Джулия Куин
Джентълменско предложение (3)

Глава 2

„Бриджъртън са наистина уникално семейство. Със сигурност в Лондон няма човек, който да не знае, че всички забележително си приличат или, че са кръстени в азбучен ред: Антъни, Бенедикт, Колин, Дафни, Елоиз, Франческа, Грегъри и Хаясинт.

Да се чуди човек как покойният виконт и — несъмнено живата — вдовстваща виконтеса биха кръстили следващото си дете, ако наследниците им бяха девет. Имоджин? Иниго?

Може би е добре, че са спрели на цифрата осем.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 2 юни 1815

 

Бенедикт Бриджъртън бе второто от осем деца, но понякога имаше чувството, че са сто.

Балът, който майка му бе настояла да организира, трябваше да бъде с маски, така че той надлежно бе сложил черно домино, но всички знаеха кой е. Или по-скоро почти знаеха.

— Бриджъртън! — възкликваха и радостно плясваха с ръце.

— Сигурно си Бриджъртън!

— Бриджъртън! Навсякъде бих разпознал един Бриджъртън.

Бенедикт беше Бриджъртън и макар да нямаше друго семейство на света, което би предпочел, все пак му се искаше да мислят за него по-малко като за Бриджъртън и повече като за отделна личност.

Точно в този момент облечена като овчарка жена на неопределима възраст мина край него.

— Бриджъртън! — изчурулика тя. — Навсякъде бих разпознала тази кестенява коса. Кой точно си ти? Не, не ми казвай. Нека позная. Не си виконтът, защото току-що го видях. Сигурно си Номер Две или Номер Три.

Бенедикт я изгледа хладно.

— Кой? Номер Две или Номер Три?

— Две — тросна се той.

Тя плесна с ръце.

— Така си и мислех! О, трябва да намеря Порша. Казах й, че си Номер Две…

Бенедикт почти изръмжа.

— … но тя каза „Не, по-младият е“, но аз…

Той внезапно почувства нужда да се махне. Трябваше или да го стори или да убие бъбривата глупачка, а не мислеше, че би могъл да се измъкне при толкова много свидетели.

— Ако ме извините — изрече любезно, — виждам някой, с когото трябва да поговоря.

Това бе лъжа, но не го интересуваше. С рязко кимване към възрастната овчарка се отправи на зигзаг към страничната врата на балната зала, нетърпелив да избяга от тълпата и да се вмъкне в кабинета на брат си, където щеше да открие блажена тишина и спокойствие, а може би и чаша хубаво бренди.

— Бенедикт!

По дяволите! Почти се беше измъкнал. Вдигна поглед и видя майка си, която бързаше към него. Носеше костюм в елизабетински стил и вероятно трябваше да представлява героиня от шекспирова пиеса, но Бенедикт не би могъл да каже коя, дори животът му да зависеше от това.

— Какво мога да направя за теб, майко? — попита той. — И не казвай „да танцуваш с Хермиона Смайт-Смит“. Последния път, когато го сторих почти изгубих три от пръстите на крака си.

— Нямаше да искам нищо подобно — отвърна Вайълет. — Щях да те помоля да танцуваш с Прудънс Федърингтън.

— Имай милост, майко — простена той. — Тя е дори по-лоша.

— Не те моля да се ожениш за момичето — каза тя. — Просто танцувай с нея.

Бенедикт потисна един стон. Прудънс Федърингтън, макар по принцип да бе добър човек, имаше мозък колкото грахово зърно и толкова пронизителен смях, че бе виждал възрастни мъже да бягат запушили с ръце ушите си.

— Виж какво ще ти кажа — придума я той, — ще танцувам с Пенелопе Федърингтън, ако държиш Прудънс надалеч.

— Това ще свърши работа — каза майка му с доволно кимване и остави у Бенедикт неясното усещане, че през цялото време е искала той да танцува точно с Пенелопе.

— Тя е при масата с лимонада — каза Вайълет. — Облечена е като леприкон, бедничката. Цветът й отива, но някой наистина трябва да озапти майка й следващия път, когато отидат при модистката. Не мога да си представя по-несполучлив костюм.

— Очевидно не си видяла русалката — измърмори Бенедикт.

Тя леко го тупна по ръката.

