Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (22)

22.

През януари завяха студени пронизващи ветрове. Сутрин скрежът покриваше земята като тънък снежец. Кравите и конете бродеха из хълмовете и подръпваха изостаналите снопчета трева, протягаха шии и скубеха листата на дъбовете, после се връщаха и по цял ден обикаляха заградените купи сено. Сутрин и вечер Джоузеф и Томас хвърляха сено през оградата и пълнеха коритата с вода. След като се нахранеха и напиеха, животните започваха да чакат следващото подаване на храна. Хълмовете бяха опоскани до голо.

Седмица след седмица земята ставаше все по-сива и безжизнена и купите сено намаляваха. Една свършваше, започваха друга и тя също се топеше под напора на изгладнелия добитък. През февруари ръсна малко дъждец и тревата покара. Порасна няколко сантиметра и пожълтя. Джоузеф се разхождаше разсеяно с ръце, свити в юмруци и напъхани дълбоко в джобовете.

Децата играеха безшумно. В продължение на седмици играха на „погребението на леля Елизабет“, като отново и отново погребваха кутия от патрони. По-късно взеха да играят на фермери. Разкопаваха малки градинки в земята, засяваха жито и наблюдаваха как дългите тънки стъбла се устремяват нагоре, след като бъдат обилно полети с вода. Рама продължаваше да се грижи за бебето на Джоузеф. Посвещаваше му повече време, отколкото отделяше за своите деца.

Човекът, който се страхуваше най-много обаче, бе Томас. Видя, че кравите вече не откриват паша по хълмовете, и в него се настани ужасът от глада. Когато преполовиха втората купа сено, притеснено заговори на Джоузеф:

— Какво ще правим, когато свършат и другите две купи? — попита той.

— Не знам. Ще помисля.

— Ама, Джоузеф, не можем да купим сено.

— Не знам. Трябва да измисля някакъв начин.

През март на няколко пъти паднаха кратки дъждове. Показа се малко трева. Изникнаха диви цветя. Животните изоставиха купите сено и по цял ден жадно късаха недораслата трева, за да напълнят стомасите си. После дойде април и отново изсуши земята. Така за земята не остана надежда. Говедата отслабнаха, ребрата им се очертаха и костите на задниците им изпъкнаха. Раждаха се много малко телета.

Две свини майки умряха от тайнствена болест точно преди да се опрасят. От прашния въздух няколко крави започнаха да кашлят. Дивечът напускаше хълмовете. Вечер пъдпъдъците вече не идваха до къщата да пеят. Нощите, в които койотите ги навестяваха, оредяха и дори зайците станаха необичайна гледка.

— Дивите животни си отиват — обясняваше Томас. — Всичко живо, което може да се движи, се прехвърля оттатък планината към крайбрежието. Скоро ще отидем, Джоузеф, просто да го видим.

През май вятърът духа три дни откъм морето, но това се бе случвало толкова често, че никой не му повярва. После цял ден облаците се групираха. Дъждът се изсипа като из ведро. Джоузеф и Томас ходеха нагоре-надолу, мокреха се, сияеха от радост във водата, макар да знаеха, че вече е твърде късно. Почти само за нощ тревата отново проби, покри хълмовете и продължи ожесточено да расте. Животните понапълняха. После една сутрин слънцето се нажежи и до обед времето стана горещо. Лятото подрани. За седмица тревата изсъхна и оклюма. За две седмици прахта отново насити въздуха.

Една сутрин през юни Джоузеф оседла коня и замина за Нуестра Сеньора. Потърси Ромас, водача на впрягове. Ромас излезе от кокошарника и седна на ритлата. В ръцете си държеше камшик.

— Това сухите години ли са? — мрачно попита Джоузеф.

— Така изглежда, мистър Уейн.

— Значи, това са годините, за които говореше?

— Тази е най-лошата, която някога съм виждал, мистър Уейн. Още една такава и ще имаме неприятности.

Джоузеф се намръщи.

— Останала ми е само една купа сено. С какво да храня добитъка, когато свърши?

Свали си шапката и изтри потта с носна кърпа.

Ромас замахна с камшика. Краят му изплющя в земята и във въздуха се вдигна прахоляк като при експлозия. Ромас провеси камшика на коляното си, извади тютюн и хартия от джоба на елека и си сви цигара.

