Джулия Куин
Джентълменско предложение (7)

Глава 6

„Изминаха три години от последната сватба в семейство Бриджъртън и лейди Бриджъртън няколкократно е била чута да заявява, че въображението й почти се е изчерпало. Бенедикт все още не си е избрал невяста, въпреки че, според настоящия автор, е крайно време да го направи, особено като се има предвид, че вече е навършил тридесет. Същото важи и за Колин, но на него може би трябва да му бъде простено, тъй като все още е само на двадесет и шест.

Вдовстващата виконтеса има и две момичета, за които да се тревожи. Елоиз е почти на двадесет и една и макар да е получила няколко предложения, не е показала желание да се омъжи. Франческа е почти на двадесет — по една случайност двете девойки празнуват рождения си ден на една и съща дата — и изглежда също проявява по-голям интерес към Сезона, отколкото към брака.

Настоящият автор смята, че тревогата на лейди Бриджъртън е излишна. Едва ли е възможно който и да е Бриджъртън да сключи неприемлив брак, а освен това двете й задомени деца вече са й подарили общо петима внуци, каквото със сигурност е било и желанието й.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 30 април 1817

 

Алкохол и пури. Карти и платени жени. Това би допаднало на Бенедикт Бриджъртън след завършването на университета. Сега просто му беше скучно.

Дори не бе сигурен защо се бе съгласил да присъства на такава сбирка. Вероятно от скука. През 1817-ма Сезонът в Лондон, поне до този момент, бе точно копие на предходната година, а по начало не смяташе 1816-ма за особено интересна. Да повтори всичко отначало бе повече от банално.

Дори не познаваше домакина — някой си Филип Кавендър. Това беше една от онези ситуации — приятел на приятел на приятел — и в този момент на Бенедикт силно му се искаше да си беше останал в Лондон. Току-що се бе възстановил от простуда и би могъл да използва това като извинение, за да откаже, но приятелят му, когото изобщо не бе видял през последните четири часа, го бе придумвал и убеждавал и накрая се беше предал. За което сега искрено съжаляваше.

Вървеше през главния коридор в дома на родителите на Кавендър. През вратата, вляво от него, можеше да види игра на карти с високи залози. Един от играчите се потеше обилно.

— Глупав идиот — измърмори Бенедикт. Бедният глупак сигурно бе на косъм от това да изгуби наследствения си дом.

Вратата вдясно бе затворена, но се чуваха женски кикот и мъжки смях, последвани от неприятно ръмжене и писъци.

Това бе лудост! Не желаеше да е тук. Мразеше игри на карти, в които залозите бяха по-високи, отколкото участниците можеха да си позволят и никога не бе проявявал интерес към правенето на секс по подобен публичен начин. Нямаше представа какво се е случило с приятеля, който го доведе тук, а и не харесваше особено другите гости.

— Тръгвам си — заяви той, макар в коридора да нямаше никой, който да го чуе. Притежаваше малък имот недалеч от тук, всъщност на около един час езда. Беше съвсем обикновена селска къща, но бе негова и точно в този момент му изглеждаше като рая.

Доброто възпитание обаче, изискваше да намери домакина и да го уведоми за заминаването си, дори и мистър Кавендър да бе толкова пиян, че на следващия ден да не си спомни за разговора им. След десетминутно безплодно търсене Бенедикт вече съжаляваше, че майка му бе толкова непреклонна в желанието си да приучи на добри маниери всичките си деца. Щеше да е много по-лесно, ако просто си тръгне.

— Още три минути — изръмжа раздразнено. — Ако до три минути не открия проклетия идиот, си тръгвам.

Точно в този момент, олюлявайки и препъвайки се в собствените си крака, се появиха двама млади мъже и избухнаха в груб смях. Въздухът се изпълни с алкохолни пари и Бенедикт дискретно направи крачка назад в случай, че някой от тях почувства нужда да се раздели със съдържанието на стомаха си. Винаги бе държал на ботушите си.

— Бриджъртън! — извика единият.

Бенедикт рязко кимна за поздрав. И двамата бяха с около пет години по-млади от него и не ги познаваше добре.

— Това не е Бриджъртън — провлече другият. — Това е… ааа Бриджъртън е. Същата коса, същия нос — очите му се присвиха. — Само че кой Бриджъртън?

