Джулия Куин
Джентълменско предложение (4)

Глава 3

„Настоящият автор очаква със затаен дъх да разбере какви костюми ще изберат членовете на висшето общество за бала с маски на Бриджъртън. Говори се, че Елоиз Бриджъртън има намерение да се облече като Жана д’Арк, а Пенелопе Федърингтън, която се завърна наскоро от посещение при братовчеди в Ирландия, ще се представи в костюм на леприкон. Мис Поузи Рейлинг, доведена дъщеря на покойния граф на Пенууд, планира да бъде с костюм на русалка, който настоящият автор просто няма търпение да зърне, а по-голямата й сестра, мис Розамунд Рейлинг е изключително потайна по въпроса за облеклото си.

Що се отнася до мъжете, ако може да се съди по предишни балове, по-пълните ще се представят като Хенри VIII, тези, които са в по-добра форма — като Александър Велики или може би като дявола, а отегчените — тази група определено включва благородните господа Бриджъртън — ще бъдат самите себе си, облечени в черно вечерно облекло и обикновено домино, като реверанс към събитието.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 5 юни 1815

 

— Танцувайте с мен — импулсивно помоли Софи.

Усмивката му бе весела, но пръстите му здраво стиснаха нейните, когато отвърна:

— Мислех, че не знаете как.

— Казахте, че ще ме научите.

Той дълго се взира в нея, очите му я пронизваха, след това дръпна ръката й и каза:

— Елате с мен.

Поведе я след себе си, минаха по един коридор, след това нагоре по някакво стълбище, завиха зад ъгъла и се озоваха пред големи френски прозорци. Бенедикт завъртя дръжката от ковано желязо, отвори вратите и зад тях се разкри малка частна тераса, украсена с растения в саксии и две пейки.

— Къде сме? — попита Софи и се огледа.

— Точно над терасата на балната зала — обясни той и затвори вратите. — Не чувате ли музиката?

Софи чуваше най-вече тихото жужене на безкрайните разговори, но ако напрегнеше слуха си, можеше да долови смътно мелодията.

— Хендел — изрече с радостна усмивка. — Гувернантката ми имаше музикална кутия точно с тази мелодия.

— Много сте обичали гувернантката си — тихо отбеляза той.

Тя си тананикаше със затворени очи, но когато чу думите му, изненадано ги отвори.

— Как разбрахте?

— По същия начин, по който разбрах, че сте била по-щастлива в провинцията — Бенедикт се пресегна и докосна бузата й, облеченият в ръкавица показалец се плъзна по кожата докато достигна брадичката й. — Виждам го по лицето ви.

Тя запази мълчание за няколко секунди, след това се отдръпна назад и каза:

— Да, прекарвах с нея повече време, отколкото с който и да било друг от домакинството.

— Звучите така сякаш детството ви е било самотно — тихо изрече той.

— Понякога беше — тя отиде до края на балкона и постави ръце на перилата, взирайки се в тъмната нощ. — А понякога не — след това внезапно се обърна с блестяща усмивка и Бенедикт разбра, че няма да му разкрие нищо повече за детството си.

— Вашето детство трябва да е било всичко друго, но не и самотно с толкова много братя и сестри.

— Знаете кой съм — установи той.

Тя кимна.

— В началото не знаех.

Той се приближи до парапета, облегна се и скръсти ръце.

— Какво ме издаде?

— Всъщност беше брат ви. Толкова си приличате…

— Дори с домино?

— Дори с домино — потвърди тя със снизходителна усмивка. — Лейди Уисълдаун често пише за вас и никога не пропуска случай да коментира колко си приличате.

— А знаете ли кой брат съм аз?

— Бенедикт. Ако наистина лейди Уисълдаун е права, когато казва, че сте най-високият от братята.

— Много добър детектив сте.

Тя придоби леко смутен вид.

— Просто чета клюкарската рубрика. Това не ме прави по-различна от повечето хора тук.

Бенедикт се вгледа в нея за миг, като се чудеше дали осъзнава, че току-що е разкрила още една част от пъзела на своята идентичност. Ако го бе познала само заради Уисълдаун, то значи от дълго време не бе излизала в обществото, а може би изобщо не го бе правила. И в двата случая не беше една от многото млади дами, на които майка му го представяше.

— Какво друго знаете от Уисълдаун? — попита той с бавна и мързелива усмивка.

— Комплименти ли си просите? — запита тя и му върна усмивката като едва забележимо изви устни. — Със сигурност знаете, че острото й перо обикновено щади семейство Бриджъртън. Лейди Уисълдаун почти винаги хвали семейството ви.

