Джулия Куин
Джентълменско предложение (8)

Глава 7

„За всички гости на бала на Мотрам в четвъртък стана ясно, че мис Розамунд Рейлинг се е прицелила в мистър Филип Кавендър.

Според настоящия автор те двамата наистина си подхождат.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 30 април 1817

 

Десет минути по-късно Софи седеше във файтона до Бенедикт Бриджъртън.

— Да не би да има нещо в окото ви? — любезно попита той.

Това привлече вниманието й.

— М-моля?

— Не спирате да примигвате — обясни той. — Помислих, че може би нещо е влязло в окото ви.

Софи преглътна с усилие и се опита да потисне пристъпа на нервен смях. Какво да му каже? Истината? Примигвам, защото продължавам да очаквам, че ще се събудя от някакъв нереален сън? Или кошмар?

— Сигурна ли сте, че сте добре?

Тя кимна.

— Последствията от шока, предполагам — заключи той.

Софи отново кимна и го остави да мисли, че това е единственото, което я е разстроило. Как можа да не я познае? Тя мечтаеше за този момент от години. Нейният чаровен принц най-после бе дошъл да я спаси, а всъщност дори не знаеше коя е.

— Как беше името ви? — попита той. — Ужасно съжалявам, но винаги запомням имената от втория път.

— Мис София Бекет — нямаше причина да лъже, на бала не му бе казала името си.

— Радвам се да се запознаем, мис Бекет — каза той, без да отделя поглед от тъмния път. — Аз съм мистър Бенедикт Бриджъртън.

Софи прие думите му с кимване, макар той да не гледаше към нея. Замълча за момент, най-вече защото не знаеше какво да каже в тази невероятна ситуация. Това бе представянето, което не се бе състояло преди две години осъзна тя. Накрая просто каза:

— Постъпката ви беше много смела — той само присви рамене. — Те бяха трима, а вие бяхте сам. Повечето мъже не биха се намесили.

Този път я погледна и каза:

— Мразя грубияните.

Тя отново кимна.

— Вероятно щяха да ме изнасилят.

— Така е — отвърна той и добави: — Имам четири сестри.

Тя почти щеше да отвърне „знам“, но спря навреме. Как една прислужница от Уилтшир би могла да го знае? Вместо това отбеляза:

— Може би затова сте толкова чувствителен на тази тема.

— Иска ми се да мисля, че някой ще им се притече на помощ, ако някога се окажат в подобна ситуация.

— Моля се, никога да не ви се налага да го разберете.

Той мрачно кимна.

— Аз също.

Продължиха напред, обгърнати в мълчание. Софи си припомни бала с маски, когато дори за миг не им бяха липсвали теми за разговор. Осъзна, че сега е различно. Тя бе прислужница, а не прекрасна дама от висшето общество. Нямаха нищо общо.

И все пак продължаваше да очаква той да я познае, да спре рязко файтона, да я притисне към гърдите си; да й каже, че не е спирал да я търси през тези две години. Но това нямаше да се случи. Той не можеше да разпознае дамата в прислужницата. Защо се заблуждаваше?

Хората виждаха това, което очакваха да видят. А Бенедикт Бриджъртън определено не очакваше да види една благородна дама, облечена като скромна прислужница.

Не бе минал и ден, в който да не мисли за него, да не си спомня устните му върху своите или омайващата магия на онази нощ. Той бе станал главния герой във фантазиите й, където тя бе друг човек, с други родители. В мечтите си се запознаваше с него на някой бал, може би дори на своя собствен бал, организиран от любящите й майка и баща. Ухажваше я нежно и деликатно — с цветя и откраднати целувки. А после, в един топъл слънчев ден, докато птиците пееха и подухваше лек ветрец, той падаше на колене и я молеше да се омъжи за него, признавайки вечната си любов и обожание.

Беше хубава фантазия. Превъзхождаше я само онази, в която двамата заживяваха щастливо с три или четири прекрасни деца, родени след тайнството на брака.

И все пак, въпреки всичките си фантазии, не си бе представяла, че наистина ще го срещне отново, а още по-малко, че той ще я спаси от трима развратни негодници.

