Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (16)

16.

Сутринта на Коледа Марта, най-голямата дъщеря на Рама, ужасно изплаши останалите деца.

— На фиестата ще вали — заяви тя и понеже бе най-голяма, а освен това бе сериозно дете, което използваше възрастта и сериозността си, за да ги размахва пред лицата на другите като камшик, те повярваха и от това съвсем си развалиха настроението.

Тревата стигаше до глезените. Няколко топли дни и силно избуя. Из полето наизскачаха хиляди прахавици и техните отровни двойници. Децата носеха цели кофи в къщи и Рама ги пържеше, а в тигана имаше сребърна лъжица, с която проверяваше дали са отровни. Според нея среброто почернявало от отровата.

Два дни преди Нова година по пътя се зададе старият Хуан. Зет му Мануел — ухилено лениво момче, го следваше неотстъпно. Това се налагаше, защото младият мексиканец не обичаше да поема отговорност за каквото и да е и дори не си правеше труда да отбягва канавките по пътя. Двамата се изправиха усмихнати пред верандата на Джоузеф и започнаха да търкат шапки в гърдите си. Мануел повтаряше всяко движение на стария Хуан, както пале подражава на възрастно куче.

— Той свири на китара — рече старият Хуан.

За доказателство Мануел свали очукания инструмент от гърба си и го изложи на показ, като се усмихваше пресилено.

— Казах за празника — продължи старият Хуан. Хората ще дойдат. Ще има още четири китари, сеньор, и отец Анджело ще дойде и ще изнесе литургия право тук! А пък аз — важно рече той, — аз трябва да издигна олтара. Така заръча отец Анджело.

Погледът на Бъртън помръкна.

— Джоузеф, няма да допуснеш това, нали? Не и в нашето ранчо, не и с името, което сме си създали.

Джоузеф само весело се засмя.

— Те са ни съседи, Бъртън, и аз нямам намерение да променям вярата им.

— Няма да остана тук и да гледам това — ядно извика Бъртън. — Няма да допусна католически проповеди в този имот.

Томас се изсмя.

— Стой вътре тогава, Бъртън. Нас с Джо не ни е страх, че може да изменим на вярата си, и ще останем да гледаме.

Имаше безброй неща за правене. Томас отиде до Нуестра Сеньора и купи буре червено вино и бъчвичка уиски. Вакеросите заклаха три бичета и окачиха месото на дърветата, а Мануел седна под тях да пъди мухите. Старият Хуан издигна олтар от дъски под големия дъб. Джоузеф изравни и измете площадка за танците в двора. Старият Хуан беше навсякъде. Показа на жените как да направят цял казан сос за печеното. Трябваше да сложат консервирани домати и чили, зелени чушки и някакви сухи билки, които носеше в джоба си. Той надзираваше изкопаването на ямите за печеното, после подреди сухите дъбови цепеници до ръбовете им. Под дървото с месото седеше Мануел и подрънкваше на китарата, а от време на време се впускаше в някоя игрива мелодия.

Децата не изпускаха нищо от очи и бяха добри, защото Рама бе дала да се разбере, че лошите деца ще си стоят вкъщи и ще наблюдават фиестата от прозореца. Обещаното наказание беше толкова потресаващо, че те носеха дърва до ямите и предлагаха на Мануел да му помогнат да пази месото.

Китаристите пристигнаха в девет часа в навечерието на Нова година. Бяха четирима кльощави, мургави мъже с черни коси и красиви ръце. Можеха да яздят четиридесет мили, да свирят на китарите едно денонощие и после отново да яздят четиридесет мили обратно към къщи. Когато трябваше обаче да застанат зад ралото, след петнадесет минути започваха да се препъват от изтощение. С пристигането им Мануел се оживи. Помогна да окачат скъпоценните дисаги на сигурно място и постла одеялата им в сеното. Не спаха дълго. В три през нощта старият Хуан стъкна кладите в ямите. Тогава китаристите излязоха с дисагите в ръце. Забиха четири кола около танцовата площадка и извадиха разни красиви неща от торбите — червени и сини знаменца, картонени фенери и панделки. Работеха на танцуващата светлина от огньовете в ямите. Построиха павилиона, преди да настъпи утрото.

