Джулия Куин
Джентълменско предложение (12)

Глава 11

„В Лондон бушува война за камериерки. Лейди Пенууд нарече мисис Федърингтън подмолна, зле възпитана крадла пред най-малко три дами от висшето общество, включително известната вдовстваща виконтеса Бриджъртън!

Мисис Федърингтън й отвърна, оприличавайки дома й на работилница, заради лошото отношение към камериерката й, която както научи настоящият автор, не е французойка и не се казва Естел. Момичето е от Ливърпул, а името й е Бес.

Лейди Пенууд се оттегли сърдита от препирнята, последвана от дъщеря си, мис Розамунд Рейлинг. Другата дъщеря на лейди Пенууд — Поузи, която носеше отровнозелена рокля, изостана зад тях с извинителен поглед в очите, докато майка й не се върна, и не я грабна за ръкава, за да я завлече надалеч.

Настоящият автор със сигурност не съставя списъците с гости за светските събития, но едва ли някой би повярвал, че лейди Пенууд ще получи покана за следващото соаре на мисис Федърингтън.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 7 май 1817

 

Беше грешно да остане.

Много грешно.

Много, много грешно.

И все пак не помръдна и на милиметър.

Намери една голяма, гладка скала, прикрита от гъст храст и седна, без да отделя очи от него.

Все още не можеше да повярва. Той беше гол!

Част от него разбира се бе потопена във водата, която образуваше вълнички около гръдния му кош.

Долната част на гръдния му кош, помисли замаяно Софи.

А може би, ако държеше да бъде честна пред себе си, трябваше да перифразира предишната си мисъл: за нещастие, част от него бе потопена във водата.

Софи бе невинна като… Е, беше невинна, но, по дяволите, беше любопитна и беше влюбена в този мъж. Толкова ли бе порочно да й се иска да се появи силен повей на вятъра, достатъчно мощен, за да зароди приливна вълна, която да отдръпне водата от тялото му и да я запрати някъде другаде? Където и да е другаде.

Е, добре, това беше порочно. Тя беше порочна, но не я интересуваше. През целия си живот бе следвала неотклонно правия път. Само една-единствена нощ бе захвърлила всякаква предпазливост и това се бе оказала най-вълнуващата, вълшебна и прекрасна нощ в живота й.

Затова реши да остане на мястото си и да види каквото можеше да види. Нямаше какво да губи. Нямаше работа, нито перспективи, като се изключи обещанието на Бенедикт да й осигури място в домакинството на майка си, а тя имаше чувството, че идеята наистина е много лоша. Затова се отпусна, като опитваше да не помръдва и отвори широко очи.

* * *

Бенедикт не бе суеверен и никога не бе смятал, че има шесто чувство, но веднъж или два пъти в живота му се бе случвало сетивата му внезапно да се изострят, и се появяваше някакво загадъчно, гъделичкащо чувство, което го предупреждаваше, че се случва нещо важно.

За пръв път го изпита в деня, в който умря баща му. Не бе споделил с никого, дори с по-големия си брат Антъни, който бе съкрушен от загубата. Онзи следобед, докато яздеха в глупава надпревара през полята на Кент, бе почувствал някакво необичайно изтръпване в ръцете и краката, последвано от странно туптене в главата. Не болеше, но в дробовете му не бе останал въздух и го обзе най-силното чувство на ужас, което изобщо би могъл да си представи.

Изгуби състезанието, разбира се — трудно е да държиш юздите, когато пръстите ти не ти се подчиняват. Когато се върнаха у дома, разбра, че ужасът, който бе изпитал не е бил неоснователен. Баща им вече бе мъртъв, покосен от ужилване на пчела. На Бенедикт все още му бе трудно да повярва, че толкова силен и жизнен човек като баща му бе убит от една пчела, но нямаше друго обяснение.