— Ако успеете да запазите добитъка до следващата зима, ще го спасите. Ако нямате достатъчно сено, трябва да го преместите. Иначе ще измре от глад. Това слънце няма да остави и сламка.

— Не мога ли да купя сено? — попита Джоузеф.

Ромас се изсмя.

— След три месеца бала сено ще струва колкото крава.

Джоузеф седна на ритлата до него и се загледа в земята.

Взе шепа гореща прах.

— Къде карат добитъка? — попита накрая той.

Ромас се усмихна.

— Това време е добро за мен. Аз превозвам добитъка. Ще ви кажа, мистър Уейн, тази година пострада не само нашата долина, но и долината Салинас. Никъде от тази страна на река Сан Хоакин няма трева.

— Но това е на повече от сто мили.

Ромас отново взе камшика от скута си.

— Така е. Има повече от сто мили — каза той. — И ако нямате достатъчно сено, по-добре е да тръгнете по-скоро, докато добитъкът все още има сили.

Джоузеф стана и тръгна към коня. Ромас вървеше до него.

— Спомням си, когато пристигнахте — тихо каза той. — Спомням си, когато превозвахме дървения материал за къщата. Казахте, че сушата няма да се върне. Всички, които живеят тук или са родени тук, знаят, че ще се върне.

— Какво ще стане, ако продам добитъка и изчакам да дойдат добрите години?

Ромас високо се разсмя.

— Вие май не мислите какво говорите, мистър Уейн. На какво прилича добитъкът ви?

— Доста е зле — призна Джоузеф.

— Даже угоените телета са доста евтини. Тази година говеждото от Нуестра Сеньора не върви.

Джоузеф отвърза юздата и бавно се качи на коня.

— Разбирам. Значи, да преместя кравите или да ги загубя…

— Така изглежда, мистър Уейн.

— И ако ги преместя, колко ще загубя?

Ромас протегна шия и се престори, че мисли.

— Понякога половината, понякога две трети, понякога всичко.

Джоузеф сви устни, като че бяха го ударили. Вдигна юздите и се приготви да забие шпората в корема на коня.

— Помните ли момчето ми Уили? — попита Ромас. — Караше един от впряговете, когато докарахме дървения материал.

— Да, помня го. Как е?

— Мъртъв е — отвърна Ромас. — Обеси се — добави той.

— О, не съм чул. Съжалявам. Защо го е направил?

Ромас умислено поклати глава.

— Не знам, мистър Уейн. Не беше много добре с главата.

Погледна към Джоузеф и се усмихна.

— Никак не е редно да говоря така за сина си!

После, сякаш се обръщаше към много хора, се загледа встрани от Джоузеф.

— Съжалявам, че казах подобно нещо. Уили беше добро момче, но не беше съвсем наред, мистър Уейн.

— И аз съжалявам, Ромас — каза Джоузеф. — Може да те наема да превозиш добитъка ни.

Шпората леко докосна коня и Джоузеф пое в тръс към ранчото.

Яздеше бавно към къщи покрай бреговете на пресъхналата река. Под прежурящите лъчи на слънцето прашните ошмулени дървета хвърляха пестелива сянка на земята. Джоузеф си спомни как една тъмна нощ излезе от градчето и метна шапката и бича си надалеч, за да отличи мига от потока мигове. Спомни си колко плътен и зелен бе храсталакът под дърветата и как се огъваше тревата под тежестта на семето, колко гъсто бяха обрасли хълмовете като козината по гърба на лисица, а сега бяха толкова изтънели. Южната пустиня бе изпратила свои представители да проверят дали земята е подходяща за по-нататъшното разпростиране на империята й.

Конят се задъхваше от жегата. От кичура косми в средата на корема му се стичаше пот. Пътуването бе дълго, а по пътя нямаше вода. Не му се прибираше вкъщи, защото чувстваше вина за новините, които носи. Те щяха да доведат разруха в ранчото, да го обрекат на милостта на слънцето и на настъплението на пустинята. Подмина трупа на крава. Костите на задницата й стърчаха жалостиво, а газовете, образувани при гниенето, подуваха корема до пръсване. Джоузеф смъкна шапка над очите си и наклони глава, за да не вижда накълвания труп на земята.