— Не се подигравай на гостите.

— Но те така ме улесняват.

Тя го изгледа предупредително и каза:

— Отивам да намеря сестра ти.

— Коя?

— Онази, която не е женена — игриво отвърна Вайълет. — Виконт Гуелф може и да се интересува от онова шотландско момиче, но двамата все още не са сгодени.

Бенедикт мълчаливо пожела късмет на Гуелф. Горкият човек щеше да има нужда от него.

— И благодаря, че ще танцуваш с Пенелопе — подчерта майка му.

Той й подари една иронична полуусмивка. И двамата знаеха, че това бе по-скоро напомняне, отколкото благодарност.

Младият мъж кръстоса мрачно ръце докато наблюдаваше отдалечаването на майка си, след това въздъхна продължително и се отправи към масата за лимонада. Обичаше я безкрайно, но лейди Бриджъртън имаше склонността да се меси в светския живот на децата си. Ако имаше нещо, което да я тревожи повече от факта, че Бенедикт все още не е женен, това бе гледката на тъжното лице на младо момиче, което никой не кани на танц. В резултат на това Бенедикт прекарваше голяма част от времето си в танци — понякога с момичета, за които тя искаше да го ожени, но по-често със забравени аутсайдерки.

Той определено предпочиташе втората от двете възможности. Популярните момичета обикновено бяха повърхностни и, в интерес на истината — малко скучни.

Майка му винаги бе имала слабост към Пенелопе Федърингтън, която бе в… Бенедикт се намръщи. Третия си Сезон? Сигурно бе третият. И то без каквито и да е изгледи за брак. Е, добре. Можеше да изпълни дълга си. Пенелопе бе умно и добро момиче с приятен характер. Някой ден щеше да си намери съпруг. Нямаше да е той, разбира се, а и, ако трябваше да бъде честен, най-вероятно нямаше да е никой от познатите му, но със сигурност щеше да се намери някой.

Бенедикт с въздишка започна да си проправя път към масата за лимонада. Направо усещаше вкуса на пивкото, отлежало бренди, но вероятно за няколко минути би могъл да се задоволил и с чаша лимонада.

— Мис Федърингтън — извика той и се опита да не потръпне, когато и трите госпожици Федърингтън се обърнаха. Бе наясно, че усмивката му бе съвсем немощна докато добавяше. — Ъъъ… Пенелопе.

Застанала на три метра от него, тя засия и Бенедикт си припомни, че всъщност харесва Пенелопе Федърингтън. Наистина, хората нямаше да я смятат за толкова ужасна, ако не вървеше винаги в комплект с отблъскващите си сестри, които с лекота можеха да накарат голям мъж да си пожелае да се намира на борда на кораб за Австралия.

Почти бе изминал делящото ги разстояние, когато из балната зала се разнесе тих шепот. Знаеше, че трябва да продължи напред и да приключи с танца по задължение, но бог да му е на помощ, любопитството надделя, той се обърна… и се озова лице в лице с най-зашеметяващата жена, която бе виждал някога.

Дори не можеше да каже дали е красива. Косата й имаше съвсем обикновен тъмнорус цвят, а здраво завързаната около главата й маска не позволяваше да види дори половината от лицето й. Само че нещо в нея го хипнотизираше. Усмивката, формата на очите, начинът, по който се държеше и оглеждаше залата сякаш никога не бе виждала по-прекрасна гледка от сбирщината глупави представители на висшето общество, облечени в абсурдни костюми.

Нейната красота извираше отвътре. Тя блещукаше. Сияеше. Буквално излъчваше светлина и Бенедикт внезапно осъзна, че причината се крие в това, че изглежда невероятно щастлива. Щастлива да бъде там, където е, да бъде тази, която е.

Щастлива по начин, който Бенедикт си спомняше съвсем смътно. Животът му бе хубав, това беше вярно, може би дори чудесен. Имаше седем прекрасни братя и сестри, любяща майка и много приятели. Но тази жена… Тази жена знаеше какво е радост. А Бенедикт трябваше да опознае нея.

