Джулия Куин
Джентълменско предложение (15)

Глава 14

„Розамунд Рейлинг се кълне, че е видяла Бенедикт Бриджъртън в Лондон. Настоящият автор е склонен да повярва на истинността на това твърдение — мис Рейлинг е в състояние да забележи един неженен мъж сред петдесет други.

За нейно нещастие обаче, засега не успява да си хване такъв.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 12 май 1817

 

Бенедикт едва бе направил и две крачки към дневната, когато сестра му Елоиз хукна през коридора към него. Като всички Бриджъртън и тя имаше гъста, кестенява коса и широка усмивка. За разлика от Бенедикт обаче, очите й бяха яснозелени — същия нюанс като тези на брат им Колин.

Стори му се, че много приличат на очите на Софи.

— Бенедикт! — извика тя и буйно обви ръце около него. — Къде беше? Майка мърмори цяла седмица и се чуди къде изчезна.

— Странно, когато говорих с нея преди две минути, мърморенето беше по твой адрес и се чудеше кога най-после възнамеряваш да се омъжиш.

Елоиз направи физиономия.

— Когато срещна мъж, който си заслужава брака, ето тогава. Иска ми се някой нов да пристигне в града. Имам чувството, че срещам все едни и същи стотина души отново и отново.

— Ти наистина срещаш едни и същи стотина души отново и отново.

— Именно — каза тя. — В Лондон не останаха тайни. Вече знам всичко за всички.

— Наистина ли? — попита Бенедикт с немалко сарказъм.

— Подигравай ми се, колкото искаш — отвърна тя и размаха пръст по начин, който майка им със сигурност би определила като неподходящ за една дама, — но аз не преувеличавам.

— Дори мъничко? — ухили се той.

Тя му се намръщи.

— Къде беше през изминалата седмица?

Младият мъж влезе в салона и се отпусна на едно канапе. Вероятно трябваше да я изчака да седне, но все пак тя му беше сестра и никога не бе считал за нужно да спазва всички протоколни изисквания, когато бяха насаме.

— Ходих на партито на Кавендър — отговори Бенедикт и вдигна краката си на една ниска масичка. — Беше отвратително.

— Майка ще те убие, ако те хване с вдигнати крака — отбеляза Елоиз и седна на един стол до него. — И защо беше толкова ужасно?

— Заради компанията — погледна краката си и реши да ги остави там, където са. — Никога не съм срещал по-скучна сбирщина мързеливи идиоти.

— Щом казваш.

Бенедикт вдигна вежди при саркастичните й думи.

— Забранявам ти да се омъжваш за някой от присъствалите там.

— Заповед, която няма ми да ми е трудно да изпълня — сестра му започна да потупва с ръце по облегалките на стола си.

Бенедикт не можа да сдържи усмивката си. Както винаги, Елоиз беше кълбо от енергия.

— Само че — присви очи тя, — това не обяснява къде беше цяла седмица.

— Някой да ти е казвал, че си изключително любопитна?

— О, през цялото време. Къде беше?

— И упорита.

— Неизбежно е. Къде беше?

— Споменах ли, че обмислям да инвестирам в компания, която произвежда намордници за хора?

Тя го замери с една възглавница.

— Къде беше?

— Всъщност — той внимателно хвърли възглавницата обратно към нея, — отговорът изобщо не е интересен. Бях в „Моята къща“ и се възстановявах от неприятна настинка.

— Мислех, че вече се беше възстановил.

Той я изгледа, а изражението му бе смесица от възхищение и неприязън.

— Откъде знаеш?

— Аз знам всичко, вече трябваше да си го разбрал — ухили се тя. — Настинките могат да бъдат наистина ужасни. Пак ли се влоши?

Той кимна.

— След като карах файтона в дъжда.

— Е, това не е било много умно от твоя страна.

— Има ли някаква причина — той се огледа из стаята сякаш задаваше въпроса на някой друг, а не на Елоиз, — да позволя да бъда обиждан от малката си сестричка?

— Вероятно защото се справям с това толкова добре — тя ритна крака му в опит да го свали от масичката. — Сигурна съм, че майка ще дойде всеки момент.

— Не, няма — отвърна Бенедикт. — Заета е.

— С какво?

Той махна с ръка към тавана.

— Развежда новата камериерка.

Елоиз се изправи в стола.

— Имаме нова камериерка? Никой не ми е казал.

— О, небеса — провлече той, — случило се е нещо, а Елоиз не знае.