Зачуди се дали понякога си спомня за загадъчната дама в сребристо, с която бе споделил една страстна целувка. Искаше й се да вярва, че е така, но се съмняваше, че за него срещата им е имала същото значение, както за нея. Все пак той бе мъж и най-вероятно бе целувал дузина други жени.

За него онази нощ е била почти като всяка друга. Когато успееше да се добере до него, Софи все още четеше Уисълдаун. Знаеше, че той е присъствал на много балове. Защо един да изпъква в паметта му?

Тя въздъхна и сведе поглед към ръцете си, които все още стискаха малкия вързоп. Искаше й се да има ръкавици, но единственият й чифт се бе скъсал и не можеше да си позволи друг. Ръцете й изглеждаха груби и захабени, а пръстите й започваха да замръзват.

— Това ли е всичко, което притежавате? — попита Бенедикт, като посочи вързопа.

Тя кимна.

— Боя се, че нямам много. Само още един чифт дрехи и няколко лични вещи.

Той замълча за момент и после каза:

— Говорите много добре за прислужница.

Не бе първият, който го забелязваше, затова Софи му даде обичайния си отговор.

— Майка ми бе икономка на едно много мило и щедро семейство. Позволяваха ми да споделям част от уроците на дъщерите им.

— Защо не работите там? — Бенедикт майсторски насочи впряга към лявото разклонение на пътя. — Предполагам, че не говорите за семейство Кавендър.

— Не — отвърна тя и се опита да измисли подходящ отговор. Никой не се бе опитвал да разбере повече, отколкото обясняваше първоначалния й отговор. Никой не се бе интересувал дотолкова, че да го е грижа. — Майка ми почина — изрече накрая, — и не се разбирах добре с новата икономка.

Той като че ли прие това и известно време продължиха да пътуват в мълчание. Нощта бе тиха, като се изключат вятъра и ритмичното потракване на конските подкови. Накрая Софи не успя да сдържи любопитството си и попита:

— Къде отиваме?

— Имам къща недалеч — отвърна той. — Ще останем за една-две нощи, а след това ще ви отведа в дома на майка ми. Сигурен съм, че тя ще ви намери работа в домакинството си.

Сърцето на Софи се разтуптя.

— Тази ваша къща…

— Няма да сме сами — изрече той с лека усмивка. — Хората, които я поддържат, ще са там. Уверявам ви, мистър и мисис Крабтрий не биха позволили в тяхната къща да се случи нещо неприлично.

— Мислех, че къщата е ваша.

Усмивката му се разшири.

— Опитвам се да ги накарам да го разберат от години, но така и не успявам.

Софи усети как ъгълчетата на устните й се повдигат.

— Струва ми се, че са хора, които много ще харесам.

— Предполагам, че е така.

Последва ново мълчание. Софи преднамерено задържа погледа си вперен напред. Изпитваше абсурдния страх, че той ще я познае, ако очите им се срещнат. Това бе само заради въображението й. Вече я бе погледнал право в очите, при това повече от веднъж и все още я смяташе за прислужница.

След няколко минути, обаче усети някакво странно гъделичкане по бузата и когато се обърна да го погледне, видя, че я наблюдава със странно изражение.

— Срещали ли сме се? — попита внезапно той.

— Не — гласът й прозвуча по-задавено, отколкото й се искаше. — Не мисля.

— Сигурен съм, че сте права — измърмори, — но все пак ми изглеждате доста позната.

— Всички прислужници изглеждат еднакво — обясни тя с иронична усмивка.

— И аз мислех така — измърмори той.

Софи се обърна напред и зяпна. Защо го бе казала? Да не би да искаше да я разпознае? Не бе ли прекарала последния половин час като се надяваше, мечтаеше и си пожелаваше…

В това бе проблемът. Мечтаеше. В мечтите й той я обичаше. Молеше я да се омъжи за него. А в действителността можеше единствено да я помоли да му стане любовница, нещо, което се бе заклела да не направи никога. В действителността той можеше да се почувства задължен да я върне на Араминта, която навярно веднага щеше да я предаде на полицията заради кражбата на катарамите на обувките й — Софи и за миг не допускаше, че не е забелязала изчезването им.