Забрави Пенелопе и си проправи път през тълпата, докато не се озова само на няколко крачки от непознатата. Другите господа го бяха изпреварили и я обсипваха с ласкателства и хвалебствия. Бенедикт се загледа в нея с интерес — тя не реагираше на комплиментите като жените, които той познаваше. Не се преструваше на свенлива, нито се държеше все едно очаква ласкателствата. Не бе срамежлива, не се кикотеше, не бе лукава или иронична — не беше нито едно от нещата, които човек би очаквал от една жена.

Тя просто се усмихваше. Всъщност сияеше. Бенедикт предполагаше, че целта на комплиментите бе да ощастливят този, който ги получава, но никога не бе виждал жена да реагира с такава чиста, неподправена радост.

Пристъпи напред. Искаше тази радост за себе си.

— Извинете ме, господа, но дамата вече ми обеща този танц — излъга той.

Отворите на маската й бяха доста големи и той видя как очите й се разширяват, а след това се присвиват весело. Протегна ръка към нея като мълчаливо я предизвикваше да разкрие блъфа му.

Тя му се усмихна — широка, сияйна усмивка, която погали кожата и стигна до сърцето му. Постави ръка в неговата и едва тогава Бенедикт осъзна, че е сдържал дъха си.

— Имате ли разрешение да танцувате валс? — измърмори той щом достигнаха подиума за танци.

Тя поклати глава.

— Аз не танцувам.

— Шегувате се.

— Боя се, че не. Истината е… — тя се наведе напред и с едва доловима усмивка призна, — че не зная как.

Той я погледна изненадано. Тя се движеше с вродена грация, а и коя благородна дама би достигнала нейната възраст, без да се научи да танцува?

— В такъв случай има само едно нещо, което бихме могли да направим — каза тихо той. — Ще ви науча.

Очите й се разшириха, устните й се разтвориха и оттам избликна изненадан смях.

— Кое — попита той, като се опитваше да звучи сериозен — е толкова смешно?

Тя му се ухили по начин, който човек би очаквал от стар училищен приятел, а не от дебютантка в обществото, и добави:

— Дори аз знам, че човек не може да дава уроци по танци на бал.

— Чудя се какво ли означава това „дори аз“ — измърмори той. Тя не отговори. — В такъв случай ще поема инициативата и ще ви принудя да приемете поканата ми?

— Ще ме принудите?

Каза го с усмивка и той разбра, че не се е обидила затова продължи:

— Не би било джентълменско от моя страна да оставя това тъжно положение на нещата да продължи.

— Тъжно, казвате?

Той сви рамене.

— Красива дама, която не може да танцува… Това прилича на престъпление срещу природата.

— Ако ви позволя да ме научите…

— Когато ми позволите да ви науча…

— Ако ви позволя да ме научите, къде ще проведете урока?

Бенедикт повдигна брадичка и огледа стаята. Не му бе трудно да вижда над главите на повечето присъстващи — с ръста си от сто осемдесет и пет сантиметра, бе един от най-високите мъже в залата.

— Ще трябва да се оттеглим на терасата — каза накрая.

— На терасата? — повтори тя. — Няма ли да е прекалено препълнена? Все пак нощта е топла.

Той се наведе напред.

— Не и на частната тераса.

— Частната тераса, казвате? — попита тя развеселено. — И от къде, ако смея да попитам, знаете за тази частна тераса?

Бенедикт изненадано се втренчи в нея. Възможно ли бе да не знае кой е той? Не смяташе, че е толкова важен, за да очаква цял Лондон да го познава. Но беше Бриджъртън, а когато човек срещнеше един от тях, обикновено беше в състояние да разпознае и другите. А тъй като нямаше човек в Лондон, който да не е срещал един или друг член на семейството, Бенедикт биваше разпознаван навсякъде. Дори когато, помисли си с ирония, разпознаването се свеждаше до „Номер Две“.

— Не отговорихте на въпроса ми — напомни му загадъчната дама.

— Относно частната тераса? — Бенедикт повдигна ръката й и докосна с устни нежната коприна на ръкавицата й. — Да кажем просто, че си имам своите начини.

Тя изглеждаше нерешителна, затова той леко дръпна пръстите й, за да я приближи към себе си — само с инч, но му се струваше, че тя е само на една целувка разстояние.

— Хайде — каза той. — Танцувайте с мен.

Тя пристъпи напред и той разбра, че в този миг животът му се променя завинаги.