Тя се отпусна в стола и отново ритна крака му.

— Домашна прислужница? Камериерка? Кухненска?

— Какво те интересува?

— Винаги е добре човек да знае как стоят нещата.

— Мисля, че камериерка.

На Елоиз й отне половин секунда, за да осмисли думите му.

— И откъде знаеш?

Бенедикт реши, че може да й каже истината. Бог му бе свидетел, че тя щеше да разбере цялата история до изгрев, дори и сега да не й отговореше.

— Защото аз я доведох.

— Камериерката?

— Не, майка. Разбира се, че камериерката.

— И откога се занимаваш с наемането на прислуга?

— Откакто тази конкретна млада дама почти ми спаси живота като се грижеше за мен докато бях болен.

Елоиз зяпна.

— Толкова ли беше болен?

Можеше да я остави да вярва, че е бил почти на смъртно легло. Малко загриженост и съчувствие щяха да са му от полза следващия път, когато се наложеше да я придума да направи нещо.

— И по-добре съм бил — отвърна любезно. — Къде отиваш?

Тя вече се бе изправила.

— Да намеря майка и да се запозная с новата камериерка. Вероятно ще се грижи за мен и Франческа, след като Мари я няма.

— Изгубили сте камериерката си?

Елоиз се намръщи.

— Изостави ни заради онази противна лейди Пенууд.

Бенедикт се ухили на описанието. Много добре си спомняше единствената си среща с въпросната дама и бе останал със същото впечатление.

— Лейди Пенууд е известна с лошото отношение към прислугата си. Смени вече три камериерки тази година. Открадна тази на мисис Федърингтън направо изпод носа й, но бедното момиче издържа едва две седмици.

Бенедикт търпеливо изслуша тирадата на сестра си, изненадан, че изобщо се интересува от това. Странно, но всъщност го интересуваше.

— Мари ще се върне с подвита опашка след седмица и ще ни моли да я вземем обратно, помни ми думите — заяви Елоиз.

— Никога не забравям думите ти — отвърна той, — просто невинаги се интересувам от тях.

— Ти — размаха пръст сестра му, — ще съжаляваш, че си казал това.

Той поклати глава със слаба усмивка.

— Съмнявам се.

— Хмм… Качвам се горе.

— Приятно изкарване.

Тя му се изплези, което определено не бе уместна постъпка за изискана дама на двадесет и една, и излезе. Бенедикт успя да се наслади само на три минути уединение преди в коридора отново да се чуят ритмично приближаващи се стъпки. Вдигна поглед към вратата и видя майка си.

Веднага се изправи. Човек може да пренебрегне някои изисквания на етикета в присъствието на сестра си, но никога пред майка си.

— Видях краката ти на масичката — каза Вайълет, преди дори да бе успял да отвори уста.

— Просто полирах повърхността с ботушите си.

Тя вдигна вежди, отправи се към стола, който Елоиз бе освободила и седна.

— Добре, Бенедикт — изрече с изключително сериозен глас. — Коя е тя?

— Имаш предвид мис Бекет — Вайълет кимна. — Не знам нищо, с изключение на това, че работеше за семейство Кавендър и синът им определено не се отнасяше с нея както подобава.

Вайълет пребледня.

— Той дали… О, боже! А тя…

— Не мисля — мрачно изрече Бенедикт. — Всъщност сигурен съм, че не е. Но не защото не е опитал.

— Горкичката! Какъв късмет е имала, че си бил там, за да я спасиш.

Бенедикт откри, че му е неприятно да си припомня нощта на моравата на семейство Кавендър. Макар всичко да бе завършило благополучно, не можеше да спре да премисля всички възможни развития. Ако не се бе появил навреме? Ако Кавендър и приятелите му бяха по-малко пияни и по-упорити? Софи можеше да бъде изнасилена. Софи щеше да бъде изнасилена. Сега, когато вече я познаваше и се интересуваше от нея, от самата мисъл за това го побиваха тръпки.

— Е — каза Вайълет, — тя не е тази, за която се представя. Сигурна съм в това.

Бенедикт се стегна.

— Защо го казваш?

— Твърде образована е за камериерка. Работодателите на майка й може и да са й позволявали да споделя някои от уроците на дъщерите им, но всички? Съмнявам се. Бенедикт, момичето говори френски.

— Така ли?

— Е, не мога да бъда сигурна — призна майка му, — но я хванах да гледа към една книга на френски върху писалището на Франческа.