Не, по-добре бе, че не я бе разпознал. Това само щеше да направи живота й по-труден. Нямаше никакви доходи и не притежаваше почти нищо, освен дрехите на гърба си. Последното нещо, от което се нуждаеше, бяха допълнителни усложнения. И все пак се бе почувствала невероятно разочарована, че не я бе разпознал на мига.

— Това капка дъжд ли е? — попита Софи, нетърпелива да насочи разговора към по-безопасна тема.

Бенедикт вдигна поглед. Облаци закриваха луната.

— Не изглеждаше, че ще вали, когато тръгвахме — измърмори. Голяма капка падна на бедрото му. — Мисля, че сте права.

Тя погледна небето.

— Вятърът доста се усили. Надявам се да няма буря.

— Със сигурност ще има — предрече сухо той, — щом сме в открит файтон. Ако бях взел каретата, на небето нямаше да има и един облак.

— На какво разстояние сме от къщата ви?

— На около половин час, мисля — отвърна и се намръщи. — Ако дъждът не ни забави.

— Е, нямам нищо против малко дъжд — енергично изрече тя. — Има много по-лоши неща от това да се намокри човек — и двамата знаеха за какво говори. — Мисля, че не се сетих да ви благодаря — тихо добави младата жена.

Бенедикт рязко обърна глава. В името на всичко свято, в гласа й имаше нещо адски познато, само че когато разгледа лицето й, видя просто една прислужница. Много привлекателна, но все пак прислужница. Едва ли пътищата им се бяха пресичали досега.

— Не беше нищо особено — каза той.

— За вас — може би. Но не и за мен.

Бенедикт се почувства неудобно от тази оценка, затова само кимна и изсумтя, както обикновено правят мъжете, когато не знаят какво да кажат.

— Беше много смело от ваша страна — продължи тя.

Той отново изсумтя. А след това небето сякаш се разтвори. Само за минута дрехите им подгизнаха.

— Ще карам възможно най-бързо — извика, за да се чуе гласът му сред вятъра.

— Не се тревожете за мен! — извика Софи в отговор, но когато я погледна, видя, че се е свила и здраво притиска ръце към гърдите си, за да запази топлината на тялото си.

— Нека ви дам палтото си.

Тя поклати глава и дори се засмя.

— Както е подгизнало, вероятно ще се намокря още повече.

Той смушка конете, за да се движат по-бързо, но пътят се беше разкалял, а вятърът разпръскваше дъжд във всички посоки и намаляваше и без това слабата видимост.

По дяволите! Само това му трябваше. Бе прекарал последната седмица с настинка и вероятно още не бе напълно възстановен. Препускането в ледения дъжд сигурно отново щеше да го разболее и да прекара следващия месец с течащ нос, насълзени очи и… всички онези вбесяващи, непривлекателни симптоми. Разбира се…

Бенедикт не можа напълно да сдържи усмивката си. Разбира се, ако отново хванеше настинка, майка му нямаше да може да го придумва да присъства на всяко парти с надеждата, че някой ден ще намери подходяща млада дама и ще се обвърже в спокоен и щастлив брак.

Трябваше да му се признае, че винаги държеше очите си отворени и постоянно се оглеждаше за бъдеща булка. Определено не се противопоставяше на брака по принцип. Брат му Антъни и сестра му Дафни бяха невероятно щастливи с половинките си. Само че браковете им бяха толкова сполучливи, защото бяха проявили здравия разум да се оженят за подходящите хора, а Бенедикт бе съвсем сигурен, че все още не е срещнал подходящата за него.

Не, помисли той и се върна няколко години назад, това не бе съвсем вярно. Веднъж бе срещнал някого…

Дамата в сребристо.

Бе я държал в ръцете си, и когато я бе въртял на балкона в нейния първи валс, бе почувствал нещо различно, някакво пърхащо, гъделичкащо усещане. Това вероятно трябваше да го уплаши, само че не стана така. Беше го оставило бездиханен, развълнуван… и решен да я има.