— Което води до доста спекулации относно нейната самоличност — призна той. — Някои мислят, че сигурно е член на семейство Бриджъртън.

— Така ли е?

Той сви рамене.

— Поне аз не знам. А вие не отговорихте на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— Какво знаете за мен от Уисълдаун?

Софи изглеждаше изненадана.

— Наистина ли ви интересува?

— Ако не мога да разбера нищо за вас, то поне мога да науча какво знаете за мен.

Тя се усмихна и с очарователна разсеяност докосна с показалец долната си устна.

— Ами, да видим. Миналия месец сте спечелил някакво глупаво конно надбягване в Хайд Парк.

— Изобщо не беше глупаво — каза той и се ухили. — И ме направи по-богат със сто лири.

Тя го изгледа надменно.

— Конните надбягвания почти винаги са глупави.

— Типично женско изказване — измърмори той.

— Е…

— Не изтъквайте очевидното — прекъсна я той.

Това я накара да се усмихне.

— Какво друго знаете? — попита я.

— От Уисълдаун? — тя потупа бузата си с пръст. — Някога сте отрязали главата на куклата на сестра си.

— И все още се опитвам да разбера как тя е разбрала за това — промърмори Бенедикт.

— Може би лейди Уисълдаун все пак е член на семейство Бриджъртън.

— Невъзможно — заяви и добави енергично: — Не защото не сме достатъчно умни, за да се справим. По-скоро защото останалите от семейството са твърде умни, за да не разберат.

Софи силно се разсмя при тези думи и Бенедикт я загледа, чудейки се дали не е дала още една следа към самоличността си. Лейди Уисълдаун бе писала за нещастната среща на куклата с гилотината преди две години, в една от първите си рубрики. Много хора вече получаваха вестника и в провинцията, но в началото Уисълдаун бе само за лондончани.

Което означаваше, че неговата загадъчна дама е била в Лондон преди две години. И все пак не го бе познала, преди да види Колин.

Била е в Лондон, но не е излизала в обществото. Може би беше най-малката в семейството си и четеше Уисълдаун докато по-големите й сестри се наслаждаваха на Сезона.

Това не бе достатъчно, за да разбере коя е, но беше някакво начало.

— Какво друго знаете? — попита нетърпелив да провери дали тя несъзнателно ще му разкрие още нещо.

Младата жена се изкиска, очевидно това й доставяше удоволствие.

— Името ви не е било сериозно свързвано с нито една млада дама, а майка ви губи надежда, че някога ще ви види женен.

— Натискът малко намаля откакто брат ми си намери съпруга.

— Виконтът?

Бенедикт кимна.

— Лейди Уисълдаун писа и за това.

— С големи подробности. Макар че… — той се наведе към нея и снижи глас. — Не описа всички факти.

— Наистина ли? — попита тя с голям интерес. — Какво пропусна?

Той изцъка с език и поклати глава.

— Няма да разкрия тайните на ухажването на брат ми, щом вие не разкривате дори името си.

Тя изсумтя.

— Ухажване може да е твърде силна дума. Ами, лейди Уисълдаун написа…

— Лейди Уисълдаун — прекъсна я той с едва забележима иронична полуусмивка, — не е осведомена за всичко, което става в Лондон.

— Определено изглежда осведомена за повечето от нещата.

— Мислите ли? — замислено попита той. — Склонен съм да не се съглася. Например, подозирам, че ако лейди Уисълдаун бе тук, на тази тераса, тя нямаше да знае вашата самоличност — очите й се разшириха зад маската и това му донесе известно удовлетворение. Той скръсти ръце. — Така ли е?

Тя кимна.

— Но аз съм толкова добре маскирана, че в момента никой не би ме разпознал.

Той вдигна вежди.

— Ами ако сваля маската ви? Дали тя би ви разпознала тогава?

Тя се оттласна от парапета и направи няколко крачки към средата на терасата.

— Няма да отговоря на този въпрос.

Той я последва.

— Не съм си го и помислял. Но въпреки това исках да го задам.

Софи се обърна и дъхът й спря, когато осъзна, че се намират на сантиметри един от друг. Бе чула стъпките му след себе си, но не предполагаше, че е застанал толкова близо. Разтвори устни, за да каже нещо, но за нейна изненада нямаше какво. Изглежда можеше само да се взира в тези дълбоки, тъмни очи, които я пронизваха иззад маската. Не можеше да отрони и дума. Беше й трудно дори да диша.

