Джулия Куин
Джентълменско предложение (22)

Глава 21

„О, какво вълнение бе настъпило вчера на стълбите пред жилището на лейди Бриджъртън на Брутън Стрийт!

Пенелопе Федърингтън бе забелязана в компанията на не един, не двама, а на цели трима от братята Бриджъртън — празник, непознат досега за бедното младо момиче, пословично известно с ролята си на аутсайдер. За съжаление, както и можеше да се очаква, когато мис Федърингтън, най-после си тръгна, държеше под ръка виконта — единственият женен мъж в групата.

Ако мис Федърингтън успее някак да заведе някой от братята Бриджъртън до олтара, това би означавало, че със света, който познаваме, е свършено. Настоящият автор открито признава, че няма да може да отличи висшите и нисшите обществени прослойки в подобен нов свят и ще бъде принуден да се оттегли на момента.

Ако сама по себе си срещата на мис Федърингтън не е достатъчно пикантна клюка, то авторът на тази рубрика може да ви информира, и че приблизително три часа по-късно, пред градската къща на графинята на Пенууд, която живее през три врати, е била заловена една млада жена. Изглежда въпросната личност, за която настоящият автор подозира, че доскоро е работила в домакинството на Бриджъртън, преди време е била прислужница при лейди Пенууд. Графинята твърди, че преди две години неидентифицираната особа е откраднала нещо от нея и на секундата е уредила бедното момиче да бъде изпратено в затвора.

Настоящият автор не е сигурен какво е наказанието за кражба тези дни, но подозира, че ако човек има дързостта да краде от една графиня, то ще бъде доста строго. Бедното момиче вероятно ще бъде обесено или най-малкото го очаква каторга.

Войните за прислужниците, за които ви разказахме миналия месец в настоящата рубрика сега очевидно изглеждат твърде тривиални.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 13 юни 1817

 

На следващата сутрин първото желание на Бенедикт бе да си налее едно голямо, силно питие. Или пък три. Може да беше скандално рано за подобен порив, но алкохолното опиянение му се струваше доста привлекателно след предишната вечер, когато Софи Бекет бе въртяла чувствата му на шиш. После внезапно си спомни, че се беше уговорил да се фехтува с Колин. Неочаквано мисълта да върти на шиш брат си му се стори много приятна, макар той да нямаше нищо общо с отвратителното му настроение. Затова са братята, помисли си Бенедикт с мрачна усмивка.

* * *

— Разполагам само с един час — каза Колин, докато слагаше предпазител на острието си. — Имам уговорка за следобед.

— Няма значение — отвърна брат му и се плъзна напред няколко пъти, за да раздвижи мускулите на краката си. Не се бе фехтувал от известно време, но усещането за шпага в ръката му бе приятно. Дръпна се назад и докосна с острие пода, леко извивайки оръжието. — Няма да ми отнеме повече от час да те победя.

Колин завъртя очи и дръпна надолу маската си.

Бенедикт отиде до средата на стаята.

— Готов ли си?

— Не съвсем — Колин го последва.

Бенедикт нападна.

— Казах, че не съм готов! — изрева брат му докато отскачаше встрани.

— Твърде си бавен — отсече Бенедикт.

Колин тихо изруга и добави по-високо, за да не му остане длъжен:

— По дяволите. Какво ти става?

— Нищо — направо му се озъби Бенедикт. — Защо?

Колин направи крачка назад, за да бъдат на подходящо разстояние за началото на дуела.

— О, не знам — имитира го той с очевиден сарказъм. — Вероятно, защото почти ми отсече главата.

— На острието ми има предпазител.

— И го размахваш сякаш използваш сабя — изстреля Колин в отговор.

Брат му се усмихна мрачно.

— Така е по-забавно.

— Не и за врата ми — Колин премести шпагата от едната в другата си ръка като стискаше и отпускаше пръстите си. Спря и се намръщи. — Сигурен ли си, че това е шпага?

Бенедикт се намръщи.

— За бога, Колин! Никога не бих използвал истинско оръжие.

— Просто проверявам — измърмори той и докосна врата си. — Готов ли си?

Бенедикт кимна и присви колене.

— Обичайните правила — Колин зае позиция. — Никаква сеч.

Брат му кимна рязко.

— Ан гард!

Двамата вдигнаха десниците си, извиха китки докато дланите им не се обърнаха нагоре и стиснаха шпагите.

— Това ново ли е? — внезапно попита Колин, вперил поглед в ръкохватката му.

Той рязко кимна, губейки концентрация.

— Да, ново е — отсече. — Предпочитам италиански хват.