Но тя бе изчезнала. Сякаш земята наистина бе плоска и тя бе паднала отвъд ръба й. Не бе научил нищо от онзи неприятен разговор с лейди Пенууд, а когато бе разпитал приятелите и семейството си, никой не знаеше нищо за млада дама със сребриста рокля. Тя бе пристигнала сама и си бе тръгнала сама. Сякаш никога не бе съществувала.

Оглежда се за нея на всеки бал, на всяко парти или музикална вечеринка, на които бе присъствал. По дяволите, посещаваше два пъти повече светски събития от обикновено с надеждата да я зърне отново, но винаги оставаше разочарован.

Мислеше, че ще престане да я търси. Беше практичен човек и смяташе, че най-накрая просто ще се откаже. И в известен смисъл го бе направил. След няколко месеца се върна към навика си да отклонява повечето покани. След още няколко осъзна, че отново е в състояние да среща жени, без несъзнателно да ги сравнява с нея.

Но не можеше да спре да се оглежда. Може и да не усещаше същото напрежение, когато посещаваше бал или заемаше мястото си на някоя музикална вечеринка, но се улавяше, как очите му обхождат тълпата, а ушите му се напрягат да доловят нейния смях. Тя бе някъде там. Отдавна се бе примирил с факта, че едва ли някога ще я намери, след като повече от година я бе търсил активно, но…

Усмихна се тъжно. Не можеше да спре да я търси. По някакъв странен начин това се бе превърнало в част от него. Името му бе Бенедикт Бриджъртън, имаше седем братя и сестри, беше доста умел както със сабята, така и с пастелите и скиците, и винаги си отваряше очите за жената, която бе докоснала душата му.

Продължаваше да се надява, да мечтае и… да наблюдава. И макар да си казваше, че вероятно е време да се ожени, просто нямаше достатъчно желание да го направи. Какво щеше да се случи, ако сложеше пръстен на ръката на някоя жена и на следващия ден види нея! Това щеше да разбие сърцето му. Не, още по-лошо — щеше да убие душата му.

Бенедикт въздъхна облекчено, когато видя, че наближават селцето Роузмийд. Това означаваше, че до къщата му остават само пет минути път. О, боже, нямаше търпение да влезе и да се хвърли в една вана с гореща вода. Погледна мис Бекет. Тя също трепереше, но изобщо не се бе оплакала, помисли с леко възхищение. Опита се да се сети за друга жена измежду познатите си, която би се справила с подобна стихия по същия начин и не успя. Дори сестра му Дафни, която бе с много силен характер, вече щеше да се оплаква от студа.

— Почти стигнахме — увери я той.

— Аз съм до… О! Добре ли сте?

Бенедикт бе обхванат от дълбок и силен пристъп на кашлица, който раздираше гърдите му. Сякаш дробовете му горяха, а някой стържеше гърлото му с нож.

— Добре съм — задавено изрече той и леко дръпна поводите, за да компенсира това, че не бе направлявал конете докато кашляше.

— Не звучите добре.

— Бях настинал миналата седмица — обясни и трепна. По дяволите, дробовете го боляха.

— Това не звучи като настинка — възрази Софи и го погледна с усмивка, която явно целеше да го подразни приятелски. Само че не изглеждаше точно така. Всъщност личеше, че е силно загрижена.

— Сигурно се е влошила.

— Не искам да се разболявате заради мен.

Той се опита да се усмихне, но скулите го боляха твърде силно.

— Дъждът щеше да ме намокри независимо дали ви бях взел със себе си или не.

— Все пак…

Каквото и да възнамеряваше да каже Софи, то се изгуби сред нов пристъп на силна кашлица.

— Извинете — избъбри той.

— Позволете ми аз да карам — каза тя и посегна към поводите.

Той невярващо се обърна към нея.

— Това е файтон, не двуколка с един кон.

Софи се пребори с желанието да го удуши. Носът му течеше, очите му бяха зачервени, не можеше да спре да кашля и все пак успяваше да се държи арогантно.

— Уверявам ви — говореше бавно, — че знам как да направлявам конски екипаж.

— И къде се научихте?