Втория път усещането бе съвсем различно. Случи се в нощта на бала с маски на майка му, точно преди да види жената в сребристата рокля. Както и предишния път, усещането се появи първо в ръцете и краката му, но вместо изтръпване този път чувстваше странен гъдел, сякаш внезапно бе оживял след години, прекарани в ходене на сън.

Обърна се, видя я и разбра, че тя е причината той да бъде там тази вечер; причината да живее в Англия; причината изобщо да се е родил.

Разбира се, тя го опроверга като изчезна, но за момента бе повярвал и ако му беше позволила, щеше да й го докаже.

Сега, докато стоеше в езерото и водата се плискаше около корема му, странното усещане го завладя отново — почувства се по-жив, отколкото бе преди секунди. Чувството бе приятно, вълнуващо и го оставяше без дъх.

Както преди, когато бе срещнал нея.

Нещо щеше да се случи… или може би някой бе наблизо.

Животът му щеше да се промени.

Беше гол, както майка го е родила, осъзна той и иронично изви устни. Това определено не беше предимство за един мъж, не и ако не се намираше между копринени чаршафи с привлекателна млада жена до него.

Или под него.

Той пристъпи малко по-надълбоко и мекото дъно поддаде под краката му. Водата вече бе няколко инча по-високо. Направо замръзваше, но поне по-голямата част от тялото му бе скрита.

Огледа брега, взирайки се в клоните на дърветата и листата на храстите. Сигурно имаше някой. Нищо друго не можеше да обясни странното изтръпване, което обхващаше тялото му.

А щом изтръпваше в езеро, което бе толкова студено, че го бе страх да погледне към слабините си — имаше чувството, че се е свил до почти нищожни размери, нещо, което нито един мъж не би желал да си представя, — то чувството бе наистина много силно.

— Кой е там? — извика.

Не получи отговор. Не че очакваше такъв, но си струваше да опита. Присви очи и отново огледа брега, завъртя се на триста и шестдесет градуса като внимаваше да долови някакъв признак за движение. Видя единствено нежното потрепване на разлюлените от вятъра листа, но когато приключи с огледа, някак си разбра.

— Софи!

Дочу ахване, последвано от бурно раздвижване.

— Софи Бекет — изкрещя той, — ако сега избягаш от мен, кълна се, че ще те последвам и няма да губя време да се обличам.

Шумът на брега понамаля.

— Ще те хвана — продължи той, — защото съм по-силен и по-бърз. И като нищо ще ми се наложи да те съборя на земята, за да не избягаш.

Звуците напълно спряха.

— Добре — изръмжа той. — Покажи се!

Софи не помръдна.

— Софи! — предупредително извика Бенедикт.

Последва кратка тишина, последвана от бавни, колебливи стъпки и той я видя, застанала на брега в една от онези ужасни рокли, които му се искаше да потопи на дъното на Темза.

— Какво правиш тук?

— Излязох да се поразходя. А какво правите вие тук? — върна му въпроса тя. — Предполага се, че сте болен. Това… — махна с ръка към него и съответно към езерото, — едва ли е добре за вас.

Той подмина и въпроса и забележката й.

— Следеше ли ме?

— Разбира се, че не — отрече тя и Бенедикт й повярва. Не мислеше, че притежава чак такъв актьорски талант, че да имитира подобна праведност. — Никога не бих ви последвала до тази дупка за плуване. Би било неприлично.

Тя се изчерви на секундата, защото и двамата знаеха, че няма основание точно за този аргумент. Ако приличието наистина я интересуваше, щеше да си тръгне в момента, в който го бе видяла, случайно или не.

Той вдигна ръка, насочи я към нея и изви китка, за да й покаже да се завърти.

— Обърни се с гръб докато ме чакаш — й нареди. — Ще ми отнеме само минутка да се облека.

— Веднага ще се прибера — предложи тя. — Ще бъдете насаме и…

— Ще останеш — твърдо изрече той.

— Но…

Бенедикт скръсти ръце.