Беше късно следобед, когото пристигна. Томас точно се беше върнал откъм планината. Развълнуван се приближи до Джоузеф. Лицето му бе напрегнато.

— Намерих десет умрели крави — каза той. — Не знам какво ги е убило. Мишеловите вече са ги нападнали — грабна ръката на Джоузеф и силно я разтърси. — Оттатък билото са. На сутринта от тях ще са останали само купчина кости.

Джоузеф смутено погледна встрани.

„Не успявам да защитя земята — мрачно си помисли той. — Задължението да съхраня живота на моята земя не е по силите ми.“

— Томас — рече той, — днес ходих до града да видя какво е положението.

— Навсякъде ли е така? — попита Томас. — Водата в кладенеца е ниско.

— Да, навсякъде е така. Ще се наложи да преместим кравите. На около сто мили. Има паша край Сан Хоакин.

— Да тръгваме тогава, за Бога! — извика Томас. — Да се махаме от тази проклета долина, от тази двулична мръсница. Не искам никога да се връщам тук! Повече не й вярвам!

Джоузеф бавно поклати глава.

— Все мисля, че нещо ще се случи. Знам, че няма надежда. Вече и силен дъжд няма да помогне. Ще подкараме кравите другата седмица.

— Защо да чакаме дотогава? Да започнем да се подготвяме още утре!

Джоузеф се опита да го успокои.

— Тази седмица е много горещо. Следващата може да се захладни. Трябва добре да ги нахраним, за да издържат на пътуването. Кажи на хората да хвърлят повече сено.

Томас кимна.

— Не бях се сетил за сеното.

Внезапно очите му се оживиха.

— Джоузеф, да отидем оттатък билото, до крайбрежието, докато мъжете хранят кравите. Да погледаме малко вода, преди да тръгнем из прахоляка.

Джоузеф кимна.

— Да, може да отидем утре.

Тръгнаха през нощта, за да изпреварят слънцето. Насочиха конете към тъмния запад и ги оставиха сами да открият пътя. Земята още излъчваше жега от предишния ден и хълмовете бяха притихнали. Чаткането на копитата о скалистата пътека разплискваше неприятни звуци в тишината. Призори спряха конете да си починат. Стори им се, че някъде напред дрънка звънче.

— Чу ли го? — попита Томас.

— Може да е някое животно със звънец — отвърна Джоузеф, — но не е хлопатар. Прилича на звънец на овца. Ще се ослушаме по-внимателно, когато съмне.

Жегата започна още с изгрева на слънцето. Дори зората не бе прохладна. Няколко скакалеца скърцаха и щракаха из въздуха. Ожарените от слънцето махагонови дървета изпускаха наоколо аромат и капчици сладък гъст сок се процеждаха от трънките. Колкото се изкачваха по-нагоре по стръмния склон, толкова по-каменист ставаше пътят и толкова по-гола земята. Навсякъде костите на земята стърчаха и отблъскваха ослепителната светлина надалеч. На пътеката пред тях злостно изтрака гърмяща змия. Двата коня едновременно се заковаха на място и отстъпиха. Томас се пресегна и измъкна карабината от кобура, провесен под седлото. Пушката изгърмя и змията бавно се претърколи през размазаната си глава. Конете обърнаха глави към нанадолнището и примижаха срещу режещата светлина. От земята се надигна стон, тя сякаш протестираше против непоносимото слънце.

— Това ме натъжава — рече Джоузеф. — Бих искал да гледам по-спокойно наоколо.

Томас прехвърли крак през седлото.

— Знаеш ли на какво прилича цялата тази дяволска страна? — попита той. Прилича на тлееща купчина пепел, от която стърчат въглени.

Отново чуха дрънкането на звънеца.

— Хайде да видим откъде идва — предложи Томас.

Отново обърнаха конете нагоре. Склонът бе осеян с големи обли камъни, остатъци от някогашни идеално изваяни планини, а пътеката се провираше между тях.

— Стори ми се че, че звънецът мина покрай къщи нощес — каза Томас. — Тогава си помислих, че е било насън, но сега, като го чувам отново, си го спомням. Почти стигнахме върха.