— Все още не сте танцували с мен — каза той.

Тя не помръдна. Остана на мястото си, докато силната му длан докосна кръста й. Кожата й изтръпна под пръстите му и въздухът като че ли се сгъсти и нажежи.

Това бе желание, осъзна Софи. Нещо, за което бе чувала камериерките да си шепнат, но за чието съществуване благовъзпитаните дами дори не трябваше да подозират.

Само че тя не беше благовъзпитана дама, помисли си мрачно. Беше копеле, незаконно роденото дете на един благородник. Не бе член на висшето общество и никога нямаше да бъде. Наистина ли трябваше да се подчинява на техните правила?

Винаги се бе заричала, че няма да бъде ничия любовница, че никога няма да роди копеле, че няма да обрече детето си на собствената си съдба. Само че тя не планираше нищо чак толкова безсрамно. Това бе само един танц, една вечер и може би една целувка.

Беше достатъчно, за да разруши нечия репутация, но каква репутация имаше тя изобщо? Бе извън обществото, извън границите на приличието. И искаше една нощ, изпълнена с фантазии. Вдигна поглед.

— Значи няма да избягате — прошепна той, а в тъмните му очи припламна нещо горещо и вълнуващо.

Тя поклати глава и още веднъж осъзна, че той знае за какво си мисли. Фактът, че толкова безпроблемно четеше мислите й, би трябвало да я изплаши, но сред тъмната съблазън на нощта, с ветреца, който развяваше къдриците й и музиката, която долиташе отдолу, това й изглеждаше някак вълнуващо.

— Къде да сложа ръката си? — попита. — Искам да танцуваме.

— Тук, на рамото ми — инструктира я той. — Не, съвсем малко по-надолу. Точно така.

— Сигурно ме мислите за голяма глупачка, понеже не умея да танцувам.

— Всъщност мисля, че сте много смела, защото го признавате — свободната му ръка откри нейната и бавно я вдигна във въздуха. — Повечето жени, които познавам биха се престорили, че имат някакво нараняване или не проявяват интерес.

Тя погледна в очите му, макар да знаеше, че това ще спре дъха й.

— Не съм достатъчно добра актриса, за да се преструвам, че не проявявам интерес.

Ръката на кръста й се стегна.

— Вслушайте се в музиката — каза той със странно дрезгав глас. — Чувате ли как се издига и спуска?

Тя поклати глава.

— Вслушайте се по-внимателно — прошепна и доближи устни до ухото й: — Едно, две, три. Едно, две, три.

Софи затвори очи, успя някак да се изолира от безкрайните разговори на гостите и чу лекия ритъм на музиката. Дишането й се забави и тя откри, че се люлее в такт с оркестъра, а главата й се движи напред-назад под меко прошепваните инструкции на Бенедикт.

— Едно, две, три. Едно, две, три.

— Усещам я — промълви едва.

Той се усмихна. Тя не бе сигурна как го разбра, тъй като очите й все още бяха затворени. Но усети усмивката му, чу я в диханието му.

— Добре — каза той. — А сега гледайте краката ми и ми позволете да ви водя.

Софи отвори очи и погледна надолу.

— Едно, две, три. Едно, две, три.

Колебливо пристъпи заедно с него… точно върху крака му.

— О! Съжалявам! — избъбри.

— Сестрите ми са правили много по-лоши неща — увери я той. — Не се предавайте.

Тя опита отново и внезапно се оказа, че краката й като че ли знаят какво да правят.

— О! — възкликна изненадано. — Това е чудесно!

— Вдигнете поглед — нареди й той нежно.

— Но така ще се спъна.

— Няма — обеща й Бенедикт. — Няма да ви позволя. Погледнете ме в очите.

Софи изпълни молбата му и в момента, в който погледите им се срещнаха, нещо в нея като че ли най-сетне намери мястото си и тя не можа да отмести очи. Той започна да я върти, описвайки кръгове и спирали по терасата — в началото бавно, а после все по-бързо докато тя не остана без дъх и не й се зави свят.

И през цялото време очите й бяха вперени в неговите.

— Какво усещате? — попита той.

— Всичко! — отвърна Софи и се разсмя.

— Какво чувате?

— Музиката — очите й развълнувано се разшириха. — Чувам музиката, както никога преди не съм я чувала.

Ръцете му се стегнаха и разстоянието между тях намаля с няколко инча.

— Какво виждате? — попита.

Софи се препъна, но не отдели очи от неговите.

— Душата си — прошепна. — Виждам душата си.

Тя спря да танцува.