Бенедикт пренебрегна въпроса.

— Виждали ли сте нашия домакин?

— Имаме домакин?

— Разбира се, че имаме домакин — отвърна първият. — Кавендър. Адски приятен човек. Дори ни позволи да използваме къщата му…

— Къщата на родителите му — поправи го другият. — Още не я е наследил, бедното момче.

— Точно така! Къщата на родителите му. Все пак е мило от негова страна.

— Някой от вас да го е виждал? — изръмжа Бенедикт.

— Навън — отвърна онзи, който първоначално не се бе сетил, че имат домакин. — Отпред.

— Благодаря — отвърна кратко той и ги отмина на път за входната врата. Щеше да слезе по стълбите, да предаде почитанията си на Кавендър и след това да отиде до конюшните, за да вземе файтона си. Дори нямаше нужда да забавя крачка.

* * *

Софи Бекет реши, че вече е време да си потърси нова работа.

Бяха изминали почти две години откакто бе напуснала Лондон. Две години откакто най-после бе престанала да робува на Араминта и бе съвсем сама.

След като напусна Пенууд Хаус тя заложи катарамите от обувките на Араминта, но се оказа, че диамантите, с които мащехата й толкова обичаше да се перчи, не са истински, така че не й донесоха много пари. Опита да си намери работа като гувернантка, но агенциите, в които кандидатства, не пожелаха да я приемат. Доброто й образование бе очевидно, но нямаше препоръки, а и повечето жени предпочитаха да не наемат толкова млади и хубави момичета.

В крайна сметка Софи си купи билет за дилижанса за Уилтшир. Това бе единственото място, до което можеше да отиде и в същото време да запази известна част от парите си за спешни случаи. За щастие бързо си намери работа като камериерка в дома на мистър и мисис Джон Кавендър. Те бяха обикновена двойка. Очакваха добра работа от прислужниците си, но не изискваха невъзможното. След като се бе мъчила при Араминта в продължение на толкова години, престоят й при семейство Кавендър й се струваше като истинска ваканция.

След като синът им се върна от обиколка из Европа, всичко се промени. Филип постоянно я притискаше по ъглите, и когато отхвърлеше намеците и предложенията му, ставаше агресивен. Софи точно бе започнала да мисли, че може би трябва да си намери нова работа, когато мистър и мисис Кавендър заминаха за седмица на посещение при сестра му в Брайтън, и Филип реши да организира гуляй за две дузини от най-близките си приятели. И преди това й беше трудно да го отблъсква, но поне се чувстваше сравнително защитена — Филип никога не би се осмелил да я нападне докато майка му е в къщата. В отсъствието на родителите си обаче той изглежда смяташе, че може да вземе каквото си поиска, а приятелите му не бяха по-добри от него.

Софи знаеше, че трябва да напусне веднага, но мисис Кавендър се отнасяше добре с нея и не мислеше, че е учтиво да го направи, без да предупреди две седмици по-рано. След като бе преследвана в продължение на два часа из къщата, все пак реши, че добрите обноски не струват колкото целомъдрието й и каза на икономката — която за щастие прояви разбиране, — че не може да остане, събра малкото си вещи и излезе. До селото имаше две мили, но дори посред нощ пътят й изглеждаше много по-безопасен от това да остане в дома на Кавендър. Освен това знаеше, че наблизо има малка странноприемница, където срещу разумна цена би могла да хапне и да отседне за през нощта.

Тъкмо бе завила покрай къщата и стъпваше на предната алея, когато чу груб вик. Вдигна поглед. О, по дяволите! Беше Филип и изглеждаше по-пиян и по-подъл от всякога. Софи хукна да бяга, като се молеше алкохолът да е нарушил координацията му, тъй като знаеше, че бързината й не може да се сравнява с неговата. Бягството й обаче, сякаш само го възбуди, тъй като го чу да крещи радостно и чу стъпките му да приближават все повече и повече докато изведнъж ръката му хвана яката на палтото й и я принуди да спре. Филип се изсмя триумфално, а Софи изпита непознат до този момент ужас.

— Вижте какво си имам тук — изкикоти се той. — Малката мис Софи. Ще трябва да те представя на приятелите си.

Устата й пресъхна и не бе сигурна дали сърцето й заби два пъти по-бързо или напълно спря.

