Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (2)

2.

След доста скитане Джоузеф се озова в долината, известна като Нуестра Сеньора. Именно там регистрира участък. Когато пристигна, Нуестра Сеньора — дългата долина на името на Светата Майка в центъра на Калифорния — бе обагрена в зелено, златно, жълто и синьо. Равнината бе потънала в див овес и нацъфтял в светложълто синап. Река Сан Франсискито шумно течеше в каменистото си корито през пещерата, прорязана в малката тясна горичка. Два фланга на крайбрежната планинска верига заграждаха Нуестра Сеньора — от едната страна я пазеха от морето, от другата я закриляха от пристъпите на вятъра откъм по-обширната долина Салинас. На юг сред хълмовете, в дъното на долината, се образуваше дефиле и оттам реката тръгваше. Недалеч бяха църквата и градчето Нуестра Сеньора. Колибите на индианците се скупчваха около глинените стени на Божия дом и макар сега той често да беше празен, изображенията на светците поизтъркани, а част от керемидите да лежаха разхвърляни по пода, макар камбаните да бяха счупени, мексиканските индианци продължаваха да живеят наблизо, да почитат празниците си, да танцуват джота на утъпканата земя и да спят под открито небе.

След като регистрира участъка, Джоузеф се отправи към новия си дом. Под широкополата шапка очите му светеха от нетърпение и той жадно вдъхваше мириса на долината. Коланът на новите му джинси бе обшит от край до край с медни копчета. Носеше синя риза и елек с удобни джобове. Ботушите с високи токове също бяха нови, а шпорите блестяха като сребърни. Зададе се стар мексиканец, който тежко и тромаво вървеше към Нуестра Сеньора. Когато приближи Джоузеф, лицето му засия от радост.

— Да няма празник някъде? — вежливо попита той.

— Имам сто и шейсет акра земя в долината — щастливо се усмихна Джоузеф. — Ще живея там.

Очите на стареца светнаха при вида на пушката в калъфа, удобно прилепнал под крака на Джоузеф.

— Ако видиш сърна, сеньор, и ако я убиеш, спомни си стария Хуан.

Без да спира, Джоузеф се провикна през рамо:

— Като построим къщата, ще устроя празник, старче. Обещавам да не те забравя.

— Зет ми свири на китара, сеньор.

— Значи ще извикаме и него.

Конят на Джоузеф бързо се отдалечи. Копитата му се врязваха в крехките дъбови листа и подковите чаткаха в оголените камъни. Пътеката минаваше през дългата гора, обточила реката. Джоузеф изпитваше едновременно боязън и нетърпение, сякаш беше момче, което се измъква за среща със зряла и красива жена. Очарованието на гората го омайваше. Имаше нещо по женски тайнствено в начина, по който клоните и вейките се сплитаха в дълбокия зелен тунел, прорязан от реката през дърветата във влажния гъстак. Безкрайните зелени проходи, пътечки и ниши сякаш криеха знамения, неясни и пълни с обещания като символите на някоя древна религия. Джоузеф потръпна и примижа. „Май не съм добре — рече си. — Ще отворя очи и ще се окаже, че съм в треска и бълнувам.“ Постепенно го обхвана страх, че долината и земята са сън и ще се разпаднат с идването на сухото прашно утро. Ябълкова клонка перна шапката му и я събори. Джоузеф слезе от коня. Не се сдържа, протегна ръце, наведе се и помилва земята. Трябваше да се отърси от завладялото го настроение. Вдигна очи към върховете на дърветата — слънцето проблясваше сред трепкащите листа, а вятърът дрезгаво припяваше. Когато отново се качи на коня, вече знаеше, че никога няма да прекъсне връзката му със земята. Кожата на седлото скърцаше, шпорите подрънкваха, езикът на коня стържеше о мундщука и те заедно вземаха високите тонове над тежкия пулс на земята. Джоузеф си даваше сметка как досега е бил безчувствен и внезапно сетивата му са се изострили, как досега е бил потънал в сън и внезапно се е събудил. Дълбоко в съзнанието му се таеше мисълта, че извършва предателство. Миналото, домът, случките от детството потъваха в забрава, а той знаеше, че им дължи място в спомените си. Земята можеше да го обсеби, ако не внимава. За да й се противопостави поне малко, той извика спомена за баща си, за спокойствието и улегналостта, за силата и извечната му справедливост. Тогава всичко се сля в едно. Джоузеф разбра, че сблъсък не съществува, защото баща му и новата земя са едно. И се изплаши. „Починал е — прошепна. — Баща ми е мъртъв.“