Отец Анджело изпревари зората. Пристигна на магаре, следван от претоварен кон и две сънени клисарчета, качени заедно на друго магаре. Хвана се за работа незабавно. Разпростря църковните книги по олтара на стария Хуан, постави свещите, шляпна клисарчетата по веднъж и те се запиляха някъде. После в бараката извади светите одежди. Най-сетне дойде ред на фигурите. Бяха прекрасни — разпятие, Девата и Младенеца. Отец Анджело лично ги бе издялкал и изрисувал. Той бе измислил и особеностите им. Сгъваха се изкусно по средата с помощта на панти, скрити толкова внимателно, че когато фигурките бяха изправени, цепнатините не се виждаха; главите им се завиваха, а детето Исус се захващаше в ръцете на Девата посредством клин, който се пъхаше в един отвор. Отец Анджело обичаше своите фигури. Освен това те бяха много известни. Макар да бяха високи цели три фута, когато се сгънеха, спокойно влизаха в дисагите. Те представляваха интерес не само като конструкция, но имаха благословията и пълното одобрение на архиепископа. Старият Хуан им беше направил отделни подставки и собственоръчно бе донесъл дебела свещ за олтара.

Гостите започнаха да пристигат преди изгрев. Някои от по-богатите семейства идваха с леки двуместни екипажи с разлюлени ресни по покривите, останалите с каруци, двуколки, фургони и на коне. От бедното ранчо на Кингс Маунтън дойдоха на талига, пълна до половината със слама и догоре с деца. Децата се тълпяха и се гледаха изпитателно. Индианците безмълвно приближаваха и стояха настрана с апатично, равнодушно изражение и наблюдаваха всичко, но не вземаха участие в нищо.

Що се отнася до църквата, отец Анджело беше строг човек, но приключеше ли църковните ангажименти, ставаше чувствителен и весел. Стигаше му малко месо и чаша вино и ничии очи не можеха да се сравняват по блясък с неговите. Точно в осем часа запали свещите, изкара клисарчетата навън и започна литургията. Плътният му глас омайно забоботи.

Верен на себе си, Бъртън остана вкъщи, вглъбен в молитви заедно със съпругата си, но колкото и да повишаваше глас, не можеше да заглуши всепроникващия латински.

Веднага щом свърши литургията, хората се струпаха около отец Анджело да наблюдават как прибира Младенеца и Девата. Правеше го точно както се полага и коленичеше пред всяка фигура, преди да я свали от подставката и да отвинти главата й. В ямите вече аленееха въглените, а въздухът наоколо трептеше от горещината. Томас, подпомаган от повече хора, отколкото беше нужно, изтъркаля бурето с вино на подпората, изби чепа и сложи канелка. Огромните късове месо висяха над огъня и от тях капеше сок, а въглените изхвърляха бели пламъци. Телешкото беше първокласно, заклано и одрано на място. Трима мъже домъкнаха казана със салца и се върнаха за варела с боба. Три жени донесоха квасника, сякаш носеха наръчи дърва, и наредиха златистите самуни на масата. Индианците се придвижиха малко по-навътре в кръга. Децата, макар още да се стесняваха, вече се бяха заиграли, но когато миризмата от месото насити въздуха, сякаш полудяха от глад.

За началото на фиестата Джоузеф извърши ритуал, на който го научи старият Хуан, ритуал толкова древен и толкова естествен, че Джоузеф сякаш си го спомняше отпреди. Той взе от масата канче и отиде до бъчвата с виното. Червената течност запя и заискри в чугунения съд. Когато се напълни, той го вдигна на нивото на очите си и го изля на земята. Отново напълни канчето и този път изпи виното на четири жадни глътки. Отец Анджело кимна и се усмихна в знак на одобрение. След като церемонията приключи, Джоузеф се приближи до дървото и поля малко вино по кората. Близо до него се чу тихият глас на свещеника:

— Това не е хубаво, синко.

Джоузеф рязко се извърна към него.

— Какво искаш да кажеш? В канчето имаше муха!