— Изглеждам ли ти като някой, който е в настроение за спор?

Тя се втренчи в него безмълвно.

— Ако побегнеш, ще те хвана — предупреди я той.

Софи измери с поглед разстоянието между двамата, а после се опита да прецени и това до „Моята къща“. Ако Бенедикт спреше, за да нахлузи дрехите си, може би имаше шанс да се измъкне, но ако не го направеше…

— Софи, направо виждам как от ушите ти излиза пара. Престани да измъчваш мозъка си с безсмислени математически изчисления и направи това, за което те помолих.

Единият й крак потрепна. Никога нямаше да разбере дали защото й се искаше да хукне към къщата или просто, за да се обърне.

— Веднага! — нареди Бенедикт.

С шумна въздишка и мърморейки, Софи скръсти ръце, обърна се и се втренчи в една дупка на дънера пред себе си, сякаш от това зависеше живота й. Този дяволски мъж не беше особено тих докато се обличаше, а тя не можеше да се въздържи да се вслушва, опитвайки се да определи всеки звук, който се чуваше зад нея. Сега излизаше от водата, сега посягаше към бричовете си, сега…

Нямаше смисъл. Имаше ужасно порочно въображение и не можеше да го овладее. Трябваше просто да я остави да се прибере в къщата, а вместо това бе принудена да го чака ужасена, докато се облече. Кожата й сякаш гореше и бе сигурна, че бузите й пламтят в осем различни нюанса на червеното. Един джентълмен щеше да я остави да се измъкне от това неудобно положение и да се крие в стаята си поне три дни, с надеждата, че той ще забрави за цялата случка. Но Бенедикт Бриджъртън очевидно бе решен да не се държи като джентълмен този следобед, защото, когато тя помръдна единия си крак — за да раздвижи пръстите си, които бяха започнали да изтръпват, честна дума! — само след половин секунда той изстреля:

— Дори не си го помисляй!

— Не правех нищо — възрази тя. — Кракът ми изтръпна. Побързайте! Обличането не може да ви отнема толкова много време.

— Ооо? — провлече той.

— Правите го само за да ме измъчвате — изръмжа младата жена.

— Чувствай се свободна да се обърнеш, когато пожелаеш — предложи развеселено Бенедикт. — Уверявам те, че поисках да се обърнеш, за да пощадя твоята чувствителност, а не своята.

— И така съм си добре — отвърна тя.

След период, който й се стори като цял час, а всъщност вероятно бяха три минути, го чу да казва:

— Вече можеш да се обърнеш.

Софи почти се боеше да го стори. С това негово извратено чувство за хумор като нищо можеше да я подкани да се обърне още преди да се е облякъл напълно.

Въпреки това реши да му се довери — не, трябваше да признае, че няма особено голям избор по въпроса — затова се обърна. За нейно облекчение и, ако трябваше да бъде честна пред себе си, за известно разочарование, той бе облечен съвсем прилично, като се изключат няколко мокри петна, там, където водата от кожата му се бе просмукала в тъканта на дрехите.

— Защо не ме оставихте да изтичам до къщата?

— Исках те тук — простичко отговори той.

— Но защо? — настоя тя.

Той сви рамене.

— Не зная. Може би за наказание за това, че ме шпионираш.

— Аз не… — Софи автоматично понечи да отрече, но спря сама по средата на изречението, тъй като определено го бе шпионирала.

— Умно момиче — измърмори той.

Тя се намръщи. Искаше й се да каже нещо забавно и остроумно, но усещаше, че каквото и да излезе от устата й в този момент, ще прозвучи по точно противоположния начин, затова замълча. По-добре мълчалив глупак, отколкото приказлив.

— Много е лошо да се шпионира домакина — каза той, сложи ръце на хълбоците си и някак съумя да изглежда едновременно властен и отпуснат.

— Беше случайно — измърмори тя.