Конят излезе от крайречната горичка и пое по пътека, утъпкана и извита, сякаш прокарана от тялото на гигантска змия. По нея още в незапомнени времена са оставяли следи копитата и лапите на дивеча — плахи животни, поели по пътеката, като че привлечени от спомена за отколешни посетители. Около нея витаеха неизброими знамения. Ето със замах тя правеше широк завой покрай огромен дъб, от който бе надвиснал дебел клон. Тук някога се бе притаила пума, бе убила и бе белязала мястото с миризмата си. Затова пътеката се отклоняваше и предпазливо завиваше край объл камък, където гърмяща змия редовно излагаше леденостудено тяло на слънцето.

Пътеката преля в обширна поляна с гъста трева. В центъра подобно на зелен остров сред по-светлозелено море имаше скупчени дъбове. Докато приближаваше дърветата, Джоузеф чу пронизително квичене. Заобиколи горичката и се озова пред огромен нерез с извити бивни, жълтясали очи и влакнеста червена грива. Животното, опряно на бутовете си, настървено ръфаше задните крака на малко прасенце, което още квичеше. В далечината майката свиня и останалите пет прасенца пищяха от ужас и в същото време стремглаво се отдалечаваха. Миризмата на Джоузеф стигна до нереза, той спря да мляска и замря. После изгрухтя и отново се зае с агонизиращото прасенце, което така и не престана остро да квичи. Джоузеф рязко сбута коня. Лицето му се изкриви от озлобление, очите му избледняха почти до бяло.

— По дяволите! — изкрещя той. — Не яж своите! Яж други животни!

Издърпа пушката от калъфа и се прицели между жълтите очи на нереза. Но цевта се наклони и палецът решително отпусна петлето. Джоузеф кратко се изсмя. „За какъв се мисля? — рече си. — Ами че от него са се родили петдесет прасета и може да се родят поне още толкова.“ Джоузеф се отдалечи, а нерезът се извърна и изгрухтя.

Пътеката изви покрай издължен хълм, обрасъл в непристъпен храсталак — дива ябълка и дъбак се преплитаха тъй гъсто, че дори зайците си проправяха тунели през тях. Пътеката едва си пробиваше път нагоре към тясното било и водеше до пояс от дървета — дъб и бяла топола. Измежду клоните се появи малко бяло късче мъгла и грациозно се понесе над върховете. След миг към него се присъедини още едно полупрозрачно парченце, а после още едно и още едно. Те отплуваха подобно материализиращ се дух и не престанаха да се уголемяват, докато внезапно се сблъскаха със стълб топъл въздух. После се издигнаха в небето и се превърнаха в малки облачета. Нежни облачета вече се образуваха над цялата долина и изплуваха нагоре, като че бяха душите на умрелите, които се възнасят над заспал град. Те уж изчезваха в небето, но заради тях слънцето грееше по-слабо. Конят навири глава и размърда ноздри. На ръба на хребета се издигаше група гигантски комарки. Джоузеф с почуда забеляза колко много приличат на жилави мускули. Жилавите клони се простираха нагоре алени като одрана плът и се гърчеха като тела на уред за изтезания. Без да спира, Джоузеф прокара ръка по един клон. Бе студен, гладък и твърд. И въпреки това листата в края на ужасните крайници бяха яркозелени и лъскави. Безмилостни, страховити дървета бяха комарките, а когато горяха, виеха от болка.