Отец Анджело се усмихна мъдро и малко тъжно.

— Внимавай с горичките, синко. Исус предлага по-добро спасение от нимфите — усмивката му стана блага — отец Анджело бе мъдър, но и учен човек.

Джоузеф почти му обърна гръб, но изведнъж малко неуверено го погледна.

— Ти всичко ли разбираш, отче?

— Не, синко — отговори свещеникът. — Аз разбирам много малко, но църквата разбира всичко. Сложните неща стават прости през погледа на църквата. Така разбирам това, което ти направи — внимателно продължи отец Анджело. — Ето как стоят нещата — дяволът е властвал над тези места в продължение на много хиляди години, Исус — само няколко. Както на всяка новозавоювана земя старите обичаи се запазват дълго, понякога се практикуват тайно, понякога са леко видоизменени съобразно изискванията на новата власт. Така че, синко, тук старите обичаи са се запазили дори при Христовата вяра.

— Благодаря ти — каза Джоузеф. — Месото сигурно е готово.

Край ямите помощниците обръщаха късовете месо с вили. Гостите с чаши в ръка бяха образували опашка пред бъчвата с вино. Най-напред обаче наляха на китаристите. Сипаха им уиски, защото слънцето беше високо в небето, а тепърва им предстоеше работа. Те лакомо погълнаха храната и докато другите още ядяха, седнаха на сандъци в полукръг и тихо засвириха — уеднаквяваха ритъма, търсеха вярната тоналност, за да се слеят, когото започнат танците, в един-единствен страстен инструмент. Старият Хуан познаваше душата на музиката и внимаваше чашите им да не остават празни.

Две двойки излязоха на дансинга и се впуснаха в захлас във вихъра на танца, като спазваха установените фигури, поклони и завъртания. От китарите се лееха мелодични трели и се преплитаха с тътена на ритъма. Пред бурето отново се изви опашка. Нови двойки изпълниха дансинга, но те не бяха изкусни танцьори като първите. Китаристите доловиха промяната и наблегнаха на басовите струни. Ритъмът, по-плътен и дълбок, насити пространството, а гостите вече не се стараеха да танцуват, а стояха, сплели ръце, и потропваха с крака. Край ямите индианците пристъпиха напред и приеха предложения хляб и месото, без да благодарят. Приближиха се до танцуващите и започнаха да ръфат месото и да късат със зъби коравия хляб. Когато ритъмът заблъска тежко и натрапчиво, взеха да тътрят крака в такт, а лицата им останаха безизразни.

Музиката не спираше, вибрираше и не се променяше. От време на време някой от музикантите дърпаше свободните струни, докато лявата му ръка търсеше чашата с уиски, някой танцьор напускаше дансинга, упътваше се към бурето, обръщаше по чаша и се връщаше обратно. Вече никой не танцуваше по двойки. Ръцете се протягаха и прегръщаха всеки, който се окажеше наблизо, коленете се свиваха, а стъпалата отмерваха бавния ритъм на китарите. Танцьорите започнаха приглушено да напяват. На единия такт мелодията спираше дълбоко в гърлото, на другия се освобождаваше. Намесиха се и четвъртините ноти. Цели групи подскачаха на дансинга, водени от ритъма. Напевът се настърви, вибрациите се усилиха и той измести смеховете и закачливите подвиквания: някой се бе оказал прекалено висок, на друг гласът бил твърде дебел, тази жена била хубавица, а онази — грозна дебелана. Хората загубиха индивидуалност. Лицата се захласнаха в екстаз, раменете леко се приведоха напред и всеки един стана част от танцуващото тяло, чиято душа бе ритъмът.

Музикантите седяха като демони. През процепите на клепачите очите блестяха, уверени в силата им и алчни за още по-голяма власт. Струните звъняха като една. Цяла сутрин Мануел се бе хилил глуповато или се бе усмихвал притеснено, но сега отметна глава назад и гласът му се изви високо в пронизителен минорен ритъм без думи. Танцьорите въодушевено подеха припева. В мелодията се включи следващият музикант и хорът му отговори.