— О, това го вярвам — каза той. — Само че дори да не си имала намерение да ме шпионираш, остава фактът, че когато възможността се появи, ти се възползва от нея.

— Обвинявате ли ме?

Бенедикт се ухили.

— Съвсем не. Аз бих направил абсолютно същото.

Тя зяпна.

— О, не се преструвай на обидена.

— Не се преструвам.

Той се наведе по-близо.

— В интерес на истината съм доста поласкан.

— Беше чисто научно любопитство — процеди тя. — Уверявам ви.

Усмивката му стана дяволита.

— Значи искаш да кажеш, че би шпионирала всеки гол мъж, на когото попаднеш?

— Разбира се, че не!

— Както казах — провлече той и се облегна на едно дърво, — поласкан съм.

— Е, след като уточнихме това — изсумтя Софи, — ще се връщам във „Вашата къща“.

Тя направи само две стъпки преди ръката му да се стрелне и да стисне плата на роклята й.

— Не мисля.

Софи се извърна с уморена въздишка.

— Вече ме накарахте да се чувствам достатъчно неловко. Какво още можете да ми направите?

Той бавно я придърпа.

— Това е много интересен въпрос — измърмори.

Софи опита да забие пети в земята, но не можеше да се мери с неумолимата сила на ръцете му. Леко залитна и се озова само на няколко инча от него. Въздухът внезапно се нажежи и тя имаше странното чувство, че вече не знае как да си служи с ръцете и краката си. Кожата й бе изтръпнала, сърцето й препускаше, а този проклет мъж само се взираше в нея, без да помръдва; без да я дърпа, за да преодолее последните няколко инча, които ги деляха.

Само се взираше в нея.

— Бенедикт? — промълви тя, забравила, че трябва да го нарича мистър Бриджъртън.

Той се усмихна — лека, знаеща усмивка, която изпрати тръпки надолу по гръбнака й и каза:

— Харесва ми, когато изричаш името ми.

— Нямах намерение — призна тя.

Той докосна устните й с пръст.

— Шшш — смъмри я. — Не ми казвай това. Не знаеш ли, че един мъж не иска да го чува?

— Нямам голям опит с мъжете.

— Ето това иска да чува един мъж.

— Наистина ли? — попита тя невярващо. Знаеше, че мъжете искат съпругите им да са невинни, но Бенедикт нямаше да се ожени за момиче като нея.

Той докосна бузата й с върха на пръста си.

— Това искам да чувам от теб.

Леко ахване се изплъзна от устните й. Той щеше да я целуне. Щеше да я целуне. Това бе най-прекрасното и същевременно най-ужасното нещо, което можеше да се случи.

Но как го желаеше само.

Знаеше, че на следващия ден ще съжалява. Изсмя се приглушено. Кого заблуждаваше? Щеше да съжалява още след десет минути. Само че бе прекарала последните две години, припомняйки си как се чувстваше в обятията му и не бе сигурна, че ще успее да преживее остатъка от дните си, без да има поне още един спомен, който да й дава сили.

Пръстът му се плъзна по бузата й и достигна слепоочието, проследи извивката на веждата и се спусна надолу по носа.

— Толкова хубава — изрече меко — като фея от приказките. Понякога си мисля, че не може да си истинска.

Единственият отговор бе ускореното й дишане.

— Мисля, че ще те целуна — прошепна той.

— Мислиш?

— Мисля, че трябва да те целуна — отвърна Бенедикт, сякаш не можеше да повярва напълно на собствените си думи. — Това е като дишането. Човек няма особено голям избор по въпроса.

Целувката бе болезнено нежна. Устните му погалиха нейните леко като перце, плъзнаха се напред и назад като я докосваха едва доловимо. Дъхът й направо секна, но имаше и още нещо, което я правеше замаяна и слаба. Софи се вкопчи в раменете му и се зачуди защо се чувства толкова странно и различно и внезапно й просветна…

Беше точно както преди.

