Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (15)

15.

Дъждовете заваляха в началото на ноември. Всяка сутрин Джоузеф се взираше високо в небето и изучаваше тромавите облаци. Вечер отново вперваше поглед в залязващото слънце и червения залез. Тогава мислеше за пророческото стихче от детството:

Червена зора — мокра вечеря.

Поглеждаше барометъра по-често от часовника и колкото по-надолу слизаше стрелката, толкова повече се радваше, отиваше на двора и шепнеше на дървото:

— Скоро ще завали. Дъждът ще измие праха от листата ти.

Един ден застреля малък ястреб и го закачи на клоните с главата надолу. Започна да наблюдава конете и кокошките по-внимателно.

Томас му се присмиваше:

— Така няма да го докараш по-скоро. Много си припрян. Ще пропъдиш дъжда с нетърпението си.

И добави:

— Утре ще заколя прасе.

— Ще препреча греда в клоните на дъба да го окачим — отвърна Доузеф. — Рама ще направи кървавицата, нали?

Елизабет скри глава под възглавницата, за да не чува квиченето на прасето, а Рама остана и събра кръвта от гърлото в кофа за мляко.

За малко да не смогнат. Едва бяха прибрали сланината и бутовете в новия каменен зимник и заваля. Вятърът повилня една сутрин откъм югозапад и океана. Облаците се претърколиха навътре в долината, разпръснаха се, спуснаха се ниско надолу и накрая притулиха върховете на хълмовете. Тогава заваляха едрите капки. Децата стояха в къщата на Рама и гледаха през прозореца. Бъртън благодари на Бога и помогна на жена си да отправи своите благодарности, въпреки че тя не се чувстваше добре. Томас отиде в обора, седна на яслата и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива. Струпаното сено още пазеше топлината на слънчевите лъчи от летните склонове. Конете неспокойно пристъпваха, търкаха вратове във въжетата и се опитваха да вдъхнат свежия въздух през прозорците.

Когато заваля, Джоузеф стоеше под дъба. Кръвта на прасето, която бе мацнал на дървото, бе черна и лъскава.

Елизабет го извика от вратата:

— Идвай вече. Ще се намокриш.

Той весело се извърна.

— Кожата ми е пресъхнала. Искам да се намокря.

Видя как първите едри капки тежко тупат и вдигат малки прашни струйки във въздуха. Скоро като че поръсиха земята с чер пипер. Дъждовните капки се сгъстиха, а със свежия порив на вятъра заваляха настрани. Острата миризма на влажна пръст се понесе из въздуха. И тогава започна първата истинска зимна буря. Завилня из въздуха, заби по покривите и отрони последните листа от дърветата. Земята потъмня. През двора закриволичиха малки вадички.

Джоузеф стоеше с вдигнато нагоре лице. Дъждът го удряше по бузите и очите, водата се стичаше по брадата му и влизаше в отворената яка на ризата. Дрехите му натежаха. Дълго стоя на дъжда. Искаше да се увери, че не е просто някакво си препикаване.

— Джоузеф, ще настинеш — отново извика Елизабет.

— От това не мога да настина — каза той. — То е здравословно.

— Тогава от косата ти ще поникнат бурени, Джоузеф. Идвай си. Гори хубав огън. Ела и се преоблечи.

Но той продължи да стои на дъжда. Стоя, докато по кората на дъба потекоха струйки вода.

— Годината ще бъде добра — рече той. — Потоците в каньона ще се налеят с вода до Деня на благодарността.

Елизабет седеше на големия стол с кожена тапицерия. На лъскавата печка къкреше яхния. Разсмя се, когато той влезе, толкова силно бе усещането за радост във въздуха.

— Я виж, от тебе по целия под капе вода… По чистия ми под.

— Знам — отвърна той. Обзелата го силна любов към земята и Елизабет го накара да прекоси стаята и да постави мократа си ръка на главата й, сякаш я благославяше.

— Джоузеф, потече ми по врата.

— Знам — отвърна той.

— Джоузеф, ръката ти е студена. На първото причастие епископът сложи ръка на главата ми като теб сега и тя беше студена. По гърба ми преминаха тръпки. Помислих си, че това е Светият дух.

Тя щастливо му се усмихна.

— После си говорихме и всички останали момичета казаха, че наистина е бил Светият дух. Беше толкова отдавна, Джоузеф.

Тя отново се замисли. По средата на нейната дълга, тясна рисунка на времето се намираше бялото дефиле сред планините, но дори и то бе далеч навътре в голямата картина на времето.

Той бързо се наведе и я целуна по бузата.

— До две седмици тревата ще порасне — каза той.

— Джоузеф, няма нищо по-неприятно на света от мокра брада. Сложила съм ти дрехи на леглото, скъпи.

След вечеря той седна на люлеещия се стол до прозореца. Елизабет го поглеждаше крадешком и виждаше как се мръщи от притеснение, когато топуркането на дъжда утихне, и как леко се усмихва, успокоен, когато дъждът отново се засили. Късно вечерта дойде Томас и дълго време стърга и чисти обувки на верандата.

— Е, значи дойде — каза Джоузеф.

— Дойде. Утре ще трябва да прокопаем няколко рова. Водата е заляла кошарата. Трябва да я източим.