Пътеката ги отведе в дефиле, покрито с късчета гранит. След миг мъжете се озоваха в друг, зелен свят. Склонът се спускаше надолу, покрит с грамадни секвои. Измежду огромните стволове, прави като колони, безразборно се сплитаха цариградско грозде и папрат човешки ръст. Хълмът рязко слизаше надолу и морето като че се издигаше на нивото на хребета. Двамата мъже спряха конете и жадно впиха очи в зеления храсталак. Планината гъмжеше от живот. Пъдпъдъците прелитаха ниско над земята и някой заек току се втурваше с подскоци встрани от пътеката. Пред очите им сърна излезе на открито, долови миризмата им и се втурна надалеч. Томас изтри очи с ръкав.

— Всичкият дивеч от нашата страна е тук — каза той. — Хубаво щеше да бъде да доведем добитъка тук, но е стръмно и кравите няма да могат да се задържат на крака.

Обърна се и погледна брат си.

— Джоузеф, не изпитваш ли желание да пропълзиш в шубрака, в някоя влажна хладна хралупа, да се свиеш и да заспиш?

Джоузеф се бе загледал в отсрещния край на морето.

— Чудя се откъде идва влагата.

Посочи дългите голи скатове, които се спускаха дълбоко надолу под краката им.

— При нас няма трева, а тук дори и в пукнатините е зелено като в джунгла.

После каза:

— Виждал съм как челото на мъглата наднича в долината.

Навярно всяка нощ прохладната сива мъгла поляга из урвите в планината и оставя част от влагата си. Денем се връща към морето, а нощем отново идва и гората никога не трябва да я чака. Никога. Нашата земя е суха и нищо не помага. А тук. Мразя това място, Томас.

— Искам да сляза към водата — каза Томас. — Хайде да тръгваме.

Тръгнаха надолу по стръмния склон. Пътеката криволичеше измежду стволовете на секвоите. Къпините се забиваха в лицата им. По едно време стигнаха до малка полянка. Там имаше две натоварени мулета с увесени глави. На земята пред тях седеше старец с бяла брада. Беше сложил шапката си на коленете. Влажната му коса бе сплъстена. Впи в тях черни лъскави очи. Затули едната си ноздра и се изсекна, после направи същото с другата.

— Отдалеч чух, че идвате — рече той и безшумно се изсмя. — Сигурно следвате звънчето на мулето. То е от истинско сребро. Веднъж го носи едното муле, друг път другото.

Достолепно постави шапката на главата си и подобно на врабче вирна гърбавия си нос.

— Къде сте тръгнали надолу по хълма?

Томас не отговори, Джоузеф се взираше в стареца, като че го познаваше кой знае откъде.

— Ще спим на брега — обясни Томас. — Ще наловим малко риба и ще поплуваме, ако морето е спокойно.

— Чухме звънчето отдалеч — обади се Джоузеф. — Виждал съм те някъде и по-рано.

Изведнъж се смути и спря, защото знаеше, че всъщност никога по-рано не е виждал стареца.

— Живея на равното, ей там надясно — поясни старецът. — Къщата ми е на петстотин фута над морето.

Той важно кимна.

— Ще пренощувате при мен. Ще видите колко е високо.

Замълча. Очите му потънаха в тайнствена мъгла. Погледна Томас. После за дълго спря поглед върху Джоузеф.

— Мисля, че мога да ви кажа — рече той. — Знаете ли защо живея тук, на скалата? Малцина знаят причината. На вас ще кажа, защото ще дойдете с мен.

Надигна се, за да сподели тайната по подходящ начин.

— Аз съм последният човек на запад, който вижда слънцето. След като залезе за всички останали, го виждам още известно време. И така вече двадесет години. Гледам залеза всяка вечер, освен когато има мъгла или вали.

Той погледна първо единия, после другия и гордо се усмихна.

— Понякога — продължи той — отивам до града за сол и пипер, за тамян и тютюн. Връщам се бързо. Тръгвам, след като е залязло слънцето, и се връщам, преди да залезе отново. Тази вечер ще видите.

Той нетърпеливо се вгледа в небето.

— Време е да тръгваме. Вървете след мен. Ще заколя прасе и ще го опека за вечеря. Тръгвайте.

