Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (4)

4.

Квадратното скеле стоеше и очакваше да се превърне в къща. Вътрешните стени пресичаха пространството и го разделяха на четири еднакви части, а големият самотен дъб грижовно протягаше клон над покрива. Достолепното дърво за пореден път се бе окичило с лъскави туфички и сега жълто-зелените листа блестяха на утринната светлина. На открития огън Джоузеф обърна парченцата бекон безброй пъти, докато накрая ги изпържи. Преди да закуси, отиде до новата каруца при варела с вода. С черпака напълни легена и загреба с шепи. Плисна на косата и брадата и изтърка последните остатъци сън от очите си. Отърси ръце и с лъснало от влагата лице се върна към закуската. От росата тревата беше влажна и като че поръсена с огнени капки. Три полски чучулиги с жълти нагръдници и светлосиви фракове доверчиво подскачаха край палатката и любопитно протягаха човки. От време на време издуваха гърдички, изопваха шии като изнервени примадони и с нарастващ екстаз се впускаха в песен, а после накланяха глава към Джоузеф, за да проверят дали ги е забелязал и харесал. Той надигна чугуненото канче, допи кафето и плисна утайката в огъня. Стана и се протегна, облян от силната слънчева светлина. Сетне се отправи към скелето на къщата и отметна брезента, който покриваше инструментите. Трите чучулиги заприпкаха подире му, като току спираха и отчаяно запяваха, та дано привлекат вниманието му. Два спънати коня с подскоци се върнаха от паша, навириха муцуни и дружески изпръхтяха. Джоузеф взе чука и престилка, пълна с пирони, и ядосано сгълча чучулигите:

— Отивайте да търсите червеи. Стига с тоя шум, хайде, че и на мен ще ми се прище да изкопая някой червей. Изчезвайте!

Леко изненадани, трите чучулиги надигнаха главички, но скоро отново запяха в синхрон. Джоузеф взе черната широкопола шапка от купа дърва и я нахлупи над очите си.

— Отивайте за червеи! — сопна се той.

Конете пак изпръхтяха, а единият остро изцвили.

— Хей, кой е там?

В отговор откъм дърветата в края на пътя се чу цвилене. Не след дълго в уморен тръс се появи конник. Джоузеф бързо отиде до стихващия огън, разпали го и отново сложи кафеника.

— Днес не ми се работи — радостно се усмихна той и се обърна към чучулигите. — Отивайте за червеи. Сега нямам време за вас.

Хуанито леко скочи от коня. С две движения смъкна седлото и юздата, свали сомбрерото и усмихнат зачака да го посрещнат.

— Хуанито! Колко хубаво, че дойде! Нали не си закусвал. Ей сега ще ти изпържа бекон.

Лицето на Хуанито грейна от радост.

— Цяла нощ яздих, сеньор. Дойдох да ви стана вакеро.

Джоузеф протегна ръка.

— Че аз нямам и една крава, какво ще пасеш, Хуанито?

— Ще имате, сеньор. Всичко мога да правя, добър вакеро съм.

— Можеш ли да помагаш за къщата?

— Разбира се, сеньор.

— А надницата, Хуанито? Колко ще искаш?

Хуанито бавно сведе клепачи над светналите си очи.

— И по-рано съм бил вакеро, сеньор. Добър вакеро. Онези хора ми плащаха по трийсет долара на месец. Освен това казваха, че съм бил индианец. Искам да ви бъда приятел, сеньор, и да ви работя без пари.

За миг Джоузеф се смути.

— Май разбирам какво искаш да кажеш, Хуанито. Но нали ще ти трябват пари да се почерпиш, когато отидеш в града. От време на време ще ти трябват и за някое момиче.

— Когато ходя в града, ще ми правите подарък, сеньор. Подаръкът не е заплата.

Той отново се усмихна. Джоузеф му наля кафе.

— Благодаря, Хуанито. Добър приятел си.

Хуанито пъхна ръка в дъното на сомбрерото и измъкна от там писмо.

— Така и така идвам, сеньор, донесох това.

Джоузеф взе писмото и бавно се отдалечи. Знаеше какво е. Очакваше го от известно време. И земята сякаш знаеше какво е. Тревната шир притихна, полските чучулиги отлетяха и дори конопарчетата в короната на дъба престанаха да цвърчат. Джоузеф седна на купчина дърва под дъба и бавно разкъса плика. Беше от Бъртън.

„Томас и Бенджи ме помолиха да ти пиша. Онова, което трябваше да се случи, стана. Смъртта ни покрусява дори когато знаем, че е неизбежна. Татко предаде Богу дух преди три дни. Всички, освен теб, бяхме с него до последния му дъх. Трябваше да останеш още малко.