* * *

В първия момент след влизането си в залата, Софи не го видя, но усети магията във въздуха и когато той се появи пред нея, подобно на прекрасен принц от детска приказка, някак си усети, че той е причината да се промъкне на бала тази вечер.

Беше висок и красив, с устни, които намекваха за иронични усмивки, а по кожата му имаше едва доловима сянка от брада. Косата му бе тъмна, наситено кестенява, а трепкащите светлини от свещите й придаваха червеникав отблясък.

Изглежда хората знаеха кой е. Софи забеляза, че когато се отправи към нея, присъстващите веднага му сториха път. А когато излъга така дръзко и настоя да танцуват, останалите мъже бяха признали поражението си и се бяха оттеглили.

Беше красив и силен… и беше неин. Поне за тази нощ.

Когато часовникът удареше полунощ, щеше да се върне обратно към живота, изпълнен с тежък труд, кърпене, миене и изпълняване на всяко желание на Араминта. Нима бе грешно да желае тази единствена нощ на вълшебство и любов?

Чувстваше се като принцеса — като дръзка принцеса — и затова, когато той я покани на танц, тя положи ръката си в неговата. И макар да знаеше, че цялата тази вечер е една лъжа, че е копеле на благородник и камериерка на графиня, че роклята й е взета назаем, а обувките на практика са откраднати… нищо от това като че ли нямаше значение, когато пръстите им се докоснаха.

Поне за няколко часа Софи можеше да се преструва, че този джентълмен е нейният принц и че от този момент нататък животът й ще се промени завинаги. Това бе само мечта, но беше изминало ужасно много време от последния път, когато си бе позволила да помечтае. Затова захвърли всякаква предпазливост и му позволи да я изведе от балната зала. Той вървеше бързо, дори когато се промъкваше през тълпата, а тя се смееше докато се препъваше след него.

— Защо ми се струва, че постоянно ми се смеете? — попита той и спря за момент, когато достигнаха коридора.

Тя не можа да се въздържи и отново се засмя.

— Щастлива съм — отвърна и безпомощно сви рамене. — Просто съм щастлива да бъда тук.

— И защо? Подобен бал сигурно е нещо обичайно за вас.

Софи се ухили. Ако той смяташе, че тя е член на висшето общество и посещава дузина балове и партита, то трябваше да изиграе съвършено ролята си.

Мъжът докосна ъгълчето на устата й и измърмори:

— Продължавате да се усмихвате.

— Харесва ми да се усмихвам.

Ръката му се озова на кръста й и той я придърпа към себе си. Разстоянието помежду им беше съвсем в тон с приличието, и все пак тази близост спря дъха й.

— Харесва ми да гледам как се усмихвате — каза нейният принц. Думите му бяха тихи и прелъстителни, но гласът му бе някак странно дрезгав и Софи почти си позволи да повярва, че той говори сериозно и тя не е просто неговото завоевание за вечерта. Преди да успее да отговори, обаче, от другия край на коридора внезапно се чу обвинителен глас.

— Ето те и теб!

Стомахът на Софи се преобърна. Беше разкрита. Щяха да я изхвърлят на улицата, а утре може би щеше да се озове и в затвора заради обувките на Араминта и…

Мъжът, който бе извикал вече бе до тях и говореше на нейния мистериозен джентълмен:

— Майка те търси навсякъде. Измъкна се от танца с Пенелопе и аз трябваше да заема мястото ти.

— Много съжалявам — измърмори кавалерът й.

Това извинение изглежда не бе достатъчно за новодошлия, защото той се намръщи силно и каза:

— Ако избягаш от бала и ме оставиш на онази глутница дяволски дебютантки, кълна се ще търся отмъщение до последния си ден.

— Готов съм да поема този риск — каза джентълменът.

— Е, аз те заместих при Пенелопе — изръмжа другият мъж. — Имаш късмет, че бях наблизо. Сърцето на горкото момиче беше разбито, когато ти се обърна.

Кавалерът на Софи имаше благоприличието да се изчерви.

— Боя се, че някои неща са неизбежни.

