Джулия Куин
Джентълменско предложение (25)

Епилог

„Неделният бал в Бриджъртън Хаус със сигурност ще бъде събитието на Сезона. На празненството по случай рождения ден на вдовстващата виконтеса ще се събере цялото семейство, заедно с около стотина най-близки приятели.

Споменаването на възрастта на една дама се смята за невъзпитано, така че настоящият автор не би си позволил да разкрие кой точно поред рожден ден празнува лейди Бриджъртън.

Но не се бойте! Той го знае!“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 30 април 1814

— Спри! Спри!

Софи пищеше през смях, докато тичаше надолу по каменните стъпала, които водеха към градината зад Бриджъртън Хаус. Бенедикт все още я караше да се усмихва, да се смее… и все още я гонеше из къщата при всяка удобна възможност.

— Къде са децата? — задъхано попита тя, когато я улови в началото на стълбището.

— Франческа ги гледа.

— А майка ти?

Той се ухили.

— Смея да кажа, че Франческа гледа и нея.

— Всеки би могъл да налети на нас — каза тя и се огледа.

Усмивката му стана дяволита.

— Може би трябва — той хвана полите на зелената й кадифена рокля и я завъртя — да се оттеглим на частната тераса.

Тези думите й бяха толкова познати. За секунда се пренесе години назад, на бала с маски.

— Частната тераса, казвате? — в очите й играеха весели пламъчета. — И откъде, ако смея да запитам, знаете, че тук има частна тераса?

Устните му се плъзнаха по нейните.

— Имам си начини — измърмори.

— А аз — отвърна тя и лукаво се усмихна, — си имам тайни.

Той се дръпна назад.

— О? И ще споделиш ли?

— Ние петимата скоро ще станем шестима.

Той погледна лицето, а след това и корема й.

— Сигурна ли си?

— Толкова сигурна, колкото бях и предишния път.

Той вдигна ръката й към устните си.

— Този път ще бъде момиче.

— Така каза и предния път.

— Знам, но…

— Както и по-предния.

— Още една причина този път шансът да бъде на моя страна.

Тя поклати глава.

— Радвам се, че не си комарджия.

Той се усмихна на думите й.

— Нека не казваме на никого все още.

— Мисля, че няколко души вече подозират — призна Софи.

— Искам да видя колко време ще отнеме на онази Уисълдаун, за да разбере — каза Бенедикт.

— Сериозно ли говориш?

— Проклетата жена знаеше и за Чарлз, и за Александър, и за Уилям.

Софи се усмихна и му позволи да я дръпне в сенките.

— Осъзнаваш ли, че са ме споменавали в Уисълдаун цели двеста тридесет и два пъти?

Той замръзна.

— Броиш ли ги?

— Двеста тридесет и три, ако броиш онзи път след бала с маски.

— Не мога да повярвам, че ги броиш!

Тя небрежно сви рамене.

— Вълнуващо е да те споменават.

Бенедикт смяташе, че е адски неприятно да бъдеш споменаван, но нямаше намерение да разваля удоволствието й, затова само каза:

— Поне винаги пише хубави неща за теб. Ако не беше така, щеше да се наложи да я издиря и да я прогоня от страната.

Софи не можа да сдържи усмивката си.

— О, моля те. Едва ли ще успееш да разкриеш самоличността й, след като никой друг не е успял.

Той арогантно вдигна вежди.

— Това не ми звучи като доказателство за съпружеска привързаност и вяра в мен.

Тя се престори, че разглежда ръкавицата си.

— Няма нужда да хабиш усилията си. Тя очевидно е много добра в работата си.

— Е, за Вайълет няма да разбере — закле се Бенедикт. — Поне не и докато не стане очевидно за целия свят.

— Вайълет? — меко попита Софи.

— Време е някое внуче да носи името на майка ми, не мислиш ли?

Софи се облегна на него и опря буза до финия лен на ризата му.

— Мисля, че Вайълет е прекрасно име — измърмори тя и се сгуши в обятията му. — Много се надявам този път да е момиче, защото ако е момче, никога няма да ни го прости.

* * *

По-късно същата вечер, в градска къща в най-хубавата част на Лондон, една жена взе перото и написа:

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 3 май 1824

„О, любезни читателю, настоящият автор научи, че внуците в семейство Бриджъртън скоро ще станат единадесет…“

Но когато се опита да продължи, можа само да затвори очи и да въздъхне. Вършеше това от много дълго време. Възможно ли бе да са изминали цели единадесет години? Може би беше време да продължи напред. Бе изморена да пише за всички останали. Беше време да заживее собствения си живот.

И така лейди Уисълдаун остави перото и отиде до прозореца, дръпна зелените завеси и се взря в тъмната нощ.

— Време е за нещо ново — промълви тя. — Време е най-после да бъда себе си.