече, отколкото есенно време. Далеч сред хълмовете жребчетата се учеха да подскачат и се боричкаха, а майките им ги гледаха с умиление. Когато заваляха топлите дъждове, конете и кравите вече не търсеха подслон под дърветата, а продължаваха да пасат и водата се стичаше по хълбоците им, а гърбовете им лъщяха като намазани с лак.

В дома на Джоузеф тихо течаха приготовления за раждането. Елизабет шиеше дрешките за бебето, а другите жени, които прекрасно знаеха, че това е най-важното бебе във фермата и наследникът на властта, идваха да поседят при нея и да й помагат. Сложиха в кошчето сатенено дюшече, а Джоузеф го постави на крачета. Поръбиха повече горни пелени, отколкото бяха нужни за едно бебе. Ушиха дълги бебешки ризи и ги избродираха. Казваха на Елизабет, че носи детето леко, защото рядко й прилошаваше. С времето тя ставаше все по-жизнена и щастлива. Рама й показа как да съшие постелката за леглото, в което щеше да роди, и Елизабет вложи в нея такова старание, сякаш щеше да я използва цял живот, а не да я изгори веднага след раждането. Тъй като това бе детето на Джоузеф, Рама добави нещо, невиждано досега — изящност. Направи дебело кадифено въже с примки в двата края, които да закачат на страничните стълбове на леглото. Никоя друга жена не се бе държала за нещо по-добро от усукан чаршаф по време на родилните мъки.

Навън се затопли. Жените излязоха на верандата под приятните слънчеви лъчи и продължиха да шият. Привършиха всичко месеци по-рано. Тежкото парче неизбелен муселин, с което трябваше да затегнат бедрата на Елизабет, бе готово, поръбено и прибрано. Възглавничките, пълни с патешки пух, и всички меки юрганчета бяха завършени преди първи юни.

Непрекъснато говореха за бебета — как се раждат, какви усложнения може да настъпят, как споменът за болката избледнява в съзнанието на жената и колко различни са ранните навици на момчетата от ранните навици на момичетата. Шегите не спираха. Рама разказваше за деца, родени с опашки, с повече ръце или крака, с уста по средата на гърба, но това не беше страшно, защото тя обясняваше как се е случило. Понякога бе резултат от пиянство, понякога от болест, но най-чудовищните деформации се получаваха след зачеване по време на менструалния цикъл.

Понякога влизаше Джоузеф. Във връзките на обувките му имаше оплетени треви, по коленете на джинсите му личаха зелени петна, а по челото му още блестяха капчици пот.

Той стоеше прав, приглаждаше брада и слушаше разговорите им. От време на време Рама търсеше потвърждение от него.

Джоузеф работи неуморно през цялата щедра пролет. Скопяваше мъжките телета, отместваше камънаци, за да не пречат на цветята, и жигосваше с новия печат „Д.У.“ животните. Томас и Джоузеф работеха заедно, без много да говорят. Времето беше подходящо да поправят оградите от бодлива тел, защото коловете се забиваха по-лесно в земята през влажната пролет. Наложи се да наемат още двама вакероси да се грижат за увеличаващите се стада.

Първата юнска жега бе тежка. Затова пък тревата порасна с цял фут. През задушните дни Елизабет взе да става раздразнителна. Започна и да й прилошава. Състави списък от неща, необходими за раждането, и го даде на Джоузеф. Една сутрин рано призори той впрегна каруцата и тръгна към Сан Луис Обиспо, за да ги купи.

В момента, в който замина, какви ли не страхове обзеха Елизабет. Ами ако го убият! И най-невероятните неща изглеждаха възможни. Можеше да срещне друга жена и да избяга с нея. Каруцата можеше да се преобърне в бялото дефиле и да го изхвърли в реката.