Тя местеше поглед от единия към другия мъж. Въпреки скритите им зад домино лица, бе повече от очевидно, че са братя и в миг на прозрение тя осъзна, че сигурно са от братята Бриджъртън и това сигурно е тяхната къща и…

О, мили боже, беше ли се направила на абсолютна глупачка, когато го попита откъде знае за частната тераса?

Само че кой брат бе той? Бенедикт. Трябваше да е Бенедикт. Софи безмълвно благодари на лейди Уисълдаун, която веднъж бе написала цяла рубрика, посветена единствено на това как да бъдат различавани братята Бриджъртън. Бенедикт, спомни си тя, бе описан като най-високия.

Мъжът, който караше сърцето й да подскача, се извисяваше с повече от инч над брат си… и, както внезапно осъзна Софи, напрегнато се взираше в нея.

— Разбирам защо се оттегли — каза Колин.

Това трябваше да е Колин, тъй като определено не беше Грегъри, който бе само на четиринадесет, а Антъни бе женен, така че не би го интересувало дали Бенедикт ще се измъкне и ще го остави да се справя сам с дебютантките. Той иронично погледна брат си:

— Мога ли да помоля да ни представиш?

Бенедикт повдигна вежди.

— Можеш да се опиташ, но се съмнявам, че ще успееш. Аз самият все още не съм научил името й.

— Не сте попитали — не се сдържа да изтъкне Софи.

— А щяхте ли да ми го кажете?

— Щях да ви кажа нещо — отвърна тя.

— Но не и истината.

Тя поклати глава.

— Тази нощ не е за истини.

— Любимият ми вид нощи — жизнерадостно изрече Колин.

— Не трябва ли да си някъде другаде? — попита брат му.

Колин поклати глава.

— Сигурен съм, че майка би предпочела да съм в балната зала, но това не е точно изискване.

— Аз го изисквам — отвърна Бенедикт.

Софи усети как в гърлото й се надига кикот.

— Много добре — въздъхна Колин. — Ще се оттегля.

— Чудесно — каза Бенедикт.

— Сам-самичък, ще се изправя пред свирепите вълци…

— Вълци? — попита Софи.

— Благородни млади дами — обясни Колин. — Глутница свирепи вълци, всичките. Присъстващите правят изключение, разбира се.

Тя реши, че е най-добре изобщо да не изтъква, че не е „благородна млада дама“.

— Майка ми… — започна Колин, а Бенедикт простена — … повече от всичко на света би желала да види скъпия ми по-голям брат женен — спря и се замисли над думите си. — Освен, може би, да види женен мен.

— Дори и само, за да те изгони от къщата — сухо добави Бенедикт.

Този път Софи се изкикоти.

— Но пък той е значително по-древен — продължи Колин, — така че вероятно първо него ще трябва да пратим на бесилката… ъъъ, пред олтара.

— Има ли още нещо, което искаш да кажеш? — изръмжа брат му.

— Абсолютно нищо — призна той. — Но пък рядко ми се случва.

Бенедикт се обърна към Софи.

— Казва истината.

— И така — каза й Колин и претенциозно размаха ръка, — ще се съжалите ли над бедната ми, страдаща майка и ще подгоните ли скъпия ми брат към олтара?

— Е, той не ме е питал — каза Софи в опит да се присъедини към шегите.

— Колко си пил? — изръмжа Бенедикт.

— Аз? — попита Софи.

— Той.

— Абсолютно нищо — радостно отвърна Колин, — но съвсем сериозно се замислям да поправя този пропуск. Всъщност това може да се окаже единственото нещо, което би направило тази вечер поносима.

— Ако възможността да се сдобиеш с питие би ме отървало от присъствието ти — изтъкна Бенедикт, — тогава това определено може да е единственото нещо, което би направило и моята вечер поносима.

Колин се ухили, весело махна за поздрав и си тръгна.

— Хубаво е човек да види двама братя, които толкова се обичат — промълви Софи.

Бенедикт, който се бе втренчил малко зловещо във вратата, през която брат му бе изчезнал, отново се обърна към нея.

— Наричате това любов?

Тя се замисли за Розамунд и Поузи, които вечно се караха и то не на шега.

— Да — изрече твърдо. — Очевидно е, че бихте дали живота си за него. И той за вас.