Слънцето се претърколи на залез и се спусна над планината. Високо от запад простена вятър. Един по един танцьорите отиваха за още месо и вино.

Джоузеф наблюдаваше отстрани с грейнали очи. Краката му леко се движеха в такт с пулсиращия ритъм. Чувстваше, че е свързан с танцуващото цяло, но не се присъединяваше към него.

„Тук има нещо! — възторжено си помисли той. — За всички нас. Странно, само миг е достатъчен да се доближим до земята.“

Удоволствие, дълбоко като пулса на басовите струни, го изпълни със сила. Той почувства как в него се надига вяра.

„От това ще излезе нещо. То е като силна молитва.“

Погледна към планините на запад и високо в небето видя челото на чудовищен черен облак, който се задаваше откъм морето. Веднага разбра какво предстои.

„Ето го! Облакът ще докара дъжда. Когато се надигне молитва с такъв силен заряд, винаги се случва нещо.“

Той с надежда проследи как облакът застрашително се извисява и неумолимо напредва към слънцето.

Когато започнаха танците, Томас влезе в обора, защото се страхуваше от необузданите си чувства, както животните се страхуват от гръмотевична буря. Ала ритъмът достигаше до него и той започна да гали шията на един кон, за да се успокои. Долови тихи ридания. Недалеч откри Бъртън. Коленичил до една ясла, той хлипаше и се молеше. Томас се разсмя, но после се сепна и млъкна.

— Какво има, Бъртън? Не харесваш ли фиестата?

Бъртън яростно се разкрещя:

— Почитат дявола! Слушай какво ти казвам! На нашата земя! Първо дяволският им свещеник и дървените му идоли, а сега това!

— На какво ти прилича това, Бъртън? — невинно попита Томас.

— На какво ми прилича ли? Прилича ми на черна магия, на Черната неделя. Прилича ми на всички дяволски езически ритуали по света.

— Продължавай да се молиш, Бъртън — каза Томас. — Знаеш ли на мен какво ми напомня? Ами, заслушай се само, без да напрягаш слух. Прилича на молитва по време на религиозен събор. То е като евангелско просветляване на човешките души.

— Почитат дявола! — отново извика Бъртън. — Това е нечисто преклонение пред дявола, слушай какво ти казвам. Ако знаех, щях да замина надалеч.

Томас рязко се изсмя. Върна се и седна на яслата. Унесе се в молитвата на Бъртън. Приятно му бе да чува как жалбите на брат му се вписват в ритъма на китарите.

Джоузеф не изпускаше облака от очи. Изглеждаше неподвижен, но всъщност бавно изяждаше небето. После изведнъж рязко се уголеми и погълна слънцето. Бе толкова плътен и непробиваем, че денят помръкна. От планината започнаха да се отразяват металически отблясъци безжалостни и ослепителни. Само миг след като слънцето изчезна, иззад облака се стрелна златното копие на светкавица. Претърколи се и гръмотевицата и докато се препъваше и залиташе по билото на планината, оттам като че ли пробяга нова светкавица и се чу нов гръмотевичен трясък.

Музиката рязко спря. Танцьорите също спряха стреснати и вдигнаха към небето уплашени погледи. Приличаха на деца, изтръгнати от съня от ужасния грохот на земетресение. За момент се заковаха, без да мигат, стъписани, замаяни, учудени. После се сепнаха. И се втурнаха да отвързват конете и да впрягат колите, да затягат ремъците и юздите, да тикат впряговете към о̀ковете. Музикантите смъкнаха знаменцата и неизползваните фенери и ги напъхаха в дисагите, за да ги спасят от дъжда.

В хамбара Бъртън се изправи на крака и тържествуващо възкликна:

— Това е гласът на Божия гняв.

А Томас му отговори:

— Я чуй по-добре, Бъртън. От бурята е.

Огнените стрели се сипеха от огромния облак като дъжд, въздухът се разтърсваше от досега с гръмотевиците. Само след няколко минути колите започнаха да се изтеглят — цяла колона към градчето Нуестра Сеньора и няколко към фермите в планината. Хората опъваха платнища, за да се предпазят от дъжда. Конете пръхтяха, изплашени от тътена във въздуха, и се опитваха да избягат.