— Какво казахте? — промълви той.

Софи замълча. Усещаше, че моментът е твърде значим, изпълнен с емоции и се боеше да не го развали.

Не, това не бе вярно. Боеше се да не го направи още по-хубав, а тогава щеше да я боли още повече, когато в полунощ реалността се завърне.

Как, за бога, щеше да се върне към лъскането на обувките на Араминта след този момент?

— Зная какво казахте — дрезгаво изрече Бенедикт. — Чух ви и…

— Не казвайте нищо — прекъсна го Софи. Не искаше той да й казва, че се чувства по същия начин, не искаше да чува нищо, което би я накарало да тъгува вечно по този мъж. Само че вероятно бе твърде късно за това.

Той се взря в нея за миг, който сякаш продължи цяла вечност и след това промърмори:

— Няма да говоря. Няма да кажа и дума — и преди тя да е успяла дори да си поеме дъх, устата му покри нейната с болезнена нежност.

Бавно, целенасочено, мъжът потърка устни в нейните и само това едва доловимо движение бе достатъчно, за да разпрати тръпки по цялото й тяло. После отново докосна устните й, а тя почувства ласката чак до пръстите на краката си. Беше изключително странно и приятно усещане.

Ръката, която с лекота я беше водила в ритъма на валса, притисна гърба й и започна да я придърпва по-близо. Натискът бе слаб, но неумолим. На Софи й стана горещо докато телата им се приближаваха и буквално пламна, когато усети, че се притиска в нея.

Той беше едър и силен и в неговите обятия тя се чувстваше като най-красивата жена на света. Внезапно всичко й изглеждаше възможно — дори живот без слугуване и без позорното петно на незаконородена.

Устните му станаха по-настоятелни, а езикът му се стрелна и близна ъгълчето на устата й. Ръката, която все още я държеше както по време на валса, се плъзна по нейната, достигна тила й и пръстите му освободиха косата й от сложната прическа.

— Косата ти е като коприна — промълви Бенедикт, а Софи се изкиска, тъй като той всъщност носеше ръкавици.

Той се отдръпна.

— На какво се смееш — попита я развеселено?

— Откъде можеш да знаеш каква е косата ми? Носиш ръкавици.

Той се усмихна с дяволита, момчешка усмивка, която накара стомаха й да се преобърне, а сърцето й да се разтопи.

— Не зная — отвърна. — Просто съм сигурен — усмивката му се разшири още повече, когато добави. — Но за да се уверя, че не греша вероятно ще е най-добре да я докосна без ръкавици.

Протегна ръка пред нея.

— Ще ми окажеш ли честта?

В продължение на няколко секунди Софи се втренчи в ръката му, преди да осъзнае какво има предвид. Пое треперливо въздух, отстъпи назад и вдигна ръце към дланта му. Бавно издърпа края на всеки от пръстите, за да ги освободи и да може да свали цялата ръкавица от ръката му.

Вдигна поглед, все още с ръкавица в ръка. Изражението му бе много странно. Глад… и още нещо. Нещо почти мистично.

— Искам да те докосна — прошепна той и голата му ръка обхвана бузата й, пръстите му леко галеха кожата и се промъкваха нагоре, за да докоснат косата зад ухото й. Подръпна я леко докато не отдели един кичур. Освободена от фризурата й, светлата къдрица се уви като злато около показалеца му. Софи не можеше да откъсне очи от нея — Сгрешил съм — промърмори младият мъж. — Тя е по-мека от коприна.

Софи внезапно бе обхваната от желание да го докосне по същия начин и протегна ръка.

— Мой ред е — изрече меко.

Очите му пламнаха и той посегна към ръкавицата й, за да освободи всички пръсти точно както бе сторила и тя. Само че вместо да я дръпне, той приближи устни до ръба на дългата до лакътя ръкавица и целуна чувствителната кожа от вътрешната страна на ръката й.

— И тук е по-меко от коприна — измърмори.

Свободната ръка на Софи се вкопчи в рамото му, тъй като вече не бе сигурна, че е в състояние да се задържи на краката си.

Той дръпна ръкавицата и я плъзна по ръката й мъчително бавно, а устните му я следваха докато не достигнаха вътрешната част на лакътя й. Вдигна поглед, без да прекъсва целувката, и каза:

— Нямаш нищо против да се задържа тук за малко, нали?

Софи безпомощно поклати глава.

Езикът му се стрелна и проследи извивката на ръката й.

— О, боже — простена тя.

— Реших, че може да ти хареса — изрече той, а думите му прогориха кожата й.