— Гледането не е като четенето, майко.

Тя го изгледа сърдито.

— Казвам ти, че видях как очите й се движат. Четеше.

— Щом казваш, сигурно си права.

Очите на Вайълет се присвиха.

— Това сарказъм ли беше?

— Обикновено — изрече Бенедикт с усмивка, — бих казал „да“, но в този случай говоря напълно сериозно.

— Може би е отритната дъщеря на някое благородно семейство.

— Отритната?

— Защото е родила дете — обясни тя.

Бенедикт не бе свикнал майка му да бъде толкова откровена.

— Ъъъ, не — каза, като си спомни твърдия отказ на Софи да му стане любовница. — Не мисля.

И след това си каза… защо не? Може би отказваше да създаде незаконно дете, защото вече имаше едно и не искаше да повтаря същата грешка.

Внезапно му загорча. Ако Софи бе родила дете, значи бе имала любовник.

— Или може би — продължи Вайълет с предположенията — е незаконородено дете на някой благородник.

Това бе доста по-правдоподобно… и по-приемливо.

— Ако е така, бих предположил, че ще й е оставил достатъчно средства, за да не се налага да работи като камериерка.

— Много мъже напълно пренебрегват издънките си — каза майка му и лицето й се намръщи от отвращение. — Което е направо скандално.

— По-скандално от факта, че изобщо имат издънки?

Вайълет изглеждаше раздразнена.

— А и ако тя е копеле на някой благородник — Бенедикт се облегна и преметна глезен върху другото си коляно — и той се е грижил за нея достатъчно, че да й осигури добро образование, тогава защо сега няма и петаче?

— Хм, имаш право — Вайълет потупа бузата си с показалец и прехапа устни. — Не се бой — каза накрая, — ще разбера самоличността й до месец.

— Бих ти препоръчал да помолиш за помощ Елоиз — сухо каза синът й.

Тя замислено кимна.

— Добра идея. Това момиче е в състояние да накара дори Наполеон да разкрие тайните си.

Бенедикт се изправи.

— Трябва да вървя. Изморен съм от пътя и ми се иска да се прибера.

— Винаги можеш да останеш тук.

Той й подари една полуусмивка. Най-много от всичко майка му обичаше децата й да са наблизо.

— Трябва да се прибера — той наведе се и я целуна по бузата. — Благодаря, че прие Софи на работа.

— Имаш предвид мис Бекет? — попита Вайълет и многозначително изви устни.

— Софи, мис Бекет — каза Бенедикт, като се престори на равнодушен. — Наричай я както желаеш.

Обърна се и пропусна да види широката усмивка, озарила лицето на майка му.

* * *

Софи знаеше, че не трябва да свиква с удобството на Бриджъртън Хаус — нали щеше да си тръгне при първа възможност — но щом огледа стаята, която определено бе най-хубавата, получавана някога от прислужница, и помисли за приятелското отношение на лейди Бриджъртън и спокойната й усмивка…

Просто не можа да се сдържи да не си пожелае това да продължи вечно.

Ала беше невъзможно. Знаеше го, както знаеше, че името й е София Мария Бекет, а не София Мария Гънингсуърт. Преди всичко, защото винаги съществуваше опасността да срещне Араминта, особено след като лейди Бриджъртън я бе повишила от домашна прислужница в камериерка. Една камериерка би могла да играе ролята на придружител при разходки навън, при посещения на места, където Араминта и момичетата биха могли да присъстват. А Софи не се и съмняваше, че мащехата й би намерила начин да направи живота й истински ад. Мразеше я по начин, който не бе подвластен на здравия разум и минаваше всякакви разумни граници. Ако видеше Софи в Лондон, не би се задоволила само да я пренебрегне. Омразата й беше толкова силна, че без съмнение щеше да лъже, мами и краде, само за да усложни живота й.

Обаче, ако Софи трябваше да бъде честна пред себе си, истинската причина да не може да остане в Лондон не беше Араминта. Беше Бенедикт. Как би могла да го избягва, след като работеше в дома на майка му? Точно сега му беше бясна — и това бе слабо казано — но дълбоко в себе си знаеше, че този гняв ще бъде краткотраен. Как би успяла да му устоява ден след ден, когато дори само вида му я караше да омеква от копнеж? Някой ден, съвсем скоро, той щеше да й се усмихне с онази своя крива усмивка и тя щеше да се окаже с пръсти вкопчени в някоя мебел в опит да не се разтопи и да се превърне в жалка локва на пода. Беше се влюбила в грешния човек. Никога не би могла да го има при своите условия, а отказваше да бъде с него при неговите. Беше безнадеждно.