Той почти се затича надолу по пътеката. Мулетата се впуснаха в тръс подир него и сребърното звънче пронизително задрънча.

Джоузеф подкани Томас:

— Хайде да отидем с него.

Томас се дръпна.

— Този човек е луд. Остави го да си върви по пътя.

— Искам да ида с него, Томас — припряно настоя Джоузеф. — Не е луд. Не е безнадеждно луд. Искам да отида с него.

Томас изпитваше животински страх от лудостта.

— По-добре да не ходим. Ако настояваш, ще си взема одеялото и ще спя в храстите.

— Тръгвай, че го изпуснахме.

Подбраха конете и се спуснаха по хълма през шубрака сред червените стволове на секвоите. Старецът изчезна толкова бързо, че го видяха едва когато стигнаха долу. Той помаха и ги повика с пръст. Пътеката ги изведе от гънката в планината, където растяха секвоите, и ги отведе отвъд голия хребет до дълга тясна поляна. Там планината седеше, потопила стъпала в морето, а в скута й бе къщата на стареца. Цялата поляна бе покрита с пелин — човек на кон не би могъл да бъде забелязан от шубрака — гъстата растителност стигаше на стотина фута от скалата. На ръба на пропастта имаше колиба от пръти. В пролуките бе натъпкан мъх, който стърчеше като косми. Покривът бе покрит с дебел пласт трева. До къщата бе разположена здрава кочина от колове, малък навес, зеленчукова градина и къс земя, засята с царевица. Старецът разпери ръце със самочувствие на собственик.

— Това е домът ми.

Погледна залязващото слънце.

— Има повече от час. Вижте онзи хълм — син е — посочи той. — Тази планина е от мед.

Зае се да разтовари мулетата, като поставяше кутиите с провизии на земята. Джоузеф слезе от седлото и спъна коня. Томас го последва без желание. Мулетата поеха към шубрака и конете заподскачаха след тях.

— Ще ги открием по звънчето — каза Джоузеф. — Конете няма да се отделят от мулетата.

Старецът ги отведе до кочината. Десетина кльощави прасета ги изгледаха подозрително и се опитаха да си пробият път през външната ограда.

— Ловя ги с капани — похвали се той. — Навсякъде съм поставил капани. Елате да ви покажа.

Той отиде до ниския, покрит със слама навес. Наведе се и посочи двадесет малки клетки, изплетени от върбови клонки. В тях имаше сиви зайци и пъдпъдъци, дроздове и катерички. Те седяха в сламата и надничаха иззад дървените пречки.

— Хващам ги в капани от кутии и ги държа, докато ми потрябват.

Томас се извърна.

— Отивам на разходка — троснато рече той. — Ще сляза от скалата до океана.

Той се отдалечи и старецът го проследи с очи.

— Защо този човек не ме харесва? — попита той Джоузеф. — Защо се страхува от мен?

Джоузеф погледна към Томас с обич.

— Има свои разбирания за живота, както имаме ти и аз. Не обича затворени животни. Представя си, че е на тяхно място и усеща страха им. Не обича страха. Поддава му се прекалено лесно — той поглади брадата си. — Не му обръщай внимание. Скоро ще се върне.

Старецът се натъжи.

— Трябваше да му кажа. Отнасям се с животните много внимателно. Не ги оставям да се изплашат. Не разбират кога ги убивам. Ще видиш.

Заобиколиха къщата и тръгнаха към края на скалата. Джоузеф посочи трите кръста, забити в земята до ръба на скалата.

— Какви са тези кръстове? — попита той. — На необичайно място са.

Спътникът му трескаво го изгледа.

— Харесват ти. Виждам, че ти харесват. Сродни души сме. Знам неща, които ти не знаеш. Ще ги научиш. Ще ти кажа за кръстовете. Имаше буря. Цяла седмица океанът там, долу, бе бурен и сив. Вятърът духаше насам от средата на морето. После всичко свърши. Погледнах към брега от върха на скалата. Видях три малки фигурки. Спуснах се по пътеката, която съм издълбал със собствените си ръце. Морето бе изхвърлило трима моряци. Двама от тях бяха тъмнокожи, а другият беше със светла кожа. Около врата на светлокожия имаше медальон с лика на светец на верижка. После ги донесох тук, горе. Погребах ги на скалата и сложих кръстовете — заради медальона. Кръстовете ти харесват, нали?