— Пуснете ме, мистър Кавендър — изрече твърдо, доколкото можа. Знаеше, че безпомощните й молби ще му харесат, но отказваше да се подчини на желанията му.

— Не мисля — каза Филип, обърна я и тя видя как устните му се извиват в опасна усмивка, когато обърна глава и извика. — Хийсли! Флетчър! Вижте какво си имам тук!

Софи с ужас забеляза още двама мъже да се появяват от сенките. По вида им съдеше, че са пияни колкото Филип, ако не и повече.

— Ти винаги организираш най-добрите партита — мазно изрече единият.

Филип гордо се изпъчи.

— Пуснете ме! — повтори Софи.

Той се ухили.

— Какво мислите, момчета? Да изпълня ли молбата на дамата?

— Не, по дяволите! — бе отговорът на по-младия от двамата мъже.

— „Дама“ — каза другият — онзи, според когото Филип организираше най-добрите партита, — не е съвсем правилно, не мислиш ли?

— Абсолютно вярно! — отвърна домакинът им. — Тази тук е камериерка, а всички знаем, че това племе е родено, за да служи — той бутна Софи в ръцете на един от приятелите си. — Ето. Разгледайте стоката.

Софи извика политайки напред и здраво стисна малкия си вързоп. Бе наясно, че щяха да я изнасилят, но ужасеното й съзнание се вкопчи в последната частица достойнство и отказваше да позволи на тези мъже да разпилеят всичките й вещи върху студената земя.

Мъжът, който я хвана, я завъртя грубо и я блъсна към третия. Той тъкмо плъзгаше ръка около кръста й, когато чу някой да вика:

— Кавендър!

Софи отчаяно затвори очи. Четвърти мъж. За бога, нима трима не са достатъчно?

— Бриджъртън! — извика Филип. — Ела при нас!

Очите й рязко се отвориха. Бриджъртън?

Висок, добре сложен мъж излезе от сенките и се насочи към тях със спокойна, уверена грация.

— Какво става тук?

Мили боже, би разпознала този глас навсякъде. Достатъчно често го чуваше в сънищата си.

Това беше Бенедикт Бриджъртън. Нейният приказен принц.

* * *

След алкохолните изпарения и тютюневия дим, които бе принуден да вдишва вътре, хладният нощен въздух се стори на Бенедикт особено освежаващ. Пълната луна блестеше, а лекият бриз люлееше листата на дърветата. Като цяло бе прекрасна нощ, в която да напуснеш едно скучно парти и да се отправиш към дома.

Но всяко нещо по реда си. Първо трябваше да намери домакина, да благодари за гостоприемството и да го информира за заминаването си. Когато стигна последното стъпало, извика:

— Кавендър!

— Насам! — чу в отговор и обърна глава надясно.

Кавендър бе застанал под един величествен стар бряст заедно с други двама господа. Изглежда се забавляваха с някаква прислужница, побутвайки я напред-назад помежду си.

Бенедикт простена. Бе твърде далеч, за да прецени дали на момичето му е приятно да бъде обект на подобно внимание. Ако случаят не беше такъв щеше да се наложи да я спасява, а не бе планирал да прекара вечерта по този начин. Нямаше склонност към геройски прояви, но пък имаше твърде много по-млади сестри — четири, ако трябваше да бъде точен, — за да пренебрегне, която и да е жена, изпаднала в беда.

— Ехо! — извика той докато се приближаваше с преднамерено небрежна походка. Винаги бе по-добре човек да се движи бавно, за да прецени ситуацията, отколкото да се втурва слепешката напред.

— Бриджъртън! — извика Кавендър. — Ела при нас.

Младият мъж се приближи точно, когато един от мъжете плъзгаше ръка около талията на младата жена и притискаше гърба й към себе си. Другата му ръка стискаше и мачкаше задните й части.

Той вдигна поглед към очите на камериерката — бяха огромни и изпълнени с ужас. Гледаше го сякаш току-що е паднал от небето.

— Какво става тук? — попита той.

— Малка игричка — изкикоти се Кавендър. — Родителите ми бяха достатъчно мили да наемат тази апетитна хапка за камериерка.

— Вниманието ви изглежда не й е приятно — тихо изрече Бенедикт.

— Много й харесва дори — отвърна Кавендър с усмивка. — Напълно достатъчно, поне според мен.