Енергично почукване по вратата спаси Софи от депресиращите мисли. Тя извика:

— Да.

Вратата се отвори и лейди Бриджъртън влезе в стаята. Софи мигновено скочи на крака и направи реверанс.

— Имате ли нужда от нещо, милейди? — попита.

— Не, съвсем не — отвърна тя. — Просто проверявам дали си се настанила. Нуждаеш ли се от нещо?

Софи примигна. Лейди Бриджъртън питаше нея дали има нужда от нещо? Това противоречеше на обичайните отношения дама-камериерка.

— Ами, не, благодаря ви — успя да промълви. — Ще се радвам да донеса нещо на вас, ако имате нужда.

Лейди Бриджъртън махна с ръка.

— Не. Недей да мислиш, че трябва да правиш нещо за нас днес. Предпочитам да се настаниш, за да не се разсейваш, когато започнеш.

Софи погледна малката си чанта.

— Нямам много за разопаковане. А и наистина, бих се радвала да започна работа веднага.

— Глупости. Вече е почти края на деня и не планираме да излизаме тази вечер. Момичетата и аз се справяхме само с една камериерка през изминалата седмица, определено ще преживеем още една вечер.

— Но…

Лейди Бриджъртън се усмихна.

— Не спори, моля те. Да ти дам един последен свободен ден е най-малкото, което мога да направя, след като си спасила сина ми.

— Сторих много малко — каза Софи. — Той щеше да се оправи и без мен.

— И все пак си му помогнала, когато е имал нужда, и затова съм ти длъжница.

— Удоволствието беше мое. Това бе най-малкото, което му дължах след всичко, което той направи за мен.

За голяма нейна изненада лейди Бриджъртън седна на стола зад писалището. Писалище! Софи все още се опитваше да го проумее. Коя камериерка някога е била благословена с писалище?

— Кажи ми, Софи — каза лейди Бриджъртън с обезоръжаваща усмивка, която веднага й напомни за тази на Бенедикт, — откъде си?

— От Източна Англия — отвърна тя, тъй като не виждаше причина да лъже. Семейство Бриджъртън бяха от Кент, не беше особено вероятно дамата да познава добре Норфълк, където бе израснала Софи. — Не много далеч от Сандрингам, ако знаете къде се намира.

— Всъщност знам. Не съм била там, но съм чувала, че сградата е прекрасна.

Софи кимна.

— Така е. Разбира се, аз никога не съм влизала. Но отвън е много красива.

— Къде работеше майка ти?

— Блекхийт Хол — отвърна Софи. Лъжата се изплъзна лесно от устните й. Достатъчно често й бяха задавали този въпрос и отдавна бе избрала име на измисления си дом. — Познато ли ви е?

Лейди Бриджъртън сви вежди.

— Не, не мисля.

— Малко на север от Суафхам.

Дамата поклати глава.

— Не, не го зная.

Софи нежно й се усмихна.

— Малко хора са чували за него.

— Имаш ли братя или сестри?

Софи не бе свикнала работодателите й да проявяват такова любопитство към личния й живот; обикновено се интересуваха само от опита и препоръките й.

— Не — отвърна. — Само аз съм.

— О! Е, поне си имала компанията на момичетата, чиито уроци си споделяла. Това трябва да е било хубаво.

— Беше забавно — излъга Софи. Всъщност да учи заедно с Розамунд и Поузи бе истинско мъчение. Много повече й харесваха самостоятелните уроци, които бе имала с гувернантката си, преди идването им в Пенууд Парк.

— Трябва да кажа, че е било много щедро от страна на работодателите на майка ти… съжалявам — лейди Бриджъртън млъкна и сбърчи чело, — как спомена, че се казват?

— Гренвил.

Челото й отново се набръчка.

— Не ги познавам.

— Те не идват често в Лондон.

— О, ами това обяснява нещата. Както казвах, много щедро от тяхна страна да ти позволят да споделяш уроците на дъщерите им. Какво си учила?

Софи замръзна, несигурна дали лейди Бриджъртън я разпитва или просто се интересува. Никой никога не си бе правил труда да се разрови толкова надълбоко във фалшивото минало, което си бе създала.