Начинът, по който устните му меко и сладко милваха нейните, начинът, по който започваше леко да я дразни, вместо да я атакува със сила — точно това бе направил и на бала. След две години, прекарани в мечти, Софи най-сетне преживяваше отново най-великолепния момент в целия си живот.

— Плачеш — Бенедикт докосна бузата й.

Тя примигна и вдигна ръка да изтрие сълзите, които дори не бе осъзнала, че се стичат по страните й.

— Искаш ли да спра? — промълви той.

Тя поклати глава. Не искаше да спира. Искаше да я целува точно както тогава, искаше нежната ласка да отстъпи място на страстта. Искаше да продължи да я целува, защото този път нямаше часовник, който да удари в полунощ и нямаше да се наложи да избяга. Искаше той да разбере, че тя е била жената на бала с маски. В същото време отчаяно се молеше да не я разпознае. Беше толкова ужасно объркана и…

И той я целуна.

Целуна я истински, с гладни устни и настъпателен език, с цялата страст и желание, за които би могла да мечтае една жена. Накара я да се чувства красива, важна, безценна. Отнасяше се с нея като с жена, не като с прислужница и тя разбра, че до този момент не е осъзнавала колко й липсва това да се отнасят с нея като с личност. Дребните благородници и аристократите не забелязваха прислугата си, опитваха се да не ги чуват и когато бяха принудени да разговарят с тях, се стараеха разговорът да бъде възможно най-кратък и повърхностен.

Но когато Бенедикт я целуна, Софи се почувства истинска.

Той я целуваше с цялото си същество. Устните, които бяха положили началото на тази интимност с нежно внимание, сега бяха жадни и изискващи. Ръцете му, толкова големи и силни, че сякаш покриваха целия й гръб, я притискаха към него със сила, която я оставяше без дъх. А тялото му… мили боже, сигурно бе незаконно да се притиска така към нейното; топлината му проникваше през дрехите й, и изгаряше душата й. Караше я да тръпне. Караше я да се топи. Караше я да иска да му се отдаде — нещо, което се бе заклела да не прави без благословията на брака.

— О, Софи — дрезгаво прошепна до устните й той. — Никога не съм се чувствал…

Тя се вцепени, защото бе почти сигурна, че той ще каже, че никога преди не се е чувствал по този начин, а тя нямаше представа какво да мисли за това. От една страна бе вълнуващо да бъде единствената жена, която може да го постави на колене, да го замае от желание и копнеж. От друга страна… той вече я бе целувал. Тогава не бе ли усетил същото прекрасно мъчение?

Мили боже, да не би да ревнуваше от самата себе си?

Той се отдръпна съвсем леко назад.

— Какво има?

Тя леко поклати глава.

— Нищо.

Бенедикт допря пръсти до брадичката й и повдигна лицето й нагоре.

— Не ме лъжи, Софи. Какво има?

— Аз… просто съм нервна — заекна тя. — Това е всичко.

Очите му се присвиха едновременно със загриженост и подозрение.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно сигурна — тя се отдръпна от него и се отдалечи на няколко крачки, обвила ръце около себе си. — Обикновено не правя подобни неща.

Бенедикт впи поглед в гърба й.

— Знам — каза меко. — Не си такова момиче.

Тя леко се изсмя при тези думи и макар той да не можеше да види лицето й, добре си представяше изражението му.

— Откъде знаеш? — го попита.

— Личи си по всичко, което правиш.

Тя не се обърна. Не каза нищо.

В този момент без сам да разбира какво говори, от устните на Бенедикт се изплъзна възможно най-странния въпрос:

— Коя си ти, Софи? Коя си наистина?

Тя отново не се обърна и когато проговори гласът й бе едва доловим.

— Какво имаш предвид?

— Нещо с теб не е съвсем наред. Говориш твърде добре, за да си прислужница.