По време на танците жените от семейство Уейн седяха на верандата на Джоузеф, малко настрани от гостите, както прилягаше на добри домакини. Алис не можа да устои и слезе на танцовата площадка, но Елизабет и Рама продължиха да наблюдават фиестата от люлеещите се столове.

Когато облакът притули небето, Рама стана да си върви.

— Странно — отбеляза тя. — Днес си много замислена, Елизабет. Гледай да не настинеш.

— Нищо ми няма, Рама. Малко ми е неспокойно заради вълнението и тъгата. Откакто се помня, празненствата винаги са ме нажалявали.

Цял следобед наблюдава Джоузеф, застанал настрани от танцьорите. Видя как впери очи в небето.

„Сега предусеща дъжда“ — помисли си тя. А когато гръмотевицата изтрещя, си каза:

„На Джоузеф ще му хареса. Бурите му доставят удоволствие.“

Когато хората си отидоха и гръмотевиците преминаха над главите им, продължи тайно да наблюдава самотния силует на съпруга си.

Вакеросите трескаво прибираха приборите и останалата храна под навеса. Джоузеф стоя, докато започнаха да падат първите дъждовни капки. Едва тогава тръгна към верандата и седна на горното стъпало в краката на Елизабет. Рамената му бяха сведени напред, а лактите му опрени в коленете.

— Хареса ли ти фиестата, Елизабет? — попита той.

— Да.

— Виждала ли си фиести по-рано?

— Била съм на фиести и преди — отговори тя, — но никоя от тях не е била като тази. Мислиш ли, че хората полудяха така от напрежението във въздуха?

Джоузеф се извърна и я погледна в лицето.

— По-скоро от виното, скъпа.

Но изведнъж стана сериозен.

— Не изглеждаш добре, Елизабет — присви очи той. — Да не ти е зле?

Изправи се и тревожно се надвеси над нея.

— Ела вътре, Елизабет. Става студено. Не бива да оставаш тук.

Влезе пръв и запали лампата, която висеше на верига в средата на тавана. Запали дървата в печката, отвори отдушника и огънят тихо забумтя в комина. Дъждът поривисто шибаше по покрива, сякаш някой метеше с груба метла. В кухнята, под въздействието на спомена за танците, Алис тихичко тананикаше. Елизабет тежко се отпусна на люлеещия се стол до печката.

— По-късно ще хапнем нещо леко, скъпи.

Джоузеф коленичи на пода до нея.

— Изглеждаш уморена — каза той.

— От вълнението е. Толкова хора. А и музиката — беше… напрегнато.

Спря, замисли се какво означават музиката и танците.

— Денят беше толкова особен. Тази открита проява на чувства — първо хората дойдоха, после литургията, угощението, танците и накрая бурята. Май говоря глупости, Джоузеф? Или под повърхността се крие някакво значение? Всичко изглеждаше като онези традиционни картички с пейзажи, които се продават. Като се вгледаш отблизо, виждаш какви ли не неща, скрити в отделните им елементи. Сещаш ли се за кои картички ти говоря? Скалата става на заспал вълк, малкото облаче се превръща в череп, а ред дървета, когато се вгледаш отблизо — в маршируващи войници. И на тебе ли денят ти се стори толкова особен, Джоузеф, пълен с тайнствени значения, не съвсем разбираем.

Той още коленичеше, наведен близо до нея в светлината на лампата. Не откъсваше поглед от устните й, сякаш не можеше да я чуе. Ръцете му грубо се плъзгаха по брадата и той отново и отново кимаше.

— Гледаш нещата отблизо, Елизабет — рязко рече той. — Вглеждаш се прекалено надълбоко.

— Джоузеф, и ти го почувства, нали. Значенията… Знаците ми се сториха като предупреждение. Ох, не знам как да го изразя.

Той се отпусна назад и остана клекнал в краката й. Загледа се в точиците светлина от процепите на печката. С лявата ръка продължи да приглажда брадата си, а дясната постави на коляното й. Вятърът свиреше над къщата в клоните на дъба. Печката пукаше равномерно, огънят позатихна.