Отправи черните си очи към Джоузеф и зачака изражението му да се промени.

И Джоузеф кимна.

— Да, кръстовете ми харесват. Добре си направил.

— Тогава ела да видиш къде залязва слънцето. И то ще ти хареса.

От нетърпение заобиколи къщата почти тичешком. На ръба на скалата бе построена малка платформа. В предната й част имаше преграда, а няколко крачки по-назад — пейка. Пред нея на четири дървени цепеници бе поставена голяма каменна плоча. Гладката повърхност на камъка бе идеално изтъркана. Двамата мъже се изправиха до преградата и се загледаха в морето — синьо и спокойно, и толкова далечно под краката им, че настъпващите към брега талази изглеждаха като вълнички и туптенето на крайбрежния прибой напомняше тихо тупкане по влажната кожа на барабан. Старецът посочи към хоризонта, където бе надвиснало мрачното чело на мъглата.

— Добра ще бъде нощта. От мъглата ще изглежда червена. Подходяща е за прасето.

Докато се плъзгаше надолу по небето, слънцето се уголемяваше.

— Всеки ден ли идваш тук? — попита Джоузеф. — Никога ли не пропускаш?

— Не пропускам, освен когато небето е покрито с облаци. Аз съм последният човек, който вижда слънцето. Погледни някоя карта и ще видиш. Залязва за всички, освен за мен.

После извика:

— Какво съм се разбъбрил, а трябва да се приготвям. Седни на оная пейка и чакай.

Той изчезна зад къщата. Джоузеф чу сърдитото квичене на прасето и старецът се появи със съпротивляващото се животно в ръце. Бе вързал четирите му крака заедно. Постави го на плочата и го погали, докато то спря да се съпротивлява, успокои се и започна доволно да грухти.

— Виждаш ли — рече старецът. — Не бива да плаче. То не знае. Почти е време.

От джоба си извади дебел нож с късо острие и го опита на дланта си. После с лявата си ръка погали хълбока на прасето и се обърна с лице към слънцето. То бързо се спускаше към далечния ръб, образуван от мъглата, сякаш се въртеше в мях с бистра вода.

— Точно навреме — зарадва се старецът. — Искам да започна малко по-рано.

— Какво значи това? — попита Джоузеф. — Какво правиш с прасето?

Старецът постави пръст на устните си.

— Шт! После ще ти кажа. Тихо сега.

— Жертвоприношение ли правиш? Принасяш прасето в жертва ли? — отново попита Джоузеф. — Всяка вечер ли убиваш прасе?

— А, не. Няма смисъл. Убивам малки животни — птица, заек или катерица. Да, убивам по едно животно всяка вечер. Почти е време.

Слънцето опря ръб в мъглата, промени формата си; превърна се във връх на стрела, проточи се като прашинките в пясъчен часовник. Морето стана червено. Гребените на вълните заприличаха на алени остриета.

Старецът бързо се обърна към плочата.

— Време е! — каза той и преряза гърлото на прасето.

Червената светлина обля планините и къщата.

— Не плачи, малко братче.

Той притисна надолу агонизиращото тяло.

— Не плачи. Ако съм го направил както трябва, ще умреш заедно със слънцето.

Агонията отслабна. Слънцето се превърна в червена ивица светлина, после изчезна. Прасето умря.

През цялото време Джоузеф седя на пейката и напрегнато наблюдава жертвоприношението.

„Какво е открил този човек? — мислеше си той. — От живота си е извлякъл нещо, което го прави щастлив.“ Видя налетите с щастие очи на стареца. Видя как в момента на смъртта той се изправи, как се изпълни с достойнство, как се извиси. „Този човек е открил тайна — рече си Джоузеф. — Трябва да ми я каже, ако може.“

Старецът седна на пейката до него и се загледа към отвъдния бряг на морето, където бе изчезнало слънцето. Морето потъмня. От поривите на вятъра по гребените на вълните се образуваше бяла пяна.

— Защо го правиш? — тихо попита Джоузеф.

Старецът рязко се извърна настрани.