Тя нервно заоправя полите на роклята си докато питаше:

— Престъпление ли е да искаш да говориш правилно? Човек не може да стигне далеч в тази страна, ако говори с бедняшки акцент?

— Но доколкото виждам — отбеляза Бенедикт преднамерено меко, — не си стигнала много далеч.

Тя изпъна ръце. Висяха като вдървени от двете й страни със свити в юмруци длани. В следващия миг, докато той чакаше да каже нещо, започна да се отдалечава.

— Почакай! — извика той, настигна я с по-малко от три крачки и я стисна за китката. Дръпна я докато не я принуди да се обърне. — Не си тръгвай.

— Нямам навика да стоя в компанията на хора, които ме обиждат.

Бенедикт почти потрепери и разбра, че нараненият поглед в очите й вечно ще го преследва.

— Не те обиждах — изрече, — и ти го знаеш. Просто казах истината. Не си родена, за да бъдеш прислужница, Софи. Това ми е ясно, а би трябвало и ти да си го осъзнала.

Тя се изсмя — рязък и твърд звук, какъвто не бе очаквал да чуе от нея.

— И какво предлагате да правя, мистър Бриджъртън? Да си намеря работа като гувернантка?

Бенедикт мислеше, че идеята е добра и понечи да й го каже, но тя го изпревари:

— И кой мислите ще ме наеме?

— Ами…

— Никой — продължи рязко. — Никой няма да ме наеме. Нямам препоръки и изглеждам твърде млада.

— И хубава — добави мрачно той.

Никога не се бе замислял за наемането на гувернантки, но знаеше, че това задължение обикновено се пада на господарката на къщата. Здравият разум му казваше, че никоя майка не би допуснала такова младо и хубаво създание в дома си. Трябваше само да се сети какво й се бе наложило да изтърпи в ръцете на Филип Кавендър.

— Би могла да бъдеш камериерка — предложи. — Поне няма да се налага да чистиш нощни гърнета.

— Ще се изненадаш — измърмори тя.

— Компаньонка на възрастна дама?

Тя въздъхна. Звукът беше тъжен и уморен и почти разби сърцето му.

— Много е мило, че искате да ми помогнете — каза тя, — но вече съм опитала всички тези възможности. А и аз не съм ваша отговорност.

— Би могла да бъдеш.

Тя го погледна изненадано и в този момент Бенедикт разбра, че трябва да я има. Между тях съществуваше някаква връзка — странна, необяснима връзка, която бе чувствал само още веднъж в живота си — със загадъчната дама на бала с маски. И докато тя бе изчезнала, сякаш се бе разтворила във въздуха, то Софи бе истинска. Бе уморен от миражи. Искаше някой, когото може да види и докосне. А тя имаше нужда от него. Може и да не го осъзнаваше все още, но се нуждаеше от него. Бенедикт я дръпна за ръката, улови я, когато загуби равновесие и я притисна към себе си.

— Мистър Бриджъртън! — извика тя.

— Бенедикт — поправи я той с устни до ухото й.

— Пуснете ме…

— Кажи името ми — настоя той. Можеше да бъде много упорит, когато го устройваше и нямаше да я пусне докато не чуе как името му се отронва от устните й.

А може би и тогава нямаше да я пусне.

— Бенедикт — предаде се тя накрая. — Аз…

— Шшш — той я накара да млъкне, захапвайки ъгълчето на устата й. Когато Софи се отпусна омекнала в ръцете му, той се отдръпна колкото да види очите й. Изглеждаха невъзможно зелени на светлината на късния следобед, толкова дълбоки, че би могъл да се удави в тях.

— Искам да се върнеш в Лондон с мен — промълви тихо. Думите изскочиха, преди да успее да ги обмисли. — Ела да живееш с мен.

Тя го изгледа изненадано.

— Бъди моя — продължи напрегнато. — Бъди моя още сега. Бъди моя завинаги. Ще ти дам всичко, което поискаш. Единственото, което искам в замяна, си ти.