Алис запя:

Corono ale de flores que es cosa mia…^[1]

Джоузеф тихо продължи:

— Разбираш ли, Елизабет, от това, че виждаш какво има зад обвивката, би трябвало да съм по-малко самотен, но не е така. Искам да ти го кажа, а не мога. Не мисля, че това са предупреждения, отправени към нас. По-скоро са знаци, които ни показват накъде върви светът. Облакът не служи за знак за хората, че ще вали. Днешният ден не е предупреждение, но ти си права — мисля, че в него има скрити значения.

Той старателно облиза устни. Елизабет протегна ръка и го погали по главата.

— Танците сякаш не се подчиняваха на времето — каза Джоузеф. — Почувства ли го? Бяха нещо вечно, което прие именно този облик за един ден.

Той отново замълча и се опита да освободи съзнанието си от тежките, неясни значения, които се лутаха из него като огромни гъсти облаци.

— На хората им хареса — каза той. — На всички, освен на Бъртън. Бъртън беше нещастен и изплашен. Никога не мога да разбера кога ще го прихванат страховете му.

Тя забеляза как устните му за миг закачливо се извиха.

— Скоро ли ще огладнееш, скъпи? Може да вечеряш когато пожелаеш — тази вечер има само студени неща — в тези думи трябваше да остане скрита тайна, ала тайната се изплъзна, преди да успее да я спре. — Джоузеф… тази сутрин ми прилоша.

Той я погледна със съчувствие.

— От много работа покрай фиестата.

— Да, може би — отвърна тя. — Не, Джоузеф, не е това. Не исках още да ти казвам, но Рама казва… Мислиш ли, че Рама знае? Рама казва, че никога не греши, Рама не може да не знае. Доста неща е видяла и твърди, че познава.

Джоузеф се засмя.

— Какво знае Рама? Поспри се, че думите ще те задушат.

— Ами, Рама казва, че ще имам бебе.

Думите увиснаха в странна тишина. Джоузеф се облегна назад и отново впери поглед в печката. Дъждът спря за миг и Алис престана да пее.

Елизабет кротко и деликатно наруши мълчанието:

— Радваш ли се, скъпи?

Джоузеф въздъхна тежко.

— Никога не съм бил по-радостен — прошепна той — и по-изплашен.

— Какво казваш, скъпи? Какво каза накрая? Не те чух.

Той стана и се наведе над нея.

— Трябва да се пазиш — неспокойно отсече той. — Ще донеса одеяло да си завиеш коленете. Пази се от студа. Пази се да не паднеш.

Той подпъхна одеялото около кръста й.

Тя се усмихваше, горда и зарадвана от неочакваното му притеснение.

— Ще разбера какво трябва да правя, скъпи, не се тревожи за мен. Ще се науча. Ама, разбира се — продължи тя уверено, — огромно поле от знания се разкрива пред жената, когато носи дете. Рама ми го каза.

— Бъди внимателна тогава — повтори той.

Тя щастливо се разсмя.

— Нима детето вече ти е толкова скъпо?

Той се вгледа в пода и се намръщи.

— Да, детето ми е скъпо, но не повече от факта, че ще се роди. Това е вече нещо съвсем истинско. То е връзка със земята.

Млъкна. Търсеше подходящи думи, за да изрази чувствата си.

— Това е доказателство, че тук ни е мястото, скъпа. Единственото доказателство, че тук не сме чужди.

Внезапно погледна към тавана.

— Дъждът спря. Ще отида да видя как са конете.

Елизабет се развесели.

— Някъде четох за странен обичай. Дали беше в Норвегия или в Русия, не знам. Няма значение, но според него трябва да се казва на животните. Когато в семейството се случи нещо, раждане или смърт, бащата отива в обора и казва на конете и кравите. Това ли искаш да направиш, Джоузеф?

— Не, искам да проверя дали въжетата на конете са скъсени достатъчно — отговори той.

— Не отивай — помоли го тя. — Томас ще се погрижи за животните. Той винаги го прави. Остани при мен тази вечер. Ще се чувствам самотна, ако излезеш сега. Алис — извика тя, — сложи, моля те, вечерята! Седни до мен, Джоузеф.