— Но не и според мен — Бенедикт пристъпи напред.

— И ти можеш да се включиш — изрече весело Кавендър. — Веднага щом ние приключим.

— Не ме разбра — в глас на Бенедикт се усети твърда нотка, при която тримата мъже застинаха и го изгледаха с предпазливо любопитство. — Пусни момичето!

Тъй като все още бе изненадан от внезапната промяна на атмосферата, а и рефлексите му бяха забавени от изпития алкохол, мъжът, който държеше момичето, не реагира.

— Не желая да се бия с вас — заяви Бенедикт и скръсти ръце, — но ще го направя. И мога да ви уверя, че съотношението три към едно не ме плаши.

— Виж сега — ядосано каза Кавендър. — Не може да идваш и да ми нареждаш в собствената ми къща.

— Къщата е на родителите ти — изтъкна Бенедикт, напомняйки на всички, че Кавендър все още има жълто около устата.

— Това е моят дом — изстреля младежът в отговор, — а тя е моя прислужница. И ще прави каквото поискам.

— Не знаех, че в тази страна робството е законно — измърмори Бенедикт.

— Трябва да прави каквото кажа!

— Така ли?

— Ще я уволня, ако не се подчинява.

— Много добре тогава — съгласи се Бенедикт с едва забележима усмивка. — Попитай я. Попитай момичето дали иска да бъде с трима ви. Защото това бяхте намислили, нали?

Кавендър разпръсна слюнки наоколо докато се чудеше какво да каже.

— Попитай я — повтори Бенедикт и този път се ухили, най-вече защото усмивката му щеше да вбеси по-младия мъж. — Ако тя каже „не“, можеш веднага да я уволниш.

— Няма да я питам — изхленчи Кавендър.

— Е, в такъв случай не можете да очаквате от нея да направи каквото искате, нали? — Бенедикт погледна момичето. Беше привлекателна, с къси светлокестеняви къдрици и блестящи очи, които като че ли бяха твърде големи за лицето й. — Добре — каза и се обърна към Кавендър, — аз ще я попитам.

Устните й леко се разтвориха и у Бенедикт се появи странното усещане, че са се срещали и преди. Само че това бе невъзможно, освен ако не бе работила за някое благородническо семейство. А дори и да бе така, би я срещнал само мимоходом. Вкусът му за жени никога не бе изпадал до камериерки, така че като цяло не ги забелязваше.

— Мис… — той се намръщи. — Как се казвате?

— Софи Бекет — задавено изрече тя, сякаш нещо бе заседнало в гърлото й.

— Мис Бекет — продължи той, — бихте ли имала добрината да отговорите на следния въпрос?

— Не! — изстреля тя.

— Няма да отговорите? — попита той развеселено.

— Не, не желая да бъда с тези мъже — думите направо изскочиха от устата й.

— Е, това явно решава нещата — каза Бенедикт и вдигна поглед към мъжа, който все още я държеше. — Предлагам да я пуснете, за да може Кавендър да я освободи от работа.

— И къде ще отиде тя? — изсъска той. — Мога да ви уверя, че никога повече няма да работи в околността.

Софи се обърна към Бенедикт като в момента си задаваше същия въпрос. Той безгрижно сви рамене.

— Ще й намеря работа в домакинството на майка ми — погледна я и вдигна вежди. — Предполагам, че това е приемливо?

Софи изненадано зяпна. Той искаше да я заведе в дома си!

— Това не е точно реакцията, която очаквах — сухо изрече Бенедикт. — Определено ще бъде по-приятно от работата ви тук. Най-малкото мога да ви уверя, че няма да бъдете изнасилена. Какво ще кажете?

Софи погледна като обезумяла тримата мъже, които възнамеряваха да я изнасилят. Наистина нямаше избор. Бенедикт Бриджъртън бе единствената й възможност да напусне къщата на Кавендър. Знаеше, че не е възможно да работи за майка му — да бъде толкова близо до него и да е само прислужница. Нямаше да може да го понесе. Реши, че по-късно ще измисли начин да се справи с този проблем. Сега трябваше да избяга от Филип.

Обърна се към Бенедикт и кимна, защото все още я бе страх да проговори. Той продължаваше да мисли, че нещо я дави, но не бе сигурен дали е от страх или облекчение.