Не стана да го изпрати, но когато слънцето изгря, се облече и седна на верандата. Всичко я дразнеше — шумоленето на скакалците, които прелитаха покрай нея, и ръждивите парчета тел по земята, а от миризмата на амоняк от обора почти й прилошаваше. След като огледа и намрази всичко наоколо, Елизабет вдигна очи към хълмовете в търсене на нов обект да излее чувствата си. Първото нещо, изпречило се пред погледа й, бе боровата горичка на билото. Завладя я болезнена носталгия по Монтерей, мъка по тъмните дървета на полуострова, по малките слънчеви улички, по белите къщи и синия залив с разноцветните лодки, но най-вече по боровете. Смолистият аромат на игличките сякаш бе най-прекрасното нещо на света. Тя така силно закопня да ги помирише, че цялото тяло я заболя. Не можеше да откъсне очи от черната горичка на билото.

Постепенно желанието й се промени. Сега мечтаеше единствено за дърветата. Те я зовяха от склона, примамваха я да навлезе между стъблата им, да се скрие от слънцето и да познае мира, който владееше в горичката. Вече се виждаше как лежи на легло от борови иглички и дори ги чувстваше под тялото си, сред клоните се подаваха късчета небе, чуваше как вятърът тихо свисти във върховете на дърветата и отлита, понесъл със себе си обилната миризма на бор.

Елизабет слезе по стълбите и бавно тръгна към обора. Там имаше някой, който изхвърляше от прозореца лопати тор. Влезе в тъмния обор, наситен със сладникава миризма, и се приближи към Томас.

— Искам да поизляза на разходка — каза тя. — Би ли впрегнал двуколката?

Той се облегна на лопатата.

— Почакай, моля те, половин час. Щом свърша, ще те закарам.

Елизабет се ядоса, загдето не изпълнява веднага желанието й.

— Ще изляза сама. Искам да остана сама — отсече тя.

Той я погледна спокойно.

— Не знам дали Джоузеф е съгласен да излизаш сама.

— Джоузеф го няма. Искам да изляза.

Той подпря лопатата на стената.

— Добре, ще впрегна старата Муунлайт. Тя вози леко. Не излизай от пътя, защото може да затънеш в калта. Много са дълбоки дупките.

Помогна й да се качи на двуколката и я изпрати с неспокоен поглед.

Елизабет инстинктивно усети, че не му се иска тя да отива в горичката. Доста се отдалечи от къщата, преди да отбие бялата кобила нагоре по хълма. Двуколката заподскача по неравната земя. Слънцето прежуряше. В долината не се усещаше никакъв полъх. Кара доста дълго нагоре по хълма, ала на пътя й се изпречи урва, която се простираше надалеч и в двете посоки и не можеше да се заобиколи, а боровете бяха вече толкова близо. Елизабет слезе от двуколката, прехвърли повода около едно коренище и пусна спирачката. После се смъкна на дъното на урвата, изкачи се от другата страна и бавно тръгна към горичката. Само след миг се озова пред искрящо поточе, в което нямаше камъни да му препречват пътя, и то лъкатушеше от горичката съвсем безшумно. Тя се наведе, изтръгна стрък кресон от водата и го задъвка. После бавно тръгна покрай поточето нагоре.

Раздразнението й окончателно премина. Навлезе в гората, изпълнена с щастие. Дебелият килим от иглички приглушаваше стъпките й. Гората попиваше всеки звук, с изключение на шепота на игличките по върховете на боровете. Известно време вървя безпрепятствено, после малините и къпините се сплетоха пред нея. Тя се извърна и започна да си пробива път с рамо, а от време на време дори пропълзяваше на ръце и колене през някоя пролука. Толкова силно бе завладяна от непреодолимата потребност да проникне в гората.

Когато най-сетне преодоля гъстия храсталак и се изправи, ръцете й бяха издрани, а косата раздърпана. При вида на кръга от дървета и празното гладко пространство очите й се разшириха от почуда. После закова поглед в огромната безформена зелена скала.

„Сякаш знаех, че е тук — прошепна тя. — Нещо в мен ми казваше, че е тук… това мило, прекрасно място.“

Цареше абсолютна тишина, само високо горе шептяха дърветата, но и този шум беше далечен и затова тишината ставаше още по-дълбока, по-непроницаема. Зелената мъхеста покривка на скалата бе дебела като козина, дългата папрат висеше пред отвора от едната страна като зелено перде. Елизабет се настани до поточето, което тихомълком се прокрадваше през полянката и изчезваше в храсталака. Загледа се в скалата и мислите й напрегнато се завъртяха около загадъчната форма.