— Ами, обичайните предмети — започна да увърта. — Аритметика и литература. История, малко митология. Френски.

— Френски? — лейди Бриджъртън изглеждаше доста изненадана. — Колко интересно! Учителите по френски могат да бъдат доста скъпи.

— Гувернантката говореше френски — обясни Софи. — Така че не се заплащаше допълнително.

— Как е френският ти?

Софи нямаше намерение да казва истината, а именно, че е перфектен. Или почти перфектен. През последните няколко години не бе имала възможност да го практикува и бе изгубила част от лекотата, с която го говореше.

— Приемлив — каза. — Достатъчно добър, за да мина за френска камериерка, ако това е желанието ви.

— О, не — лейди Бриджъртън весело се засмя. — За бога, не. Зная, че сега това е модерно, но никога не бих те молила да изпълняваш задълженията си докато се опитваш да не забравяш да говориш с френски акцент.

— Много предвидливо от ваша страна — каза Софи, като се опитваше да не показва подозрителността си. Беше сигурна, че лейди Бриджъртън е прекрасна дама, трябваше да е такава, за да отгледа такова семейство. Но никой не беше чак толкова добър.

— Е… О, добър ден, Елоиз. Какво те води тук?

Софи погледна към вратата и видя момиче, което можеше да принадлежи единствено към семейство Бриджъртън. Гъстата й кестенява коса бе елегантно навита на тила, а устата й бе широка и изразителна, точно като на Бенедикт.

— Бенедикт ми каза, че имаме нова камериерка — каза Елоиз.

Лейди Бриджъртън кимна към Софи.

— Това е Софи Бекет. Точно разговаряхме. Мисля, че ще се разбираме прекрасно.

Елоиз погледна странно майка си — или поне Софи реши така. Може би имаше някаква вероятност момичето винаги да хвърля на майка си подобни леко подозрителни, леко объркани коси погледи, но Софи не мислеше, че е така.

— Брат ми спомена, че си спасила живота му — каза Елоиз и премести поглед от майка си към новата камериерка.

— Преувеличава — лека усмивка се появи на устните на Софи.

Елоиз й хвърли изненадващо проницателен поглед и Софи остана с неясното впечатление, че анализира усмивката й, като се опитва да реши дали се подиграва на Бенедикт и ако е така дали е просто на шега или е грубост.

Времето като че ли спря и накрая Елоиз изви устни в изненадващо дяволита усмивка.

— Мисля, че майка ми е права. Ще се разбираме прекрасно.

На Софи й се стори, че е преминала някакъв жизненоважен изпит.

— Запозна ли се с Франческа и Хаясинт? — попита Елоиз.

Софи поклати глава и в същия момент лейди Бриджъртън каза:

— Те не са у дома. Франческа отиде да посети Дафни, а Хаясинт е у семейство Федърингтън. Тя и Фелисити като че ли са се сдобрили и отново са неразделни.

Елоиз се изкикоти.

— Бедната Пенелопе. Сигурна съм, че се е радвала на малко тишина и спокойствие докато Хаясинт не ги посещаваше. Признавам, че на мен ми беше приятно да си почина от Фелисити.

Лейди Бриджъртън се обърна към Софи и обясни.

— Дъщеря ми Хаясинт най-често може да бъде открита в дома на най-добрата си приятелка Фелисити Федърингтън. А когато не е там, то Фелисити може да бъде намерена тук.

Софи се усмихна и кимна докато се чудеше защо споделят подобни неща с нея. Държаха се така сякаш бе член от семейството, нещо, което дори собствените й роднини не бяха правили. Беше много странно. Странно и чудесно.

Странно, чудесно и… ужасно. Защото не можеше да продължи. Но вероятно би могла да остане за известно време. Не много. Няколко седмици… може би дори месец. Колкото да постави делата и мислите си в ред. Колкото да се отпусне и да се престори, че е нещо повече от прислужница. Знаеше, че никога не би могла да бъде част от семейство Бриджъртън, но навярно можеше да бъде техен приятел. Беше изминало толкова много време, откакто бе имала приятел.

— Нещо не е наред ли, Софи? — попита лейди Бриджъртън. — В окото ти има сълза.

Тя поклати глава.

— Просто прашинка — измърмори и се престори, че се заема с разопаковането на малкото си вещи. Знаеше, че никой не й повярва, но това не я интересуваше особено. И макар да нямаше представа, какво ще се случи от този момент нататък, имаше странното чувство, че животът й току-що е започнал.