Колин отстъпи назад и съвсем развали позицията си докато се вглеждаше в собствената си не толкова изискана френска ръкохватка.

— Може ли да я взема на заем някой път? Не бих имал нищо против да проверя дали…

— Да — тросна се Бенедикт и едва устоя на изкушението да нападне още в този миг. — Ще заемеш ли отново позиция?

Колин му се усмихна криво и Бенедикт разбра, че е попитал за хвата само за да го подразни.

— Както желаеш — измърмори той и отново зае позиция.

Двамата застинаха за момент и Колин каза:

— Начало!

Бенедикт незабавно се втурна напред, гмурна се и атакува, но както обикновено брат му бе маневрен, и внимателно отстъпи назад, посрещайки атаката му с вещина.

— В адски лошо настроение си днес — Колин се втурна напред и почти докосна рамото му.

Брат му се отдръпна и вдигна острието, за да парира атаката.

— Да, ами имах лош… — отново нападна и протегна шпага — ден.

Колин умело отбягна атаката.

— Хубав рипост — каза и докосна челото си с ръкохватката в подигравателен поздрав.

— Млъкни и се дуелирай — тросна се брат му.

Колин се изсмя и напредна като въртеше острието на всички страни, за да го накара да отстъпи.

— Сигурно е заради жена — каза.

Бенедикт парира атаката му и бързо започна да настъпва.

— Не е твоя работа, дявол да го вземе.

— Жена е — самодоволно изрече Колин.

Бенедикт се втурна напред и върха на острието му докосна ключицата на брат му.

— Точка — изръмжа.

Колин кратко кимна.

— Точка за теб — върнаха се в средата на стаята. — Готов ли си?

Бенедикт кимна.

— Ан гард! Начало!

Този път Колин нападна пръв.

— Ако имаш нужда от съвет за жените… — започна, притискайки Бенедикт в ъгъла.

Той вдигна шпага и блокира атаката на Колин с достатъчно мощ, за да го накара да се препъне назад.

— Ако имам нужда от съвет за жените — отвърна на брат си — ти ще си последния човек, към когото ще се обърна.

— Нараняваш ме — възвърна равновесието си Колин.

— Не — провлече Бенедикт. — Затова си имам предпазител.

— Определено имам по-голям успех с жените от теб.

— О, така ли? — саркастично изрече Бенедикт и вирна нос във въздуха, имитирайки го: „Определено няма да се оженя за Пенелопе Федърингтън!“ — Колин потръпна, а брат му обобщи: — Ти не би трябвало да даваш съвети на никого.

— Не знаех, че тя е там.

Бенедикт се плъзна напред и за съвсем малко пропусна рамото му.

— Това не е извинение. Беше на обществено място, посред бял ден. Дори тя да не беше там, някой можеше да те чуе и проклетата история щеше да се окаже в Уисълдаун.

Колин парира атаката му, контраатакува с мълниеносна скорост и мушна Бенедикт в корема.

— Точка за мен — изръмжа, а Бенедикт кимна. — Бях небрежен — каза Колин, докато се връщаха към центъра на стаята. — Ти, от друга страна, си глупак.

— Какво, по дяволите, означава това?

Брат му въздъхна и вдигна маската си.

— Защо не направиш услуга на всички ни и не се ожениш за момичето?

Бенедикт се втренчи в него, ръката му замръзна около ръкохватката. Имаше ли някаква вероятност Колин да знае за кого точно говори?

Махна маската, взря се в тъмнозелените очи на брат си и почти изстена. Той знаеше. Нямаше представа как бе разбрал, но определено знаеше. Вероятно не трябваше да се изненадва. Колин винаги бе в течение на всичко. Всъщност единственият човек, който като че ли знаеше повече клюки от Колин, бе Елоиз, а на нея й бяха нужни не повече от няколко часа, за да сподели съмнителните си открития с него.

— Как разбра? — попита накрая.

Ъгълчетата на устата на брат му се извиха в крива усмивка.

— За Софи? Доста е очевидно.

— Колин, тя е…

— Прислужница? Кого го интересува? Какво ще стане, ако се ожениш за нея? — безгрижно сви рамене той. — Хората, които изобщо не те интересуват, ще те отхвърлят? По дяволите, аз не бих имал нищо против да ме отлъчат някои от хората, с които съм принуден да общувам.

Бенедикт презрително сви рамене и каза.

— Вече реших, че това не ме интересува.

— Тогава какъв, по дяволите, е проблемът?

— Сложно е.

— Нещата винаги изглеждат сложни, когато ги прехвърляш в ума си.

Бенедикт се замисли над това, опря върха на шпагата в пода и я заизвива напред-назад.