„Виждала съм някъде това — рече си тя. — Сигурно съм знаела за него, щом дойдох право тук?“

Очите й се разшириха, докато гледаше скалата, мислите се разпиляха и съзнанието й се изпълни със спомени, мудни, спокойни, безсмислени и неясни. Видя се как тръгва за неделно училище в Монтерей и в чест на Светия дух по улицата бавно минава шествие от облечени в бяло португалски деца, предвождано от кралица с корона. Смътно видя вълните, които идваха от различни посоки и се разбиваха при Пойнт Джоу близо до Монтерей. После, както съзерцаваше скалата, видя собственото си дете, свито с главата надолу в утробата й, видя как леко помръдва и почувства движението.

Шепотът над главата й не преставаше. Със страничното си зрение забеляза как черните дървета все повече се скупчваха и я прихлупваха. Както си седеше, й се стори, че е останала сам-сама на света, че всички са я изоставили, но на нея й бе безразлично. После й се стори, че може да има всичко, което поиска, и веднага след това дойде страхът, че най-силно желае смъртта и да вникне в душата на съпруга си.

Бавно вдигна ръка от скута си и я потопи в студената вода на потока. Дърветата в миг се отдръпнаха назад и сбуленото небе се вдигна. Докато бе седяла там, слънцето се беше изкачило нагоре. В гората нещо прошумя. Този път обаче звукът не беше лек и нежен, а пронизващ и заплашителен. Тя бързо погледна скалата. Бе зловеща като дебнещо животно, отблъскваща като раздърпан козел. На поляната неусетно се прокрадна студ. Елизабет стреснато скочи на крака и ръцете й се стрелнаха към гърдите. Във въздуха премина ужасяваща тръпка. Черните дървета отрязаха пътя за отстъпление. Огромната скала се готвеше да нападне. Елизабет заотстъпва заднишком. Боеше се да я изпусне от очи. Когато стигна входа към широката пътека, й се стори, че в пещерата се размърда космато същество. Цялата поляна оживя от страх. Обърна се и се втурна по пътеката, прекалено уплашена, за да изкрещи. Мина много време, преди да стигне на открито, на слънце.

Гората зад нея се затвори и тя се почувства свободна.

С последни сили седна до поточето. Сърцето й болезнено биеше в гърдите, дъхът излизаше на пресекулки. Видя как поточето нежно раздвижва кресона, който растеше във водата. Видя и точиците слюда, които лъщяха из пясъка на дъното. После потърси защита от скупчените постройки долу във фермата, потънали в слънчева светлина, от пожълтяващата трева, която се покланяше в дълги, прави сребристи редици пред следобедния вятър. Внушаваха сигурност и тя се радваше, че ги вижда.

Преди да я напусне страхът, тя тежко се изправи на колене и се помоли. Опита да си спомни какво се случи на поляната, но споменът бързо избледняваше.

„То е нещо отдавнашно, толкова отдавнашно, че вече почти съм го забравила.“

Спомни си как се бе почувствала.

„Ужасно беше.“

Помоли се:

— Отче наш, който си на небето, да бъде свято името ти…

И продължи да се моли:

— Господи Исусе Христе, дай ми закрила от забранените неща, води ме по пътя на светлината и добротата. Не разрешавай това да премине от мен в детето. Господи Исусе Христе, дай ми закрила от древните неща в кръвта ми.

Спомни си как баща й казваше, че преди хиляда години дедите му следвали учението на друидите.

След като изрече молитвата, се почувства по-добре. В мислите й нахлу чиста светлина и пропъди оттам страха, а заедно с него и спомена за страха.

„В моето положение — помисли си тя — трябваше да предположа. На онова място нямаше нищо, освен въображението ми. Рама неведнъж ми е казвала какво да очаквам.“

Изправи се, спокойна и уверена. Докато слизаше надолу по хълма, набра букет късни летни цветя, за да украси къщата за завръщането на Джоузеф.