— Във водата има хубав тор, Том. Ще я насочим към зеленчуковата градина.

Валя цяла седмица. Понякога дъждът ставаше ситен като мъгла, но после отново плисваше като из ведро. Капките прекършиха старата мъртва трева и след няколко дни се показаха малките нови връхчета. Реката забоботи откъм западните хълмове, преля от бреговете, увлече косите на върбите по течението и така и не спря да мърмори измежду речните камъни. Даже и най-малките каньончета и пукнатини в хълмовете изпращаха свои притоци към реката. Урвите станаха по-дълбоки и се разпростряха из всички дерета.

Децата играеха по къщите и в хамбара, но това бързо им омръзна и започнаха да тормозят Рама да им показва как да се забавляват. Жените се оплакваха, че прането виси полусухо в кухните.

Джоузеф навличаше една мушама и по цял ден обикаляше фермата. Ту забиваше копача в земята да види докъде е стигнала влагата, ту се разхождаше покрай брега на реката и гледаше как храстите, пъновете и клоните отминават с подскоци. Нощем спеше леко и се ослушваше за дъжда или се унасяше, но щом намалееше силата му, бързо се събуждаше.

Една сутрин небето се изчисти и слънцето изпрати топлите си лъчи. Въздухът беше като изпран — чист и сладък. Всички листа на дъбовете блеснаха като лакирани. Тревата започна да напира — в далечината цветовете на хълмовете бяха наситени, по-близо се виждаше светлосиньо, а наоколо малките зелени иглички подаваха връхчета над земята.

Децата като освободени животинки се втурнаха извън клетките и заиграха толкова настървено, та чак ги втресе и се наложи да ги изпратят в леглата.

Джоузеф изкара ралото и обърна земята, Томас я бранува, а Бъртън я валира. Приличаше на процесия. Всички изгаряха от желание да заровят ръце в земята. Дори децата молеха да им дадат малко кал да си посадят репички и моркови. Репичките ставаха най-бързо, но затова пък от морковите градината изглеждаше най-красива, стига да имаш търпение да чакаш. През цялото време тревата растеше ли растеше. Игличките се превръщаха в стръкчета, после всяко стръкче се разцепваше и се превръщаше в две стръкчета. Билата и склоновете на хълмовете отново придобиха предишната мекота, нежност и чувственост, а пелинът се отърва от строгия тъмен цвят. В цялата околност единствено боровата горичка на източния склон остана мрачна.

Посрещнаха Деня на благодарността с голямо угощение. Много преди Коледа тревата стигна до глезените.

Един следобед в двора дойде амбулантен търговец. Куфарчето му бе пълно с какви ли не хубави неща — игли, карфици, конци, малки калъпчета пчелен восък, изображения на светии, кутия с гонг, хармоники и рула червена и зелена разтегателна хартия. Той бе стар и прегърбен и затова носеше малко неща. Отвори куфарчето на верандата на Елизабет и отстъпи назад, като се усмихваше извинително и от време на време обръщаше някое картонче с карфици, за да се види по-добре, или леко побутваше гонга с пръст, за да привлече вниманието на скупчилите се жени. От вратата на обора Джоузеф забеляза навалицата и лениво тръгна нататък да види какво става. Едва тогава мексиканецът свали опърпаната си шапка.

— Buenas tardes, sehor — поздрави той.

— Tardes — отвърна Джоузеф.

Търговецът се ухили, силно притеснен.

— Май не ме помните, сеньор?

Джоузеф се вгледа в старото, набраздено от бръчки лице.

— Май не.

— Веднъж вие яздехте откъм Нуестра Сеньора — подсети го старецът. — Помислих, че отивате на лов, и ви помолих за парче от сърната.

— Аха — бавно каза Джоузеф. — Сега си спомням. Ти си старият Хуан.

Търговецът отметна глава като стара птица.

— И тогава, сеньор, стана дума за фиеста. Бях заминал далеч на юг, оттатък Сан Луис Обиспо. Направихте ли фиестата, сеньор?

Очите на Джоузеф светнаха от удоволствие.

— Не, още не, но ще я направя. Кога ще е най-добре, стари Хуан?

Хуан разпери ръце и проточи шия между раменете си, поласкан от оказаната огромна чест.

— Ами, сеньор, то в тази страна по всяко време е добре, но има дни, в които е най-добре. Идва Рождество, Коледа.

— Не — замисли се Джоузеф. — Много е рано. Няма да има време.

— Тогава на Нова година, сеньор. Тогава е най-хубаво, защото всички са щастливи и хората търсят къде има празник.

— Ето, това е! — възкликна Джоузеф. — Ще го направим на Нова година.

— Зет ми свири на китара, сеньор.

— И той ще дойде. Кого още да поканя, стари Хуан?

— Да каните? — старецът бе учуден. — На такова нещо не се кани, сеньор. Когато се върна в Нуестра Сеньора, ще разкажа на всички, че ще правите фиеста на Нова година, и хората сами ще дойдат. Може и свещеникът да дойде, да донесе олтара и дисагите си и да изнесе литургия. Хубаво ще стане.

Джоузеф се усмихна на клоните на дървото.

— Дотогава тревата ще порасне висока.