Накрая не беше на себе си. Наговори много странни неща. Не говореше толкова за тебе, колкото на тебе. Казваше, че може да живее колкото иска, но трябва да види новата ти земя. Полудял беше по тази нова земя. Разбира се, той не бе с всичкия си. Казваше: «Не знам дали Джоузеф ще успее да намери хубава земя. Не знам дали разбира достатъчно от тези работи. Трябва да отида да видя.» Говореше много как ще се рее над земята, после си въобразяваше, че наистина лети. Накрая като че ли заспа. Тогава Бенджи и Томас излязоха. Татко започна да бълнува. Наистина трябваше да запазя думите му в тайна и да не им казвам, защото не беше на себе си. Говореше как се кръстосват животните. Казваше, че цялата земя е… Не, не виждам защо трябва да пиша за това. Опитах да го накарам да се моли с мен, ала краят му бе много близък. Лошото е, че последните му думи не бяха богоугодни. Не съм казал на момчетата, защото те бяха за тебе, сякаш говореше на теб…“

По-нататък в писмото се разказваше за погребението. Накрая пишеше: „Томас и Бенджи смятат, че всички можем да дойдем на Запад, ако още има свободна земя. Молим те да ни пишеш, преди да предприемем каквото и да било.“ Джоузеф пусна писмото на земята и опря чело в дланите си. Бе вцепенен, обхванат от безразличие, но не и от тъга. Странно защо не се натъжи. Ако знаеше, че в него се надига чувство на радост и одобрение, Бъртън щеше да го упрекне. Чу как земята отново се оглася. Песента на полските чучулиги се извиси в кристални кулички от мелодия. Една катеричка се изпъчи пред входа на дупката и пискливо се разбъбри. Вятърът прошумоля за миг из тревата, усили се, а с него дойде острият аромат на трева и влажна земя. От повея величественото дърво се раздвижи и оживя. Джоузеф вдигна глава и се вгледа в сгърчените клони. И разбра. Очите му засияха от радост — простичкото, но силно присъствие на бащата, което подобно на вълна от спокойствие бе преминало през младостта му, се бе вселило в дървото.

Джоузеф вдигна ръка за поздрав и тихо промълви:

— Добре дошъл, сър. Едва сега разбрах колко самотен съм бил без вас.

Короната на дървото леко се раздвижи.

— Земята е добра, да знаете — бавно продължи той. — Ще ви хареса тук, сър.

Разтърси глава, за да прогони вцепенението, и сам на себе си се засмя, отчасти смутен от приятната мисъл, отчасти учуден на усещането за родство с дървото.

— Навярно става така, защото съм все сам. Хуанито ще ми помогне. Ще накарам и момчетата да дойдат. Хм, вече съм започнал да си говоря сам.

Внезапно го обхвана чувство за вина, като че беше предател. Стана, отиде до старото дърво и целуна ствола. Сети се, че Хуанито сигурно гледа. Извърна се и впери очи в момчето, но Хуанито бе забил поглед надолу. Джоузеф се приближи до него.

— Сигурно видя — подхвана ядно той.

Хуанито продължи да се взира в земята.

— Не, сеньор.

Джоузеф седна до него.

— Баща ми е починал, Хуанито.

— Съжалявам, приятелю.

— Искам да поговорим за това, Хуанито. Нали сме приятели. Не ми е мъчно, защото баща ми е тук.

— Мъртвите винаги са с нас, сеньор. Те никога не си отиват.

— Не, не — настоя Джоузеф. — Не е само това. Баща ми е в това дърво! Глупаво е, но искам да вярвам. Хайде да поговорим, Хуанито. Ти си роден тук. Откакто съм дошъл, още от първия ден знам, че тази земя е населена с духове. — Той замълча неуверено. — Не, не е така. Духовете са слаби сенки на реалността. Това, което обитава тези места, е по-истинско от нас. Ние сме като духове на неговата реалност. Какво има, Хуанито? Да не би умът ми да е отслабнал за двата месеца, докато бях сам?

— Мъртвите… Те никога не ни напускат. Не си отиват — отново рече Хуанито. После погледна право напред. Очите му бяха изпълнени с тъга. — Излъгах ви, сеньор. Не съм испанец. Майка ми беше индианка. Тя ме научи на някои неща.

— Какви неща? — настойчиво попита Джоузеф.

— На отец Анджело няма да му хареса. Майка ми казваше, че земята е наша майка, че всичко живо черпи живот от майката и се връща в майката. Когато си спомням, сеньор, когато си мисля, че вярвам на тези неща, защото ги виждам, чувам ги, тогава разбирам, че не съм испанец, нито кабалеро.

— Но аз не съм испанец, Хуанито, а сега и аз, изглежда, разбирам.

Хуанито вдигна очи, пълни с благодарност, после ги сведе надолу.

Двамата мъже се загледаха в земята. Джоузеф не разбираше защо не се опита да избяга от силата, която го обсебва.

След известно време се вгледа в дъба и скелето до него.

— В края на краищата няма значение — отсече той. — Каквото и да мисля или чувствам, то не може да погуби нито духовете, нито боговете. На работа, Хуанито. Трябва да построим къщата и да завъдим добитък в ранчото. Ще продължим да работим, независимо от боговете. Хайде! — припряно каза той. — Няма какво да мислим.

И те веднага се заловиха за работа.

„Томас, още има свободна земя до моята. За всеки от вас ще има по сто и шестдесет акра. Така ще имаме общо шестстотин и четиридесет акра на едно място. Тревата е гъста и сочна, земята трябва само да се обръща. Няма камъни, в които ралото да се препъва, няма стърчащи скали. Ще основем нова общност. Само елате.“