— Вероятно сте права, колкото и да ми е неприятно да го призная — въздъхна Бенедикт сякаш се предаваше и след това развали ефекта като се усмихна. Облегна се на стената и скръсти ръце. Изглеждаше невероятно изискан и изтънчен. — И така, кажете ми — продължи, — имате ли братя и сестри?

Софи се замисли над въпроса за момент и после решително каза:

— Не.

Едната му вежда се изви в арогантно любопитство. Той леко наклони глава встрани докато казваше:

— Откривам, че изпитвам силно любопитство защо ви бе нужно толкова време, за да ми отговорите. Човек би помислил, че това не е особено труден въпрос.

Софи отмести поглед за момент, тъй като не искаше да забележи болката, която знаеше, че личи в очите й. Винаги бе копняла за семейство. Всъщност нямаше нещо, което да бе искала по-силно. Баща й никога не я бе признал за своя дъщеря, дори и насаме, а майка й бе починала при раждането. Араминта се отнасяше към нея сякаш е самата чума, а Розамунд и Поузи определено не й бяха сестри. От време на време Поузи се държеше като приятелка, но дори и тя прекарваше по-голямата част от времето си, като я караше да поправя роклите й, да й прави косата, да й лъска обувките… И макар че, в интерес на истината, Поузи по-скоро молеше, а не заповядваше като майка си и сестра си, Софи нямаше право да каже „не“.

— Единствено дете съм — каза тя накрая.

— И това е единственото, което ще кажете по въпроса — измърмори Бенедикт.

— И това е единственото, което ще кажа по въпроса — съгласи се тя.

— Много добре — усмихна се той с мързелива, мъжествена усмивка. — Тогава за какво мога да ви питам?

— Всъщност за нищо.

— За абсолютно нищо?

— Предполагам, че е възможно да бъда убедена да призная, че зеленото е любимият ми цвят, но с изключение на това няма да ви дам други следи към самоличността си.

— Защо е цялата тази тайнственост?

— Ако ви отговоря — изрече Софи със загадъчна усмивка и наистина се вживя в ролята на мистериозната непозната, — това би бил края на тайните ми, нали?

Той съвсем леко се наведе напред.

— Винаги може да си създадете нови тайни.

Софи направи крачка назад. Погледът му бе станал горещ, а тя бе чувала достатъчно разговори в помещенията на прислугата, за да разбере какво означава това. Макар да беше вълнуващо, тя съвсем не бе толкова дръзка за колкото се представяше.

— Цялата тази нощ — каза тя, — е една голяма тайна.

— Тогава ме попитайте нещо — изрече той. — Аз нямам тайни.

Очите й се разшириха.

— Никакви? Наистина ли? Нима всички хора нямат тайни?

— Не и аз. Животът ми е безнадеждно скучен.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Вярно е — каза той и сви рамене. — Никога не съм съблазнявал невинна или дори омъжена дама, нямам дългове от комар, а родителите ми са били абсолютно верни един на друг.

Което означаваше, че не е копеле. По някаква причина тази мисъл й причини болка. Не, разбира се, че не защото беше законен син, а защото знаеше, че никога не би я ухажвал — поне не и по почтен начин, — ако знаеше, че тя е незаконородена.

— Не сте ми задали въпрос — напомни й.

Софи премигна изненадано. Не мислеше, че думите му бяха сериозни.

— До-добре — почти заекна изненадано. — Тогава, кой е любимият ви цвят?

Той се ухили.

— Ще си пропилеете въпроса така?

— Имам само един въпрос?

— Това е повече от честно, предвид това, че вие не ми разрешавате нито един — Бенедикт се наведе напред, а тъмните му очи блестяха. — А отговорът е синьо.

— Защо?

— Защо? — повтори той.

— Да, защо? Заради океана? Или заради небето? А, може би, просто защото ви харесва?

Бенедикт я изгледа с любопитство. Странен въпрос — защо любимият му цвят е синьо. Всеки друг би приел отговора и би оставил нещата така. Но тази жена — чието име все още не знаеше — отиваше по-надълбоко, отвъд „какво“ и навлизаше в „защо“.

— Художничка ли сте? — попита той.

Тя поклати глава.

— Просто съм любопитна.

— Защо вашият любим цвят е зелено?

Тя въздъхна и очите й се изпълниха с носталгия.

