Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (5)

5.

Лятото бе обагрило тревата в кафяво и тя бе готова за коситба, когато братята и семействата им пристигнаха и се заселиха на новата земя. Томас беше най-възрастният — четиридесет и две годишен, набит, силен мъж със златиста коса и дълги руси мустаци. Лицето му беше възкръгло и червендалесто, а през тесния процеп на клепачите проблясваше студеното зимно синьо на очите. Между Томас и всички възможни видове животни съществуваше силно родство. Нерядко сядаше на ръба на някоя ясла, докато конете хрупаха сено. Ниският стон на отелваща се крава бе в състояние да вдигне Томас от леглото по всяко време на нощта, за да провери дали всичко върви добре и да помогне, ако има нужда. Когато минаваше през полето, конете и кравите виреха муцуни над тревата, душеха въздуха и го наобикаляха. Той дърпаше ушите на кучетата, докато завият от болката, причинена от силните му тънки пръсти, а когато спреше, те отново се навираха в ръцете му. Около Томас винаги се навърташе цяла сюрия полудиви животни. Преди още да е изтекъл и месец, откакто дойде на новата земя, вече имаше миеща мечка, две поотрасли койотчета, които се мъкнеха по петите му и се зъбеха на всички останали, кутия с опитомени порове и червеноопашат сокол. Освен това разполагаше и с четири помиярчета. Той съвсем не беше милозлив с животните, поне не по-милозлив, отколкото бяха те самите едни с други, но като че ли в действията му имаше справедливост, която животните оценяваха, и затова всичко живо му се доверяваше. Когато едно от кучетата, без много да му мисли, нападна миещата мечка и в сблъсъка загуби око, Томас не се трогна особено. Той издълба разкъсаната очна ябълка с джобно ножче и силно прищипа лапите на животното, за да му помогне да забрави мъчителната болка в главата. Томас харесваше животните и ги разбираше, а когато ги убиваше, не го правеше с повече чувство, отколкото проявяваха те, когато се избиваха едно друго. В него самия имаше нещо твърде животинско, за да си позволи да проявява сантименталност. Томас никога не бе губил крава, защото сякаш инстинктивно усещаше къде би се запиляло заблуденото говедо. Рядко ходеше на лов, но когато това се случеше, се насочваше право към скривалището на плячката и убиваше със скоростта и точността на пума.

Томас се сприятеляваше с животните, ала с хората нито се разбираше, нито им имаше особено доверие. Нямаше какво толкова да си каже с тях, нещата от рода на търговията, събиранията, религиозните изяви и политиката го озадачаваха и плашеха. Когато нямаше как да не отиде сред хората, се държеше настрана, мълчеше и с нетърпение очакваше да го пуснат да си върви. Единственото човешко същество, с което можеше да установи връзка, бе Джоузеф. С Джоузеф можеше да общува без страх.

Съпругата на Томас, Рама, беше силна жена с налети гърди и сключени над носа черни вежди. Тя почти винаги се отнасяше с презрение към всичко, което мъжете правеха или говореха. Рама бе способна и умела акушерка, а провинилите се деца изпитваха същински ужас от нея. Макар никога да не налагаше с камшика своите три дъщерички, те се страхуваха да не я разсърдят, защото успяваше да напипа чувствително място в душата и точно там да приложи наказанието. Тя разбираше Томас, отнасяше се с него като с животно — гледаше да е чист, нахранен и да му е топло. Стараеше се той винаги да е спокоен. Рама намираше начин да покаже, че нейните задължения — готвенето, шиенето, раждането на деца, поддържането на къщата, са най-важните неща на земята, много по-важни от нещата, които вършеха мъжете. Когато бяха послушни, децата обожаваха Рама, тъй като тя умееше да погали нежните струни на душата. Похвалите й бяха също толкова изящни и изкусни, колкото ужасни — наказанията. Тя автоматично поемаше грижата за всички деца край нея. Двете деца на Бъртън признаваха нейния авторитет за много по-неоспорим от непостоянните правила на собствената им добродушна майка, защото законите на Рама никога не се променяха, лошото беше лошо и трябваше да се наказва, а доброто беше вечно, възхитително добро. Радостно беше да си добър в къщата на Рама.

Природата бе създала Бъртън за богоугоден живот. Той всячески избягваше злото и го откриваше във всички близки човешки отношения. Веднъж след църковната служба го бяха похвалили от амвона. „Човек със силна вяра в Бога“ го нарече пасторът, а Томас се наведе и прошепна в ухото на Джоузеф: „Човек със слаб стомах“. Бъртън бе познал жена си четири пъти. Имаше две деца. За него въздържанието беше естествено състояние. Страните му бяха слаби и изпити, а в очите му се четеше жажда за удоволствия, които не можеше да открие на този свят. До известна степен беше благодарен за слабото здраве, защото това означаваше, че Бог е доволен от него, щом го кара да страда. На Бъртън бе присъща упоритата устойчивост на хроничноболните. Слабите му ръце бяха жилави като корабни въжета.

Бъртън държеше жена си със здрава, по библейски справедлива ръка. Той й втълпяваше мислите си и озаптяваше чувствата й, когато излизаха от контрол. Знаеше кога не се е съобразила с правилата, а когато от време на време това се случеше, нещо слабо у Хариет се прекършваше и я довеждаше до състояние на болест и делириум, и Бъртън се молеше край леглото, докато устата й престанеше да се криви и бръщолеви.

Бенджи, най-младият от четиримата, беше бреме на плещите им. Беше безпътен и безотговорен; щом му се удадеше възможност, пиеше, докато изпадне в романтично опиянение, и тогава тръгваше из околността и пееше възхитително. Изглеждаше тъй млад, тъй безпомощен и беззащитен, че много жени го съжаляваха и по тази причина почти винаги имаше неприятности с някоя жена. Защото, когато беше пиян и пееше и безпомощността се четеше в очите му, жените изпитваха желание да го притиснат до гърдите си и да го предпазят от грешки. Онези, които майчински го закриляха, винаги оставаха изненадани, когато накрая ги съблазнеше. Те така и не успяваха да разберат как се случва, защото неговата безгрижност беше потресаваща. Бенджи вършеше нещата толкова нескопосано, че всички се опитваха да му помогнат. Младата му съпруга Джени даваше всичко от себе си, за да го предпази от ядове. Когато чуеше, че пее в нощта и разбереше, че отново е пиян, се молеше да не падне и да не се удари. Песента се понасяше надалеч в мрака и Джени знаеше — преди нощта да превали, някое объркано, уплашено момиче щеше да го приеме в прегръдките си. Тогава тя поплакваше от страх да не му се случи нещо лошо.

Бенджи бе щастлив човек. Той носеше щастие и болка на всички, които го познаваха. Лъжеше, случваше се да открадне, мамеше на карти, не държеше на думата си, възползваше се от добротата на околните, но всички го обичаха, прощаваха му и го закриляха. Когато семействата се заселиха на Запад, го взеха със себе си от страх да не умре от глад, ако остане. Томас и Джоузеф се грижеха всичко в стопанството му да е наред. Той взе палатката на Джоузеф на заем и живя в нея чак докато братята намериха време да му построят къща. Дори Бъртън, който все го ругаеше и ненавиждаше начина му на живот, не можеше да го остави да живее в палатка. Братята така и не успяваха да разберат откъде винаги намираше уиски. В долината на Нуестра Сеньора мексиканците му даваха алкохол и го учеха на своите песни, а той им отнемаше жените, когато не го държаха под око.