Джоузеф се изкачи до билото и погледна надолу към поляните на новото си стопанство. Там ветрецът гонеше сребърни вълнички из дивия овес, сините цветове на вълчия боб се протягаха като сенки в ясна лунна нощ, а маковете по склоновете на хълма се простираха като дебели слънчеви лъчи. Джоузеф спря и се загледа в дългите поляни, из които на групи се възправяха дъбовете, подобно на сенатори, избрани да управляват земята до живот. Под прикритието на дърветата реката прорязваше криволичещ път през долината. Две мили по-надолу, до огромния самотен дъб, се белееше петно — палатката, която бе разпънал и изоставил, докато узакони участъка. Загледан в долината, Джоузеф усети как тялото му се налива с горещите сокове на любовта. „Мое е“ — простичко си рече той. В очите му проблеснаха сълзи. Не можеше да се начуди, че това наистина му принадлежи. В душата си таеше нежност към тревата и цветята; чувстваше, че дърветата са негови деца, че земята е негово дете. За миг сякаш се понесе високо във въздуха с поглед, отправен надолу. — „Мое е — отново си каза. — И трябва да се грижа за него.“

Облачетата в небето се скупчваха на едно място. Цял легион се бе втурнал на изток, за да се присъедини към армията, която се събираше по хребета на хълма. Иззад планините на запад прииждаха сиви океански облаци. Вятърът изпъшка и с въздишка премина през клоните на дърветата. Конят леко се спусна по пътеката обратно към реката, като току вдигаше глава и душеше сладкия свеж аромат на идващия дъжд. Кавалерията от облачета отмина и сега огромна черна фаланга бавно напредваше откъм морето под звуците на тежкия гръмотевичен марш. Джоузеф потръпна от удоволствие при мисълта за предстоящото изстъпление. Реката се разбърза, но не пропусна припряно да размени някоя дума с камъните по пътя. И тогава заваля. Едрите капки лениво пльокаха по листата. Цялото небе тътнеше от гръмотевиците, като че се търкаляха бурета с муниции. Капките се смалиха, сгъстиха се и разпраха въздуха с откоси, които със съскане се забиваха в дърветата. След миг дрехите на Джоузеф подгизнаха и конят му лъсна от водата. В реката пъстървата поглъщаше объркани насекоми, а стволовете тайнствено заблестяха.

Пътеката отново се отклони от реката. Джоузеф наближи палатката. Облаците се отдръпнаха на изток, като да бяха завеси от сива вълна, и късното слънце заблещука по окъпаната земя, залъщя по стръковете трева и обсипа с искрици капките, полегнали в тичинките на дивите цветя.

Джоузеф стигна до палатката, слезе от коня, разседла го, разтърка с парцал мокрия му гръб и го пусна да пасе. После се изправи сред мократа трева. Залязващото слънце заигра по мургавите му слепоочия, а вечерният вятър разроши брадата му. Копнежът в очите му се превърна в ненаситност, когато плъзна поглед по дългата долина. Чувството за собственост премина в страст. „Моя е — ритмично повтаряше той. — Дълбоко навътре е моя, чак до сърцето на земята.“ Заби крака в меката почва. После екстазът отстъпи на острата болка на желанието и тя обля тялото му с горещи вълни. Хвърли се по корем на земята и притисна лице във влажните стъбла. Пръстите му на няколко пъти се вкопчиха в кичур трева и я изтръгнаха; бедрата яростно запулсираха от допира на земята.

Безумието го напусна. Потръпна от студ. Обзеха го недоумение и страх. Седна и изтри калта от устните и брадата си. „Какво беше това? — почуди се той. — Какъв бяс ме обзе? Нима желанието ми е толкова силно? — Опита да си спомни точно какво се случи. За миг бе усетил земята като своя жена. — Трябва да се оженя — рече си. — Тук ще съм прекалено самотен без жена.“ Усети умора. Тялото го болеше, сякаш бе вдигнал планина, а и моментът на страст го бе стреснал.

Стъкна малък огън пред палатката и си сготви простичка вечеря. С идването на нощта седна на тревата и загледан в студените бели звезди, долови дълбокия пулс на земята. Огънят замря. Останаха само въглените. Джоузеф дочу воя на койотите откъм хълмовете, долови писъците на малките кукумявчета, които прелитаха край него, усети забързаните стъпки на мишките из тревата. След малко медената луна се подаде иззад източния хребет. Преди да изплува над хълмовете, златното й лице надникна зад решетките от стволове. После острият черен връх на един бор се вряза в луната и се отдръпна, когато тя се издигна нагоре.