— При същото семейство, което ми позволяваше да споделям уроците на дъщерите им — излъга тя. — Научих се, когато учеха и момичетата.

— Господарката на къщата трябва много да ви е харесвала.

— Така е — отвърна Софи, като се опитваше да не се засмее. Араминта бе господарка на къщата и се бореше със зъби и нокти всеки път, когато баща й настояваше тя да получава същото обучение като Розамунд и Поузи. И трите се бяха научили да управляват екипаж в годината преди графът да умре.

— Аз ще карам, благодаря ви — остро заяви Бенедикт и развали ефекта от думите си като се разкашля отново.

Софи протегна ръка към поводите.

— В името на…

— Ето — каза той, — вземете ги. Ще ви наблюдавам.

— Не бих очаквала друго — заядливо отбеляза тя. Дъждът не правеше условията идеални, а и от години не бе държала поводи в ръце, но мислеше, че се справя доста добре. Вероятно имаше неща, които човек не забравя.

Всъщност бе доста приятно да прави нещо, което не бе вършила откакто животът й като повереница на графа се бе променил. Тогава имаше хубави дрехи, вкусна храна, интересни уроци и… Въздъхна. Това, което бе имала тогава не беше идеално, но бе много по-добре от всичко, което го бе последвало.

— Какво не е наред? — попита Бенедикт.

— Нищо. Защо мислите, че нещо не е наред?

— Въздъхнахте.

— Чухте ме през вятъра? — попита тя невярващо.

— Внимавах. Достатъчно болен съм — отново се закашля, — и без да ни обърнете в някоя канавка.

Софи реши дори да не го удостоява с отговор.

— Завийте надясно — насочи я той. — Пътят ще ни изведе точно до къщата.

Тя го стори.

— Къщата ви има ли си име?

— „Моята къща“.

— Трябваше да се досетя — измърмори тя.

Той се усмихна самодоволно, което според нея бе сериозно постижение, предвид това, че изглеждаше болен като куче.

— Не се шегувам — каза той.

И след минута наистина спряха пред елегантна провинциална къща, окичена с малък, ненатрапчив надпис: „Моята къща“.

— Предишният собственик е сложил името — каза Бенедикт докато я насочваше към конюшните, — но то изглежда пасва и на мен.

Софи погледна към къщата, която макар и малка, определено не можеше да се нарече скромно жилище.

— Наричате това къща?

— Не аз, а предишният собственик — отвърна той. — Трябва да видите останалата му собственост.

Секунда по-късно вече се бяха скрили от дъжда, а Бенедикт бе скочил долу и разпрягаше конете. Носеше ръкавици, но те бяха напълно подгизнали и се хлъзгаха по оглавника, затова ги свали и ги захвърли настрана. Софи наблюдаваше действията му. Пръстите му бяха набръчкани като сушени сливи и трепереха от студа.

— Нека ви помогна — каза и пристъпи напред.

— Мога да се справя.

— Разбира се, че можете — рече тя умиротворително, — но с моя помощ ще стане по-бързо.

Той се обърна, вероятно за да й откаже отново, но се преви на две под напора на кашлицата. Софи се втурна към него и го отведе до една пейка наблизо.

— Моля ви, седнете — помоли го тя. — Аз ще довърша.

Помисли си, че ще откаже, но този път се предаде и каза дрезгаво:

— Съжалявам, аз…

— Няма за какво да се извинявате — каза тя и се зае бързо за работа. По-точно бързаше, колкото може, тъй като пръстите й все още бяха изтръпнали, а кожата й беше побеляла от продължителния престой под дъжда.

— Не е много… — Бенедикт отново се закашля, този път по-дълбоко и силно от преди, — … джентълменско от моя страна.

— О, мисля, че този път може да ви простя. Все пак вие ме спасихте по-рано тази вечер — Софи се опита да му се усмихне весело, но по някаква причина не успя и без предупреждение сълзи изпълниха очите й. Бързо се извърна, тъй като не искаше той да види лицето й.

Само че сигурно бе видял или бе почувствал, че нещо не е наред, защото извика:

— Добре ли сте?