— Помниш ли бала с маски, който майка организира? — попита.

Колин примигна при този неочакван въпрос.

— Преди няколко години? Точно преди да се изнесеш от Бриджъртън Хаус?

Брат му кимна.

— Именно. Помниш ли, че срещнах една жена в сребриста рокля? Натъкна се на нас в коридора.

— Разбира се. Ти беше доста хлътнал… — очите му се разшириха. — Това не може да е била Софи!

— Забележително, нали? — измърмори Бенедикт, а във всяка сричка прозираше омаловажаването на събитието.

— Но… Как…

— Не знам как е влязла, но не е прислужница.

— Не е ли?

— Е, прислужница е, но освен това е и незаконна дъщеря на графа на Пенууд.

— Не настоящия…

— Не. На онзи, който почина преди няколко години.

— И ти си знаел всичко това?

— Не — рязко каза Бенедикт. — Не знаех.

— О! — Колин прехапа долната си устна докато разсъждаваше над думите на брат си. — Какво ще правиш?

Шпагата на Бенедикт, която досега се извиваше напред-назад с връх, притиснат към пода, внезапно се изпъна и изскочи от ръката му. Той равнодушно проследи плъзгането й по пода и каза без да вдига поглед:

— Това е един много добър въпрос.

Все още беше бесен на Софи заради измамата, но и той имаше вина. Не трябваше да настоява да му стане любовница. Определено имаше право да попита, но и тя имаше право да му откаже. След като веднъж го бе направила, трябваше да я остави на мира.

Не Бенедикт бе израснал като копеле, и ако нейните преживявания бяха толкова ужасни, че да не иска да роди незаконно дете, то той трябваше да уважи желанието й. Ако уважаваше нея, трябваше да уважава и принципите й.

Не трябваше да се държи толкова лекомислено и да настоява, че всичко е възможно, че е свободна да направи избор, следвайки желанията на сърцето си. Майка му бе права — той наистина имаше прекрасен живот. Разполагаше с богатство, семейство, щастие… и нямаше нищо, което да не би могъл да постигне. Единственото ужасно нещо, което някога му се бе случвало, бе внезапната и ненавременна смърт на баща му, но дори тогава семейството му бе до него, за да му помогне да го преодолее. Трудно му бе да си представи колко силно боли понякога, защото никога не се бе сблъсквал с някои премеждия.

И за разлика от Софи никога не бе оставал сам.

И сега какво? Вече бе решил, че е готов да пренебрегне отлъчването от обществото и да се ожени за нея. Непризнатата незаконна дъщеря на един граф бе малко по-приемлива от една прислужница, но съвсем малко по-приемлива. Лондонското висше общество може би щеше да я приеме, ако той продължи да настоява, но членовете му нямаше да се насилват да бъдат мили. Най-вероятно щеше да се наложи двамата със Софи да заживеят тихо в провинцията и да отбягват обществото, което сигурно щеше да им обърне гръб. Отне му по-малко от секунда, за да разбере дълбоко в сърцето си, че много повече предпочита тих живот на село със Софи пред обществен живот без нея в Лондон. Имаше ли значение, че тя бе жената от бала с маски? Беше го излъгала за самоличността си, но той познаваше душата й. Когато се целуваха или се смееха, когато просто седяха и разговаряха… не се бе преструвала и за миг. Жената, която можеше да накара сърцето му да пее само с една своя усмивка, която можеше да го изпълни със задоволство само като седи до него докато той рисува… това бе истинската Софи.

И той я обичаше.

— Изглеждаш така сякаш си взел решение — тихо каза Колин.

Бенедикт замислено погледна брат си. Кога бе станал толкова схватлив? Като се замисли… кога бе пораснал? Винаги бе мислил за него като за млад пакостник, чаровен и елегантен, но не и човек, на когото някога се е налагало да поеме каквато и да е отговорност.

Само че когато го погледна, видя друг човек. Раменете му бяха малко по-широки, позата — по-стабилна и спокойна. А очите му изглеждаха по-мъдри. Това бе най-голямата промяна. Ако очите наистина бяха прозорец към душата, то душата на Колин бе пораснала много докато Бенедикт бе гледал някъде встрани.

— Дължа й няколко извинения — призна той.

— Сигурен съм, че ще ти прости.

— И тя ми дължи. Дори повече от няколко.

Бенедикт разбра, че брат му иска да попита „За какво?“, но за негова чест единственото, което каза, бе:

— Искаш ли да й простиш?

Бенедикт кимна. Колин се протегна и вдигна шпагата му.

— Ще прибера това вместо теб.

Бенедикт се взира дълго в пръстите на брат си, преди да се осъзнае:

— Трябва да вървя.