— Тревата, предполагам, и може би листата. Но най-вече тревата. Усещането да вървиш бос по нея през лятото. Уханието й, след като градинарите са минали с ножиците и са я подравнили.

— Какво общо имат усещането и уханието с цвета?

— Предполагам нищо. И може би всичко. Преди живеех в провинцията и… — тя спря. Не бе имала намерение да му казва толкова много, но вероятно нямаше да навреди, ако той знае един толкова невинен факт.

— По-щастлива ли бяхте там? — попита я тихо.

Тя кимна и леко потрепери. Лейди Уисълдаун явно не бе водила по-задълбочени разговори с Бенедикт Бриджъртън, защото никога не бе писала, че той вероятно е най-проницателния мъж в Лондон. Той я погледна в очите и Софи имаше чувството, че може да вижда право в душата й.

— В такъв случай навярно ви е приятно да се разхождате в парка — предположи той.

— Да — излъга Софи.

Никога нямаше време за разходка в парка. Араминта дори не й даваше свободен ден като на другите прислужници.

— Тогава трябва да се разходим заедно — каза Бенедикт.

Софи избегна отговора като му напомни.

— Така и не ми казахте защо синьото е любимият ви цвят.

Той леко сведе глава встрани, а очите му се присвиха едва забележимо, но все пак достатъчно, за да разбере Софи, че е забелязал измъкването й. Въпреки това каза само:

— Не знам. Може би точно като вас и аз си спомням за нещо, което ми липсва. В Обри Хол, в Кент — аз израснах там — има езеро, но неговата вода винаги изглежда по-скоро сива, отколкото синя.

— Вероятно е заради небето — коментира Софи.

— Което през повечето време е сиво, а не синьо — каза Бенедикт през смях. — Може би това ми липсва — сини небеса и слънчева светлина.

— Ако не валеше — изрече Софи с усмивка, — това нямаше да е Англия.

— Веднъж бях в Италия. Слънцето грееше през цялото време.

— Звучи божествено.

— Човек би си го помислил — каза той, — но аз открих, че дъждът ми липсва.

— Не мога да повярвам — засмя се тя. — Имам чувството, че съм прекарала половината си живот втренчена през прозореца, бясна на дъжда.

— Ако го нямаше, щеше да ви липсва.

Софи се натъжи. Имаше ли нещо в живота й, което би й липсвало, ако го изгуби? Араминта нямаше да й липсва, това бе сигурно, както и Розамунд. Вероятно щеше да усеща липсата на Поузи и слънчевите лъчи, които се промъкваха рано сутрин през прозореца на таванската й стаичка. Както и смехът и шегите на прислужниците, които понякога включваха и нея в забавлението, макар всички да знаеха, че е копелето на графа.

Но всъщност едва ли някога щеше да има възможността да усети липсата на тези неща, защото нямаше да ходи никъде. След тази вечер — тази невероятна, чудесна, вълшебна вечер — щеше да се върне към обичайния си живот.

Вероятно ако беше по-силна и по-смела щеше да е напуснала Пенууд Хаус още преди години. Но щеше ли това да има някакво значение? Може да не й харесваше да живее при Араминта, но ако си тръгнеше, животът й нямаше да се промени. Можеше и да й хареса да бъде гувернантка и определено имаше нужните познания, но нямаше много възможности за хората без препоръки, а от Араминта определено нямаше да получи такива.

— Много сте тиха — меко изрече Бенедикт.

— Просто размишлявах.

— За какво?

— За нещата, които биха или не биха ми липсвали, ако животът ми се промени драстично.

Погледът му стана настойчив.

— А очаквате ли това да се случи?

Тя поклати глава и се опита да прикрие тъгата в гласа си, когато отговори:

— Не.

Попита я тихо, почти шепнешком:

— Искате ли да се промени?

— Да — въздъхна тя, преди да успее да се възпре. — О, да.

Той пое ръцете й, поднесе ги към устните си и нежно целуна всяка от тях.

— Тогава ще започнем още сега — изрече тържествено. — А утре ще бъдете променена.

— Променена съм тази нощ — промълви тя. — Утре ще изчезна.

Бенедикт я придърпа по-близо и положи много лека, почти недоловима целувка върху веждата й.

— Значи в тази нощ трябва да съберем цял един живот.