— Добре — каза той. — Ще тръгваме ли? — и изразително насочи поглед към ръката, която все още я държеше. — О, за бога! Ще я пуснеш ли или трябва да прострелям проклетата ти ръка?

Дори не държеше оръжие, гласът му бе достатъчен. Мъжът я пусна моментално.

— Добре — каза Бенедикт и протегна ръка на камериерката.

Тя пристъпи напред и улови лакътя му с треперещи пръсти.

— Не можеш просто да я отведеш! — извика Филип.

Бенедикт го изгледа презрително.

— Току-що го направих.

— Ще съжаляваш за това — каза Кавендър.

— Съмнявам се. А сега се разкарай от погледа ми.

Филип изсумтя, обърна се към приятелите си и каза:

— Да се махаме — след това се обърна към Бенедикт и добави: — Не мисли, че ще получиш друга покана за парти тук.

— Сърцето ми се къса — провлече той.

Филип ядосано изръмжа и заедно с приятелите си се отправи обратно към къщата.

Софи ги проследи с поглед и след това бавно се обърна към Бенедикт. Знаеше какво искат да правят с нея Филип и приятелите му, когато я бяха обградили и почти й се искаше да умре.

Внезапно се появи Бенедикт Бриджъртън. Изправи се пред нея като герой, излязъл от мечтите й, и тя реши, че може би наистина е умряла, защото нима бе възможно той да е тук… освен ако не се бе озовала в рая? Бе така поразена, че почти забрави унизителния начин, по който приятелят на Филип я притискаше към себе си и стискаше дупето й. Само за секунда целият свят бе изчезнал и единственото, което виждаше, единственото, което осъзнаваше, бе Бенедикт Бриджъртън. Моментът беше съвършен. А след това светът се бе завърнал с трясък и всичко, за което можеше да мисли, бе как, за бога, се бе озовал тук? Партито бе отвратително, пълно с пияници и проститутки. Когато го бе срещнала преди две години, не й бе заприличал на човек, който посещава подобни сбирки. Но пък бе прекарала с него само няколко часа. Може би го бе преценила погрешно. Отчаяно затвори очи. Споменът за Бенедикт Бриджъртън бе най-ярката светлина в мрачния й, труден живот през последните две години. Ако го бе преценила погрешно, ако не бе много по-добър от Филип и приятелите му, то нямаше да й остане нищо.

Дори и спомен за любов.

Само че той я спаси. Това бе безспорно. Може би нямаше особено значение защо бе дошъл на партито на Филип, важно бе само, че бе тук и я спаси.

— Добре ли сте? — внезапно я попита той.

Софи кимна и го погледна в очите, очаквайки да я познае.

— Сигурна ли сте?

Тя отново кимна и продължи да чака. Трябваше да се случи скоро.

— Добре. Те бяха доста груби с вас.

— Ще се оправя — Софи прехапа долната си устна. Нямаше представа как ще да реагира той, когато осъзнае коя е. Ще бъде ли радостен? Или пък бесен? Напрежението я убиваше.

— Колко време ще ви отнеме да си съберете нещата?

Софи премигна глупаво, преди да осъзнае, че все още стиска вързопа си.

— Всичко е тук — каза тя. — Опитвах се да си тръгна, когато ме хванаха.

— Умно момиче — измърмори той одобрително, а Софи се втренчи в него, неспособна да повярва, че не я е познал. — Да вървим в такъв случай — подкани я Бенедикт. — Призлява ми само като стоя тук.

Тя не отговори, но леко вдигна брадичка и склони глава встрани, наблюдавайки лицето му.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — попита я отново.

И тогава Софи се замисли.

Беше го срещнала преди две години, но тогава лицето й бе покрито с маска. Косата й бе леко напудрена и изглеждаше по-руса, отколкото бе в действителност. Предишните й дълги кичури се бяха превърнали в къси къдрици, защото си бе отрязала косата, за да я продаде на един перукер. Без мисис Гибънс, която да я храни, бе отслабнала с почти десет килограма. А и бяха прекарали заедно само час и половина.

Тя се взря в него. Погледна право в очите му и в този миг разбра.

Той нямаше да я разпознае. Изобщо нямаше представа коя е.

Не знаеше дали да се разсмее или да заплаче.