Тя кимна. Или по-скоро имаше намерение да кимне. Не бе сигурна, че наистина е успяла да го направи.

Устните му продължиха пътя си и чувствено се плъзнаха надолу, за да достигнат вътрешната страна на китката й. Задържаха се там за момент, преди да спрат в средата на дланта й.

— Коя си ти? — попита и вдигна глава, без да пуска ръката й. — Трябва да знам.

Тя поклати глава.

— Не мога да ти кажа — и когато видя, че той няма да приеме „не“ за отговор, добави: — Все още.

Бенедикт хвана един от пръстите й и нежно го потърка с устни.

— Искам да те видя утре — изрече меко. — Искам да те посетя и да видя къде живееш.

Софи не отговори, просто остана неподвижна, стараейки се с всички сили да не се разплаче.

— Искам да се срещна с родителите ти и да глезя проклетото ти куче — продължи той малко неуверено. — Разбираш ли какво имам предвид?

Музиката и разговорите все още се носеха наоколо, но единственият звук на терасата бе накъсаното им дишане.

— Искам… — гласът му се снижи до шепот, а в очите му се появи лека изненада, сякаш сам не вярваше на истината в собствените си думи. — Искам твоето бъдеще. Искам всяка една частица от теб.

— Не казвай нищо повече — помоли го тя. — Моля те. Нито дума.

— Тогава ми кажи името си. Кажи ми как да те открия утре.

— Аз… — и в този момент се чу странен звук — екзотичен и звънлив. — Какво е това?

— Гонг — отвърна той. — Знак за свалянето на маските.

Паниката се надигна в нея.

— Моля?

— Сигурно е полунощ.

— Полунощ? — ахна тя.

Той кимна.

— Време е да свалиш маската си.

Едната ръка на Софи се стрелна към слепоочието й и силно притисна доминото сякаш можеше някак да го залепи на лицето си само със силата на волята си.

— Добре ли си? — попита Бенедикт.

— Трябва да вървя — избъбри тя и без друго предупреждение вдигна поли и се втурна през терасата.

— Почакай! — чу вика му и усети как ръката му се спуска към нея в неуспешен опит да улови роклята й.

Само че Софи бе бърза и, което бе по-важно, бе изпаднала в паника, така че полетя надолу по стълбите сякаш под нозете й горяха огньовете на ада.

Втурна се в балната зала, уверена, че Бенедикт ще се окаже решителен преследвач и вероятността да му се изплъзне сред тълпата би била най-голяма. Трябваше само да успее да прекоси залата, след това можеше да излезе през страничната врата и се промъкне покрай къщата към чакащата я карета.

Празнуващите все още сваляха маските си и наоколо се носеше шумен смях. Софи буташе и се блъскаше, беше готова на всичко, за да си проправи път към другия край на помещението. Хвърли отчаян поглед през рамо. Бенедикт бе влязъл в балната зала и с напрегнато лице оглеждаше тълпата. Изглежда все още не я бе видял, но знаеше, че това ще се случи. Сребристата й рокля я правеше лесно забележима.

Софи продължи да разбутва хората по пътя си. Поне половината от тях не я забелязваха, вероятно бяха твърде пияни.

— Извинете ме — промърмори докато мушваше Юлий Цезар в ребрата. — Простете — по-скоро изръмжа, когато Клеопатра я настъпи.

— Извинете ме, аз… — и дъхът й буквално спря, защото се озова лице в лице с Араминта.

Или по-точно лице в домино. Софи все още бе с маската. Само че ако имаше някой, който би могъл да я разпознае, това бе Араминта. И…

— Внимавайте къде вървите — надменно изрече тя и докато Софи я наблюдаваше с отворена уста, вдигна елизабетинските си поли и се отдалечи.

Араминта не я бе разпознала! Ако не бързаше да се измъкне от Бриджъртън Хаус, преди Бенедикт да я е настигнал, Софи вероятно щеше да се разсмее от удоволствие.

Отчаяно погледна зад себе си. Той я бе забелязал и си проправяше път през тълпата доста по-успешно от самата нея. Софи звучно преглътна и с нови сили се втурна напред, като почти събори на земята две древногръцки богини, преди да достигне вратата.

Погледна зад себе си колкото да види, че някаква възрастна дама с бастун временно забави Бенедикт и хукна навън. Заобиколи къщата и се озова отпред, където чакаше каретата на Пенууд, както бе обещала мисис Гибънс.

— Давай, давай, давай! — неистово изкрещя на кочияша.

Каретата потегли на мига.