Тя притисна ръката му към гърдите си.

— Когато бях малка, ми подариха кукла и когато я видях до елхата, в сърцето ми нахлу неописуема топлина. Още преди да я докосна, се страхувах за нея и ужасно съжалявах. Толкова добре си го спомням. Съжалявах, че куклата е моя. Не знам защо. Изглеждаше прекалено скъпоценна, до болка скъпоценна, за да бъде моя. Веждите и миглите й бяха истински. Оттогава всяка Коледа изпитвам такива чувства. И сега моментът е такъв — много е скъпоценен и аз се страхувам. Остани при мен, скъпи. Не отивай към хълмовете тази вечер.

Видя, че в очите й има сълзи.

— Разбира се, ще остана — успокои я той. — Много си изморена. Отсега нататък трябва да си лягаш рано.

Остана с нея цяла вечер. Легнаха си заедно, но когато дишането й стана равномерно, се измъкна от леглото и нахлузи дрехите си. Тя чу, че излиза, но остана неподвижна и се престори, че спи. „Нещо го влече в нощта — помисли си тя и спомените й се върнаха към думите на Рама. — Ако мечтае, ти никога няма да разбереш какви са мечтите му.“ Студени тръпки я побиха от самотата и тя тихичко заплака.

Джоузеф безшумно слезе от верандата. Небето се бе прояснило. Нощният студ щипеше. От дърветата още капеше вода и от покрива към земята се стичаше малко ручейче. Джоузеф се насочи право към големия дъб и застана под него. Заговори много тихо, за да не го чуе никой:

— Ще има бебе, сър. Обещавам да го сложа в ръцете ви, когато се роди.

Той опипа студената мокра кора и прокара пръсти надолу. „Свещеникът знае — помисли си той. — Знае нещо, но не вярва. А може би вярва, но го е страх.“

Идва буря — каза той на дървото. — Знам, че не мога да се скрия от нея. Но вие, сър, може би знаете как да ни предпазите от бурята.

Стоя там дълго, като през цялото време неспокойно опипваше черната кора.

„Това се задълбочава — помисли си той. — Започнах го, защото ме успокояваше, когато баща ми умря, но вече е станало толкова силно, че засенчва почти всичко останало. И все още ме успокоява.“

Отиде до ямата с огъня и извади парче месо, останало на скарата.

— Ето — каза той, протегна се нависоко и остави месото в чатала на дървото. — Пазете ни, ако можете — помоли се той. — Това, което се задава, може да унищожи всички ни.

Стресна го шумът от приближаващи стъпки. Чу гласа на Бъртън:

— Ти ли си, Джоузеф?

— Аз съм. Късно е. Какво искаш?

Бъртън се приближи.

— Искам да говоря с теб, Джоузеф. Искам да те предупредя.

— Не му е времето сега — мрачно отвърна Джоузеф. — Ще говорим утре. Бях излязъл да видя конете.

Бъртън не помръдна.

— Лъжеш, Джоузеф. Мислиш, че никой не те вижда, но аз те наблюдавам. Виждам как поднасяш дарове на дървото. Виждам как в теб напира езическото и идвам да те предупредя.

Бъртън се развълнува и дъхът му започна да излиза на пресекулки.

— Тази сутрин бе свидетел как Божият гняв изпрати предупреждение на идолопоклонниците. Това беше само предупреждение, Джоузеф. Следващия път ще удари гръм. Виждам как се промъкваш към дървото, Джоузеф, и си спомням думите на Исайя. Отказал си се от Бога и гневът му ще те порази.

Млъкна, задъхан от неудържимите чувства, гневът му угасна.

— Джоузеф — прикани го той, — ела с мен в обора и се моли. Бог ще те приеме обратно. Нека отсечем дървото.

Джоузеф рязко се дръпна и се отърси от ръката, която искаше да го задържи.

— Спасявай себе си — рязко се изсмя той. — Прекалено си сериозен, Бъртън. А сега върви да си лягаш. Не ми се бъркай. Гледай си твоята работа.

Остави брат си и се прибра в къщата.