— Защо ли? — развълнува се той. После се успокои. — Добре, явно не питаш с лошо чувство. Знам, че брат ти ме мисли за луд. Затова отиде да се разхожда. Ти не мислиш така. Ти си прекалено мъдър, за да мислиш подобни неща.

Той отново погледна морето, което постепенно потъмняваше.

— Наистина искаш да знаеш защо гледам слънцето, защо убивам по някое дребно същество, когато изчезва.

Замълча и прокара мършави пръсти през косата си.

— Не знам — тихо промълви той. — Измислял съм много причини, но те не са истински. Казвал съм си: „Слънцето е живот. Отдавам живот на живота. Превръщам смъртта на слънцето в символ.“ Но когато си измислях тези причини, знаех, че не са истински.

Огледа се, сякаш търсеше потвърждение.

— Това са думи, с които се опитваш да прикриеш голотата на нещо — прекъсна го Джоузеф, — което изглежда смешно в дрехи.

— Ето, виждаш ли. Отказах се да търся причини. Правя го, защото ми носи радост. Правя го, защото така ми харесва.

Джоузеф разпалено кимна.

— Щеше да ти е неприятно, ако не го правеше. Щеше да се чувстваш, като че нещо е недовършено.

— Точно така — високо извика старецът. — Разбираш го. Веднъж се опитах да го обясня, но човекът, на когото говорех, не го проумя. Правя го за себе си. Не мога да кажа, че не е за слънцето, но го правя за себе си. В този момент аз съм слънцето. Разбираш ли? Чрез животното се превръщам в слънцето. Изгарям в своята смърт.

Очите му искряха от вълнение.

— Сега знаеш.

— Да — потвърди Джоузеф. — Сега знам. Знам какво означава това за теб. За мен е различно, но още не смея да се замисля в какво се състои разликата. Все пак непременно ще помисля.

— Не става бързо — каза старецът, — но вече е почти идеално.

Наведе се и постави ръце на коленете на Джоузеф.

— Някой път ще се получи. Небето ще бъде каквото трябва. Морето ще бъде каквото трябва. Животът ми ще достигне равен и спокоен момент. Онези планини отзад ще ми покажат кога е дошъл подходящият момент. Той ще е идеалният момент. Ще бъде и последният.

Кимна мрачно към плочата, където лежеше закланото прасе.

— Когато този момент настъпи, самият аз ще се отправя към края на света заедно със слънцето. Сега знаеш. Това е скрито във всеки човек. Опитва се да излезе на повърхността, но страхът го изкривява и то се задушава в човека. Онова, което излиза на повърхността, е променено — кръв по ръцете на някоя статуя, чувства, породени от разказа за древно мъчение — отдаването или отнемането на кръв при съвкупление. Така е — каза той, — казал съм на животните в клетките как стоят нещата. Те не се страхуват. Смяташ ли, че съм луд? — попита той.

Джоузеф се усмихна.

— Да, луд си. Томас мисли, че си луд. Бъртън би казал, че си луд. Повечето хора смятат, че не е безопасно да отвориш в душата си път, за да могат нещата да влязат направо в душата такива, каквито са, свободни и необезпокоявани. Хубаво е да говориш на животните в клетката. Иначе самият ти може да се озовеш в клетка.

Старецът стана, взе прасето и го отнесе. Върна се с вода, изстърга кръвта от плочата и посипа с чист чакъл земята под нея.

Свърши с почистването на прасето почти по тъмно. Над планината надничаше огромна бледа луна. Лъчите й се заплитаха в бялата пяна, която се надигаше и изчезваше в морето. Тъпият звук от ударите на вълните в брега се усилваше. Джоузеф се настани в малката, прилична на пещера колиба. Старецът обръщаше парчетата месо на лопатата в камината и тихо говореше:

— Високият пелин скрива дома ми — разказваше той. — Сред пелина има малки полянки. Знам къде са някои от тях. Есенно време там се бият сръндаците. По цяла нощ слушам трясъка на рогата им. През пролетта сърните водят малките, целите в петна, на същите места и ги учат на различни неща. Много има да научат, ако искат да оживеят — от кои шумове да бягат, какво означават миризмите, как да убиват змиите с предните си копита.