Колин едва потисна усмивката си.

— Това го разбрах.

Бенедикт погледна Колин, и без друга причина, освен непреодолимото желание да го направи, се протегна и бързо го прегърна.

— Не го казвам често — гласът му стана дрезгав, — но те обичам.

— И аз те обичам, големи братко — вечно кривата усмивка на Колин се разшири. — А сега се разкарай оттук.

Бенедикт хвърли маската си по него и излезе от стаята.

* * *

— Какво имаш предвид с това, че я няма?

— Боя се, че точно това — каза лейди Бриджъртън, а в очите й се четеше тъга и съчувствие. — Замина си.

Някъде зад слепоочията на Бенедикт започна да се надига напрежение, беше цяло чудо, че главата му не експлодира.

— И ти просто я остави да си тръгне?

— Не би било редно да я принудя да остане.

Бенедикт почти простена. Не бе редно и да я принуди да дойде с него в Лондон, но той така или иначе го беше сторил.

— Къде отиде? — попита.

Майка му като че ли се смали в стола си.

— Не зная. Настоях да вземе една от нашите карети, отчасти защото се боях за безопасността й, но освен това исках да зная къде отива.

Бенедикт удари с ръце по масата.

— И какво се случи?

— Както се опитвах да кажа, исках да я накарам да вземе някоя от каретите, но беше очевидно, че тя не желае и изчезна преди впряга да дойде.

Бенедикт изруга тихо. Софи вероятно все още бе в Лондон, но градът бе огромен и пренаселен. Беше почти невъзможно да откриеш някого, ако той самият не желае да бъде намерен.

— Предположих — деликатно каза Вайълет, — че двамата сте се скарали.

Бенедикт прокара ръка през косата си и в този миг забеляза белия си ръкав.

— О, по дяволите — измърмори. Бе дотичал тук с дрехите за фехтовка. Вдигна поглед към майка си и извъртя очи. — Без лекции за ругатните точно сега, майко. Моля те.

Устните й потрепнаха.

— Не бих си го и помислила.

— Къде да я намеря?

Спокойствието се изпари от очите на Вайълет.

— Не зная, Бенедикт. Иска ми се да знаех. Много харесвам Софи.

— Тя е дъщеря на Пенууд — каза той.

Вайълет се намръщи.

— Подозирах нещо подобно. Незаконна, предполагам?

Бенедикт кимна.

Майка му отвори уста да каже нещо, но той така и не разбра какво, защото точно в този момент, вратата на кабинета й се отвори с трясък и оглушително се блъсна в стената. Франческа, която очевидно бе тичала, се блъсна в бюрото на майка си, последвана от Хаясинт, която на свой ред се блъсна в нея.

— Какво има? — попита Вайълет и се изправи.

— Софи — задъхано изрече Франческа.

— Зная — каза Вайълет. — Тя си тръгна. Ние…

— Не! — намеси се Хаясинт и хвърли лист хартия на бюрото. — Виж!

Бенедикт се опита да грабне вестника — веднага разпозна Уисълдаун — но майка му го изпревари.

— Какво има? — попита и стомахът му се стегна на възел, когато видя как лицето на майка му пребледнява.

Тя му подаде вестника. Той бързо го прегледа, прескачайки историите за херцога на Ашбърн, графа на Макълсфийлд и Пенелопе Федърингтън, преди да достигне частта, която трябваше да е за Софи.

— Затвор? — промълви едва.

— Трябва да се погрижим да я освободят — каза майка му и изпъна рамене като генерал преди битка.

Само че Бенедикт вече бе до вратата.

— Почакай! — извика Вайълет и хукна след него. — И аз идвам.

Той спря точно преди да стигне стълбището.

— Няма да идваш — нареди. — Няма да те подлагам на…

— О, моля те — отвърна Вайълет. — Не съм някакво вехнещо цвете. Освен това мога да свидетелствам за честността и почтеността на Софи.

— И аз идвам — каза Хаясинт и спря до Франческа, която ги бе последвала в коридора.

— Не! — дойде едновременния отговор на майка й и брат й.

— Но…

— Казах „не“ — остро повтори Вайълет.

Франческа мрачно изсумтя.

— Предполагам, че би било безполезно да настоявам…

— Дори не довършвай това изречение — предупреди я Бенедикт.

— Сякаш ще ме оставиш дори да опитам.

Той не й обърна внимание и се обърна към майка си.

— Ако искаш да дойдеш, знай, че тръгваме веднага.

Тя кимна.

— Кажи да докарат каретата, аз ще чакам долу.

Десет минути по-късно бяха на път.