— Чудесно! — отвърна тя, но гласът й прозвуча напрегнато и задавено и преди да се усети той застана до нея и тя се озова в обятията му.

— Всичко е наред — каза успокояващо. — Вече сте в безопасност.

И сълзите потекоха като река. Заради това, което можеше да й се случи тази вечер, както и за всичко, което й се бе случвало през последните девет години. Заради спомена за това как я беше държал в обятията си на бала с маски и най-вече защото сега отново бе в прегръдките му.

Плачеше, защото той бе така невероятно мил, въпреки че бе болен и макар в очите му тя да бе само обикновена прислужница, бе пожелал да я защити и да се погрижи за нея.

Плачеше, защото от цяла вечност не си бе позволявала да го прави, и защото се чувстваше така самотна. Защото бе мечтала за него толкова дълго, а той не я бе познал. Така вероятно бе най-добре, но въпреки това сърцето я болеше.

Сълзите й най-сетне пресъхнаха и той отстъпи назад, докосна брадичката й и каза:

— Сега по-добре ли се чувствате?

Тя кимна, изненадана, че наистина е така.

— Добре. Преживяхте голям стрес и… — той се отдръпна от нея и се преви на две, кашляйки.

— Наистина трябва да ви заведа вътре — изрече Софи и изтри и последните следи от сълзите си. — Вътре в къщата, имам предвид.

Той кимна.

— Ще се надбягваме до вратата.

Очите й шокирано се разшириха. Не можеше да повярва, че има сили да се шегува, след като очевидно му беше толкова зле. Стисна здраво вързопа си, вдигна поли и се втурна към предната врата на къщата. Когато стигна стъпалата се смееше от напрежение, кикотеше се на абсурдното положение да бяга диво, за да се скрие от дъжда, след като вече бе мокра до кости.

Не бе изненадващо, че Бенедикт стигна до малката веранда преди нея. Може и да беше болен, но краката му бяха значително по-дълги. Когато спря до него, той вече удряше по вратата.

— Нямате ли ключ? — извика Софи. Вятърът все още виеше и думите едва се чуваха.

Той поклати глава.

— Не възнамерявах да спирам тук.

— Мислите ли, че хората, които се грижат за къщата, ще ви чуят?

— Силно се надявам — измърмори той.

Софи изтри ручейчетата вода, които се стичаха в очите й и надникна през близкия прозорец.

— Много е тъмно — каза тя. — Допускате ли, че може да не са си у дома?

— Не знам къде другаде биха могли да бъдат.

— Не трябва ли да има поне една камериерка или прислужник?

Бенедикт поклати глава.

— Толкова рядко идвам тук, че ми изглеждаше глупаво да наемам пълен персонал. Прислужниците идват само през деня.

Софи направи физиономия.

— Бих предложила да потърсим някой отворен прозорец, но едва ли ще открием такъв в този дъжд.

— Не е необходимо — мрачно изрече Бенедикт. — Зная къде е скрит резервният ключ.

Тя изненадано го погледна.

— И защо това ви ядосва?

Той се изкашля няколко пъти, преди да й отговори.

— Защото това означава, че трябва да се върна обратно в проклетата буря.

Софи осъзнаваше, че той наистина приближава границите на търпението си. Вече бе изругал два пъти, а не изглеждаше като човек, който би използвал такъв език пред жена, била тя и прислужница.

— Почакайте тук — нареди той, и преди да успее да му отговори, слезе от верандата и изчезна в дъжда.

Няколко минути по-късно се чу шум от превъртане на ключ в ключалката и входната врата се отвори, разкривайки Бенедикт, който държеше свещ, а стичащата се от него вода мокреше целия под.

— Не зная къде са мистър и мисис Крабтрий — каза с предрезгавял от кашлицата глас, — но определено не са тук.

Софи преглътна.

— Сами ли сме?

Той кимна.

— Напълно.

Тя се приближи към стълбите.

— Най-добре да намеря помещенията за прислугата.

— О, не, няма да стане — изръмжа той и стисна ръката й.

— Няма ли?

Бенедикт поклати глава.

— Вие, мило момиче, няма да ходите никъде.