После продължи:

— Планината е изкована от метал. На повърхността е скала, под нея има черно желязо и мед. Така е.

Пред къщата се чуха стъпки.

— Джоузеф, там ли си? — извика Томас.

Джоузеф стана от пода и излезе.

— Вечерята е готова. Къде ходиш? Ела да ядем — каза той.

Томас не се съгласи.

— Не искам да стоя с този човек. Събрах малко рапани. Ела на брега. Ще запалим огън и ще ядем там. Луната осветява пътеката.

— Но вечерята е готова — рече Джоузеф. — Ела поне да хапнеш.

Томас предпазливо влезе в колибата, сякаш някое диво животно щеше да се хвърли върху му от тъмен ъгъл. Светлината идваше само от огнището. Старецът късаше месото със зъби и хвърляше кокалите в огъня. Когато приключи, унесено се загледа в жаравата.

Джоузеф седна до него.

— Откъде си? — попита той. — Защо дойде тук?

— Какво казваш?

— Питам защо дойде тук да живееш сам?

Унесеният поглед на стареца се проясни за миг, после отново мрачно се сведе надолу.

— Не си спомням — отвърна той. — Не искам да си спомням. Трябва да се връщам в миналото, за да потърся онова, за което питаш. Ако го направя, ще се сблъскам с неща отпреди, с които не искам да си имам работа. Не ги закачай.

Томас се надигна.

— Взимам си одеялото и отивам да спя на скалата — каза той.

Джоузеф го последва навън.

— Лека нощ — извика през рамо.

Братята мълчаливо се отправиха към скалата. Постлаха одеялата едно до друго на земята.

— Хайде утре да отидем на брега — помоли Томас. — Не ми харесва тук.

Джоузеф седна на одеялото и се загледа в едва доловимото движение на осветеното от луната море.

— Утре се връщам, Том — каза той. — Не мога да стоя далеч от дома. Трябва да съм там, ако нещо се случи.

— Нали решихме да останем три дни — възпротиви се Томас. — Искам да си почина от прахоляка, щом се налага да прекарвам добитъка на сто мили от тук. Ти също имаш нужда.

Дълго време Джоузеф не продума.

— Томас — рече той, — спиш ли?

— Не.

— Няма да дойда с вас, Томас. Ти преведи добитъка. Аз оставам в ранчото.

Томас се надигна на лакът.

— Какво говориш? Няма да се затрие ранчото. Кравите трябва да спасяваме.

— Ти преведи кравите — повтори Джоузеф. — Не мога да замина. Мислих за заминаването. Представях си как заминавам, но не мога. То е като да изоставиш болен човек.

Томас изсумтя:

— Като да изоставиш мъртвец! В това няма нищо лошо.

— Не е мъртва земята — не се съгласи Джоузеф. — Зимата ще завали и през пролетта тревата ще поникне и реката ще се налее. Разбираш ли, Том? Някаква случайност докара това. През пролетта земята отново ще бъде напоена с влага.

— И ти ще си вземеш нова жена и повече никога няма да има суша — подигра го Томас.

— Може би — тихо каза Джоузеф.

— Тогава ела с нас до Сан Хоакин и ни помогни с добитъка.

Далеч в океана Джоузеф видя светлините на минаващ кораб. Загледа се в тях и вдигна пръст, за да разбере колко бързо се движи корабът.

— Не мога да замина — повтори той. — Това е моята земя. Не знам защо е моя, какво я прави моя, но не мога да я напусна. През пролетта, когато тревата поникне, ще разбереш. Не помниш ли колко зелена беше тревата по хълмовете, дори в процепите на скалите, и колко жълт бе синапът? Червенокрилите косове свиваха гнезда сред стъблата на синапа.

— Спомням си — троснато отговори Томас. — Спомням си също какво беше тази сутрин — изгорено до пепел и опоскано до голо. Да, спомням си измрелите крави. Искам да се измъкна от тук възможно най-бързо. Това е подло място.

Обърна се настрана.

— Ще се върнем утре, щом казваш. Надявам се да не останеш на това проклето място.

— Трябва да остана — каза Джоузеф. — Ако тръгна с вас, през цялото време ще искам да се върна и да видя дали не е заваляло и дали в реката няма вода. Така че по-добре да не тръгвам.